Александра Рипли
Скарлет (87)

41.

Скарлет не даде никакъв външен израз на своя срам, но се гневеше на себе си заради чувствата, които бе изпитвала към Люк. Когато оставаше сама, тя се вкопчваше в спомена, който я гореше като незаздравяла рана, за да се самонакаже с мъчителната болка.

Каква глупачка беше — да си представя щастлив семеен живот, да гради бъдещето върху една-единствена закуска, когато Кет разделяше яйцата между тримата. Каква смехотворна самоувереност — да си въобрази, че може да го накара да се влюби в нея. Целият свят щеше да й се смее, ако научеше.

Представяше си разни начини на отмъщение. Можеше да разтръби из цяла Ирландия, че той й е направил предложение за женитба и тя е отказала. Можеше да пише на Рет да дойде и да убие Фентън за това, че беше нарекъл дъщеря му „копеле“. Можеше да се изсмее в лицето на Фентън пред олтара и да му каже, че никога няма да роди друго дете и че той се е оказал пълен глупак, като се е оженил за нея. Можеше да го покани на вечеря и да му сложи отрова в храната.

Сърцето й изгаряше от омраза. Скарлет я прехвърли върху всички англичани и страстно се отдаде на нова подкрепа за Финианското братство на Кълъм.

— Няма как да използувам парите ти, Скарлет скъпа — каза той. — Работата ни сега е да планираме действията на Поземлената лига. Помниш ли, че я обсъждахме на Нова година?

— Разкажи ми пак, Кълъм. Сигурно има начин да помогна.

Не беше възможно. В Поземлената лига можеха да членуват само арендатори, а всички действия се отлагаха до пролетта, когато трябваше да се събират наемите. Тогава във всяко имение щеше да плати само по един арендатор, останалите щяха да откажат и ако земевладелецът ги изгонеше, щяха да идат да живеят при този, който бе платил.

Скарлет не разбираше какъв е смисълът. Земевладелецът можеше просто да даде земята на други арендатори.

„А, не“ — възрази Кълъм. Точно тук щяла да се намеси Поземлената лига. Щели да накарат всички да се отдръпнат, а без арендатори земевладелецът би изгубил и наемите, и новата реколта, защото не би имало кой да се грижи за посевите. Идеята била гениална и той съжалявал само, че не е негова.

Скарлет отиде при братовчедите си и почна да ги убеждава да влязат в Поземлената лига. Обеща им, че ще ги приеме в Балихара, ако ги изгонят.

Всички О’Хара без изключение отказаха.

Скарлет ядно се оплака на Кълъм.

— Не обвинявай себе си за слепотата на другите, Скарлет скъпа. Правиш всичко да компенсираш техните грешки. Нали ти си старейшината на рода О’Хара и гордо носиш името? Не знаеш ли, че във всяка къща в Балихара и в половината от къщите в Трим пазят изрезки от дъблинските вестници, където пише за О’Хара — бляскавата ирландска звезда в двореца на английския вицекрал? Държат ги в библиите заедно с текстовете на молитвите и изображението на светците.

 

 

В Деня на Света Бриджит пръскаше дъжд. Скарлет изрече ритуалните молитви за добра реколта с незапомнена жар и по бузите й потекоха сълзи, когато направи първата копка. Отец Флин направи водосвет, потирът със светена вода обиколи от ръка в ръка, за да отпият всички. Фермерите тръгнаха от полето мълчаливо, с наведени глави. Съдбата им беше единствено в божиите ръце. Никой нямаше да преживее още една година като изминалата.

Скарлет се върна у дома и събу калните ботуши. После извика Кет да пият какао в нейната стая, докато се подготвяше багажът й за Дъблин. Щеше да тръгне след по-малко от седмица. Не й се искаше да заминава — Люк щеше да е там и как щеше да го погледне в лицето? С високо вдигната глава — това беше единственият начин. Нейният народ го очакваше.

 

 

Вторият Сезон на Скарлет в Дъблин беше още по-успешен от първия. В хотел „Шелбърн“ получи покани за всички тържества, както и за пет малки танцови забави и две късни вечери в частните апартаменти на вицекраля. В запечатан плик я очакваше и най-желаната покана от всички: щяха да пропускат нейния екипаж през специалния вход зад двореца. Нямаше вече да чака часове наред на Дейм Стрийт — в двора не пускаха повече от четири екипажа наведнъж.

Бе получила също покани за гостуване и вечери в частни домове. Говореше се, че на тях е много по-забавно, отколкото на дворцовите с техните стотици гости. От гърлото й се изтръгна сподавен смях. Добре облечен орангутан, нали? Не, не беше такава и купчината покани го доказваха. Беше старейшината на рода О’Хара от Балихара, ирландка и се гордееше с това. Беше оригинална! Нямаше никакво значение, че Люк е в Дъблин. Можеше да се надсмива колкото си ще. Щеше да го гледа право в очите без срам или страх, проклет да бъде.

Прехвърли купчината покани, разпределяше ги и ги подбираше. В сърцето й се надигна вълнение. Беше приятно да се чувствува желана, да носи красиви дрехи и да танцува в красиви зали. И какво от това, че светското общество в Дъблин беше английско? Вече беше наясно, че усмивките и мръщенето, правилата и нарушенията, почестите и позорът, тържествуването и загубите бяха част от играта. Те изобщо не бяха важни, нямаха никакво значение за действителността извън позлатените зали. Но игрите съществуваха, за да се играят, а тя беше добър играч. В края на краищата беше доволна, че е дошла в Дъблин. Обичаше да печели.

 

 

Скарлет веднага разбра, че присъствието на граф Фентън в Дъблин е предизвикало буря от въодушевление и догадки.

— Скъпа — каза Мей Таплоу, — дори в Лондон хората говорят само за това. Всички знаят, че Фентън смята Дъблин за треторазредно провинциално градче. Къщата му тук не е отваряна от десетилетия. Защо, за бога, е дошъл?

— Нямам представа — отвърна Скарлет, като мислено се наслади на евентуалната реакция на Мей, ако й кажеше истината.

* * *

Фентън сякаш не пропускаше нито едно място, на което се появяваше Скарлет. Тя го поздравяваше с хладна учтивост и не обръщаше внимание на презрителната самоувереност в погледа му. След първата среща дори не се разгневяваше, когато го поглеждаше в очите. Той вече нямаше власт да я нарани.

Не самият Фентън. Ала непрекъснато я пробождаше болка, когато съзираше в гръб висок, тъмнокос мъж, облечен в кадифе или брокат, но все се оказваше, че това е графът. Защото във всяка тълпа Скарлет търсеше Рет. Предната година той се бе появил в двореца, защо не и тази година… тази вечер… в тази зала?

Но мъжът винаги беше Фентън. Навсякъде, където поглеждаше, в разговорите на всички наоколо, по страниците на всички вестници. Можеше поне да е благодарна, че не й обръщаше специално внимание, иначе клюката можеше да преследва и нея. Но се молеше името му да не се появява във всеки разговор ден след ден.

Слуховете постепенно кристализираха в две предположения: че бил подготвил занемарената си къща за тайно, неофициално посещение на Уелския принц или че бил омаян от лейди София Дъдли, за която говорели всички по време на Лондонския сезон през май и която сега повтаряла успеха си в Дъблин. Историята беше стара като света — на младини човек се отдава на увлечения, устоява на женските клопки години наред, но изведнъж става на четирийсет и напълно изгубва ума си по някоя млада и невинна красавица.

Лейди София Дъдли беше осемнайсетгодишна. Косата й беше златиста като узряло жито, очите й — сини като лятното небе, розово-бялата й кожа надминаваше и най-финия порцелан. Поне така се твърдеше в написаните за нея балади, който се продаваха по ъглите на нищожна цена.

В действителност тя беше красиво, срамежливо момиче, държано под контрол от амбициозната си майка. Постоянно и привлекателно се изчервяваше от вниманието и ухажванията. Скарлет я срещаше доста често. Приемната на София беше до нейната. Като мебелировка и изглед към „Свети Стефан“ отстъпваше първото място, но несъмнено водеше по броя на хората, които искаха да бъдат поканени там. Не че приемната на Скарлет беше безлюдна — една богата и добре приета вдовица с чаровни зелени очи винаги щеше да е търсена.

„Не би трябвало да се учудвам — мислеше Скарлет. — Аз съм два пъти по-възрастна и се появих още миналия Сезон.“ Но понякога едва удържаше езика си, когато свързваха името на София с Люк. Беше общоизвестно, че един херцог бе поискал ръката на София, но всички смятаха, че ще е по-добре да се омъжи за Фентън. Херцогската титла е над графската, ала Фентън беше четирийсет пъти по-богат и сто пъти по-красив от херцога. „И е мой, ако пожелая“ — копнееше да каже Скарлет. За кого тогава щяха да пишат балади?

Ядосваше се на своята дребнавост. Повтаряше си колко е глупаво да вярва на предсказанието на Фентън, че ще я забравят след година-две. И се стараеше да не се тревожи от бръчиците покрай очите.

 

 

Скарлет се върна в Балихара за първата приемна неделя — благодарен повод да се махне от Дъблин. Последните седмици от Сезона й се бяха сторили безкрайни.

Беше хубаво да е у дома, да мисли за нещо реално като например молбата на Пади О’Фаолейн за повече торф, отколкото за тоалета за следващото тържество. Освен това нищо не можеше да се сравни с благословеното усещане, когато здравите ръчички на Кет едва не я удушиха в буйна прегръдка при пристигането.

Беше решен и последният спор, беше удовлетворена и последната молба и Скарлет отиде в дневната да пие чай с Кет.

— Запазих ти половината — каза Кет.

Устата й беше изцапана с шоколада от еклерите, които Скарлет бе донесла от Дъблин.

— Може да е смешно, коте, но не съм гладна. Искаш ли да хапнеш още?

— Да.

— Да, благодаря.

— Да, благодаря. Мога ли да ги изям сега?

— Да, може, прасенце.

Еклерите бяха изядени още преди Скарлет да допие чашата чай. Кет се отнасяше към тях наистина сериозно.

— Къде ще се разходим? — попита Скарлет.

Кет каза, че иска да отидат при Грейн.

— Тя те харесва, мамо. Мен харесва повече, но и теб харесва много.

— Хубаво би било — отговори Скарлет.

С радост щеше да се разходи до кулата. Тя й вдъхваше спокойствие, а сърцето й никак не беше спокойно.

 

 

Скарлет притвори очи и облегна буза на древните гладки камъни за един продължителен миг. Кет беше нетърпелива.

После Скарлет дръпна въжената стълба към високата врата, за да изпита здравината й. На вид беше овехтяла и зацапана, но изглеждаше здрава. Все пак като че ли беше най-добре да поръча нова. Ако се скъсаше и Кет паднеше… Просто не можеше да понесе мисълта за подобна опасност. Много й се искаше Кет да я покани горе в стаята си. Пак дръпна стълбата, за да я подсети.

— Грейн ще ни чака, мамо. Много шум вдигнахме.

— Добре, съкровище, идвам.

Старицата изглеждаше непроменена от първия път, когато Скарлет я видя. „Хващам се на бас, че и шаловете й са същите“ — помисли тя. Кет се залиса в тъмната къщичка — вземаше чаши от полицата, разравяше дъхащия на древност тлеещ торф в огнището. Чувствуваше се като у дома си.

— Ще напълня чайника от извора — каза тя и го понесе навън.

Грейн я наблюдаваше с обич.

— Дара често идва при мене — обясни старицата. — Много е мила към една самотна душа. Нямам сърце да я отпратя, защото тя усеща нещата. Самотните се разбират.

Скарлет настръхна.

— Тя обича да е сама, но от това не следва, че е самотна. Непрекъснато я питам иска ли да идват деца да си играят и тя винаги отговаря „не“.

— Умно дете. Искат да я замерят с камъни, но Дара е по-бързонога от тях.

Скарлет не повярва на ушите си. „Какво искат?“ Грейн спокойно обясни, че децата от града преследвали Дара като зверче в гората. Но тя ги чула много преди да стигнат до нея. Само най-голямото дошло достатъчно близо да хвърли камък. Успели да я доближат само по-големите — по-дългокраки и по-бързи от Дара. Ала тя намерила начин да им се изплъзне. Не посмели да влязат след нея в кулата, защото се страхували, че е обитавана от духа на обесения млад лорд.

Скарлет се ужаси. Скъпата й Кет да е измъчвана от децата на Балихара! Щеше да ги пребие с камшик със собствените си ръце, щеше да изгони родителите им, щеше да натроши мебелите им на трески! Тя скочи от стола.

— Ще сложиш на съвестта на детето съсипването на Балихара? — попита я Грейн. — Седни, жено. И други да са, пак ще е същото. Страхуват се от всеки, който е различен от тях. И се стремят да прогонят онова, от което се боят.

Скарлет се отпусна на стола. Знаеше, че мъдрата старица е права. Самата тя неведнъж бе плащала цената на това, че е различна от останалите. Хвърлените по нея камъни бяха студенина, неодобрение, изолация. Ала тя сама си ги бе изпросила. Докато Кет беше малко момиченце. Съвсем невинно. А го дебнеше опасност!

— Нима аз нищо не мога да направя! — извика Скарлет. — Непоносимо е. Трябва да ги спра.

— Ах, не можеш да спреш невежеството. Дара е намерила начин да се справи и той й е достатъчен. Камъните не са наранили душата й. Тя е в безопасност в стаята си в кулата.

— Не е достатъчно. Ами ако я удари някой камък? Ако я нарани? Защо не ми е казала, че е самотна? Не мога да понеса мисълта, че е нещастна.

— Вслушай се в думите на старицата, О’Хара. Слушай внимателно. Има една земя, която хората познават само от песните на шахен. Тя се казва Тир на н’Ог и се намира под хълмовете. Там има и мъже, и жени, които са намерили пътя към тази земя и повече никога няма да се завърнат. В Тир на н’Ог няма смърт и няма разруха. Няма тъга, няма болка, нито омраза или глад. Всички живеят в мир и се радват на благоденствие без труд. Ето това искаш за детето си, би казала ти. Но послушай добре. В Тир на н’Ог няма мъка и затова няма радост. Разбираш ли значението на песента?

Скарлет поклати глава. Грейн въздъхна.

— Тогава не мога да успокоя сърцето ти. Дара е по-мъдра. Остави я на мира.

Кет се появи на вратата, сякаш повикана от старицата. Вниманието й бе погълнато от тежкия, пълен с вода чайник и тя не погледна към майка си и Грейн. Двете я наблюдаваха мълчаливо, докато Кет внимателно окачи чайника на желязната кука над огъня и после разрови въглените.

Скарлет трябваше да извърне глава. Знаеше, че ако продължи да гледа дъщеря си, няма да успее да се въздържи да не я сграбчи в прегръдките си и да я притисне до себе си, за да я защити. Кет щеше да се подразни. „Не бива да плача! — заповяда си Скарлет. — Може да я уплаша. Ще почувствува колко съм уплашена самата аз.“

— Виж ме, мамо! — каза Кет.

Детето внимателно наливаше кипящата вода в стара кана от кафяв порцелан. Разнесе се приятно ухание и Кет се усмихна.

— Сложила съм всички листа, които трябва, Грейн — засмя се тя.

Изглеждаше горда и щастлива. Скарлет подръпна шала на старицата.

— Кажи ми какво да направя — помоли тя.

— Трябва да направиш онова, което ти е съдено. Бог ще закриля Дара.

„Нищо не разбирам от думите й“ — помисли Скарлет. Но ужасът й бе намалял. Изпи приготвената от Кет отвара в дружелюбната тишина и топлина на ухаещата на билки сенчеста стая, доволна, че Кет може да идва тук. Също и в кулата. Преди да се върне в Дъблин, Скарлет поръча нова, по-здрава въжена стълба.