Александра Рипли
Скарлет (82)

36.

— Трябва да престанем да харчим толкова пари — ядосано каза Скарлет и размаха счетоводната книга под носа на мисис Фицпатрик. — Няма никакъв смисъл да изхранваме цяла армия слуги, когато брашното струва цяло състояние. Трябва да уволним поне половината. Пък и така или иначе каква работа вършат? И само да не ми запееш старата песен, че нямало кой да бие млякото и да прави масло, защото, ако има нещо в изобилие тия дни, то е маслото. Не можеш да го продадеш дори за половин пени фунта.

Мисис Фицпатрик търпеливо изчака излиянията на Скарлет да свършат. После спокойно пое счетоводната книга и я остави на масата.

— Значи ще ги изхвърлите на улицата, така ли? — попита тя. — Там ще си намерят компания, защото повечето господарски домове в Ирландия правят точно същото. Няма ден, в който да не идват най-малко десетина бедни нещастници да молят за паничка супа пред кухненската врата. Ще увеличите ли броя им?

Скарлет нетърпеливо закрачи към прозореца.

— Не, разбира се, че не, не ставай смешна. И все пак трябва да има някакъв начин да намалим разходите.

— По-скъпо излиза да храните красивите си коне, отколкото прислугата.

Гласът на мисис Фицпатрик прозвуча студено.

Скарлет се извърна към нея.

— Стига! — изкрещя тя гневно. — Остави ме на мира!

Грабна книгата и се запъти към писалището, но беше прекалено разстроена, за да се съсредоточи върху сметките. „Как може мисис Фицпатрик да е толкова подла? Не може да не знае, че повече от всичко на света обичам лова. Единственото, което ми помага да преживея това ужасно лято, е мисълта, че ще дойде есента и ловният сезон ще почне отново.“

Скарлет затвори очи и се помъчи да си представи острия сутрешен студ, когато леката нощна слана се изпарява на валма мъгла, и звука на ловния рог, с който се открива преследването. Над стиснатите й челюсти, в меката плът неволно потрепна мускулче. Не я биваше да си представя нещата, биваше я да ги върши.

Отвори очи и упорито се зарови в сметките. Нямаше нито едно зрънце за продан, не можеше да събере наемите и щеше да приключи годината със загуби. Тази мисъл я угнетяваше, защото винаги досега бе печелила и загубата беше една крайно неприятна промяна.

Но Скарлет беше израснала в свят, където се приемаше, че може да се случи лоша реколта или природно бедствие. Знаеше, че догодина нещата ще се променят, и то към добро. Нямаше защо да кори себе си — сушата и градушката я бяха провалили. Съвсем друго би било с дъскорезниците или магазина, където единствено тя би била виновна, ако няма печалби.

Пък и загубите едва ли биха намалили богатството й. До края на живота си можеше да пръска пари; дори лошите реколти в Балихара да се редят една сред друга, пак щяха да й останат много пари.

Скарлет неволно въздъхна. Толкова години се беше блъскала, работила и спестявала — бе повярвала, че ако успее да натрупа пари, ще бъде щастлива. И ето, забогатя благодарение на Рет, ала това вече нямаше никакво значение. Само дето нямаше за какво да работи, какво да премисля и към какво да се стреми.

Не беше чак толкова глупава, та да пожелае пак да изпадне в бедност и отчаяние, но имаше нужда от някакво предизвикателство, за да използува пъргавия си ум и да преодолее препятствията. Затова се замисли с копнеж за прескачане на огради и канавки, за овладяване на мощния кон със силата на волята.

Скарлет приключи сметките и с тиха въздишка посегна към купчинката лични писма. Мразеше да пише писма. Вече знаеше какво ще намери в купа. В повечето пликове имаше покани. Отдели ги от останалите. Хариет щеше да съчини учтиви откази вместо нея; кой щеше да разбере, че не ги е писала тя, а и Хариет обичаше да е полезна.

Имаше две нови предложения за женитба. Получаваше поне едно на седмица. Личеше, че са замислени да звучат като любовни писма, но Скарлет знаеше много добре, че ако не беше богата вдовица, изобщо нямаше да бъдат изпратени. Или поне повечето от тях.

На първото писмо отговори с удобно шаблонни изрази като „поласкана от вашето внимание“, „не съм способна да отговоря на вашите чувства в такава степен, каквато заслужавате“, „намирам вашата дружба за безценна“ — протоколът изискваше такива фрази и ги предлагаше в изобилие.

Второто не беше така лесно. Беше от Чарлс Рагланд. От всички мъже, които бе срещнала в Ирландия, най-много й допадаше Чарлс. Обожанието му изглеждаше убедително, не като превзетото ухажване на повечето мъже. Не търсеше нейното богатство, беше сигурна в това. Самият той беше състоятелен, от семейство на заможни английски земевладелци. Беше вторият син, затова бил пратен в армията, а не в Църквата. Не можеше обаче да няма собствени средства. Беше уверена, че парадната му униформа струва повече от всички нейни бални тоалети, взети заедно.

Какво друго? Чарлс беше красив. На ръст колкото Рет, само че рус, а не чернокос. Но за разлика от повечето руси хора не беше блед и безцветен. Косата му беше златиста, с лек червеникав отблясък, открояваше се рязко на фона на загорялата кожа. Наистина беше красив. Жените просто го изпиваха с очи.

Защо тогава не го обичаше? Беше мислила за това — често и продължително. Все пак не можеше да го обича, нещо не достигаше.

„Искам да обичам някого. Зная какво значи да обичаш, това е най-прекрасното чувство в света. Не мога да понеса несправедливостта, че твърде късно се научих да обичам. Чарлс ме обича, а аз искам да бъда обичана, имам нужда да бъда обичана. Чувствувам се самотна без любов. Защо не мога да го обичам?

Защото обичам Рет, ето защо. Затова не мога да обичам Чарлс или когото и да било другиго на света. Никой не е като Рет.“

„Никога няма да притежаваш Рет“ — подсказваше й разумът.

А сърцето й мъчително плачеше: „Да не би да не зная? Да не мислиш, че някога мога да го забравя съвсем? Не ти ли е ясно, че ме преследва всеки път, когато го видя в лицето на Кет? Забрави ли как просто напира отвътре точно когато си въобразявам, че моят живот принадлежи само на мене?“

Скарлет пишеше внимателно, търсеше най-любезните думи, за да откаже на Чарлс Рагланд. Той никога нямаше да я разбере, ако му кажеше, че го харесва, даже по своему го обича, защото и той я обича, и че нежните й чувства към него не й позволяват да приеме предложението му. Чарлс заслужаваше нещо повече от съпруга, която винаги щеше да принадлежи другиму.

 

 

Последното й гостуване за годината беше в Килбрайд, близо до Трим. Скарлет можеше да отиде сама с колата, вместо излишно да си усложнява живота с влака. Тръгна много рано заранта, беше още хладно. Конете й тежко понасяха горещината, въпреки че ги изтриваха с влажна гъба четири пъти дневно. Даже и на нея започна да й се отразява — нощем се мяташе и потеше, без да може да заспи. Слава богу, беше август. Лятото беше към края си, стига жегата да свършеше.

Небето все още розовееше, но на хоризонта се надигаше мараня. Скарлет се надяваше, че е преценила добре времето за пътуване. Искаше й се тя и конят да са вече на сянка, преди да е напекло.

„Дали Нан Сътклиф ще се е събудила? Не е май от онези, дето стават рано. Няма значение. Нямам нищо против да се изкъпя със студена вода и да се преоблека, преди да се видя с когото и да било. Дано имам свястна камериерка, не като оная непохватна глупачка у Гифърдови. Едва не скъса ръкавите на роклите ми, докато ги окачваше. Мисис Фиц сигурно е права, винаги е права. Все пак не ми се иска да водя лична камериерка, която да не ме оставя на мира нито за миг. Пеги Куин ми върши работа у дома, а ако някой иска да ме кани на гости, следва да се примири, че не водя със себе си камериерка. Наистина трябва да поканя гости, дължа гостоприемство на хората, които ме каниха. Всички бяха толкова любезни… Но все още е рано. Може би следващото лято. Мога да обясня, че тази година е било твърде горещо и съм имала тревоги около стопанството…“

Изпод сянката от двете страни на пътя излязоха двама мъже. Единият улови коня за юздата, другият държеше пушка. Мислите на Скарлет се заблъскаха трескаво в главата й, сърцето й затупка. Как не се беше сетила да вземе револвер? Може би само щяха да вземат колата и куфарите и да я пуснат да се прибере пеш до Трим, ако се закълне, че няма да описва външния им вид. Идиоти! Поне да бяха сложили маски, нали така пишеше по вестниците?

Божичко! Та те бяха в униформи, изобщо не бяха разбойници.

— По дяволите, уплашихте ме до смърт!

Едва различаваше мъжете. Зелените униформи на кралската ирландска полиция се сливаха с храсталаците покрай пътя.

— Моля документите, госпожо — каза мъжът, който държеше коня. — Кевин, прегледай отзад.

— Да не сте посмели да пипнете вещите ми. Какво си въобразявате? Аз съм мисис О’Хара от Балихара, тръгнала съм към Сътклифови в Килбрайд. Мистър Сътклиф е съдия и ще се погрижи и двамата да ви тикнат в затвора!

Всъщност не знаеше дали Ърнест Сътклиф е съдия, но й приличаше на такъв с буйните си рижи мустаци.

— Мисис О’Хара, казвате? — Мъжът, когото нарекоха Кевин при нареждането да претърси колата, се изправи пред Скарлет и свали шапка. — Чухме да разправят за вас в казармата, госпожо. Преди няколко седмици виках на Джони да идем и да ви се представим.

Скарлет го изгледа недоверчиво.

— За какво? — попита тя.

— Казват, че сте от Америка, мисис О’Хара, сега, като ви чух да говорите, знам, че е истина. Казват също, че сте от великия щат Джорджия. И двамата обичаме това място, защото се бихме в армията още през шейсет и трета и после.

Скарлет се усмихна.

— Така ли?

Само като си помисли човек — да срещне някого от дома по пътя за Килбрайд.

— И къде бяхте? В коя част от Джорджия? При генерал Худ ли бяхте?

— Не, госпожо, аз бях при Шърман. Ей го там Джони, той беше при конфедератите и оттам си получи името — от Джони Реб и така нататък.

Скарлет тръсна глава да проясни мислите си. Сигурно не бе чула правилно. Но последвалите въпроси и отговори потвърдиха всичко. Двамата мъже, и двамата ирландци, сега бяха най-близки приятели. И с радост споделяха спомени от една жестока война, в която бяха участвували от двете воюващи страни.

— Не разбирам — призна накрая Скарлет. — Преди петнайсет години сте се мъчели да се избиете, а сега сте приятели. Не спорите ли понякога за Севера и Юга, за това кой е бил прав?

„Джони Реб“ се засмя.

— Какво значение има за войника кой е прав и кой крив? Той е там, за да се бие, това обича войникът. Няма значение за кого се биеш, стига да има бой.

 

 

Когато Скарлет стигна до къщата на Сътклифови, насмалко да наруши обичайната професионална невъзмутимост на иконома — помоли за бренди с кафето. Беше ужасно объркана.

После се изкъпа, преоблече се и слезе долу с възвърнато самообладание. Но само докато видя Чарлс Рагланд. Не трябваше да е тук! Скарлет започна да се държи така, сякаш не го беше забелязала.

— Нан, изглеждаш прекрасно. И къщата ти е чудесна. Моята стая е толкова красива, че бих останала завинаги.

— Безкрайно ми е приятно да чуя това, Скарлет. Нали познаваш Джон Греъм?

— Само по името и по славата му. Отдавна мечтая да ме запознаят с него. Много ми е приятно, мистър Греъм.

— И на мен, мисис О’Хара.

Джон Греъм беше висок, строен мъж, движеше се леко и естествено като роден спортист. Беше ръководител на лова на „Голуейските блейзъри“ — може би най-прочутия лов в Ирландия. Всеки любител на лова на лисици във Великобритания се надяваше да бъде поканен там. Греъм го знаеше и Скарлет знаеше, че той знае. Нямаше защо да скромничи.

— Мистър Греъм, ще приемете ли подкуп?

Защо Чарлс не престанеше да я гледа така втренчено? И какво изобщо правеше тук?

Джон Греъм отметна глава с посребрени коси в бурен смях. Очите му още се смееха, когато пак я погледна.

— Чувал съм, че вие, американците, говорите направо по същество, мисис О’Хара. Сега разбирам, че това е истина. Кажете ми, какво точно имате предвид?

— Ще ви задоволят ли една ръка и един крак? Мога да яздя странично и с един крак в стремето — това май е единственото предимство на дамското седло, а за юздите една ръка е достатъчна.

Греъм се усмихна.

— Много необичайно предложение. Чувал съм също и че американците имали склонност към екстравагантното.

Скарлет вече се уморяваше от играта. А присъствието на Чарлс я изнервяше.

— Може да не сте чували обаче, мистър Греъм, че американците прескачат огради там, където ирландците минават през вратата, а англичаните се отказват. Ако ми позволите да участвувам в „Блейзърите“, ще спечеля най-малко една лапичка, иначе обещавам, че ще изям публично цяло ято гарги без сол.

— Божичко, госпожо, със стил като вашия ще бъдете добре дошли винаги когато пожелаете.

— Да не забравите! — усмихна се Скарлет и плю в дланта си.

Греъм също се усмихна широко и плю в своята. Плясъкът от ръцете им отекна в дългата зала. После Скарлет се приближи до Чарлс Рагланд.

— Чарлс, писах ти, че това е единственото място в цялата страна, където не бива да идваш на гости сега. Много подло е от твоя страна да пристигнеш.

— Не съм дошъл да те притеснявам, Скарлет. Исках лично да ти кажа онова, което не бих желал да напиша в писмо. Не се тревожи, че ще те насилвам или ще ти досаждам. Разбирам, че „не“ значи „не“. Следващата седмица полкът ми отива в Дънегол — сега имам последен шанс да ти кажа всичко, което ми се иска. А също и да те видя, признавам. Обещавам да не те съзерцавам потайно или жално — каза Чарлс и се усмихна печално. — Упражнявах тази реч. Как ти прозвуча?

— Не лошо. Какво има в Дънегол?

— Неприятности с разбойниците. Там като че са се струпали най-много.

— Двама полицаи ме спряха да претърсят двуколката.

— Навсякъде минават патрули. Идва време да се плащат наемите… но нека не говорим по военни въпроси. Какво каза на Джон Греъм? От години не съм го виждал да се смее така.

— Познаваш ли го?

— Много добре. Той ми е чичо.

Скарлет се смя до сълзи.

— Ех вие, англичаните. Това ли значи да си „стеснителен“? Да се беше похвалил, Чарлс, щеше да ми спестиш куп неприятности. Цяла година се мъча да се добера до „Блейзърите“, но не познавах никого.

— Най-много ще ти допадне леля Летиша. Може да препуска пред чичо Джон, докато той не падне на земята, и въобще няма да се обърне назад. Ела, ще ви запозная.

 

 

Долетя обещаващ тътен от гръмотевици, но не заваля. Към обяд стана задушно. Ърнест Сътклиф удари гонга за вечеря, за да привлече вниманието на всички. Нервно обяви, че двамата със съпругата му планирали нещо по-особено за следобеда.

— Мм, ще има обичайния крокет и стрелба с лък… мм… може да се стои в библиотеката или да се играе билярд… мм… или всеки каквото обича.

— Хайде, Ърнест, обясни замисъла — подкани го жена му.

С безкрайни запъвания, повторения и паузи Ърнест обясни за какво става дума. За всички желаещи били приготвени бански костюми, а над реката били опънати въжета за най-безстрашните, които биха поискали да се разхладят в бързите й струи.

— Е, не чак бързи струи — допълни Нан Сътклиф, — но все пак реката си я бива. Лакеите ще поднасят ледено шампанско.

Скарлет побърза първа да приеме предложението. Прозвуча й като студена вана целия следобед.

Беше много по-приятно от студена вана, макар че водата беше по-топла, отколкото бе предполагала. Тя се придвижи, хваната за въжето, към средата, където водата беше по-дълбока. Изведнъж попадна в бързея. Беше студен, много по-студен и кожата по ръцете й настръхна. Сграбчи въжето, но дъното се изплъзна изпод краката й. Увисна отчаяно на въжето, за да не се удави. Краката й безпомощно висяха, течението люшкаше тялото й. Изпита опасното изкушение да се пусне и да се остави на течението да я отнесе накъдето поиска. Освободена от земята под краката си, освободена от стените, от пътищата, от всичко контролирано и контролиращо. В няколко дълги мига с разтуптяно сърце си представи как се пуска, просто как се пуска.

Трепереше от усилието да се задържи на въжето. Бавно, с голямо съсредоточаване и упоритост се придвижи, като последователно прихващаше въжето с едната, после с другата ръка, докато не се изтегли от бързея. Обърна глава към останалите, които пляскаха и крещяха във водата, и се разплака, без да знае защо.

В по-топлата вода се усещаха бавни струйки, сякаш течението я опипваше с пръсти. Скарлет се остави на милувките им, после съвсем се отпусна. Те я галеха по краката, бедрата, тялото и гърдите, увиваха се около талията и коленете й под вълнената туника и широките кюлоти до коленете. Изпитваше неясен копнеж, някаква празнота, която крещеше да бъде запълнена.

— Рет — прошепна тя и притисна устни към въжето, без да обръща внимание на грубото одраскване.

— Нали е много забавно? — извика Нан Сътклиф. — Кой иска шампанско?

Скарлет насила се обърна.

— Скарлет, храбрец такъв, ти стигна до най-опасното място. Трябва да се върнеш. Никой от нас няма смелост да ти донесе шампанското дотам.

„Да — помисли Скарлет, — трябва да се връщам.“

След вечеря се приближи до Чарлс Рагланд. Бузите му бяха много бледи, очите му святкаха.

— Мога ли да ти предложа сандвич нощес? — попита тихо тя.

 

 

Чарлс се оказа опитен любовник. Ръцете му бяха нежни, устните — твърди и топли. Скарлет затвори очи и се остави на милувките, както се бе отпуснала в реката. После Чарлс я повика по име и магията изчезна. „Не — помисли тя, — не искам да я изгубя, не бива.“ Стисна здраво очи, замисли се за Рет, помъчи се да си представи, че я докосват ръцете на Рет, целуват я устните на Рет и топлото, мощно, импулсивно изпълване на болезнената празнота вътре в нея също е на Рет.

Не се получаваше. Не беше Рет. От мъка й се прииска да умре. Извърна глава настрани от търсещите устни на Чарлс и плака, докато той притихна.

— Скъпа моя — прошепна той, — толкова те обичам.

— Моля те — изхълца Скарлет, — много те моля, иди си.

— Какво има, мила, какво сбърках?

— Аз, аз. Аз сбърках. Моля те, остави ме.

Гласът й бе толкова приглушен, преливащ от отчаяние, че Чарлс протегна ръка да я помилва и успокои, но я отдръпна — знаеше, че начинът да я успокои, е само един. Тихичко събра дрехите си и безшумно затвори вратата зад себе си.