Александра Рипли
Скарлет (74)

28.

Харингтънови имаха огромна къща от портландски камък. Имението не беше далече от Балихара, трябваше само да се мине покрай едно село на кръстопътя, казваше се Пайк Корнър. Не беше лесно да се намери входът — нямаше порта и ограда, само две каменни колони без украса или какъвто и да било знак. Чакълената пътека вървеше покрай голямо езеро, после излизаше на покритото също с чакъл пространство пред каменната къща.

При звука от пристигащата двуколка предната врата се отвори и се показа лакей. Той помогна на Скарлет да слезе и я придружи до една камериерка, която чакаше в коридора.

— Казвам се Уилсън, мис — каза тя с реверанс. — Искате ли малко да отдъхнете след пътя, или предпочитате да се присъедините към останалите?

Скарлет реши да избере второто и лакеят я преведе през дългия коридор до отворена врата, която излизаше на моравата.

— Мисис О’Хара! — извика Алис Харингтън.

„Озова се в канавката“ не беше кой знае колко точно описание, също както определението „едра“. Алис Харингтън веднага можеше да се опише с две други думи — „дебела“ и „шумна“. Тя се приближи до Скарлет с изненадващо лека походка и изрева, че много се радва да я види.

— Надявам се, че обичате да играете крокет, аз съм ужасна и моят отбор с удоволствие ще се лиши от мене.

— Никога не съм играла — призна Скарлет.

— Толкова по-добре! Ще имате късмет, както се случва с всички новаци. — Тя й подаде дървения чук. — На зелени ивици, тъкмо за вас. Имате толкова необикновени очи. Искам да ви запозная с останалите, после можете да заемете моето място и да помогнете на отбора.

Отборът на Алис, който сега стана отбор на Скарлет, се състоеше от възрастен мъж в костюм от туид, който се представи като генерал Смит-Бърнс, и една двойка малко над двайсетте, и двамата с очила, Ема и Чизи Фулуич. Генералът й представи противниковия отбор: Шарлот Монтагю, висока, слаба жена с посивели коси в красива прическа, братовчеда на Алис Дезмънд Грантли, не по-малко закръглен от нея, и елегантна двойка на име Дженъвийв и Роналд Бенет.

— Внимавайте с Роналд — каза Ема Фулуич, — той хитрува.

Скарлет хареса играта, а дъхът на прясно окосена морава й се стори по-приятен от уханието на цветя. Състезателният й инстинкт се разгърна напълно още преди да й дойде редът за трети път, когато заслужи „Браво!“ и потупване по рамото от генерала, защото успя да запрати топката на Роналд Бенет далеч по моравата.

Играта свърши, Алис Харингтън ги повика да пият чай. Масата беше сложена под огромен бук, чиято сянка беше добре дошла, също както и присъствието на Джон Морланд. Той внимателно слушаше младата жена, която седеше до него на пейката, но помаха с пръсти да поздрави Скарлет. Останалите гости също бяха там. Скарлет се запозна със сър Франсис Кинсмън, красавец с вид на женкар, и съпругата му, а освен това се престори убедително, че помни съпруга на Алис, Хенри, от лова у Барт.

Събеседничката на Барт очевидно се подразни, че трябва да прекъснат разговора, за да се запознаят, но прояви ледена учтивост.

— Луиза Фърнклиф — каза Алис някак прекалено весело и прошушна на ухото на Скарлет: — Има благородническа титла, обръщението към нея е „почитаема“.

Скарлет се усмихна, каза „Приятно ми е“ и не добави нищо повече. Беше й ясно от хладното държане, че младата жена няма да погледне благосклонно на обръщението „Луиза“ още от самото начало, но пък не можеше да се обръща към някого с „почитаема“. Особено когато въпросната дама изглеждаше така, сякаш се надяваше Джон Морланд да не прояви толкова голяма почтителност и да я целуне зад някой храст.

Дезмънд Грантли задържа стола на Скарлет да седне и я попита дали има нещо против да й предложи сандвичи и сладкиши. Скарлет великодушно му позволи. Огледа околните — Кълъм презрително ги наричаше „дребното дворянство“ — и пак помисли, че не бива да е толкова твърдоглав. Тези хора наистина бяха приятни. Беше сигурна, че ще се позабавлява добре.

 

 

След чая Алис Харингтън заведе Скарлет на горния етаж да й покаже определената за нея спалня. Дълго вървяха през доста овехтели гостни, нагоре по широка стълба с протрита пътека и по широк непокрит коридор. Стаята беше просторна, но според Скарлет — с оскъдна мебелировка, а тапетите бяха съвсем избелели.

— Сара е разопаковала багажа. В седем часа ще дойде да приготви банята и да ти помогне при обличането, ако желаеш. Вечерята е в осем.

Скарлет я увери, че всичко е чудесно.

— На писалището има листове за писане, на масата има книги, но ако предпочиташ нещо друго…

— За бога, не, Алис. Не искам да ти отнемам повече време, ти си толкова заета с другите гости.

Грабна напосоки една книга.

— Нямам търпение да прочета тази, търся я цяла вечност.

Всъщност искаше час по-скоро да се отърве от безкрайните шумни хвалебствия на Алис за нейния дебел братовчед Дезмънд. „Нищо чудно, че се е притеснявала да ме покани — помисли Скарлет, — няма как да не знае, че братовчед й Дезмънд по никакъв начин не може да накара едно женско сърце да се разтупка. Вероятно е разбрала, че съм богата вдовица, и иска да му помогне да се докопа до мене, преди някой друг да се е сетил. Жалко, Алис, няма никакъв шанс, за нищо на света.“

Веднага щом Алис си тръгна, определената за Скарлет камериерка почука на вратата, влезе и усмихната направи реверанс.

— Викат ми Сара — обясни тя. — Имам честта да обличам старейшината на рода О’Хара. Кога ще дойдат куфарите?

— Куфарите? Какви куфари? — изненада се Скарлет.

Камериерката закри уста с ръка и изпъшка сподавено.

— Я по-добре седни — каза Скарлет. — Май трябва да ти задам няколко въпроса.

Момичето с радост се съгласи. Скарлет помрачняваше с всяка изминала минута — разбра колко много неща не е знаела.

Най-лошото беше, че нямаше да има никакъв лов. Ловният сезон бил през есента и зимата. Единствената причина Джон Морланд да организира лов било желанието му да покаже конете си на богатия американски гост.

Не по-добра беше новината, че дамите се обличат за закуска, сменят тоалета за обяд, после още веднъж следобед, преобличат се за вечеря и изобщо не се появяват в един и същ тоалет два пъти. Скарлет имаше две дневни рокли, една вечерна и костюм за езда. Нямаше смисъл да праща някого в Балихара да донесе нещо. Мисис Сканлън, шивачката, не беше спала, за да приготви дрехите, които бе донесла. Целият гардероб, приготвен за пътуването до Америка, беше безнадеждно демодиран.

— Май ще трябва да си тръгна веднага след закуска — каза Скарлет.

— О, не — проплака Сара, — не бива да правите това. Вие сте старейшината на рода О’Хара. Какво ви интересуват другите? Те са само англичани.

Скарлет се усмихна на момичето.

— Значи ние сме срещу тях, Сара, така ли? Откъде знаеш, че съм старейшината на рода О’Хара?

— Всички в графство Мийд знаят — гордо заяви момичето, — всички ирландци.

Скарлет се усмихна. Вече се чувствуваше по-добре.

— Сега, Сара, ще ми разкажеш всичко за англичаните, които са тук.

Беше сигурна, че домашната прислуга трябва да знае всичко за всички. Винаги беше така.

Сара не я разочарова. Когато Скарлет слезе за вечеря, беше подготвена за всяка снобска проява, с която можеше да се сблъска. Знаеше за гостите повече, отколкото родните им майки.

Въпреки всичко се чувствуваше като беднячка. Освен това беше ужасно сърдита на Джон Морланд. Беше й казал, че й трябват „само леки рокли за през деня и нещо поразголено за вечер“. Останалите жени бяха с тоалети и бижута като кралици, а тя беше оставила перлите и диамантените обици у дома. Пък и роклята й — нямаше и сянка от съмнение, че е шита от селската шивачка.

Стискаше зъби и си повтаряше, че каквото и да стане, ще се забавлява. „Може обаче да стане така, че да не ме канят вече никъде.“

Всъщност много неща й харесаха. Имаше не само крокет, но също и разходка с лодки по езерото, състезание по стрелба с лък и някаква нова игра, наречена тенис — това било последният вик на модата, както я увериха.

В събота след вечеря всички започнаха да ровят в големите кутии с костюми, които бяха донесени в дневната. Имаше шеги, неудържим смях и свободно държане — Скарлет направо завидя. Хенри Харингтън я загърна с дълго копринено наметало с блестящи украшения, сложи на главата й корона с фалшиви бижута и обяви:

— Тази вечер си Титания.

Останалите мъже и жени се наметнаха или облякоха извадените от кутиите дрехи. Всички викаха кого изобразяват и тичаха из голямата зала в безгрижна гоненица, криеха се зад столовете.

— Зная, че е много глупаво — извини се Джон Морланд през огромната лъвска маска от папиемаше. — Но в най-късата лятна нощ можем да си позволим да полудуваме малко.

— Доста ме подведе, Барт — каза му Скарлет. — Изобщо не можеш да помогнеш на една дама. Защо не ми каза, че ми трябват десетки рокли?

— Господи, така ли? Никога не забелязвам как са облечени дамите. Не разбирам защо толкова се суетят около тоалетите си.

Когато игрите им омръзнаха, дългата ирландска привечер вече беше свършила.

— Стъмни се — извика Алис. — Хайде да погледаме огньовете.

Скарлет изпита угризения. Трябваше да е в Балихара. Празникът беше почти толкова важен за земеделците, колкото Денят на Света Бриджит. В най-късата нощ, повратната точка в годината, се палеха огньове — вълшебно средство за закрила на добитъка и реколтата.

Когато веселието се пренесе на тъмната морава, видяха отблясъка на далечен огън и чуха звуците на ирландски рийл. Скарлет знаеше, че мястото й в този момент е в Балихара. Старейшината на рода О’Хара не биваше да отсъствува от церемонията по паленето на огньовете. Тя трябваше да е там и когато при изгрев-слънце добитъкът се прекарва през почти угасналите въглени. Кълъм я беше предупредил, че не бива да ходи на празненството на англичаните. Древните традиции имали голямо значение за ирландците, все едно дали тя вярвала в тях, или не. Скарлет как му се беше ядосала. Не искаше да подчини живота си на суеверия. Но сега подозираше, че е сбъркала.

— Защо не си на празненството в Балихара? — попита Барт.

— А ти защо не си на твоето? — ядосано се сопна Скарлет.

— Защото не ме искат — отговори Джон Морланд и гласът му прозвуча много тъжно в мрака. — Веднъж отидох. Мислех, че зад поверието добитъкът да се прекарва през пепелта се крие някаква здрава селска мъдрост. Цяр за копитата или нещо подобно. Исках да го изпробвам на конете.

— Помогна ли?

— Така и не разбрах. Когато пристигнах, цялото веселие помръкна, затова си отидох.

— Аз трябваше да си ида оттук — промърмори Скарлет.

— Пълен абсурд. Ти си единственият истински човек тук. И при това американка. Ти си екзотичното цветче сред плевелите, Скарлет.

Не се беше замисляла за нещата от тази гледна точка. Звучеше разумно. Хората винаги се радват на гости отдалеч. Настроението й се подобри, но само до мига, когато чу „почитаемата“ Луиза да казва:

— Нали са забавни? Обожавам ирландците, когато се държат езически и примитивно. Да не бяха толкова мързеливи и глупави, нямаше да имам нищо против да живея в Ирландия.

Скарлет мислено се закле да се извини на Кълъм, щом се прибере у дома. Не биваше да напуска имението си и своя народ.

 

 

— Та нали всеки човек греши понякога, Скарлет миличка? Трябваше сама да ги видиш, как иначе щеше да разбереш? Избърши си очите и обиколи с коня полето. Ратаите започнаха да пластят сеното.

Скарлет целуна братовчед си по бузата. Не беше заявил: „Нали ти казвах!“

 

 

През следващите седмици получи още две покани от хора, с които се беше запознала в дома на Алис Харингтън. Написа строго учтиви откази и на двете. Ратаите направиха сеното на купи и тя ги прехвърли да работят върху съсипаната морава зад къщата. Следващото лято тревата щеше да се оправи и крокетът щеше да се хареса на Кет. Играта беше забавна.

Пшеницата вече беше узряла, почти готова за жътва, когато един ездач й донесе бележка и се самопокани в кухнята на чаша чай „или нещо по̀ за мъже“, докато я изчака да напише отговора.

Шарлот Монтагю искаше да я посети, ако е удобно.

Коя, за бога, беше Шарлот Монтагю? Скарлет се мъчи да се сети почти десет минути и най-накрая си спомни приятната, ненатрапчива по-възрастна жена у Харингтънови. Мисис Монтагю, както си припомни Скарлет, не се беше разлудувала като индианка по време на празненството. Май беше изчезнала някъде след вечеря. Но това едва ли я правеше по-малко англичанка.

Какво обаче искаше тя? Любопитството зачовърка Скарлет. В бележката пишеше „въпрос от голямо значение и за двете ни“.

Скарлет лично отиде до кухнята да предаде на пратеника на мисис Монтагю покана за чай същия следобед. Знаеше, че навлиза в територията на мисис Фиц. В кухнята можеше да поглежда само от коридора горе. Но нали кухнята беше нейна собственост? И ако Кет можеше да прекарва там часове наред, защо да не може тя да прави същото?

 

 

Скарлет отначало реши да облече розовата рокля за посещението на мисис Монтагю. С нея й беше по-прохладно, отколкото в обичайните дрехи, а следобедът бе неочаквано топъл за Ирландия. После остави роклята обратно в гардероба. Нямаше смисъл да се преструва на такава, каквато всъщност не беше.

За чая поръча бармбрек вместо любимите си обикновени кифлички.

Шарлот Монтагю беше облечена със сиво ленено сако, пола и дантелено жабо — Скарлет умираше от любопитство да го докосне. Никога през живота си не беше виждала толкова плътна и богата дантела.

Възрастната жена свали ръкавиците си от сива ярешка кожа и сивата шапка с перо, преди да седне на тапицирания с плюш стол до масичката за чай.

— Благодаря ви, че ме приехте, мисис О’Хара. Съмнявам се, че имате желание да бъбрим за времето. Предпочитате да разберете защо съм дошла, нали така? — В гласа и усмивката на мисис Монтагю се долавяше някаква особена невеселост.

— Умирам от любопитство — отговори Скарлет. Началото й бе допаднало.

— Разбрах, че сте преуспяваща делова жена както тук, така и в Америка… Не се тревожете. Не разпространявам това, което знам — то е едно от най-ценните ми предимства. Друго, както можете да се досетите, е възможността ми да научавам неща, които са недостъпни за останалите. Аз също съм делова жена. Бих искала да ви разкажа за моята работа, с ваше позволение.

Скарлет успя само безмълвно да кимне. Какво знаеше тази жена за нея? И откъде?

Мисис Монтагю обясни, че уреждала различни неща, ако трябвало да се изрази най-общо. Била най-малката дъщеря на малкия син на едно добро семейство, съпругът й също бил малкият син в семейството. Още преди смъртта му при нещастен случай по време на лов тя се била уморила винаги да е на втори план, да се мъчи да спазва условностите, да живее както всички добре възпитани дами и джентълмени и винаги да страда от безпаричие. След като овдовяла, изпаднала в положението на бедната роднина, което й се сторило непоносимо.

Разполагала само с жив ум, образование, вкус и достъп до най-добрите семейства в Ирландия. Използувала тези начални предимства и добавила към тях дискретност и информираност.

— Аз съм, как да кажа, професионална гостенка и приятелка. Щедро раздавам съвети — за дрехи, за посрещане на гости, за подредбата на дома, за уреждане на бракове и тайни срещи. И за това получавам щедри комисионни от мъжки и дамски шивачи, обущари, бижутери, мебелисти и търговци на килими. Аз съм опитна и тактична. Едва ли някой се съмнява, че ми плащат за услугите. Но дори да подозират, или не искат да знаят или са толкова доволни от резултата, че не ги интересува, особено когато това не им струва нищо.

Скарлет беше шокирана и очарована. Защо тази жена признаваше всичко, защо точно пред нея?

— Разказвам ви всичко това, защото съм сигурна, че не сте глупачка, мисис О’Хара. Вие бихте се учудили, и то с пълно право, ако ви предложех да ви помогна само от добро сърце, както се казва. Проявявам добросърдечност само дотолкова, доколкото помага за личното ми благополучие. Имам делово предложение за вас. Вие заслужавате повече от малкото празненство на бедната и незначителна Алис Харингтън. Притежавате красота, ум и пари. Можете да сте много оригинална. Ако се оставите в моите ръце, под моето ръководство, ще направя от вас най-възхитителната и най-търсената жена в Ирландия. За това ще потрябват две-три години. После целият свят ще е отворен за вас и ще правите каквото пожелаете. Ще бъдете прочута. А аз ще имам достатъчно пари, за да изживея старините си в охолство. — Мисис Монтагю се усмихна. — Почти двайсет години съм чакала да се появи някоя като вас.