Александра Рипли
Скарлет (29)

29.

— Никога не съм била по-ядосана през целия си дълъг живот — каза Елинор Бътлър. Ръцете й трепереха, докато наливаше чая. На пода до краката й лежеше смачкан лист хартия. Телеграмата беше пристигнала, докато тя и Розмари пазаруваха: братовчедът Таунзенд Елингтън и жена му пристигаха на гости от Филаделфия.

— И да ме предупредят само два дни по-рано! — възкликна Елинор. — Можете ли да повярвате? Човек би си помислил, че изобщо не са чували за войната.

— Те ще отседнат в апартамент в хотел „Чарлстън“, мамо — опита се да я успокои Рет. — А ние ще ги заведем на Бала. Няма да е чак толкова лошо.

— Ще бъде ужасно — каза Розмари. — Не виждам причина да си правим труда да бъдем мили с янки.

— Причината е, че са ни роднини — отговори майка й строго. — И ти ще бъдеш изключително мила. Освен това братовчед ти Таунзенд изобщо не е янки. Той е воювал заедно с генерал Лий.

Розмари се намръщи и замълча.

Мис Елинор се разсмя.

— Трябва да престана да се оплаквам — каза тя. — В края на краищата, струва си човек да види срещата между Таунзенд и Хенри Раг. Таунзенд е кривоглед, а Хенри има перде на очите. Дали ще успеят да се ръкуват?

* * *

Семейство Елингтън не бяха неприятни чак дотам, мислеше си Скарлет, макар че човек не знаеше накъде да гледа, когато говори с братовчеда Таунзенд. Жена му Хана не беше толкова красива, колкото твърдеше мис Елинор, което не беше лошо. Но обшитата й с перли бална рокля от рубиненочервен брокат и диамантената й огърлица караха Скарлет да се чувствува безнадеждно старомодна с поовехтялото си винено кадифе и камелиите. Слава богу, това беше последният бал и краят на Сезона.

„Бих заклеймила като лъжец всеки, който ми каже, че мога да се уморя от танци, но наистина ми дойде много. О, само да бяха се уредили нещата с Тара!“ Бе последвала съвета на Рет и бе помислила за едно пътуване до Савана. Но перспективата да прекара дни наред с лелите си бе повече, отколкото би могла да понесе, така че реши да изчака завръщането на майката-игуменка в Чарлстън. Розмари щеше да отиде на гости на мис Джулия Ашли, така че поне този трън нямаше да й боде в очите. А мис Елинор винаги беше приятна компания.

Рет отиваше в Ландинг. Нямаше да мисли за това сега. Иначе нямаше да преживее вечерта.

— Наистина, братовчеде Таунзенд — поде Скарлет оживено. — Разкажете ми всичко за генерал Лий. Толкова ли е красив, колкото твърдят всички.

Изикиъл беше лъснал екипажа и натъкмил конете така, че те изглеждаха достойни да возят кралски особи. Той стоеше до стъпалото на колата и държеше вратата отворена, готов да помогне, ако стане нужда, докато Рет помагаше на дамите да се качат.

— Все пак смятам, че Елингтънови трябваше да пътуват с нас — тюхкаше се Елинор.

— Да, и да се задушим от теснотия — измърмори Розмари. Рет й изшътка.

— Няма защо да се измъчваш, мамо — рече той. — Те са точно пред нас в най-хубавия екипаж, който Хана може да наеме с парите си. Когато стигнем до Мийтингстрийт, ще ги задминем, за да пристигнем първи и да ги въведем. Изобщо няма за какво да се тревожиш.

— Има за какво и ти го знаеш, Рет. Да, те са мили хора и Таунзенд ни е роднина, но това не променя факта, че Хана е сто процента янки. Страхувам се, че ще са вежливи до смърт с нея.

— До смърт? — попита Скарлет.

Рет й обясни. Чарлстънци имали една особено лоша и коварна игра, измислена след войната. Отнасяли се към външните хора толкова мило и внимателно, че самата им учтивост се превръщала в оръжие.

— Накрая гостите се чувствуват така, като че ли за пръв път в живота си са обули обувки. Казват, че само най-силните успяват да се възстановят след това преживяване. Надявам се, че няма да ни се наложи да наблюдаваме такова нещо тази вечер. Дори китайците не са могли да изобретят мъчение, което да може да се сравни с това, въпреки че са изтънчен народ.

— Рет! Моля те, престани — помоли майка му.

Скарлет не каза нищо. „Ето значи как са се държали с мене! — помисли си тя мрачно. — Е, много им здраве. Още малко ми остава да търпя Чарлстън.“

След завоя към Мийтингстрийт екипажът се нареди на края на дълга редица други коли. Една след друга те спираха, за да слязат пътниците им, и след това бавно продължаваха. „С тази скорост всичко ще е свършило, докато стигнем“ — помисли си Скарлет. Гледаше през прозореца минаващите хора — след дамите вървяха техните прислужници и носеха балните им пантофки в чантичките. „Иска ми се и ние да бяхме тръгнали пеша. Би било чудесно да си навън, на открито, а не затворен в това задушно тясно пространство.“ Сепна се от резкия звън на трамваен звънец отляво.

„Как може сега да се движи трамвай? — учуди се тя. — Нали винаги спираха в девет часа.“

Чу камбаните на „Свети Михаил“ да отброяват девет и половина.

— Не е ли приятно да видиш трамвая, пълен само с хора, облечени за бал? — попита Елинор Бътлър. — Знаеше ли, Скарлет, че вечерта на Света Сесилия трамваите винаги спират по-рано, за да ги излъскат преди специалните курсове, с които завеждат хората на бала?

— Не знаех, мис Елинор. А как се прибират хората вкъщи?

— О, има още един специален трамвай в два часа, когато балът свършва.

— А ако иска да се качи някой, който не отива на бала?

— Не може, разбира се. Никой не би си и помислил такова нещо. Всички знаят, че трамваите не вървят след девет часа.

Рет се засмя.

— Мамо, говориш като херцогинята от „Алиса в страната на чудесата“.

Елинор Бътлър също се разсмя.

— Сигурно — пророни тя развеселена и се разсмя още по-силно.

Още се смееше, когато екипажът тръгна напред, спря и вратата се отвори. Това, което Скарлет видя, спря дъха й. Точно такъв трябваше да е един бал! Върху високи стълбове от черно желязо бяха поставени два огромни фенера, ярко осветявани от няколко газови горелки. Те заливаха със светлина дълбоката галерия и елегантните бели колони на една голяма сграда, която приличаше на храм зад високата желязна ограда. Пътека от лъскав бял плат водеше от бялото мраморно стъпало за екипажите до входа. Над пътеката беше издигнат навес от бял плат.

— Боже Господи! — каза тя възхитена. — Човек може да стигне от екипажа си до бала в проливен дъжд, без капка да падне върху него.

— Точно това е идеята — съгласи се Рет. — Но никога не е била изпробвана. В нощта на Света Сесилия никога не вали. Господ не би посмял.

— Рет! — Елинор Бътлър наистина се стресна.

Скарлет се усмихна на Рет, доволна, че той може да се присмива на нещо, което приема толкова сериозно, като този бал. Беше й разказвал много за него: от колко години съществува — всичко в Чарлстън изглежда съществуваше поне от сто години, как се организира — от мъже. Само мъже можели да членуват в Дружеството.

— Слез, Скарлет — каза Рет. — Тук трябва да се чувствуваш като у дома си. Тази сграда е Ирландският дворец. Вътре ще видиш арфата на Ирландия, нарисувана с най-хубавата златна боя.

— Не бъди груб — сгълча го майка му.

Скарлет пристъпи напред, вдигнала високо борческата си брадичка — също като баща си, ирландеца.

Какво правеха тук тези войници янки? Гърлото на Скарлет се сви от внезапен страх. Смятаха да създават неприятности, защото дамите ги бяха победили, така ли? После тя видя тълпите зад тях, развълнуваните хора, протягащи шии, за да видят тези, които слизаха от екипажите. „Ами да, янките задържат хората, за да ни направят път! Точно като слуги, като факлоносци или лакеи. Пада им се. Защо просто не се откажат и не си отидат? И без това никой не им обръща внимание.“

Тя погледна над главите на войниците и се усмихна ослепително на зяпналата тълпа, преди да слезе от стъпалото на екипажа. Само да имаше нова рокля вместо този стар парцал. Е, нямаше как, трябваше да се задоволи с него. Пристъпи три крачки напред, след това ловко отметна шлейфа на роклята от ръката си, за да падне зад нея. Той се простря върху бялата пътека, недокоснат от праха, и се повлече царствено докато тя пристъпваше тържествено към Бала на Сезона.

Спря в преддверието, за да изчака другите. Очите й бяха привлечени от елегантната дъга на стълбите към широката площадка на втория етаж и към блестящия кристален полилей с множество свещи над просторната зала. Изглеждаше като най-голямата, най-бляскавата скъпоценност на света.

— Ето ги Елингтънови — каза мисис Бътлър. — Елате насам, Хана, ще оставим наметките си в дамската гардеробна.

Но Хана Елингтън внезапно спря на прага и неволно отстъпи назад. Розмари и Скарлет трябваше да се дръпнат настрани, за да не се блъснат във фигурата в рубиненочервен брокат пред себе си.

Какво не беше наред? Скарлет се надигна на пръсти да види. Гледката й бе станала толкова позната по време на Сезона, че не можеше да разбере защо Хана е така смаяна. На ниска пейка до стената седяха момичета и жени. Полите им бяха запретнати над коленете, а краката — потопени в легени със сапунена вода. Докато те клюкарствуваха и се смееха, прислужниците измиваха, изсушаваха и напудряха краката им, после обуваха кърпените им чорапи и балните им пантофки. Това беше обичайната процедура за всички жени, които идваха на баловете на Сезона пеша по прашните улици на града. Какво очакваше тази янки? Че хората ще танцуват с ботуши? Побутна мисис Елингтън.

— Застанали сте на вратата — каза й тя.

Хана се извини и влезе. Елинор Бътлър стоеше пред огледалото и прикрепваше иглите в косата си. Обърна се към тях.

— Добре — рече тя. — Вече се страхувах, че съм ви загубила. — Не беше видяла реакцията на Хана. — Искам да ви запозная със Савската царица. Тя ще се погрижи, ако имате нужда от нещо тази вечер.

Мисис Елингтън послушно я последва до ъгъла на стаята, където на широка отоманка, тапицирана в износен, избелял брокат седеше най-дебелата жена, която бе виждала, и златистокафявата й кожа беше съвсем малко по-тъмна от златния брокат. Савската царица се надигна от трона си, за да бъде представена на гостенката на мисис Бътлър.

И на снахата на мисис Бътлър. Скарлет забърза в нетърпението си да види жената, за която бе слушала толкова много. Савската царица беше прочута. Всички знаеха, че е най-добрата шивачка в целия Чарлстън — когато била робиня на семейство Рътледж, учила при модистката, която мисис Рътледж довела от Париж, за да направи чеиза на дъщеря й. Тя все още шиеше за мисис Рътледж, за дъщеря й и за някои избрани от самата нея дами. Савската царица изработваше от парцали и брашнени чували тоалети, не по-малко елегантни от моделите в „Дамския журнал на Гоуди“. Кръстена така от баща си, който бил проповедник-мирянин, тя наистина бе царица в собствения си свят. Управляваше дамската гардеробна на Света Сесилия всяка година, като надзираваше собствените си две прислужници в спретнати униформи и всички други прислужници, придружаващи дамите, в бързите им и резултатни действия, с които се справяха при всякакви критични за дамите обстоятелства. Разпорени подгъви, петна и лекета, изгубени копчета, увиснали къдрици, припадъци, преяждане, натъртени стъпала, разбити сърца — Савската царица и нейните момичета имаха грижата за всичко. На всеки бал имаше стая, отделена за нуждите на дамите, и прислужници да ги обслужват, но само Света Сесилия имаше Савската царица. Тя учтиво отказваше да прави чудесата си на друг бал, освен на най-хубавия.

Можеше да си позволи да пробира. Рет бе казал на Скарлет това, което повечето хора знаеха, но никой не обсъждаше на глас. Савската царица беше собственичка на най-пищния и печеливш бардак на прословутата „Улица на мулатите“ — продължение на Чалмърстрийт, само на две пресечки оттук, където офицерите и войниците от окупационните военни части харчеха по-голямата част от заплатите си за евтино уиски, предварително скалъпени хазартни игри и жени на всяка възраст, с всякакъв цвят на кожата и за всякаква цена.

Скарлет погледна смаяното изражение на Хана Елингтън. „Обзалагам се, че е от онези аболиционисти, които никога не са виждали чернокож отблизо — помисли си тя. — Чудя се какво би направила, ако някой я осведоми за другите занимания на Савската царица. Рет каза, че тя имала над един милион долара в злато в трезора на някаква банка в Англия. Съмнявам се, че Елингтънови имат толкова.“