Александра Рипли
Скарлет (47)

1.

„Брайън Бору“ се движеше бавно между бреговете на река Савана, теглен от парни влекачи. Когато най-сетне стигна до Атлантическия океан, неговата пронизителна сирена поздрави отдалечаващите се влекачи и големите му платна бяха отвързани. Щом носът на кораба се потопи в сивозелените вълни при устието на реката, а огромните веслени колела разпениха водата, пасажерите заръкопляскаха.

Застанали една до друга, Скарлет и Катлийн гледаха как равният бряг бързо се превръща в неясно зелено петно, а после съвсем се изгубва.

„Какво направих?“ — помисли си Скарлет и се вкопчи в парапета, изпаднала за миг в паника. След това извърна очи към безкрайната шир на блесналия от слънцето океан и сърцето й заби учестено от възбудата на приключението.

— Ох! — извика Катлийн. После изстена: — Ооох!

— Какво има, Катлийн?

— Ооох! Бях забравила морската болест — изпъшка тя.

Скарлет сподави смеха си. Прегърна момичето през кръста и го заведе в каютата. Вечерта столът на Катлийн на масата на капитана остана празен. Скарлет и Кълъм отдадоха дължимото на поднесената им планина от ядене. По-късно Скарлет занесе купичка бульон на нещастната си братовчедка и я нахрани с лъжичка.

— Ще се оправя за ден-два — обеща Катлийн със слаб гласец. — Няма да се наложи да се грижиш за мен до безкрайност.

— Шшт, хапни сега още една лъжичка — каза Скарлет.

„Слава богу, че нямам слаб стомах — помисли си тя. — Вече ми мина и хранителното отравяне в Деня на Свети Патрик, иначе вечерята не би ми харесала толкова.“

 

 

Тя се събуди внезапно при първите проблясъци на зората на хоризонта и се втурна към малката тоалетна в каютата, като залиташе тромаво. Свлече се на колене и повърна в порцелановата тоалетна чиния с нарисувани по нея цветя.

Не можеше да я е хванала морска болест, не и нея. Нали така обичаше да излиза в морето. Ами да, в Чарлстън, когато нищожната платноходчица се катереше по вълните в бурята или внезапно се хлъзваше надолу, дори не й се гадеше. „Брайън Бору“ беше устойчив като скала в сравнение с онази лодка. Не можеше да разбере какво става с нея…

… Бавно-бавно немощно приведената глава на Скарлет се изправи. Откритието накара устата и очите й да се отворят широко. В жилите й се разля вълнение — горещо и ободрително, а дълбоко в гърлото й се надигна смях.

„Бременна съм. Бременна съм! Спомням си — точно това е усещането.“

Облегна се на стената и се протегна доволно. „О, чувствувам се чудесно. Не ме е грижа колко ми е зле на стомаха, аз се чувствувам чудесно. Сега пипнах Рет. Той е мой. Нямам търпение да му кажа.“

Внезапно бузите й се обляха в сълзи на щастие, а с ръце притискаше корема си, сякаш да защити новия живот, който набъбваше там. О, как искаше това дете! Детето на Рет. Тяхното дете. То щеше да бъде силно, знаеше това, вече усещаше напора на мъничкото същество. Храбро, безстрашно детенце — като Бони.

Заприиждаха спомени. Дребничката като на котенце главичка на Бони се побираше в дланта й. Рет я люлееше в големите си ръце като кукла. Колко много я обичаше той! Привеждаше широкия си гръб над люлката и гукаше смешно с дебелия си глас — никога на този свят не е имало друг мъж, така запленен от едно бебе. Толкова ще е щастлив, когато му каже. Виждаше как тъмните му очи светват от радост, как неговите бели зъби блясват в усмивка на пиратското му лице.

И Скарлет се усмихваше, докато си мислеше за това. „Аз също съм щастлива — каза си тя. — Така трябва да се чувствуваш, когато имаш бебе. Нали Мели все го повтаряше…“

„О, Господи! — почти прошепна тя. — Но Мели умря, когато реши да роди, а моите вътрешности са съвсем разбъркани след спонтанния аборт — така каза доктор Мийд. Значи затова не разбрах, че съм бременна, дори не забелязах отсъствието на месечното си неразположение, толкова отдавна е нередовно. Ами ако раждането ме убие? О, Господи, моля ти се, моля ти се, Господи, не ме оставяй да умра точно когато най-сетне имам това, дето ми е нужно, за да бъда щастлива.“ Тя се прекръсти, пак и пак, в объркана суеверна молба за милост.

После ядосано тръсна глава. Какво правеше? Държеше се направо като някоя глупачка. Беше силна и здрава. Съвсем не като Мели. Ами да, Мами винаги казваше, че е просто срамота да изтърсва бебетата си като улична котка, без никаква суетня. Щеше да се справи много добре и бебето й също щеше да бъде добре. И животът й щеше да бъде наред, щом Рет я обича, щом обича и детето им. Щяха да бъдат най-щастливото, най-любящото семейство в целия свят. Божичко, дори не се беше сетила за мис Елинор. Като става дума за бебета! Мис Елинор щеше да се пръсне от гордост. „Мога да си я представя на пазара как разказва на всички, дори и на прегърбения старец, който мете боклука. Цял Чарлстън ще говори за това бебе, преди още да е изплакало за първи път… Чарлстън… Натам би трябвало да пътувам. Не към Ирландия. Искам да видя Рет, да му кажа. Дали «Брайън Бору» не може да се отбие там? Капитанът е приятел на Кълъм, той може би ще го убеди да спре там.“

Очите на Скарлет блестяха. Изправи се, изми си лицето и се опита да изплакне киселия вкус в устата си. Беше твърде рано да говори с Кълъм, така че се върна в леглото и се облегна на възглавниците, потънала в плановете си.

Когато Катлийн стана, Скарлет спеше, доволно усмихната. Бе решила, че няма защо да бърза. Нямаше нужда да се говори с капитана. Нека се запознае с баба си и със своите ирландски роднини. Нека изживее приключението да прекоси океана. Рет я бе накарал да го чака в Савана. Е, и той можеше да почака, преди да научи за бебето. До раждането оставаха още много месеци. Тя имаше право да се позабавлява малко преди да се завърне в Чарлстън. Без съмнение там нямаше да й позволяват и носа си да покаже навън. Смяташе се, че дамите в деликатно положение не бива да помръдват дори пръстче.

Не, първо щеше да види Ирландия. Никога нямаше да има друга възможност.

Щеше да се порадва и на „Брайън Бору“. При другите бременности сутрешните повръщания не бяха продължавали повече от седмица. Сигурно и този път те са вече към края си. И тя като Катлийн щеше да се оправи след ден-два.

 

 

Да прекосяваш Атлантическия океан с „Брайън Бору“ беше като безкрайна съботна вечер у семейство О’Хара в Савана, само че още по-хубаво. Отначало на Скарлет много й харесваше.

Скоро всички места на кораба се заеха от пасажери, които се качиха в Бостън или Ню Йорк и които според Скарлет изобщо не приличаха на янки. Бяха ирландци и се гордееха с това. Завладяващо жизнени като цялото семейство О’Хара, те се възползуваха от всичко, което им предлагаше корабът. През целия ден имаше какво да се прави: турнири по игра на дама, разгорещени състезания по мятане на обръчи от корабни въжета на палубата, вълнуващи обзалагания колко мили ще изминат на следващия ден. Вечер пееха заедно с професионалните музиканти и неуморно танцуваха всички ирландски рийлове и виенски валсове.

Дори когато танците приключеха, забавлението продължаваше. В дамския салон за карти винаги имаше партия вист и често канеха Скарлет за партньорка. Като се изключат дажбите кафе в Чарлстън, залозите бяха най-високите, които бе виждала, и всяко раздаване носеше възбуда. Както и печалбите й. Пасажерите на „Брайън Бору“ бяха живото доказателство, че Америка наистина е Страната на неограничените възможности — нямаха нищо против да харчат току-що спечелените си богатства.

Кълъм също извличаше полза от широките им джобове. Докато жените играеха карти, мъжете обикновено се оттегляха в бара на уиски и пури. Там Кълъм, един от най-изтъкнатите водачи на финианците, изтръгваше сълзи на състрадание и гордост от иначе сухите им, пресметливо присвити очи. Говореше им за угнетената под английско господство Ирландия, изреждаше мъчениците за каузата на свободата й и приемаше щедри дарения за Финианското братство.

Прекосяването на океана на борда на „Брайън Бору“ бе доходно начинание и Кълъм предприемаше това пътуване поне два пъти годишно, макар че извънредният лукс на салоните и чревоугодническите ястия тайно го отвращаваха, когато ги сравняваше с мизерията и нищетата на ирландците в родината му.

Към края на първата седмица и Скарлет вече гледаше на спътниците си с неодобрение. И мъжете, и жените се преобличаха по четири пъти на ден, за да изтъкнат колко е скъп гардеробът им. Никога в живота си не бе виждала толкова драгоценности. Казваше си колко е хубаво, че бе оставила своите в трезора на банката в Савана — биха бледнели пред изобилието от накити в трапезарията всяка вечер. Но всъщност изобщо не се радваше. Бе свикнала да има повече от всичко в сравнение с познатите си — по-голяма къща, повече слуги, повече лукс, повече вещи, повече пари. Носът й определено се провеси пред този парад, по-пищен, отколкото устройваните от нея когато и да било. В Савана Катлийн, Мери Кейт и Хелън бяха непресторено шумни в завистта си и всички О’Хара задоволяваха нейната потребност от възхищение. А тези хора на кораба нито й завиждаха, нито й се възхищаваха чак толкова. Скарлет изобщо не беше доволна от тях. Не би понесла цяла държава, пълна с ирландци, щом са все такива. Ако още веднъж чуеше „В зелено“, щеше да запищи.

— Тези американски новобогаташи просто не могат да те заблудят, Скарлет скъпа — успокои я Кълъм. — Защото си благородна дама.

Точно това трябваше да каже.

Именно в благородна дама трябваше да се превърне след края на тази ваканция. Щеше да се порадва на свободата за последен път, а после щеше да се върне в Чарлстън, да навлече безцветните дрехи и светските обноски и да бъде дама до последния си ден.

Но поне няма да се чувствува толкова изолирана, когато мис Елинор и всички в Чарлстън говорят за своите пътувания до Европа преди войната. Пък и не би казала, че нейното сега не й е харесало. Дамите не говорят такива неща. Без да усети, Скарлет въздъхна.

— Ах, Скарлет скъпа, не може да е чак толкова лошо — каза Кълъм. — Виж и хубавата страна. Ти изпразваш дълбоките им джобове на масата за карти.

Тя се засмя. Вярно беше. Трупаше цяло богатство — в някои вечери по цели трийсет долара. Чакай само да каже на Рет. Как ще се смее! В края на краищата нали е бил комарджия на корабите по Мисисипи. И като си помислиш всъщност, не е лошо, че пътува цяла седмица по море. Нямаше да й се наложи да докосне дори цент от парите на Рет.

Отношението на Скарлет към парите представляваше сложна смесица от скъперничество и щедрост. Те толкова години бяха тъждествени на нейната мярка за сигурност, че тя охраняваше натрупаното си с мъка състояние с гневно подозрение към всекиго, проявил действителни или въображаеми претенции към някой долар от него. И все пак Скарлет безусловно приемаше отговорността да помага на лелите си и на семейството на Мелани. Бе се грижила за тях дори и когато не знаеше откъде ще намери средства за собствената си издръжка. Щеше да продължи да се грижи за тях и ако станеше жертва на непредвидено бедствие, та дори това да означаваше, че ще гладува. Не се замисляше по този въпрос — просто така стояха нещата.

Към парите на Рет се отнасяше със същата непоследователност. Като негова съпруга харчеше разсипнически за къщата на Прасковената улица — разноските по нея бяха изумителни, — както и за дрехи, за скъпи украшения. Но петстотинте хиляди, които й бе дал, бяха нещо друго. Неприкосновени. Възнамеряваше да му ги върне непокътнати, когато отново станеха истински съпрузи. Бе й ги предложил като компенсация за раздялата и тя не можеше да ги приеме, защото не приемаше раздялата.

Беше й неприятно, че за това пътуване се наложи да изтегли част от парите от трезора на банката. Всичко бе станало толкова бързо, че нямаше време да чака да й изпратят от Атланта средства от нейните собствени. Но в сандъчето с останалото в Савана злато бе сложила разписка за изтеглената сума, решена да харчи възможно най-малко от златните монети, които сега държаха гърба й изправен, а кръста й тънък, защото бяха запълнили процепите в корсета й, обикновено обтяган от стоманени шини. Беше много по-добре да печелиш на вист и да харчиш собствените си пари. Ами да, след още една седмица с малко късмет ще може да прибере най-малко сто и петдесет долара в портмонето си.

Но все пак щеше да се радва, когато пътуването най-сетне завърши. Дори и с всички свои платна, издути от вятъра, „Брайън Бору“ беше прекалено солиден, за да й осигури възбудата, която бе изпитала в надпреварата с бурята в чарлстънското пристанище. А не видяха и нито един делфин въпреки поетичните обещания на Кълъм.

 

 

— Ето ги, Скарлет скъпа! — Обикновено спокойният, звучен глас на Кълъм бе напрегнат от вълнение. Той хвана Скарлет за ръката и я дръпна към парапета. — Нашият ескорт е тук. Скоро ще зърнем сушата.

В небето над „Брайън Бору“ кръжаха първите чайки. Скарлет импулсивно прегърна Кълъм. Той й посочи лъскавите сребристи гърбове в морето недалеч от тях. Най-сетне делфини.

Много по-късно тя стоеше между Кълъм и Катлийн и се опитваше да попречи на силния вятър да отвее шапката от главата й. Навлизаха в пристанището с пълна пара. Скарлет изумено се взираше надясно, към скалистия остров. Изглеждаше невъзможно каквото и да било, та дори и онези извисяващи се огромни зъбери, да устои на бурните вълни, които се разбиваха в пръски от бяла пяна. Тя бе свикнала с ниските плоски хълмове на окръг Клейтън. Стръмната гола канара беше най-екзотичната гледка, която бе виждала.

— Никой не се опитва да живее тук, нали? — обърна се Скарлет към Кълъм.

— Нито педя земя не се хаби в Ирландия — отвърна той. — Но наистина трябва да си от жилав сой, за да наричаш Инишмор свой дом.

— Инишмор — повтори тя звучното странно име. Отекнало бе като музика. И не приличаше на никое друго, което бе чувала.

После замълча. Мълчаха и Кълъм, и Катлийн. Потънали в собствените си мисли, те се взираха в искрящите сини води на залива Голуей.

Кълъм гледаше напред към Ирландия и сърцето му се свиваше от любов към нея, от мъка за нейните страдания. Както бе правил хиляди пъти всеки ден, той повтори клетвата си да унищожи потисниците на своята родина и да я върне на нейния народ. Изобщо не се тревожеше за оръжието, укрито в сандъците на Скарлет. Митничарите в Голуей обръщаха внимание главно на корабните товари, за да се платят митата, дължими на правителството на Великобритания. Щяха да погледнат на „Брайън Бору“ с пренебрежение. Винаги правеха така. Преуспелите американци от ирландски произход гъделичкаха чувството за превъзходство, което те изпитваха и към ирландците, и към американците. Но дори и при това положение, мислеше си Кълъм, беше голям късмет, че успя да убеди Скарлет да дойде. Нейните фусти бяха много по-добро прикритие за пушките от десетките чифтове американски ботуши и от басмите, които бе купил. А и тя може би щеше да поразпусне кесията си, като види мизерията на своите родственици. Не хранеше големи надежди — Кълъм бе реалист и от самото начало бе разбрал колко струва Скарлет. Лекомисленият й егоцентризъм обаче не намаляваше привързаността му към нея. Бе свещеник и прощаваше човешките прегрешения: стига човеците да не бяха англичани. Всъщност дори когато използуваше Скарлет за своите цели, той я обичаше, както обичаше и всички потомци на семейство О’Хара.

Катлийн стискаше парапета. „Ако не се държах толкова здраво, щях да скоча във водата и да заплувам — мислеше си тя. — Толкова съм щастлива, че се завръщаме в Ирландия. Сигурна съм, че ще съм по-бърза от кораба. У дома! У дома! У дома…“

Скарлет шумно пое дъх. На онова ниско островче имаше замък. Замък! Не можеше да бъде нищо друго, на върха му личеше нещо като зъбци. Какво значение имаше, че беше полусрутен? Действителен, истински замък, като картинка в детска книжка. Нямаше търпение да открие тази Ирландия.

Когато Кълъм я съпроводи надолу по мостчето, тя разбра, че е навлязла в един напълно различен свят. Доковете бяха оживени като доковете в Савана — шумни, пълни с народ и опасности от забързаните фургони и от мъжагите, които товареха и разтоварваха бурета, щайги и бали. Но всички хора бяха бели и си подвикваха на език, който не й говореше нищо.

— Това е келтски, древният ирландски език — обясни й Кълъм. — Но не бива да се безпокоиш, Скарлет скъпа. Почти никой в Ирландия вече не знае келтски освен тук, на запад. Всички говорят английски, няма да имаш проблеми.

Като че за да го опровергае, един човек му заговори с толкова силен акцент, та Скарлет отначало не разбра, че приказва на английски.

Призна си го и Кълъм се засмя.

— Странно звучи, няма спор — съгласи се той. — Но със сигурност е английски. Такъв, какъвто го говорят англичаните — през носа си, сякаш се задушават от него. Това беше сержант от армията на Нейно величество.

Скарлет се изкикоти.

— Помислих, че е продавач на копчета.

На предницата на богато украсената, къса и стегната униформена куртка на сержанта имаше поне десет лентички дебел златен ширит между двойките излъскани месингови копчета. Приличаше й на карнавален костюм.

Тя мушна ръката си под лакътя на Кълъм.

— Страшно се радвам, че дойдох.

И наистина се радваше. Всичко беше тъй различно, тъй ново. Нищо чудно, че хората толкова обичат да пътуват.

— Ще донесат багажа ни в хотела — каза Кълъм, завърнал се при пейката, където бе оставил Скарлет и Катлийн. — Всичко е уредено. А утре ще продължим към Мълинджър и към дома.

— Иска ми се да тръгнем още сега — каза с надежда Скарлет. — Още е рано, едва пладне.

— Но влакът е заминал в осем, Скарлет скъпа. Хотелът е хубав, а и кухнята там е добра.

— Спомням си — рече Катлийн. — Този път хубаво ще си хапна от онези чудесни пасти. — Бе светнала от щастие и Скарлет не можеше да познае момичето, което помнеше от Савана. — Когато тръгвахме оттук, бях толкова тъжна, че не можах и хапка да сложа в устата си. О, Скарлет, не можеш да си представиш какво значи за мене да стъпвам по ирландска земя. Иска ми се да коленича и да я целуна.

— Хайде, тръгвайте и двете! — рече Кълъм. — Трудно ще ни бъде да намерим файтон, днес е събота и пазарен ден.

— Пазарен ден? — повтори Скарлет.

Катлийн плесна с ръце.

— Пазарен ден в голям град като Голуей! О, Кълъм, сигурно е нещо великолепно.

Гледката наистина беше невъобразима, великолепна, вълнуваща и необичайна за Скарлет. Целият затревен площад пред Железопътния хотел кипеше от живот и ярки цветове. Когато файтонът ги остави пред стъпалата на хотела, тя помоли Кълъм да тръгнат веднага, нямало какво да разглеждат стаите си и да обядват. Катлийн й пригласяше:

— Има достатъчно храна по сергиите, Кълъм, а и искам да занеса няколко чифта чорапи за подарък на момичетата вкъщи. В Америка ги няма, иначе вече да съм купила. Знам, че Бриджит направо умира за такива.

Кълъм се ухили.

— Няма да се учудя, ако и Катлийн О’Хара умира за тях. Добре тогава. Аз ще се погрижа за стаите. Ти гледай братовчедката Скарлет да не се загуби. Имаш ли пари?

— Цяла шепа, Кълъм. Джейми ми ги даде.

— Това са американски пари, Катлийн. Не можеш да ги използуваш тук.

Скарлет в паника се вкопчи в ръката на Кълъм. Какво искаше да каже? Да не би парите й да не струват нищо на това място?

— Просто не са същите, Скарлет скъпа. Ще видиш, че английските пари са много по-забавни. Аз ще обменя пари за всички ни. Колко искаш?

— Имам цялата си печалба от виста. В зелени банкноти. — Тя го изрече с презрение. Всички знаеха, че зелените банкноти не струваха цифрите, написани върху тях. Трябваше да настоява губещите да й плащат в сребро или злато. Отвори кесията си и извади нагъната пачка банкноти от по пет, десет и един долар. — Обмени тези, ако можеш — каза и подаде парите на Кълъм.

Той повдигна вежди.

— Толкова много? Радвам се, че не ме покани да играя карти с тебе, Скарлет скъпа. Тук сигурно има поне двеста долара.

— Двеста четирийсет и седем.

— Погледни това, Катлийн, миличка. Друг път няма да видиш такова богатство на едно място. Искаш ли да го подържиш?

— О, не, не бих посмяла.

Тя се дръпна назад, с ръце зад гърба си, разширените й очи бяха вперени в Скарлет.

„Човек би си помислил, че не парите, а аз съм зелена“ — помисли си Скарлет притеснена. Двеста долара не бяха кой знае колко много. Тя бе платила почти толкова за кожите си. Джейми сигурно си докарваше поне двеста долара на месец от магазина. Защо ли Катлийн се държи така?

— Ето. — Кълъм протегна ръка. — Ето по няколко шилинга и на двете. Можете да пазарувате, докато свърша работата в банката, а после ще се срещнем на онази сергия с баничките да хапнем нещо. — Той посочи към едно развяващо се жълто флагче в средата на оживения площад.

Скарлет погледна накъде сочи пръстът му и сърцето й се сви. Улицата между стъпалата на хотела и площада се изпълваше с бавно движещ се добитък. Не би могла да си пробие път!

— Аз ще се оправя — каза Катлийн. — Вземи и моите долари, Кълъм. Хайде, Скарлет, хвани ме за ръка.

Свенливото момиче, което Скарлет познаваше от Савана, бе изчезнало. Катлийн си беше у дома. Бузите й розовееха, очите й светеха. А усмивката й сияеше като слънцето над главите им.

Скарлет се опита да измисли нещо, да протестира, но Катлийн изобщо не я слушаше. Тя си проправи път през стадото крави, дърпаше Скарлет след себе си. След няколко секунди вече бяха на затревения площад. Скарлет нямаше време да изпищи от страх или от яд на Катлийн. А щом излязоха на площада, беше твърде очарована, за да си спомни и за страха, и за гнева. Обожаваше пазарите в Чарлстън и Савана заради кипежа, цветовете и купищата стоки. Но те изобщо не можеха да се сравнят с пазара в Голуей.

Накъдето и да погледнеше, гъмжеше от хора. Мъже и жени се пазаряха, купуваха, продаваха, спореха, смееха се, хвалеха, критикуваха, съвещаваха се — за овце, пилета, петли, яйца, крави, масло, сметана, кози, магарета. „Колко са сладки“ — рече си Скарлет, като видя кошниците с квичащи розови прасенца… мъничките космати магаренца с дълги розови уши… множеството млади жени и момичета в пъстри дрехи. Когато зърна първото момиче, тя реши, че е костюмирано. После срещна второ, трето, пето и забеляза, че почти всички са облечени по същия начин. Нищо чудно, че Катлийн толкова говореше за тези чорапи. Накъдето и да се обърнеше Скарлет, пред очите й се изпречваха глезени в ярки ивици от синьо и жълто, червено и бяло, жълто и червено, синьо и бяло. Девойките на Голуей носеха отворени обувки от черна кожа с ниски токове, не боти, а полите им бяха с десет-петнадесет сантиметра над глезените. Широки, надиплени, ярки като чорапите, все в наситено червено, синьо, зелено или жълто. Блузите им бяха в по-тъмни тонове, но също пъстри, с дълги ръкави с копчета и с колосани бели ленени шалчета, прихванати отпред и закопчани с игли.

— И аз искам чорапи, Катлийн! И една пола. И блуза, и кърпа. Просто трябва да си купя. Прекрасни са!

Катлийн се усмихна доволна.

— Значи ти харесват ирландските дрехи, Скарлет? Толкова се радвам. Ти имаш тъй елегантни рокли, та си мислех, че ще се изсмееш на нашите.

— Да можех всеки ден да се обличам така! Така ли ходите, когато сте си вкъщи? Щастливка! Нищо чудно, че искаше да се върнеш тук.

— Облеклото им е празнично за пазарни дни и за да хванат окото на младежите. Ще ти покажа и всекидневни дрехи. Ела!

Катлийн пак хвана Скарлет за китката и я поведе през людското множество, точно както я бе повела през стадото крави. Към средата на площада имаше маси — дъски, подпрени на дървени магарета и отрупани с женски труфила. Скарлет зяпна. Искаше да купи всичко пред очите си. „Я виж всичките тези чорапи… и чудесните шалове, толкова меки на пипане… мили боже, каква дантела! Ами да, моята шивачка в Атланта направо би си продала душата, за да се добере до такава великолепна плътна дантела. А, ето ги и полите! О, колко са сладки! Ще изглеждам страхотно в този оттенък на червеното — а и в онази там, синята. Но я чакай, на другата маса има още една синя, по-тъмна. Коя е най-хубавата? О, ми светлочервените ей там…“

Богатият избор я замая. Трябваше да пипне всичко — вълната бе толкова мека, дебела, ръката й усещаше нейния цвят и топлина дори през ръкавицата. Бързо, небрежно тя я смъкна, за да докосне с пръсти вълнените тъкани. Бяха различни, от всички материи, който познаваше.

— Чаках ви при баничките и слюнките ми потекоха от глад — каза Кълъм. Сложи ръка на рамото й. — Хайде, не се тревожи, после можеш да се върнеш, Скарлет скъпа. — Той повдигна шапката си и кимна на облечените в черно жени зад масите. — Да даде бог слънцето винаги да свети над прекрасните ви творения — заговори той. — Моля да извините американската ми братовчедка. Загуби ума и дума от възхищение. Сега ще я нахраня и ако е угодно на Света Бриджит, тя ще може да говори с вас, като се върне.

Жените се ухилиха на Кълъм, погледнаха още веднъж Скарлет изпод вежди и продумаха: „Благодарим ви, отче“, докато той я отвеждаше.

— Катлийн ми каза, че съвсем си изумяла — рече той през смях. — Бедното момиче те е дърпало за ръкава десет пъти, а ти си го гледала, като че изобщо не си го виждала.

— Съвсем забравих за нея — призна Скарлет. — Никога не съм съзирала толкова много чудесни неща на едно място. Мислех да си купя един празничен костюм. Но не знам дали ще мога да го облека. Кажи ми истината, Кълъм: ще има ли нещо нередно, ако се обличам като ирландските момичета, докато съм тук?

— Мисля, че точно така трябва да се обличаш, Скарлет скъпа.

— Колко хубаво! Каква прекрасна ваканция, Кълъм! Толкова се радвам, че дойдох.

— И ние се радваме, братовчедке Скарлет.

 

 

Тя изобщо не можеше да се оправи с английските пари. Лирата беше книжна и тежеше само няколко грама. Пенито бе огромно, голямо колкото сребърен долар, а онова нещо, дето го наричаха два пенса, което означаваше две пенита, бе по-малко от едното пени. Освен това имаше монети от половин пени и други, на които казваха шилинги… Всичко беше много забъркано. А и всъщност нямаше значение — беше й дошло даром, спечелено на вист. Единственото, което имаше значение, бе, че полите струвах по два шилинга, а чифт обувки — един. Чорапите вървяха по няколко за шилинг. Скарлет даде кесийката с монети на Катлийн.

— Накарай ме да спра, преди да съм ги свършила — каза тя и се впусна да пазарува.

Когато се отправиха към хотела, и тримата бяха натоварени. Скарлет си бе купила поли във всички цветове и с всякаква дебелина — Катлийн й каза, че тънките се носят и като фусти, и десетки чифтове чорапи — за себе си, за Катлийн, за Бриджит, за всички братовчедки, с които щеше да се запознае. Бе се снабдила и с блузи, и с купища дантела — широка, тясна, на якички, във вид на шалчета или на пленителни шапчици. Взе също дълга синя наметка с качулка плюс още една — червена, защото не можеше да реши коя й харесва повече, и плюс трета — черна, защото Катлийн каза, че в делнични дни повечето хора тук ходели в черно, както и черна пола по същата причина: можеше да я носи с цветни фусти отдолу. Ленени шалчета, ленени блузи и ленени фусти — никога не бе виждала такъв лен, — и шест дузини ленени кърпи. Купища шалове, вече не помнеше колко…

— Изтощена съм — изпъшка щастливо Скарлет, отпускайки се на плюшения диван в дневната на апартамента им. Катлийн положи торбичката с парите на скута й. Все още бе пълна до над половината. — Боже мой! — възкликна Скарлет. — Наистина ще обикна Ирландия!