Александра Рипли
Скарлет (33)

33.

Скарлет радостно плесна с ръце, когато файтонът спря пред къщата на дядо Робияр. Тя беше розова — точно както бе казала мис Елинор. „И като си помислиш, че дори не съм забелязала това, когато идвах тук! Е, няма значение, беше толкова отдавна — важно е само настоящето.“

Тя изтича нагоре по извитото двойно стълбище с железни перила и влезе през отворената врата. Панзи и лелите й можеха да се погрижат за багажа, тя умираше от любопитство да види вътрешността на къщата.

Да, всичко беше розово — розово, бяло и златисто. Стените бяха розови, както и тапицерията на столовете, и драпериите. Лъскава бяла дървения и колони, украсени с блестяща позлата. Всичко изглеждаше чудесно, а не олющено и запуснато като боята и дамаските в повечето къщи в Чарлстън и Атланта. В какво чудесно място ще я намери Рет. Да види, че нейното семейство е не по-малко значимо и внушително от неговото.

А и богато. Очите й бързо се плъзнаха наоколо и оцениха стойността на грижливо поддържаната мебелировка, която се виждаше през отворената врата на всекидневната. Ами да, тя би могла да боядиса всички стени на Тара, отвътре и отвън, с парите, които вероятно са похарчени само за варакосването на гипсовите ъгли на тавана.

„Какъв стар скъперник! Дядо досега не ми е изпратил и едно пени, за да ми помогне след войната, а и за лелите ми не си помръдва пръста.“

Скарлет се приготви за битка. Лелите й ужасно се страхуваха от баща си, но не и тя. Страшната самота, която бе изпитвала в Атланта, я бе накарала да бъде плаха, неспокойна и готова да угажда в Чарлстън. Но сега пак бе поела живота си в собствените си ръце и пращеше от сила. Не можеше да я стресне никой, нито човек, нито звяр. Рет я обичаше и тя се чувствуваше като царица.

Невъзмутимо свали шапката и кожената си наметка и ги хвърли върху една масичка с мраморен плот в преддверието. После изхлузи ябълковозелените си ръкавици от ярешка кожа. Усети, че лелите й са се ококорили. Това започваше да се превръща в постоянното им състояние. Но Скарлет бе много доволна, че е облечена в пътния си костюм на зелени и кафяви карета вместо в скучните тоалети, които носеше в Чарлстън. Тя оправи панделката от тъмнозелена тафта, която толкова отиваше на очите й. Хвърли ръкавиците си върху шапката и наметката, посочи ги и каза:

— Панзи, занеси тези неща на горния етаж и ги прибери в най-хубавата спалня, която намериш. Престани да се свиваш в ъгъла, никой няма да те изяде.

— Скарлет, не можеш да… — Лелите й кършеха ръце.

— Ако дядо не благоволява да излезе и да ни посрещне, ще трябва да се оправим сами. Дявол да го вземе, лельо Юлали! Вие сте израсли тука — и ти, и леля Полин, не можете ли да се почувствувате като у дома си?

Думите и държането на Скарлет бяха доста дръзки, но когато един басов глас изрева „Джероум!“ някъде отвътре, тя усети как дланите й овлажняват. Изведнъж си спомни как очите на дядо й проникваха през нея и я караха да желае да е на всяко друго място, само не и пред погледа му.

Внушителният на вид чернокож слуга, който ги бе въвел, сега им посочи отворената врата в другия край на преддверието. Скарлет пусна Юлали и Полин пред себе си. Спалнята бе преустроена просторна приемна с висок таван. Бе претъпкана с мебели — всички дивани, столове и маси, които са били в приемната, плюс огромно легло с балдахин и с позлатени орли, кацнали върху колонките му. В единия ъгъл на стаята се виждаше знамето на Франция и шивашки манекен без глава, облечен в окичената с медали униформа със златни еполети, която Пиер Робияр бе носил на младини като офицер от армията на Наполеон. Старият Пиер Робияр седеше в леглото си, облегнат върху куп големи възглавници и впил свиреп поглед в посетителите си.

„Но той съвсем се е стопил. Беше толкова едър старец, а сега направо се губи в широкото легло, станал е кожа и кости.“

— Здравей, дядо — каза Скарлет. — Дойдох да те видя за рождения ти ден. Аз съм Скарлет, дъщерята на Елен.

— Не съм си загубил паметта — рече старецът. Гласът му беше невероятно силен за крехката му фигура. — Но очевидно твоята памет ти изневерява. В тази къща младите не говорят, ако не ги питат.

Скарлет прехапа устни, за да не отвърне. „Не съм дете, та да ми говориш по този начин. И би трябвало да си благодарен, че някой изобщо идва да те види. Нищо чудно, че майка е заминала с такава готовност с татко далеч от дома си!“

— Et vous, mes filles. Qu’est-ce-que vous voulez cette fois^[1]?

Юлали и Полин се втурнаха към леглото и заговориха едновременно.

„Мътните да ги вземат! Те говорят на френски! А аз какво правя тук, за бога?“ Скарлет се отпусна върху златистия брокат на един диван, прииска й се да е на друго място — където и да е. „Дано Рет ме намери скоро, иначе ще се побъркам в тази къща.“

Навън се стъмваше и ъглите потъваха в тайнствени сенки. Безглавият войник като че ли беше готов да тръгне. Скарлет почувствува студени тръпки да полазват гърба й и си каза, че това са глупости. Но се зарадва, когато Джероум и една яка чернокожа жена влязоха и донесоха лампа. Докато прислужницата спускаше пердетата, Джероум запали газовите лампи по стените. Той учтиво помоли Скарлет да се премести, за да може да мине зад дивана. Когато стана, усети очите на дядо си върху себе си и му обърна гръб. Намери се срещу една голяма картина в богато украсена позлатена рамка. Джероум запали първата лампа, после втора и картината оживя.

Беше портрет на баба й. Скарлет я позна веднага от картината в Тара. Но тази беше съвсем различна. Тъмната коса на Соланж Робияр не бе вдигната нагоре както на портрета в Тара, а падаше като летен облак по раменете й, по голите й ръце чак до лактите, прихваната само с наниз блестящи перли. Надменният и тънък нос бе същият, но устните й се разтваряха в лека усмивка, не иронично, а тъмните дръпнати очи гледаха Скарлет със засмяната, хипнотична интимност, предизвиквала и привличала всички, които са я познавали. На тази картина тя бе по-млада, но все пак жена, а не момиче. Предизвикателната закръглена гръд, полуоткрита в Тара, тук бе скрита под тънка бяла копринена рокля. Скрита, но видима под прозрачната коприна — блестяща бяла плът и розови зърна. Скарлет почувствува, че се изчервява. Но баба Робияр изобщо не изглежда като дама, помисли си тя с машинално неодобрение — както я бяха учили. Неволно си спомни за прегръдките на Рет и за дивия си копнеж по допира на ръцете му. Баба й сигурно е изпитвала същия копнеж, същия екстаз — личеше по очите и усмивката й. Значи това, което съм чувствувала, не може да е било нередно. Или може? Дали не беше някаква зараза в кръвта, наследена от жената, усмихваща й се от картината? Скарлет се взираше в портрета на стената като омагьосана.

— Скарлет — прошепна Полин в ухото й. — Папа иска да излезем сега. Тихичко кажи „лека нощ“ и ела с мен.

 

 

Вечерята бе оскъдна. Според Скарлет съвсем недостатъчна дори само за една от фантастичните птици с ярки пера, нарисувани върху чиниите.

— Готвачката подготвя угощението за рождения ден на папа, та затова — обясни Юлали шепнешком.

— Четири дена по-рано? — попита Скарлет на висок глас. — И какво прави, гледа как растат пилетата? — „Господи — измърмори си тя наум, — до четвъртък ще измършавея като дядо Робияр, ако я караме така.“

Когато всички в къщата заспаха, тя тихичко слезе до кухнята в сутерена и се наяде с царевичен хляб и мътеница от килера. „Слугите могат да погладуват за разнообразие“ — помисли си тя, доволна, че подозренията й се бяха оказали основателни. Дъщерите му могат да останат лоялни към Пиер Робияр дори и с полупразни стомаси, но слугите не биха стояли, ако нямаше повечко храна.

На следващата сутрин нареди на Джероум да й донесе яйца, бекон и бисквити.

— Видях доста в кухнята — добави тя.

И получи каквото искаше. Така се почувствува по-добре след покорството си предишната вечер. „Не ми прилича да прегъвам врат по този начин — каза си. — Няма смисъл да позволявам на стареца да ме плаши, само защото леля Полин и леля Юлали треперят от страх. Няма да допусна да се повтори.“

И все пак се радваше, че сега трябва да се разправя със слугите, а не с дядо си. Видя, че Джероум се засегна, и това доста я зарадва. Отдавна не бе влизала в открит конфликт с никого, а наистина обичаше да побеждава.

— Другите дами също ще закусват бекон и яйца — каза тя на Джероум. — И това масло няма да ми стигне.

Джероум обидено излезе и отиде да докладва на другите слуги. Исканията на Скарлет бяха оскърбление за всички тях. И не защото това означаваше повече работа — тя всъщност искаше само това, с което самите слуги винаги закусваха. Не — самата й младост и енергия дразнеха Джероум и останалите. Тя шумно разстройваше гробовната, приглушена атмосфера в къщата. Слугите можеха само да се надяват, че ще си замине скоро, преди да е направила много поразии.

След закуска Юлали и Полин я разведоха из стаите на първия етаж и развълнувано говореха за баловете и приемите от младостта си, като постоянно се прекъсваха и спореха за подробности отпреди десетилетия. Скарлет дълго стоя пред портрета на три млади момичета, опитваше се да различи спокойното изражение на майка си като възрастна в кръглобузото личице на петгодишното момиченце на картината. Бе се чувствувала изолирана от паяжината роднински връзки, установени между поколенията, която оплиташе цял Чарлстън. Приятно й бе да е в къщата, където се бе родила и израсла майка й, в град, в който и тя беше част от тази паяжина.

— Сигурно имате милион братовчеди в Савана — обърна се към лелите си. — Разкажете ми за тях. Мога ли да се запозная с тях? Те са и мои братовчеди.

Полин и Юлали изглеждаха смутени. Братовчеди? Прудомови, родът на майка им. Но в Савана бил останал само един много възрастен господин, вдовец, мъж на сестрата на майка им. Другите от рода се преместили в Ню Орлиънс преди много години.

— Всички в Ню Орлиънс говорят на френски — обясни Полин. А колкото до Робиярови, те били единствените. — Папа има много братовчеди във Франция, а и братя — двама. Но той единствен е дошъл в Америка.

— Ала ние имаме много, много приятели в Савана, Скарлет — намеси се Юлали. — И разбира се, ти можеш да се запознаеш с тях. Сестра ми и аз ще правим посещение и ще си оставяме картичките днес, ако папа не поиска да стоим вкъщи с него.

— Аз трябва да се прибера до три часа — каза бързо Скарлет. Не искаше да я няма, когато дойде Рет, нито пък искаше да изглежда зле. Имаше нужда от много време, за да се изкъпе и облече, преди да пристигне влакът от Чарлстън.

 

 

Но Рет не дойде и когато Скарлет стана от внимателно избраната пейка в безупречно поддържаната, симетрично подредена градина зад къщата, беше премръзнала. Бе отказала на лелите си да ги придружи на музикалната вечер, където бяха поканени. Ако и тя щеше да е като досадните спомени на възрастните дами, които посетиха сутринта, сигурно би се отегчила до смърт. Но злобният поглед на дядо й, приел семейството си за десет минути преди вечеря, я накара да промени решението си. Всичко беше за предпочитане пред това да остане сама в къщата с дядо Робияр.

 

 

Сестрите Телфеър бяха всепризнатите пазителки на културата в Савана и музикалната им вечер нямаше нищо общо с тези, на които Скарлет бе присъствувала по-рано. Обикновено просто няколко дами пееха, изтъквайки „съвършенствата“ си, а други дами им акомпанираха на пиано. Беше задължително дамите да пеят, да рисуват акварели и да бродират по малко. В къщата на семейство Телфеър на площад Сейнт Джеймс изискванията бяха много по-високи. От двете страни на портала на хубавата приемна бяха сложени редици позлатени столове, а пианото, арфата и шестте стола с пюпитри отпред в единия край обещаваха истински изпълнения. Скарлет си отбелязваше наум цялата подредба. Приемната с портал в къщата на Бътлърови можеше лесно да се пригоди по същия начин и нейните вечеринки щяха да се различават от всички останали. За нула време щеше да си създаде репутация на елегантна домакиня. А и нямаше да е толкова стара и демодирано облечена като сестрите Телфеър. Или пък размъкната като по-младите жени тук. Защо в целия Юг хората смятаха, че трябва да изглеждат бедни и окърпени, за да докажат, че са почтени?

Струнният квартет я отегчи и й се струваше, че арфистката никога няма да свърши. Певците й харесаха, макар че никога не бе чувала за опера; поне пееха мъж и жена, а не две момичета. А след песните на чужди езици изпяха няколко песни, които знаеше. Гласът на мъжа бе чудно романтичен в „Прекрасна мечтателко“ и затрепери от вълнение, когато запя „Върни се в Ирландия, миличка“. Трябваше да признае, че звучи далеч по-добре от Джералд О’Хара на градус.

„Чудя се какво ли би си помислил татко за всичко това? — Скарлет почти се изкиска на глас. — Вероятно би припявал и би доливал нещо в пунша от плоска бутилчица. После би поискал да чуе «Пег в кабриолет».“ Точно както тя бе поискала от Рет да я изпее…

Стаята, хората в нея и музиката изчезнаха и тя чу гласа на Рет да кънти в преобърнатата платноходка, почувствува ръцете му да я притискат до топлината на тялото му. „Той не може без мен. Този път той ще дойде при мен. Сега е мой ред.“

Скарлет не усети, че се усмихва по време на едно много трогателно изпълнение на „Сребърни нишки в златото“.

 

 

На следващия ден изпрати телеграма на чичо си Хенри, като даде адреса си в Савана. Поколеба се, а после добави един въпрос. Прехвърлил ли й е Рет някакви пари.

Ами ако Рет пак играе някаква игра и спре да дава пари за издръжката на къщата на Прасковената улица? Не, разбира се, че няма да направи такова нещо. Точно обратното. В писмото си той пишеше, че изпраща онзи половин милион.

Не можеше да бъде вярно. Той само блъфираше, когато пишеше всички онези болезнени неща. Като опиум, така каза. Не можеше да живее без нея. Щеше да я потърси. Щеше да му бъде по-трудно да преглътне гордостта си, отколкото на всеки друг мъж, но щеше да дойде. Трябваше. Не можеше да живее без нея. Особено след това, което се случи на брега…

Скарлет усети томителна топлина да се разлива по тялото й и с усилие си даде сметка къде се намира. Тя плати телеграмата и внимателно изслуша обясненията на телеграфистката как да стигне до манастира „Сестри на милосърдието“. После тръгна толкова бързо, че Панзи трябваше да тича, за да не изостава. Докато чакаше да дойде Рет, щеше да издири майката-игуменка на Карийн и да я накара да говори с епископа, както я бе посъветвал той.

 

 

Манастирът „Сестри на милосърдието“ в Савана беше голяма бяла сграда с кръст над високите си затворени врати, заобиколена с висока желязна ограда, със също затворени порти, и с кръстове върху шиповете. Скарлет забави бързата си крачка, после спря. Много се различаваше от хубавата тухлена къща в Чарлстън.

— Там вътре ли влизате, мис Скарлет? — Гласът на Панзи трепереше. — Аз по-добре да чакам вънка. Аз съм баптистка.

— Не бъди такава гъска! — Уплахата на Панзи даде кураж на Скарлет. — Това не е черква, това е дом за мили дами като мис Карийн.

Портата се отвори още щом я докосна.

 

 

Да, каза възрастната монахиня, която отвори при позвъняването на Скарлет. Да, майката-игуменка от Чарлстън е тук. Не, тя не може да й съобщи сега за мисис Бътлър. В момента се провежда съвещание на Събора. Не, не знае колко ще продължи, нито дали майката-игуменка ще може да приеме мисис Бътлър, когато съвещанието завърши. Може би мисис Бътлър би искала да разгледа класните стаи; манастирът много се гордее с училището си. Или пък да я разведат из строежа на новата катедрала. След това може би ще съобщят на майката-игуменка, ако съвещанието е свършило.

Скарлет се насили да се усмихне. „Последното нещо на този свят, което би ми хрумнало, е да се любувам на куп дечурлига — помисли си тя ядосана. — Или пък да разглеждам някаква черква“. Тъкмо щеше да каже, че ще дойде пак по-късно, когато думите на монахинята й подсказаха една идея. Те строяха нова катедрала, нали? Това струва пари. Може би предложението й да откупи дела на Карийн би се приело по-благосклонно тук, отколкото в Чарлстън, точно както бе казал Рет. В края на краищата, Тара беше в Джорджия и вероятно собствеността беше под контрола на епископа на Джорджия. А ако тя предложи да купи един витраж за новата катедрала като зестра на Карийн? Цената ще е много по-висока от стойността на дела на Карийн и тя ще се постарае да обясни, че витражът е в замяна, а не в допълнение. Епископът ще прояви разум и ще каже на майката-игуменка какво трябва да направи.

Усмивката на Скарлет стана по-топла, по-широка.

— За мен ще бъде чест да разгледам катедралата, сестро, ако сте сигурна, че не ви притеснявам.

 

 

Устата на Панзи зейна, когато погледна нагоре към извисяващите се два шпила на красивата катедрала в готически стил. Работниците по скелето, опасващо почти завършените кули, изглеждаха дребни и пъргави като катерички с ярки кожухчета, покатерили се високо на дърветата. Но Скарлет не виждаше какво става над главата й. Пулсът й се ускори от организираната глъчка на земята, от чукането и стърженето, от познатата миризма на смола от прясно нарязаните трупи. О, как й липсваха дъскорезницата и складовете за дървен материал. Дланите я засърбяха, искаше й се да плъзне ръка по гладкото дърво, да се заеме с нещо смислено, да ръководи, вместо да отпива чай от изискани чашки в компанията на повехнали, изискани дами.

Скарлет не разбра почти нищо за чудесата, описвани от придружаващия я млад свещеник. Тя дори не забелязваше пълните с възхищение погледи, които тайно й хвърляха яките работници, отдръпващи се, за да им направят път. Бе твърде потънала в мислите си, за да чува или вижда. От какви ли хубави дървета са дошли тези равни трупи? Това бе най-добрият чам, който някога бе виждала. Къде ли беше дъскорезницата, почуди се тя, какви ли бичкии използуваха, каква енергия? О, защо не беше мъж? Тогава би могла да пита, да отиде да види дъскорезницата вместо тази черква. Скарлет потри крак в купа пресни дървени стърготини и вдиша ободряващата им остра миризма.

— Трябва да се върна в училището за обед — извинително каза свещеникът.

— Разбира се, отче, готова съм да тръгвам. — Не беше, но какво друго можеше да каже? Скарлет излезе след него от катедралата и после на тротоара.

— Много прощавайте, отче — заговори един огромен червендалест човек с червена риза, побеляла от хоросан. До него свещеникът изглеждаше дребничък и бледен. — Дали ще можете да кажете една благословийка за работата, отче? Нема и час, откак сложихме трегера на параклиса „Светото сърце“.

Но той говори точно като татко в най-ирландските му моменти. — Скарлет наведе глава за благословията на свещеника като всички работници. Очите й пареха от острия дъх на нарязания чам и от внезапните сълзи за баща й, които задържа с клепачи.

„Ще ида да видя братята на татко — реши тя. — Няма значение, че сигурно са на сто години, татко би искал поне да ида и да им кажа «добър ден».“

Върна се в манастира със свещеника и възрастната монахиня отново кротко й отказа, когато поиска да се срещне с майката-игуменка.

Скарлет запази самообладание, но в очите й се появи опасен блясък.

— Предайте й, че следобед пак ще дойда — каза тя.

Високата желязна порта се затвори зад гърба й и Скарлет чу биенето на черковни камбани през няколко пресечки.

— Дявол го взел! — каза тя. Щеше да закъснее за обед.