Александра Рипли
Скарлет (61)

15.

— Имате нужда от готвачка — каза мисис Фицпатрик. — Аз самата не готвя добре.

— И аз — рече Скарлет. Мисис Фицпатрик я погледна. — И аз не готвя добре — добави бързо Скарлет.

Не смяташе, че ще се привърже към тази жена, все едно какво казваше Кълъм. „Още от първия миг, като я попитах как се казва, тя ми отговори «мисис Фицпатрик». Знаеше, че имам предвид първото й име. Никога не съм наричала прислугата «мисис» или «мистър», или «мис». Но пък и никога не съм имала бели слуги. Катлийн като камериерка и Брайди не се броят. Те са братовчедки. Радвам се, че мисис Фицпатрик не ми е роднина.“

Мисис Фицпатрик беше висока жена, най-малко с една глава по-висока от Скарлет. Не беше слаба, но по нея нямаше тлъстини — изглеждаше солидна като дъб. Не можеше да се отгатне на колко години е. Кожата й беше съвършена като кожата на повечето ирландски жени — резултат на постоянната мека влага във въздуха. Приличаше на гъста сметана. Цветът на бузите й бе наситен — тъмнорозови петна вместо равномерна руменина. Носът й беше топчест — селяшки нос, но с изпъкнала кост, а устните й представляваха дълга тънка резка. Най-смайващи и характерни бяха тъмните й, учудващо нежни вежди. Оформяха съвършена тънка пухкава дъга над сините очи, в странен контраст с бялата й като сняг коса. Бе облечена в строга сива рокля с обикновена яка и ръкавели от бял лен. Силните й ръце лежаха на скута. На Скарлет й се прииска да седне върху собствените си загрубели ръце. Ръцете на мисис Фицпатрик бяха гладки, ноктите равни, кожичките около тях оформени в правилни полумесеци.

В ирландския й глас имаше някакъв английски примес. Все още мек, но загубил част от мелодичността си заради изядените съгласни.

„Знам каква е тя — осъзна Скарлет, — делова е.“ Тази мисъл я накара да се почувствува по-добре. Можеше да върши работа с една делова жена, независимо дали я харесва, или не.

— Сигурна съм, че ще бъдете доволна от услугите ми, мисис О’Хара — каза мисис Фицпатрик и не можеше да има съмнение, че тя е сигурна във всичко, което прави или казва. Скарлет се подразни. Предизвикваше ли я тази жена? Да не би да възнамеряваше тя да командува?

Мисис Фицпатрик още говореше:

— Бих искала да изразя удоволствието си да се запозная с вас и да работя за вас. За мен е чест да бъда икономка на старейшината на рода О’Хара.

Какво искаше да каже?

Тъмните вежди се вдигнаха.

— Не знаете ли? Всички само за това говорят. — Тънките устни на мисис Фицпатрик се отвориха в блестяща усмивка. — Никоя жена не го е постигала през нашия живот, а може би и от стотици години. Наричат ви старейшината на рода О’Хара, главата на фамилията О’Хара с всичките й линии и разклонения. Във времената на Великите крале всяка фамилия имала свой предводител, представител, защитник. Някой ваш далечен прадядо е бил старейшина на рода О’Хара и е символизирал храбростта и гордостта на всички други О’Хара. Днес тази титла е възродена за вас.

— Не разбирам. Какво трябва да направя?

— Вие вече сте го направили. Уважават ви и ви се възхищават, вярват ви и ви почитат. Титлата се дава, не се наследява. Просто трябва да сте такава, каквато сте. Вие сте старейшината на рода О’Хара.

— Мисля, че бих изпила един чай — каза Скарлет със слаб глас.

Не знаеше за какво говори мисис Фицпатрик. Шегуваше ли се? Или се подиграваше? Не, виждаше се, че не е жена, която се шегува. Какво означаваше това „старейшината на рода О’Хара“? Скарлет го произнесе наум. Старейшината на рода О’Хара. Беше като удар на барабан. Дълбоко в нея припламна нещо скрито, погребано, първично. Старейшината на рода О’Хара. В изморените й очи блесна светлина и ги превърна в зелени огнени смарагди. Старейшината на рода О’Хара!

„Ще трябва да помисля за това утре… и всеки ден през останалата част от живота си. О, чувствуваше се толкова различна, толкова силна. «… просто трябва да сте такава, каквато сте…» — каза тя. Какво означава това? Старейшината на рода О’Хара!“

— Чаят ви, мисис О’Хара.

— Благодаря ви, мисис Фицпатрик. — По някакъв начин заплашителната самоувереност на по-възрастната жена бе станала достойна за възхищение и не я дразнеше. Скарлет взе чашата и погледна икономката си в очите. — Моля ви, седнете да пиете чай с мен. Трябва да поговорим за готвачката и за други неща. Имаме само шест седмици и много работа.

 

 

Скарлет никога не бе ходила в Големия дом. Мисис Фицпатрик прикри изненадата си и собственото си любопитство. Бе работила като икономка в богато семейство — ръководеше много голямо домакинство, но то изобщо не можеше да се сравнява с великолепието на Големия дом на Балихара. Помогна на Скарлет да превърти огромния ключ от потъмнял месинг в ръждясалата ключалка и подпря вратата с рамо.

— Плесен — каза, като усети миризмата. — Ще ни трябва цяла армия жени с ведра и четки. Нека първо огледаме кухнята. Никоя свястна готвачка няма да дойде в къща, където няма първокласна кухня. Тази част от сградата може да се оправи по-късно. Просто не обръщайте внимание на разлепените тапети и на боклука от животните по пода. Готвачката няма дори да види тези помещения.

Извити колонади съединяваха двете странични крила с централния корпус на къщата. Тръгнаха първо през източното и се намериха в голяма ъглова стая. Врати водеха към вътрешни коридори и към други стаи, после имаше стълба и още стаи.

— Тук ще бъде кабинетът на управителя ви — каза мисис Фицпатрик, когато се върнаха в ъгловата стая. — Другите стаи са за слугите и за складове. Управителите не живеят в Големия дом, трябва да му дадете жилище в града — просторно, отговарящо на неговото положение. Тук очевидно ще бъде канцеларията му.

Скарлет не отговори веднага. Спомняше си една друга канцелария, крилото на един друг Голям дом. „Гостуващите ергени“ използували онова крило в Дънмор Ландинг, бе казал Рет. Е, тя не възнамеряваше да пълни десет стаи с гостуващи ергени или с каквито и да било гости. Но със сигурност можеше да си има канцелария също като Рет. Щеше да накара дърводелеца да й направи голямо бюро, два пъти по-голямо от онова на Рет, и щеше да окачи картите на имението по стените и да гледа през прозореца също като него. Само че щеше да вижда равните камъни на Балихара, а не купчина обгорели тухли, и да има ниви с пшеница, а не глупави цветни лехи.

— Аз ще съм управителят на Балихара, мисис Фицпатрик. Няма да допусна чужд човек да ръководи имота ми.

— Не искам да съм непочтителна, мисис О’Хара, но вие не знаете какво говорите. Това са задължения за пълно работно време. Трябва не само да се поддържат складовете и да се поръчват доставките, но да се изслушват оплаквания, да се уреждат спорове между работниците, фермерите и жителите на града.

— Аз ще се занимавам с това. Ще сложим пейки в преддверието и ще приемам всички, които имат проблеми, всяка първа неделя на месеца след литургия.

Стиснатата челюст на Скарлет подсказа на икономката, че няма смисъл да спори.

— Освен това, мисис Фицпатрик — никакви плювалници, ясно ли е?

Мисис Фицпатрик кимна, макар никога да не бе чувала тази дума. В Ирландия тютюнът се пушеше с лула, а не се дъвчеше.

— Добре — каза Скарлет. — Хайде сега да намерим кухнята, за която толкова се безпокоите. Сигурно е в другото крило.

— Можете ли да извървите толкова път? — попита мисис Фицпатрик.

— Работата трябва да се свърши — отвърна Скарлет. Ходенето беше истинско мъчение за краката и гърба й, но и дума не можеше да става да се откаже. Бе ужасена от състоянието на къщата. Как щяха да успеят за шест седмици? Трябваше — и толкова. Бебето непременно трябваше да се роди в Големия дом.

„Великолепна“ бе присъдата на мисис Фицпатрик за кухнята. Приличаше на пещера — на два етажа, с остъклен таван с изпочупени стъкла. Дори балните зали, които Скарлет бе виждала, не бяха толкова големи. Огромна зидана печка заемаше почти цялата стена отсреща. Вратата от едната й страна водеше към килер с каменна мивка, а от другата — към някаква празна стая.

— Идеално, готвачката може да спи тук, а това там — мисис Фицпатрик посочи нагоре — е най-интелигентното разпределение, което съм виждала. — На равнището на втория етаж по цялата дължина на къщата минаваше галерия с колони. — Стаите над спалнята на готвачката и килера ще бъдат моите. Прислужниците в кухнята и готвачката никога няма да са сигурни дали не ги гледам. Това ще ги държи нащрек. Галерията вероятно е свързана и с вашите стаи. Така че ще можете да я използувате, за да гледате какво става долу в кухнята. Няма да се помайват.

— А защо просто да не вляза в кухнята и да видя какво става?

— Защото ще прекъснат работата си, за да направят реверанс и да чакат заповедите ви, а яденето ще загори.

— Вие постоянно говорите за „тях“ и „прислужниците“, мисис Фицпатрик. Какво стана с готвачката? Мислех, че обсъждаме назначението на една жена.

Мисис Фицпатрик направи широк жест към пода, към стените и прозорците.

— Една жена не може да се оправи с всичко това. Разумните дори не биха опитали. Искам да видя складовете и пералнята, може би са в сутерена. Ще слезете ли?

— Всъщност не. Ще ида да седна отвън, по-далеч от миризмата.

Отвори някаква врата, която водеше към обрасла, оградена със зид градина. Върна се в кухнята. Друга врата я отведе на колонадата. Тя се свлече на постлания с плочи под и се облегна на една колона. Налегна я тежка умора. Не бе очаквала, че в къщата ще има нужда от толкова много работа. Отвън изглеждаше почти непокътната.

Бебето започна да рита и тя разсеяно побутна крачето му — или може би беше друго? — надолу.

— Хей, бебче — измърмори Скарлет, — какво ще кажеш? Майка ти вече е „старейшината на рода О’Хара“. Надявам се, че си изпълнено със страхопочитание. Аз със сигурност съм.

И затвори очи, за да помисли.

Мисис Фицпатрик излезе, заизтупва дрехите си от паяжините.

— Ще стане — каза тя. — Сигурно и двете имаме нужда от едно хубаво ядене. Да идем в кръчмата на Кенеди.

— В кръчмата? Но дамите не ходят в кръчми без придружител!

Мисис Фицпатрик се усмихна.

— Ала кръчмата е ваша, мисис О’Хара. Можете да ходите там, когато си искате. Можете да ходите навсякъде, когато си искате. Вие сте старейшината на рода О’Хара.

Скарлет запрехвърля тази мисъл наум. Тук не беше Чарлстън или Атланта. Защо да не иде в кръчмата? Не беше ли заковала половината дъски на пода там сама? Пък и не разправяха ли, че мисис Кенеди, жената на кръчмаря, правела чудесно тесто за пирога с месо — направо ти се топяло в устата.

 

 

Заваля — не кратките ръмежи или мъгливите дъжделиви дни, с които Скарлет вече бе свикнала, а истински порои, продължаващи понякога по три-четири часа. Фермерите се заоплакваха, че почвата се слягала, като стъпвали по току-що разчистените ниви, за да хвърлят тоновете тор, купени от Скарлет. Но тя самата си налагаше да ходи всеки ден до Големия дом, за да види докъде е стигнала работата, и благославяше калта по алеята без чакъл, защото не подбиваше подутите й крака. Окончателно се отказа от обущата си и държеше ведро с вода до вратата, за да изплаква краката си, преди да влезе. Като го видя, Кълъм се разсмя.

— Ирландското в тебе се засилва с всеки изминал ден, Скарлет скъпа. От Катлийн ли научи това?

— От братовчедите. Когато се прибират от полето, винаги си измиват краката от калта. Защото Катлийн ще побеснее, ако й изцапат измития под, нали така?

— Не, правят го, защото ирландците — и ирландките — са го правили толкова отдавна в миналото, колкото стигат спомените на прадядото на всеки един от нас. Викаш ли шахен, преди да изхвърлиш водата?

— Стига глупости! Разбира се, че не. Нито пък слагам купичка мляко на прага всяка вечер. Не вярвам, че ще измокря някоя фея или пък ще я нахраня. Това са детински суеверия.

— Ти го казваш. Но един ден някоя пуука ще те накаже за нахалството ти.

Той уплашено провери под възглавницата и под леглото й. Скарлет се разсмя.

— Добре, Кълъм. Ще налапам въдицата. Какво е пуука? Втора братовчедка на леприкона, предполагам.

— Леприконите биха потръпнали от отвращение, ако те чуят. Пууката е страховито създание, злобно и коварно. Тя ще ти пресече млякото или ще разбърка косата ти със собствената ти четка.

— Или ще накара глезените ми да се подуят. Това е най-злобното нещо, което някой ми е сторил.

— Бедното дете! Колко остава?

— Около три седмици. Казах на мисис Фицпатрик да ми изчисти една стая и да ми поръча легло.

— Смяташ ли, че ти помага, Скарлет?

Да, трябваше да го признае. Мисис Фицпатрик не се главозамайваше от положението си и нямаше нищо против да работи здравата. Много пъти Скарлет я бе заварвала сама да търка каменния под и каменните мивки в кухнята, за да покаже на прислужниците как се прави.

— Но, Кълъм, тя харчи пари, като че нямат свършване. Вече имам три прислужници просто за да подредят нещата достатъчно добре, та готвачката да благоволи да дойде. И печка, каквато не съм виждала, всякакви видове пещи и фурни, и нещо като кладенец за гореща вода. Струваше почти сто долара плюс още десет, за да ги докарат от гарата. И не стига това, ами ковачът трябваше да направи куп подложки, лопати и куки за огнището. Просто за всеки случай — ако на готвачката не й харесва фурната на печката за някои гозби. Готвачките, изглежда, са по-разглезени от кралицата.

— И по-полезни. Ще видиш, като седнеш да изядеш първото прилично ядене на собствената си маса.

— Така си мислиш ти. На мен ми стигат и печивата на мисис Кенеди. Снощи изядох три парчета. Едно за мен и две за този слон в корема ми. Ох, ще се радвам, когато всичко свърши… Кълъм? — Не бяха се виждали доста дълго и Скарлет вече не се чувствуваше така непринудена с него, както по-рано, но все пак трябваше да го попита. — Чу ли за тази работа със „старейшината на рода О’Хара“?

Чул бил и се гордеел с нея, смятал, че тя го заслужава.

— Ти си забележителна личност, Скарлет О’Хара. Всички, който те познават, мислят така. Справи се с удари, които биха повалили една по-слаба жена, пък и мъж. Изобщо не изхленчи и не потърси състрадание. — Той се усмихна закачливо. — А направи и истинско чудо: накара всичките тези ирландци да работят както трябва. Пък и плю в лицето на английския офицер — ами да, казват, че си избила окото му от сто крачки.

— Не е вярно!

— А защо да разваляме прекрасната приказка с истината? Стария Даниъл беше първият, който те нарече „старейшината на рода О’Хара“, а той е бил там, нали?

Стария Даниъл? Скарлет поруменя от удоволствие.

— Ако слушаше хорските приказки, тези дни ще си бъбриш с духа на Фин Маккул. Цялата околност е щастлива, че си тук. — Тонът на Кълъм стана по-сериозен. — Искам да те предупредя за едно нещо, Скарлет. Не си вири носа пред вярванията на хората, това ги обижда.

— Но аз не го правя! Ходя на литургия всяка неделя, макар че отец Флин изглежда така, сякаш аха-аха да заспи.

— Не говоря за църквата. Говоря за феите и за пууката — тях имам предвид. Най-важното, за което ти се възхищават, е, че си се заселила на земята на О’Хара, след като всички знаят, че тук витае призракът на младия господар.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Няма значение дали ти вярваш. Ирландският народ вярва. Ако се подиграваш на това, в което вярват, им плюеш в лицето.

Скарлет го разбираше, независимо че всичко й се струваше прекалено глупаво.

— Ще си държа езика зад зъбите и няма да се смея, освен пред тебе, но няма да стигна и дотам да кряскам, преди да си лисна легена.

— Не е и нужно. Разправят, че си била толкова почтителна, та шепнеш съвсем тихичко.

Скарлет се смя, докато бебето се размърда и я изрита жестоко.

— Виждаш ли какво направи, Кълъм? Ще ми посинее коремът. Но си струваше. Не съм се смяла така, откак замина. Постой си малко вкъщи, а?

— Непременно. Искам пръв да видя това твое дете слонче. Надявам се да му стана кръстник.

— Искаш ли? Разчитам на теб да направиш и кръщавката — та ако ще и три да са.

Усмивката на Кълъм изчезна.

— Не, Скарлет, само това не. Всичко друго, което пожелаеш — та дори да ти сваля луната за играчка. Аз не извършвам тайнствата.

— Защо пък не? Нали това ти е работата.

— Не, Скарлет, това е работа на енорийския свещеник или в специални случаи на епископ, архиепископ или на още по-висок сан. Аз съм свещеник мисионер, който се мъчи да облекчи страданията на бедните. Не извършвам тайнствата.

— Можеш да направиш изключение.

— Не мога — и край. Но ако ме поканиш, ще бъда най-прекрасният кръстник и ще се погрижа отец Флин да не изпусне бебето в купела или на пода. А по-късно ще го уча на катехизиса с такова красноречие, че ще му се струва като набор от хумористични петостишия. Хайде, покани ме, Скарлет скъпа, иначе ще разбиеш копнеещото ми сърце.

— Разбира се, че те каня.

— Значи получих това, за което дойдох. Сега мога да ида да си изпрося ядене в някоя къща, където слагат сол.

— Тръгвай тогава. Аз ще си почина, докато спре дъждът, а после ще ида да видя баба и Катлийн, докато още мога. Бойн е толкова придошла, че вече трудно се минава бродът.

— Още едно обещание, и ще престана да ти досаждам. Стой си у дома в събота вечер със залостени врати и спуснати пердета. Тогава е вечерта преди Вси светии и ирландците вярват, че излизат всички феи, съществували още открай време. Както и таласъмите, призраците и духовете, дето си носят главите под мишница, и още куп свръхестествени същества. Преклони се пред обичаите и се заключи на сигурно място, за да не ги видиш. И никакъв пирог с месо у мисис Кенеди. Свари си няколко яйца. Или пък, ако наистина се чувствуваш ирландка, вечеряй с уиски, прокарано с бира.

— Нищо чудно, че виждат привидения! Но ще направя както казваш. Защо не дойдеш при мене?

— И да прекарам цяла нощ с прелъстителна жена като теб? Ще ме разпопят.

Скарлет му се изплези. Прелъстителна, как ли не. За някой слон може би.

 

 

Двуколката застрашително се клатушкаше, докато пресичаше брода, и тя реши да не стои дълго у Даниъл. Баба й изглеждаше сънлива, така че Скарлет не седна.

— Отбивам се само за секунда, бабо. Няма да ти преча да си дремнеш.

— Ела да ме целунеш за довиждане, Млада Кати Скарлет. Ти наистина си прекрасно момиче.

Скарлет нежно прегърна изсъхналото телце и целуна бузата на старицата. Почти веднага брадичката на баба й падна на гърдите.

— Катлийн, не мога да стоя дълго, реката много е придошла. А като спадне, едва ли вече ще мога да се качвам в двуколката. Виждала ли си такова великанско бебе?

— Да, виждала съм, ама ти няма да искаш да ме чуеш. Всяко бебе е неповторимо за майката — така знам аз. Нали имаш една минутка да хапнеш и да изпиеш чаша чай?

— Не, но ще постоя. Може ли да седна в стола на Даниъл? Той е най-големият.

— Разбира се. Даниъл никога не е обичал никой от нас така, както обича тебе.

„Старейшината на рода О’Хара“ — помисли си Скарлет. Това я стопли повече от чая и миришещия на пушек огън.

— Имаш ли време да видиш баба, Скарлет? — Катлийн сложи до стола на Даниъл малко столче с чаша чай и сладкиш.

— Минах първо оттам. Тя си дремва сега.

— Чудесно. Щеше да е жалко, ако не успееше да се сбогува с теб. Извади си покрова от кутията, където си държи съкровищата. Скоро ще умре.

Скарлет зяпна спокойното лице на Катлийн. Как можеше да говори такива неща със същия тон, с който говореше за времето и за всяка дреболия? А след това невъзмутимо да пие чай и да яде сладкиш?

— Надяваме се поне на няколко сухи дни преди това — продължи Катлийн. — Пътищата са така разкаляни, че на хората ще им е трудно да дойдат за бдението. — Тя забеляза ужаса на Скарлет и го изтълкува погрешно. — На всички ще ни липсва, Скарлет, но тя е готова да ни напусне, а хората, които доживяват до възрастта на Старата Кати Скарлет, познават кога им е дошло времето. Дай да ти долея чашата, чаят ти изстина.

Чашата изтрака, когато Скарлет я остави на чинийката.

— Наистина не мога, Катлийн, трябва да мина брода, ще тръгвам.

— Нали ще пратиш да ни кажат, като почнат болките? Ще се радвам да постоя при тебе.

— Да, благодаря ти. Ще ми помогнеш ли да се кача в двуколката?

— Искаш ли малко сладкиш за после? Мога веднага да ти завия.

— Не, не, благодаря ти, наистина, но се тревожа за водата.

* * *

„Повече се тревожа да не полудея — мислеше си Скарлет, докато пътуваше. Кълъм беше прав, главите на всички ирландци бяха пълни с привидения. — Кой би очаквал това от Катлийн? И собствената ми баба да си приготви покрова! Господ знае какви ги измислят на Вси светии. Ще залостя вратата, направо ще я закова. Тръпки ме побиват от тези неща.“

В един ужасен миг, докато минаваха брода, конят се подхлъзна.

„Крайно време е да се укротя, няма да излизам повече, докато не родя. Поне да бях взела сладкиша!“