Александра Рипли
Скарлет (27)

27.

Скарлет не получи особено душевно успокоение от литургията на следващия ден. Тя можеше да мисли само за собственото си настроение, а то бе много лошо. Едва бе успяла да зърне Рет на големия прием, даден от жокейския клуб след състезанията.

На връщане от литургия тя се опита да си намери извинение, за да се отърве от закуската с лелите си, но Полин не даде и дума да се издума. Тонът й бе многозначителен. Скарлет се приготви да изслуша конско, че танцува прекалено много с Мидълтън Кортни.

Както се оказа, въобще не ставаше дума за него. Юлали бе нажалена, а Полин — сърдита за нещо съвсем друго.

— Научихме, че не си писала на дядо си Робияр от години, Скарлет.

— А защо да му пиша? Той не е нищо повече от един свадлив старец, който през целия ми живот не си е помръднал пръста за мене.

Юлали и Полин загубиха дар слово от изумление. „Много хубаво — помисли си Скарлет. Очите й проблясваха тържествуващо над ръба на чашата, докато отпиваше от кафето си. — Нямате отговор за това, нали? Той никога не е направил нищо за мене, а не е направил нищо и за вас. Кой ви даваше пари, за да свързвате двата края, когато без малко да ви вземат къщата за неплатени данъци? Със сигурност не вашият скъпоценен баща. Аз ви давах. Именно аз платих, за да може вуйчо Кеъри да бъде погребан прилично, когато умря, и моите пари ви обличат и осигуряват храната на трапезата ви — ако Полин събере сили да отвори килера със запасите, които трупа там. Така че можете да ме зяпате като облещени жаби, обаче няма какво да кажете!“

Но Полин, с пригласянето на Юлали, намери доста неща за казване. За уважението към по-възрастните, за лоялността към семейството, дълга, обноските и доброто възпитание.

Скарлет с трясък постави чашата върху чинийката.

— Не смей да ме поучаваш, лельо Полин. До смърт ми е писнало от това! Не давам пет пари за дядо Робияр. Той е бил отвратителен към майка ми, а беше отвратителен и към мене и аз го ненавиждам. И не ми пука дали ще се пържа в ада за това.

Приятно беше да се ядосаш. Сдържала се бе прекалено дълго. Твърде много чайове, твърде много думи на гостоприемство, твърде много посещения и посетители. Колко пъти трябваше да си държа езика зад зъбите — тя, която винаги бе казвала това, което мисли и бе пращала по дяволите мненията на другите. И най-вече, прекалено дълго бе слушала учтиво как чарлстънци се хвалят със славата на своите бащи, деди и прадеди, поколение след поколение, чак до средните векове. Точно това, което Полин не биваше да споменава, беше уважението, дължимо на семейството.

Лелите се свиха пред избухването на Скарлет — уплашените им лица й даваха опияняващото чувство за власт. Винаги бе презирала слабостта, а през месеците, прекарани в Чарлстън, нямаше власт, тя бе слабата и бе започнала да изпитва презрение към себе си. Сега изля върху лелите си цялото отвращение, което бе изпитвала към собственото си малодушно желание да угажда.

— Какво сте ме зяпнали като че ли са ми пораснали дяволски рога! Знаете, че съм права, но просто ви е страх сами да го кажете. Дядо се отнася към всекиго като към куче. Обзалагам се на сто долара, че изобщо не отговаря на всичките ви неискрени писма. Вероятно дори не ги чете. Аз поне нито едно не съм дочела до края. И няма защо, те винаги са едни и същи — хленчене за още пари!

Скарлет закри устата си с ръка. Прекали. Наруши три от неписаните, но ненарушими правила на южняшкото поведение: произнесе думата „пари“, напомни на хора, зависещи от нея за подаянията, които им е давала, и ритна повален враг. Погледна плачещите си лели с чувство на срам.

Лепените порцеланови съдове и кърпената покривка на масата я укоряваха. „Дори не съм била особено щедра — помисли си тя. — Можех да им изпращам много повече, без дори да усетя липсата.“

— Съжалявам — прошепна Скарлет и заплака.

След миг Юлали изтри очите си и издуха носа си.

— Чух, че Розмари има ухажор — каза тя със слаб глас. — Запозна ли се с него, Скарлет? Интересен човек ли е?

— От добро семейство ли е? — добави Полин.

Скарлет трепна, но съвсем леко.

— Мис Елинор познава роднините му — отвърна тя — и казва, че били много приятни хора. Розмари не иска да има нищо общо с него. Нали я знаете каква е. — Тя се вгледа в състарените лица на лелите си с истинска привързаност и уважение. Те бяха спазили правилата. Знаеше, че ще мълчат до края на живота си и никога няма да споменат как тя ги е нарушила. Никой южняк не би засрамил друг съзнателно.

Изправи рамене и вирна брадичка.

— Казва се Елиът Маршал — каза тя. — И не можете да си представите колко смешен вид има — мършав като върлина и сериозен като кукумявка! — Скарлет се мъчеше да звучи весело. — Сигурно обаче е ужасно смел. Розмари може да го хване и да го разкъса на парчета, ако е достатъчно ядосана. — Тя се наведе напред с разширени очи. — Чухте ли, че е янки?

Полин и Юлали ахнаха.

Скарлет бързо кимна, за да подчертае важността на разкритието.

— От Бостън — каза бавно, като придаваше тежест на всяка дума. — А май няма по-големи янки от тях. Някаква голяма фирма за торове е открила кантора тук и той я ръководи.

Тя се облегна удобно на стола, готова за дълъг разговор.

Когато заранта вече преваляше, Скарлет се удиви колко бързо е минало времето и се втурна в преддверието да вземе наметката си.

— Не трябваше да стоя толкова дълго. Обещах на мис Елинор да се прибера за обяд — тя извъртя очи към тавана. — Надявам се, че мистър Маршал няма да ни посети. Янките обаче са твърде дебелокожи, за да разберат, че не са добре дошли.

На външната врата Скарлет целуна Полин и Юлали за довиждане.

— Благодаря ви — рече тя просто.

— Веднага се върни и обядвай с нас, ако онзи янки е там — изкикоти се Юлали.

— Да, точно така направи — каза Полин. — И наистина се опитай да дойдеш с нас в Савана за рождения ден на татко. На петнайсети ще вземем влака, веднага след литургията.

— Благодаря, лельо Полин, но едва ли ще успея. Вече сме приели покани за всеки ден и всяка вечер на Сезона.

— Но, мила, дотогава Сезонът ще е свършил. Света Сесилия се пада в петък, на тринайсети. Аз самата мисля, че това носи нещастие, но изглежда никой друг не го е грижа.

Скарлет чуваше думите на Полин като отдалече. Как може Сезонът да е толкова кратък? А мислеше, че й остава много време, за да си върне Рет.

— Ще видим — каза забързано. — Сега трябва да вървя.

 

 

Скарлет се учуди, че заварва майката на Рет сама вкъщи.

— Джулия Ашли покани Розмари на обед у тях — й каза Елинор. — А Рет съжали момчето на Купърови. Излязоха с платноходката.

— Днес? Толкова е студено.

— Да. И то тъкмо когато бях започнала да си мисля, че тази година ще минем без зима. Усетих го вчера на състезанията. Вятърът наистина хапеше. Струва ми се, че малко настинах. — Мисис Бътлър изведнъж се усмихна заговорнически. — Какво ще кажеш за една спокойна вечеря на масата за карти край огъня в библиотеката? Това ще подразни чувството за достойнство на Маниго, но аз мога да го понеса, ако ти можеш. Ще бъде толкова уютно, само ние двете.

— Много бих искала, мис Елинор, наистина. — Внезапно й се стори, че тъкмо това й се иска най-много на света. „Толкова беше хубаво, когато вечеряхме кротко точно по този начин“ — помисли си тя. Преди Сезона. Преди Розмари да се прибере вкъщи. Някакъв глас в главата й добави: „преди Рет да се върне от Ландинг“. Така беше, въпреки че й бе неприятно да го признае. Животът беше толкова по-лесен, когато не се ослушваше непрестанно за стъпките му, не наблюдаваше реакциите му, не се опитваше да отгатне какво мисли.

Топлината на огъня бе тъй успокояваща, че Скарлет усети как се прозява.

— Извинете ме, мис Елинор — каза тя бързо. — Не е от компанията.

— И аз се чувствувам по същия начин — отвърна мисис Бътлър. — Не е ли приятно? — Тя също се прозя, заразата ги хвана и двете, докато накрая прозевките им се превърнаха в безпомощен смях. Скарлет беше забравила колко забавна може да бъде майката на Рет.

— Обичам ви, мис Елинор — каза тя, без да мисли.

Елинор Бътлър взе ръката й в своята.

— Толкова се радвам, скъпа Скарлет. Аз също те обичам. — Тя тихо въздъхна. — Толкова много, че няма да задавам никакви въпроси и няма да правя никакви нежелани забележки. Само се надявам, че знаеш какво правиш.

Скарлет вътрешно се сгърчи. Но после се наежи срещу загатнатия упрек.

— Аз не „правя“ нищо! — дръпна ръката си тя.

Мис Елинор не обърна внимание на гнева й.

— Как са Юлали и Полин? — попита тя непринудено. — Кой знае откога не съм ги виждала, за да си поговорим. Сезонът ме изтощава.

— Добре са. Разпореждат се както винаги. Сега се мъчат да ме накарат да отида с тях в Савана за рождения ден на дядо.

— Господи! — Мис Елинор не можеше да повярва. — Искаш да кажеш, че още не е умрял?

Скарлет пак се разсмя.

— Точно това си помислих и аз, но леля Полин щеше да ми одере кожата, ако го бях изрекла. Той трябва да е на сто години.

Елинор замислено сбърчи чело и си мърмореше под носа, докато се опитваше да пресметне.

— Със сигурност над деветдесет — каза накрая тя. — Знам, че беше към четирийсет, когато се ожени за баба ти през 1820 година. Имах една леля — тя отдавна почина — която никога не можа да го забрави. Беше луда по него, а той й бе оказвал доста внимание. Но след това Соланж — баба ти — реши да го забележи и за бедната леля Алис нямаше никаква надежда. Тогава аз бях само на десет години, но вече достатъчно голяма, за да разбера какво става. Алис направи опит за самоубийство и всичко се обърна с главата надолу.

Скарлет вече беше съвсем будна.

— Как го направи?

— Изпи шишенце камфоров опиат. Едва оживя.

— Заради дядо?

— Той беше невероятно елегантен мъж. Толкова хубав, с прекрасната изправена стойка на военен. И с френски акцент, разбира се. Когато казваше „добро утро“, звучеше като герой от някоя опера. Десетки жени бяха лудо влюбени в него. Чух веднъж баща ми да казва, че хугенотската църква дължи покрива си единствено на Пиер Робияр. Той идвал от време на време от Савана, защото богослужението се извършвало на френски. Църковните стени буквално се издували от множеството богомолки и кутията с волни пожертвувания се препълвала. — Елинор се усмихна, унесена в спомените си. — Сега си спомням, че накрая леля ми Алис се омъжи за един професор по френска литература в Харвард. Така че в крайна сметка цялото това упражняване на езика сигурно й е влязло в работа.

Скарлет нямаше да позволи на мисис Бътлър да се отклони.

— Оставете това, кажете ми нещо повече за дядо. И за баба. Веднъж ви попитах за нея, но вие просто не ми обърнахте внимание.

Елинор поклати глава.

— Не знам как да опиша баба ти. Тя не приличаше на никой друг на света.

— Много хубава ли беше?

— И да, и не. Ето защо е трудно да се говори за нея — тя постоянно се променяше. Беше толкова… такава французойка. Французите имат една поговорка — че жената не може да бъде истински красива, ако понякога не е истински грозна. Те са толкова изтънчен народ, и толкова мъдър — за англосаксонеца е невъзможно да ги разбере.

Скарлет не проумяваше какво иска да каже мис Елинор.

— В Тара има един неин портрет и тя изглежда красива — каза упорито.

— Да, разбира се, за портрета. Тя можеше да бъде красива или не, както реши. Можеше да бъде каквото си иска. Понякога потъваше в пълно спокойствие и човек почти забравяше присъствието й. После го поглеждаше с издължените си тъмни очи и той усещаше непреодолимо влечение. Децата се тълпяха около нея. Както и животните. Дори жените се поддаваха. А мъжете губеха ума си. Дядо ти беше стопроцентов военен, свикнал да командува. Но беше достатъчно баба ти само да се усмихне и той се превръщаше в неин роб. Тя бе значително по-възрастна от него, но това нямаше значение. Беше католичка — и това нямаше значение; настоя на католическо домакинство и на възпитанието на децата в католицизъм и той се съгласи с всичко, макар да бе строг протестант. Би се съгласил те да станат и друиди^[1], ако такова бе нейното желание. Тя беше всичко за него. Спомням си как реши, че трябва да бъде обградена от розова светлина, защото остаряваше. Той каза, че никой войник не би живял в стая, в която дори само един абажур е розов — прекалено женствено било. Тя каза, че това ще я направи щастлива, много розово наоколо. Накрая не само вътрешните стени на стаите бяха боядисани, но и цялата къща. Бе готов на всичко, за да я направи щастлива.

Елинор въздъхна.

— Всичко беше невероятно лудо и романтично. Бедният Пиер. Когато тя умря, и той умря в известен смисъл. Запази всичко в къщата точно, както тя го бе оставила. Страхувам се, че на майка ти и сестрите й им е било трудно.

На портрета роклята на Соланж Робияр бе толкова плътно прилепнала към тялото й, че загатваше отсъствието на каквото и да е облекло отдолу. „Вероятно това е карало мъжете да губят ума си, включително съпруга й“ — мислеше си Скарлет.

— Ти често ми напомняш за нея — каза Елинор и на Скарлет внезапно пак й стана интересно.

— С какво, мис Елинор?

— Очите ти имат същата форма — ъгълчетата са леко дръпнати нагоре. И имаш същата жизненост като нея — тя просто струи от тебе. И ти като нея ми се струваш по-пълна с живот от повечето хора.

Скарлет се усмихна. Беше много доволна.

Елинор Бътлър я погледна с нежност.

— Сега мисля да подремна — каза тя. Смяташе, че много добре се е справила с този разговор. Не бе казала нищо невярно, но и не бе казала повече, отколкото трябва. Със сигурност не искаше съпругата на сина й да знае, че баба й е имала много любовници и че заради нея са се водили десетки дуели. Кой знае какво би могло да й хрумне на Скарлет.

 

 

Елинор бе дълбоко обезпокоена от очевидното неразбирателство между сина си и жена му. Това не беше нещо, за което можеше да разпитва Рет. Ако той искаше тя да знае, щеше да й каже. А реакцията на Скарлет на намека за неприятното положение с Кортни показа, че тя също не иска да споделя чувствата си.

Мисис Бътлър затвори очи и се опита да заспи. В крайна сметка, тя не можеше да направи нищо друго, освен да се надява на най-доброто. Рет не беше малко момче, а и Скарлет не беше момиченце. Макар че, според нея, те се държаха като непослушни деца.

 

 

Скарлет също се опитваше да си почине. Беше в стаята за карти с телескопа в ръка. Платноходката на Томи Купър не се виждаше. Рет сигурно го бе завел надолу по реката, вместо на пристанището.

Може би тя изобщо не би трябвало да ги търси. Когато бе гледала през театралния бинокъл на надбягванията, бе загубила доверие в Ан, още я болеше от това. За пръв път в живота си се почувствува остаряла. И много уморена. Какво значение имаше всичко това? Ан Хемптън беше безнадеждно влюбена в съпруга на друга жена. А не би ли направила и тя същото, когато бе на възрастта на Ан? Влюбена в Ашли, разруши живота си с Рет, защото не се отказваше от тази безнадеждна любов дълго след като можеше — но не искаше — да разбере, че този Ашли, когото обичаше, бе само една мечта. И Ан ли ще похаби младостта си в мечти за Рет? Какъв е смисълът на любовта, ако тя може само да руши?

Скарлет прокара ръка по лицето си. „Какво ми става? Умислила съм се като квачка. Трябва да направя нещо — да отида на разходка… каквото и да е… да се отърся от това ужасно чувство.“

Маниго тихо почука на вратата.

— Вий има посетител, ако сте дома, мисис Рет.

Скарлет бе толкова щастлива да види Сали Брутън, че почти я разцелува.

— Седни на този стол, Сали, по-близо до огъня. Зимата дойде най-после и ни изненада. Казах на Маниго да донесе чая. Наистина, да видя как Сладката Сали печели това надбягване, беше най-вълнуващото нещо в живота ми — бъбреше тя облекчено.

Сали я разсмя с цветисто описание за това как Майлс целунал коня, а и жокея. Тя млъкна чак когато Маниго бе поставил подноса за чай пред Скарлет и бе излязъл.

— Мис Елинор си почива, иначе бих я известила, че си тук — каза Скарлет. — Когато се събуди…

— Ще съм си отишла — прекъсна я Сали. — Знам, че Елинор спи следобед, Рет е с платноходката, а Розмари е у Джулия. Затова дойдох по това време. Искам да говоря с теб насаме.

Скарлет сипваше с лъжичка чаени листенца в чайника. Беше озадачена. Представи си, точно Сали Брутън да е смутена, а уж нищо на този свят не можеше да я извади от равновесие. Тя заля листенцата с гореща вода и затвори капака на чайника.

— Скарлет, ще направя непростимото — бързо каза Сали. — Ще се намеся в живота ти. И нещо още по-лошо — ще ти дам съвет, който не си ми поискала. Изживей си връзката с Мидълтън Кортни, щом искаш, но, за бога, бъди дискретна. Това, което правиш сега, е проява на ужасно лош вкус.

Очите на Скарлет се разшириха от изумление. Да изживее връзка? Но само разпуснатите жени имаха връзки. Как смее Сали Брутън да я оскърбява по този начин? Тя се изправи с най-достойната си осанка.

— Бих искала да ви напомня, мисис Брутън, че съм не по-малко дама от вас — каза тя надменно.

— Тогава се дръж като такава. Срещайте се с Мидълтън някъде следобед и си правете удоволствието до насита, но не карайте съпруга ти, жена му и целия град да ви гледат по баловете как си дишате във вратовете като куче и разгонена кучка.

Скарлет мислеше, че нищо не можеше да бъде по-ужасяващо от думите на Сали. Но се оказа, че може.

— Трябва да те предупредя обаче, че не го бива много в леглото. В балната зала е Дон Жуан, но щом свали лачените обувки и фрака, се превръща в селския идиот.

Сали се пресегна към чайника и го разклати.

— Ако го оставиш още да се запарва, ще можем да дерем кожи с него. Искаш ли да налея? — Тя се взря в лицето на Скарлет и бавно пророни: — Господи. Ама ти си невежа като новородено. Извинявай, Скарлет, не знаех. Ето, сега ще ти налея чаша чай с много захар.

Скарлет се дръпна назад. Искаше й се да заплаче, да запуши ушите си. Тя се бе възхищавала от Сали, бе горда, че й е приятелка, а Сали се оказа толкова долна.

— Бедното дете — каза Сали. — Ако знаех, щях да бъда много по-внимателна с тебе. Но при това положение можеш да считаш разговора ни за ускорен курс по ограмотяване. Ти си в Чарлстън и си омъжена за чарлстънец, Скарлет. Не можеш да се скриеш зад провинциалната си невинност като зад щит. Това е стар град със стара култура. Съществената част от цивилизоваността е уважението към чувствата на другите. Можеш да правиш каквото си искаш, стига да го правиш дискретно. Непростимият грях е да тикаш неблагоразумията си в носа на своите близки. Трябва да даваш възможност на околните да се преструват, че не знаят какво правиш.

Скарлет не можеше да повярва на ушите си. Това не беше като да се преструваш, че салфетките с инициали принадлежат на някой друг. Това беше… отвратително. Макар че се бе женила три пъти, докато беше влюбена в друг, дори не й бе минавало през ума физически да изневери на някой от съпрузите си. Можеше да копнее за Ашли, можеше да си представи ласките на Ашли, но никога не би се измъкнала за един час, за да легне с него.

„Не искам да съм цивилизована“ — мислеше си тя в отчаяние. Вече не би могла да погледне никоя жена в Чарлстън, без да се запита дали не е или някога не е била любовница на Рет.

Защо бе дошла в този град? Не й беше мястото тук. И не искаше да й бъде мястото в града, за който говореше Сали Брутън.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваш — каза тя. — Не се чувствувам много добре.

Сали тъжно кимна.

— Наистина се извинявам, че те разтревожих, Скарлет. Може би ще ти е по-добре, ако знаеш, че има много други невинни младенци в Чарлстън, скъпа — ти не си единствената. На девойките и неомъжените дами на каквато и да е възраст не се казват неща, които е по-добре да не знаят. Има и много верни съпруги. За мен е щастие, че съм една от тях. — Сигурна съм, че Майлс е кривнал един-два пъти, но за мен не е имало достатъчно изкушение. Може би и с теб е така — надявам се, за твое добро. Още веднъж се извинявам за непохватността си, Скарлет. Сега си тръгвам. Стегни се и си изпий чая… и промени поведението си спрямо Мидълтън.

Сали си сложи ръкавиците с бързи, обиграни движения и се запъти към вратата.

— Чакай! — каза Скарлет. — Моля те, чакай, Сали. Трябва да знам. Коя? Рет и коя?

Маймунското лице на Сали съчувствено се сви.

— Не знаем за никоя — каза тя внимателно. — Кълна ти се. Той беше само деветнайсетгодишен, когато напусна Чарлстън, а на тази възраст момчетата ходят или в публичен дом, или при петимна бяла голтачка. Откакто се върна, проявява голяма деликатност и отказва всички предложения, без да наранява ничии чувства. Чарлстън не е люлката на греха, мила. Хората не се чувстват под обществен натиск да се разгонват постоянно. Сигурна съм, че Рет ти е верен. Не е нужно да ме изпращаш.

Веднага щом Сали си тръгна, Скарлет изтича в спалнята си и се заключи. Просна се на леглото и заплака неутешимо.

Преследваха я гротескни видения на Рет с една жена… с друга… и с още… още от дамите, с които тя се срещаше всеки ден по баловете.

Каква глупачка е била да мисли, че той ще ревнува.

Когато вече не можеше да понася мислите си, позвъни за Панзи, после се изми и напудри лицето си. Не би могла да седи, да се усмихва и да разговаря с мис Елинор, когато тя се събуди. Трябваше да се махне, поне за малко.

— Излизаме — каза тя на Панзи. — Донеси ми наметката.

Скарлет извървя мили — бързо и мълчаливо, без да я е грижа дали Панзи изостава, или не. Когато минаваше покрай високите, красиви стари къщи, тя виждаше не гордото свидетелство за оцеляване, а само това, че не ги е грижа как изглеждат на минувачите и че обръщат гръб на улицата, за да скрият лице в неприкосновеността на оградените си дворове.

„Тайни. Пазят си тайните — мислеше си тя. — Освен един от друг. Всички се преструват за всичко.“