Александра Рипли
Скарлет (24)

24.

Рет млъкна насред дума. Погледна Скарлет и каза:

— Какво става? Не си гладна? А казват, че чистият въздух отварял апетита. Учудваш ме, скъпа. Наистина ми се струва, че за пръв път те виждам да се мръщиш над храната си.

Тя вдигна очи от недокоснатата си чиния и му хвърли гневен поглед. Как смее да й говори, след като я е обсъждал зад гърба й? И с кого още, освен с Розмари? Цял Чарлстън ли знае, че той я е зарязал в Атланта, а тя е хукнала след него като глупачка?

Сведе очи и продължи да рови в чинията си.

— И все пак, какво стана? — настоя Розмари. — Още не мога да разбера.

— Точно както мис Джулия и аз предполагахме. Нейните ратаи и моите копачи на фосфат бяха замислили заговор. Знаеш, че трудовите договори за следващата година се подписват в новогодишния ден. Работниците на мис Джулия щели да й кажат, че аз плащам на миньорите си почти двойно и ако не вдигнела заплатите им, щели да дойдат при мен. Моите хора щели да ми устроят същата игра, само че наопаки. Въобще не им хрумнало, че мис Джулия и аз сме ги усетили. Но още щом тръгнахме към Ашли Баръни, всички разбрали, че номерът няма да мине. Видя колко прилежно се трудеха работниците в оризовите ниви на имението Баръни. Не биха рискували да загубят работата си, а и до смърт се страхуват от мис Джулия. Ала нещата не минаха така гладко тук. Чуло се, че чернокожите от Ландинг готвят нещо и белите изполичари оттатък Съмървилския път се изнервили. Направили това, което белите голтаци винаги правят — грабнали пушките и се приготвили за малко стрелба. Дошли до къщата, нахълтали вътре и задигнали уискито ми. После започнали да си подават бутилката, за да се разгорещят добре. След като се уверих, че сте в безопасност им казах, че сам ще си свърша работата, и с пълна пара се отправих към задния двор. Чернокожите бяха уплашени — не без основание, между другото — но аз ги убедих, че ще успея да успокоя белите и ги пратих да си ходят у дома. Когато се върнах в къщата, казах на изполичарите, че съм уредил нещата с работниците и че те също трябва да се приберат вкъщи. Навярно им го изтърсих малко прибързано. Бях толкова облекчен, че не се стигна до неприятности, та станах непредпазлив. Следващия път ще бъда по-разумен. Ако, не дай боже, има следващ път. Както и да е, Клинч Доукинс излезе от релси. Търсеше си белята. Нарече ме негролюбец и насочи допотопната си пушка към мене. Не чаках да разбера дали е достатъчно пиян, за да стреля. Просто пристъпих напред и с един удар отклоних дулото нагоре. Направи няколко дупки в небето.

— Това ли е всичко? — почти изкрещя Скарлет. — Би могъл да ни обясниш!

— Бях твърде зает, миличка. Гордостта на Клинч беше наранена, така че той извади нож. И аз извадих моя и прекарахме доста оживени минути, преди да му отрежа носа.

Розмари ахна.

Рет потупа ръката й.

— Само върха му. И без това беше твърде дълъг. Така изглежда далеч по-добре.

— Но, Рет, той ще ти отмъсти.

Рет поклати глава.

— Не, уверявам те, че няма. Беше честна схватка. А и Клинч е един от най-старите ми другари. Бяхме заедно в армията на Конфедерацията. Той пълнеше оръдието, което аз командувах. Между нас има връзка, която едно парченце нос не би могло да разруши.

— Да беше те убил — отчетливо каза Скарлет. — Изморена съм и отивам да си легна.

Тя блъсна стола си назад и с достойнство излезе от стаята. Изпратиха я подигравателно провлечените думи на Рет:

— За един мъж няма по-голяма благодат от предаността на любящата му съпруга.

Гняв нажежи сърцето на Скарлет.

— Дано Клинч Доукинс чака навън точно в този момент — измърмори тя. — Готов да даде безпогрешен изстрел.

Всъщност не би си изплакала очите, ако вторият изстрел улучи Розмари.

Розмари вдигна чашата си с вино към Рет за наздравица.

— Е, вече разбирам защо каза, че вечерята ще бъде празник. Аз поне се радвам, че този ден мина.

 

 

— Болна ли е Скарлет? — попита Рет сестра си. — Само отчасти се шегувах за апетита й. Необичайно е за нея да не яде.

— Разтревожена е.

— Виждал съм я разтревожена по-често, отколкото можеш да си представиш, и тя винаги се тъпчеше като хамалин.

— Не е просто настроението й, Рет. Докато ти режеше носове, Скарлет и аз разиграхме среща по борба. — Розмари описа паниката на Скарлет и упоритото й настояване да отиде при него. — Не знаех колко опасно може да е долу, така че я задържах. Надявам се, че съм постъпила правилно.

— Съвсем правилно си постъпила. Всичко би могло да се случи.

— Страхувам се, че попрекалих — призна Розмари. — Тя почти припадна, не можеше да диша.

Рет отметна глава назад и се разсмя.

— Господи, бих искал да видя това. Скарлет О’Хара прикована към тепиха от едно момиче. Сигурно има поне стотина жени в Джорджия, които биха си претрили кожата на ръцете да ти ръкопляскат!

Розмари се чудеше дали да си признае останалото. Разбираше, че това, което каза на Скарлет, я бе наранило повече от борбата. Реши да си мълчи. Рет още се смееше — какъв смисъл имаше да му разваля доброто настроение.

 

 

Скарлет се събуди преди зазоряване. Лежеше неподвижно в тъмното, страх я беше да помръдне. „Дишай като че ли още спиш — каза си. — Не би се събудила посред нощ, ако не си чула шум или нещо друго.“ Ослушва се дълго, почти цяла вечност, но тишината бе дълбока и пълна.

Когато осъзна, че това, което я бе събудило, беше глад, почти извика от облекчение. Разбира се, беше гладна! Не бе яла нищо след закуската предишния ден, с изключение на няколкото сандвича с чая в Ашли Баръни.

Нощният въздух бе твърде студен, за да облече елегантния копринен халат, който си беше донесла. Загърна се в покривката на леглото. Плътната вълна още пазеше топлината на тялото й. Босите й крака се спъваха в покривката, докато тя тихичко се промъкваше в тъмния коридор и надолу по стълбите. За щастие, затрупаният огън в голямата камина все още излъчваше топлина и достатъчно светлина, за да види вратата към трапезарията и кухнята отвъд нея. Беше й все едно какво ще намери — дори малко студен ориз и задушено щеше да свърши работа. С една ръка придържаше тъмната покривка, а с другата търсеше пипнешком дръжката на вратата. Отляво ли беше, или отдясно? Не бе обърнала внимание.

— Спри веднага или ще те надупча!

Суровият глас на Рет я накара да подскочи. Одеялото се свлече и студеният въздух я прониза.

— Мътните да те вземат! — нахвърли се Скарлет върху него и се наведе да вдигне покривката. — Не се ли наплаших достатъчно вчера? Защо трябва да започваш отново? Изкара ми акъла!

— Защо скиташ из къщата по това време, Скарлет? Можех да те застрелям.

— А ти защо дебнеш наоколо и плашиш хората? — Скарлет загърна раменете си с покривката, сякаш тя бе разкошна хермелинова наметка. — Отивам в кухнята, за да закуся — каза тя с цялото достойнство, което можа да събере.

Рет се засмя на нелепо надутия й вид.

— Ще стъкна огъня в печката — каза той. — И аз самият си мислех за кафе.

— Ти си си вкъщи. Предполагам, че можеш да пиеш кафе, ако ти се иска. — Скарлет срита влачещата се покривка зад себе си, като че ли бе шлейф на бална рокля. — Е? Няма ли да ми отвориш вратата?

Рет хвърли няколко цепеници в камината. Горещите въглени възпламениха сухите листа на един клон. Той бързо придаде сериозно изражение на лицето си, преди Скарлет да види усмивката му. Отвори вратата към трапезарията и отстъпи назад. Скарлет важно мина край него, но и се наложи да спре почти веднага. В стаята бе съвсем тъмно.

— Ако ми позволиш… — Рет драсна клечка кибрит. Запали лампата над масата, после внимателно нагласи пламъка.

Скарлет долавяше присмеха в гласа му, но това никак не я ядоса.

— Толкова съм гладна, че бих изяла един кон — призна си тя.

— Хайде да не е кон, моля те — засмя се Рет. — Имам само три и два от тях не стават за нищо. — Той сложи стъклото на лампата и й се усмихна. — Какво ще кажеш за няколко яйца и парче шунка?

— Две парчета — настоя Скарлет. Последва го в кухнята и седна на една пейка до масата с подвити под одеялото крака, докато той запали огън в голямата желязна печка. Когато боровите подпалки запращяха, тя протегна крака към топлината.

Рет донесе от килера един наченат бут и съдове с масло и яйца.

— Кафемелачката е на масата зад тебе — каза той. — Кафето е в онази кутия. Ако смелиш малко, докато аз нарежа шунката, закуската ще стане готова много по-бързо.

— Защо не го смелиш ти, докато аз приготвя яйцата?

— Защото печката още не се е нагорещила, лакомнице. До кафемелачката има панерче със студен царевичен хляб. Ще трябва да залъжеш глада си с него. Аз ще сготвя.

Скарлет се обърна назад. В панерчето под салфетката бяха останали четири парчета царевичен хляб. Тя отпусна завивката си, за да си вземе едно. Докато дъвчеше, сложи шепа зърна в кафемелачката. После редуваше хапките хляб с въртенето на ръчката. Когато бе изяла почти всичкия хляб, чу цвъртенето на парчетата шунка, които Рет пускаше в един тиган.

— Мирише чудесно — рече щастливо и довърши меленето на кафето с няколко бързи движения. — Къде е кафеникът?

Обърна се, видя Рет и избухна в смях. Беше подпъхнал кърпа за бърсане на чинии в колана на панталоните си, а в едната си ръка държеше дълга вилица. Махна с вилицата към една полица до вратата.

— Какво толкова смешно има?

— Ти си смешен. Как се дърпаш от пръските мазнина. Покрий отвора на печката или ще запалиш целия тиган. Трябваше да се сетя, че няма да знаеш какво да правиш.

— Глупости, госпожо. Предпочитам риска на открития пламък. Той ме връща към прекрасното време, когато пържех пресни бизонски пържоли на лагерен огън. — Но той все пак плъзна тигана към единия край на отвора на печката.

— Наистина ли си ял бизон? В Калифорния?

— И бизон, и коза, и муле — както и месо от мъртвото тяло на човека, който не правеше кафето, когато му казвах.

Скарлет се изкиска. Изтича по студения каменен под да вземе кафеника.

Нахраниха се мълчаливо на кухненската маса, гладни и съсредоточени в яденето. В тъмната стая бе топло и уютно. От отворената вратичка на печката идваше неравна червеникава светлина. Миризмата на димящото върху печката кафе бе тежка и сладка. На Скарлет й се искаше закуската никога да не свършва. „Розмари сигурно е лъгала. Рет не може да й е казал, че не ме иска.“

— Рет?

— Ъхъ? — Той наливаше кафето.

Скарлет искаше да го попита дали могат да задържат спокойствието и смеха, но се страхуваше, че ще развали всичко.

— Има ли сметана? — попита тя, за да каже нещо.

— В килера. Аз ще я донеса. Дръж краката си на топло до печката.

Докато разбъркваше захарта и сметаната в кафето си, събираше кураж.

— Рет?

— Да?

Думите на Скарлет се изляха една след друга, бързо, за да не може да я прекъсне.

— Рет, не може ли винаги да ни е хубаво като сега? Сега ни е хубаво, знаеш, че е така. Защо трябва да се държиш така, сякаш ме мразиш?

Рет въздъхна.

— Скарлет — поде той изморено. — Всяко животно напада, когато е притиснато до стената. Инстинктът е по-силен от разума, по-силен от волята. Като пристигна в Чарлстън, ти ме притисна в ъгъла. Насилваш ме. И сега го правиш. Не ме оставяш на мира. Аз искам да се държа свястно. Но ти не ми позволяваш.

— Искам, искам да ти позволя. Искам да си мил с мене.

— Ти не искаш вежливост, Скарлет. Ти искаш любов. Абсолютна любов — без въпроси, без претенции. Бях ти я дал никога — когато на теб не ти трябваше. Изхарчих я цялата, Скарлет. — Тонът на Рет ставаше все по-студен, изострен от сурово нетърпение. Скарлет се сви и се дръпна. Без да усеща, опипваше пейката до себе си, за да потърси топлината на захвърлената завивка.

— Нека го направя разбираемо за теб, Скарлет. В сърцето ми имаше любов на стойност хиляда долара. В злато, не в зелени банкноти. И ги изхарчих по тебе, до последния цент. Що се отнася до любовта, аз съм фалирал. Ти ме изстиска докрай.

— Не бях права, Рет, и съжалявам. Опитвам се да изкупя това. — Мислите на Скарлет се мятаха бясно. „Мога да му дам любовта на моето сърце със стойността на тези хиляда долара, мислеше тя. Две хиляди, пет, двайсет, хиляда хиляди. И тогава той ще може да ме обича, защото няма да е фалирал. Ще му върна всичко, и отгоре. Само да иска да го вземе. Трябва да го накарам да го вземе…“

— Скарлет! — говореше Рет. — Няма „изкупване“ на миналото. Не унищожавай малкото, което е останало. Позволи ми да бъда учтив, ще се чувствувам по-добре.

Тя се вкопчи в думите му.

— О, да! Да, Рет, моля те! Бъди мил, какъвто беше, преди аз да разруша щастието ни. Няма да те насилвам. Нека само да е така хубаво, нека бъдем приятели, докато се върна в Атланта. Ще бъда доволна само да се смеем заедно — толкова ми беше приятна тази закуска. Ама колко смешен беше с тази престилка! — изкиска се тя. Слава богу, той не можеше да я види тъй добре, както тя него.

— Това ли е всичко, което искаш? — Облекчението притъпи остротата в гласа на Рет.

Скарлет отпи голяма глътка кафе, докато обмисляше какво да каже. После успя да се засмее безгрижно.

— Ами да, разбира се, глупчо. Мога да схвана кога съм изгубила битката. Просто смятах, че си струва да се опита, това е всичко. Няма да те насилвам повече, но, моля те, направи Сезона приятен за мен. Знаеш колко обичам баловете.

Тя отново се засмя.

— А ако наистина искаш да бъдеш мил, Рет Бътлър, защо не ми налееш още една чаша кафе. Ти можеш да хванеш кафеника, без да се изгориш, за разлика от мене.

 

 

След закуска Скарлет се качи горе да се облече. Все още беше нощ, но тя бе прекалено възбудена, за да мисли за сън. „Скърпих нещата доста добре“ — мислеше си тя. Бдителността му бе притъпена. И на него беше харесала закуската, в това не се съмняваше.

Облече кафявия костюм за път, с който бе пътувала в лодката до Ландинг. После зареса тъмната си коса назад от слепоочията и я прикрепи с гребени. Сложи съвсем малко одеколон на китките и шията си — само намек, че е женствена, нежна и желана.

Тръгна по коридора и надолу по стълбите възможно най-спокойно. Колкото по-дълго спи Розмари, толкова по-добре. Прозорецът на стълбищната площадка гледаше в мрака на изток. Почти зазоряваше. Скарлет духна пламъка на лампата, която носеше. О, дано това е добър ден, дано направя всичко както трябва. А и довечера. Нова година е.

Къщата бе потънала в особената тишина, която обгръща земята точно преди изгрев-слънце. Скарлет стъпваше внимателно, за да не вдига шум, докато стигна до централната стая на долния етаж. Огънят пламтеше ярко — Рет вероятно бе прибавил още дърва, докато тя се обличаше. Едва различаваше тъмните очертания на раменете и главата му в сивия сумрак на фона на прозореца зад него. Той бе в канцеларията си с гръб към нея, вратата беше открехната. Тя прекоси стаята на пръсти и леко потропа на вратата с връхчетата на ноктите си.

— Може ли да вляза? — прошепна Скарлет.

— Мислех, че си се върнала в леглото — каза Рет.

Изглеждаше много уморен. Тя си спомни, че не бе лягал цяла нощ, за да пази къщата. И нея. Искаше й се да притисне главата му към сърцето си и с ласки да прогони умората му.

— Нямаше смисъл да заспивам пак, петлите ще закукуригат като щури веднага щом слънцето изгрее. — Тя колебливо прекрачи прага. — Ще имаш ли нещо против, ако поседя тук? В канцеларията ти не вони чак толкова.

— Влез — каза Рет, без да я погледне.

Скарлет тихо приближи до един стол съвсем до вратата. Над рамото на Рет виждаше как прозорецът изсветлява. Чудя се какво ли гледа така втренчено. Онези бедняци пак ли са отвън? Или Клинч Доукинс? Обади се петел и цялото й тяло трепна.

А след това първите плахи лъчи на зората обагриха гледката зад прозореца. Призрачна светлина обгърна неравните купчини тухли — развалините от къщата в имението Дънмор Ландинг, червени на фона на тъмното небе. Скарлет извика. Сякаш още димяха. Рет се взираше в смъртните гърчове на своя дом.

— Не гледай, Рет! — Помоли го тя. — Не гледай. Това само ще сломи сърцето ти.

— Трябваше да съм тук, можех да ги спра. — Рет отронваше думите бавно, сдържано, като че ли не усещаше, че говори.

— Не би могъл. Те сигурно са били стотици. Щяха да те застрелят и пак щяха да изгорят всичко.

— Не застреляха Джулия Ашли — каза Рет.

Но гласът му бе вече различен. Зад думите му се чувствуваше ирония, почти хумор. Червената светлина навън се променяше, ставаше златиста, а развалините бяха просто почернели тухли и комини, блестящи от росата под слънчевите лъчи.

Рет се обърна на въртящия се стол. Прокара ръка по лицето си и Скарлет почти чу стърженето на наболата му брада. Под очите му имаше сенки, видими дори в сумрачната стая. Черната му коса беше разрошена, на темето му стърчеше един кичур, а над челото му падаше немирна къдрица. Той стана, прозина се и се протегна.

— Мисля, че вече спокойно мога да поспя. Вие с Розмари не излизайте от къщата, докато се събудя.

Легна на една дървена пейка и веднага заспа.

Скарлет го гледаше как спи.

„Никога вече не трябва да му казвам, че го обичам. Това го кара да се чувствува под натиск. А когато се озлоби и стане груб, аз се чувствувам жалка и унизена, защото съм му го казала. Не, никога вече няма да го кажа, не преди той пръв да ми е казал, че ме обича.“