Александра Рипли
Скарлет (15)

15.

Панзи не можа да скрие учудването си от заповедите, които получи от Скарлет, докато тя се разсъбличаше за лягане в първата вечер, прекарана в къщата на Бътлърови.

— Вземи зеления дневен костюм, който бях облякла сутринта, и го изчеткай хубаво. После махни всички украшения и гарнитури, включително златните копчета, и заший някакви обикновени черни копчета.

— Къде да намеря черни копчета, мис Скарлет?

— Не ме занимавай с глупави въпроси. Питай камериерката на мисис Бътлър — как й беше името? — Сели. И ме събуди утре в пет часа.

— Пет часа?

— Да не си глуха? Чу много добре. Сега изчезвай. Искам зеления тоалет готов за утре сутринта.

Скарлет с удоволствие се отпусна на дюшека, напълнен с пера, и пухената възглавница на голямото легло. Денят беше изпълнен с преживявания и емоции. Срещата с мис Елинор, пазаруването, после онова глупаво събрание за Конфедератския дом, появата на Рет като гръм от ясно небе със сребърния чаен сервиз… Протегна ръка към празното пространство до себе си. Искаше той да е при нея, но може би беше по-добре да изчака няколко дни, докато наистина я приемат като равна в Чарлстън. Онзи нещастник Рос! Не й се мислеше за него, нито за ужасните неща, които й наговори и направи. Мис Елинор го беше изгонила от къщата и Скарлет се надяваше, че няма да го вижда повече. Предпочиташе да мисли за нещо друго. По-добре за мис Елинор, която я обичаше и щеше да й помогне да си възвърне Рет, дори без да знае какво точно върши.

Пазарът, както каза мис Елинор, беше мястото за срещи и научаване на новини. Затова щеше да иде там — още утре. Скарлет щеше да е по-доволна, ако не трябваше да се ходи толкова рано, в шест часа. Но така се налагаше. „Трябва да призная — помисли Скарлет в просъница, — че Чарлстън е доста оживен и това ми допада.“ Прозина се и мигновено заспа.

 

 

Пазарът беше идеалното място за Скарлет да започне живот на чарлстънска дама. Пазарът беше външната, видима квинтесенция на Чарлстън. Още от основаването на града чарлстънци купуваха тук храната си. Господарката на къщата или в редки случаи господарят, избираше и плащаше, прислужничката или кочияшът поемаха покупките и ги слагаха в големи кошници, прехвърлени през лакът. Преди войната храните се продаваха от роби, които ги докарваха от плантациите на своите господари. Много от продавачите стояха все на същите места, но сега бяха свободни, а кошниците се носеха от слуги, които получаваха заплата. Също както продавачите много и от тях бяха същите хора, както преди, същите бяха и кошниците им. За Чарлстън беше важно, че старото не се е променило.

Традицията бе люлката на обществото, рожденото право на хората в Чарлстън, безценното наследство, което никой торбаланковец или войник не можеше да ограби. Това личеше най-добре на пазара. Пришълците можеха да пазаруват там, пазарът беше обществена собственост. Но за тях преживяването беше неприятно. Все не успяваха да уловят погледа на продавачката на зеленчуци или на продавача на раци. Чернокожите чарлстънци бяха не по-малко горди от белите. Когато непознатият си тръгваше, пазарът се заливаше от смях. Пазарът беше само за чарлстънци.

Скарлет сви рамене, за да вдигне по-високо яката си. Студените пръсти на вятъра въпреки усилията й проникваха вътре и тя силно се разтрепери. Очите й се напълниха с прах, обувките й бяха сякаш от олово. Колко мили беше дължината на пет пресечки? Нищо не виждаше. Уличните фенери представляваха само ярки кълба мъгла сред другата мъгла в призрачно сивия полумрак преди разсъмване.

По дяволите, как беше възможно мис Елинор да е в толкова добро настроение? Бъбреше, сякаш не беше леденостудено и тъмно като в рог. Напред се виждаше някаква светлинка, но тя беше далеч. Скарлет се препъваше към нея. Искаше й се проклетият вятър да спре. Но какво беше това? Във вятъра. Скарлет подуши въздуха. Точно така! Кафе. Все пак може би щеше да оцелее. Тя догони мисис Бътлър, която стъпваше с жива, забързана крачка.

Пазарът беше истинско тържище, оазис от светлина и топлина, цвят и живот в безформената сива мъгла. По тухлените колони, които поддържаха високи и широки арки към околните улици, горяха факли и осветяваха ярките престилки и забрадки на усмихнатите чернокожи продавачки и техните стоки в кошници с всякакви размери и форми върху дълги дървени маси, боядисани в зелено. Беше претъпкано с хора, повечето обикаляха от сергия на сергия и разговаряха с другите купувачи или с продавачите — предизвикателно, весело, ритуално пазарене, което очевидно доставяше удоволствие на всички.

— Първо кафе, Скарлет?

— О, да, с удоволствие.

Елинор Бътлър се запъти към стоящата наблизо групичка жени. Те държаха димящи калени чаши с ръце в ръкавици и отпиваха, докато разговаряха и се смееха, без да обръщат внимание на шума около тях.

— Добро утро, Елинор… Елинор, как си?… Дръпни се, Милдред, пусни Елинор да мине… О, Елинор, чу ли, че Керпсън продава истински вълнени чорапи? Няма да излезе във вестника до утре. Искаш ли да дойдеш с Алис и мене? Ще ходим днес следобед… О, Елинор, точно говорехме за дъщерята на Лавиния. Снощи е абортирала. Лавиния се е съсипала от мъка. Дали твоята готвачка може да направи онова прекрасно винено желе? Ненадминато е! Мери има бутилка кларет, а аз ще осигуря захарта…

— Добро утро, мис Бътлър, видях, че идвате, кафето вече ви чака.

— И още една чаша за снаха ми, моля те, Суки. Госпожи, запознайте се със съпругата на Рет, Скарлет.

Бъбренето секна и всички глави се обърнаха към Скарлет.

Тя се усмихна и лекичко кимна. Изгледа предпазливо групата жени, защото се страхуваше, че думите на Рос са плъзнали по целия град. „Не трябваше да идвам, не издържам.“ Скарлет стисна зъби и се настрои предизвикателно. Очакваше най-лошото и цялата й предишна враждебност към аристократичните претенции на Чарлстън за миг се възвърна.

Все пак се усмихна и кимна на всяка от дамите, на които Елинор я представяше: „… да, просто обожавам Чарлстън… да, госпожо, аз съм племенница на Полин Смит… не, госпожо, още не съм ходила в художествената галерия, тук съм едва от завчера… да, госпожо, наистина намирам пазара за много вълнуващ… Атланта или по-скоро окръг Клейтън, семейството ми имаше памучна плантация там… о, да, госпожо, времето е много опасно, тези топли зимни дни… не, госпожо, струва ми се, че не съм виждала вашия племенник, когато е бил във Валдоста, това е доста далече от Атланта… да, госпожо, с удоволствие бих играла вист… О, много ви благодаря, бях така зажадняла за глътка кафе…“

Скарлет зарови лице в чашата, беше си свършила работата. „Мис Елинор е глупава като кокошка — дръзко помисли тя. — Как може да ме остави ей така, точно в средата? Да не си въобразява, че помня като слон? Толкова много имена, всички се сляха в едно. Пък и ме гледаха като слон или като някакво друго животно в зоологическата градина. Знаят какво каза Рос, сигурна съм. Мис Елинор може да се заблуди от техните усмивки, но не и аз. Куп дърти котки!“ Зъбите й изтракаха в ръба на чашата.

Нямаше да издаде чувствата си, ако ще да ослепее от стискане на очите, за да не се разплаче. Но по бузите й избиха ярки петна.

След като изпи кафето, мисис Бътлър пое чашата й и я подаде заедно със своята на заетата продавачка на кафе.

— Нямам дребни пари, Суки — каза тя и извади петдоларова банкнота.

Без излишни движения Суки грабна чашите, потопи ги в голяма кофа, пълна с кафеникава вода, сложи ги на масата до себе си, избърса ръце в престилката, взе банкнотата, прибра я в охлузена кожена кесия, увиснала на колана й, и извади един долар, без да поглежда.

— Заповядайте, мис Бътлър, дано кафето ви е харесало.

Скарлет се ужаси. Два долара за чаша кафе! Ами за два долара можеше да си купи чифт чудесни ботушки на Кингстрийт.

— Винаги е хубаво, Суки, дори и да нямам какво да сложа на масата, защото съм пила кафе тук. Не те ли е срам така да обираш хората?

Зъбите на Суки се бялнаха на кафявата кожа.

— Не, госпожо, никога — каза тя развеселена. — В Библията мога да се закълна, че си спя най-спокойно.

Останалите клиентки се разсмяха. Всички бяха водили подобни разговори със Суки многократно. Елинор Бътлър се огледа за Сели с кошницата.

— Хайде да вървим, мила — обърна се тя към Скарлет. — Имаме да правим много покупки днес и трябва да успеем преди стоката да се е свършила.

Скарлет последва мисис Бътлър към единия край на пазара, където редиците сергии бяха отрупани с очукани поцинковани корита, пълни с морски храни, от които се излъчваше силна и остра миризма. Скарлет сбърчи нос и погледна с отвращение коритата. Досега бе смятала, че познава рибите достатъчно добре. Реката покрай Тара беше пълна с риба — грозна, с мустаци и много кости. Налагаше се да се хранят с нея, когато нямаше нищо друго. Не разбираше защо хората купуваха тези отвратителни малки същества, но все пак имаше много дами, които бяха свалили ръкавици, за да се ровят в коритата. О, каква досада! Мис Елинор щеше да я представи на всяка поотделно. Скарлет се приготви да се усмихва.

Дребничка, побеляла дама измъкна от коритото пред нея голяма сребриста риба.

— Какво удоволствие да те видя, Елинор. Как ти се струва тази камбала? Не смятах да купувам камбала, но нямат друго, а не мога да чакам. Чудя се защо рибарските лодки не спазват някакъв точен график и все говорят за безветрие. Ами сутринта вятърът едва не отнесе бонето ми.

— Аз наистина предпочитам камбалата, Мини, много по-вкусна е със сос. Да ти представя съпругата на Рет, Скарлет… Скарлет, запознай се с мисис Уентуърт.

— Здравей, Скарлет. Кажи ми как ти се вижда камбалата?

Въпреки че й се струваше отвратителна, Скарлет промърмори:

— Винаги съм имала особена слабост към камбалата. — Никак не й се искаше всички приятелки на мис Елинор да я разпитват за мнението й. Тя изобщо не знаеше какво представлява камбалата, да не говорим за това, дали е вкусна, или не.

През следващия час Скарлет се запозна с повече от двайсет дами и поне една дузина видове риби. Започваше да придобива известна представа за плодовете на морето. Мисис Бътлър купи раци като обиколи пет различни продавачи, за да събере осем парчета.

— Сигурно ти изглеждам много придирчива — каза тя, след като свърши с покупката, — но супата просто не е същата, когато е сготвена с мъжки раци. Разбираш ли, мъжките имат особен вкус. По това време на годината женските се намират много по-трудно, но мисля, че си заслужава усилието.

Скарлет изобщо не се интересуваше от пола на раците. Отвращаваше се от това, че са още живи и че шават в коритата, протягат крачка, нервно шумолят и се катерят един върху друг, за да достигнат до ръба на коритото и да избягат. Продължаваше да ги чува в кошницата на Сели, където се блъскаха в хартията, в която бяха увити.

Още по-неприятни се оказаха скаридите, въпреки че не бяха живи. Очите им бяха като ужасни черни топчета на пръчки, имаха дълги мустаци, пипала и костеливи коремчета. Не можеше да повярва, че би вкусила нещо подобно, още по-малко да й хареса.

Стридите не й направиха впечатление, просто приличаха на мръсни камъни. Но когато мисис Бътлър взе крив нож от масата и отвори една, на Скарлет й се повдигна. „Прилича на храчка в застояла мръсна вода“ — помисли тя.

След морските храни месото й се стори успокоително познато, макар от ятата мухи над постланите окървавени вестници да й призляваше. Скарлет успя да се усмихне на малкото чернокожо момче, което разгонваше мухите с голямо сърцевидно ветрило, направено от плетена слама или нещо подобно. Докато стигнаха до редиците увиснали на шиите си птици, Скарлет беше възвърнала самообладанието си и вече мислеше как да украси шапката си с пера.

— Какви пера, мила? — попита мисис Бътлър. — От фазан? Разбира се, че можеш да си вземеш.

Тя оживено започна да се пазари с мастиленочерната дебела продавачка на птиците, накрая купи доста голям сноп и се изръси едно пени.

— Какво, по дяволите правиш, Елинор? — чу Скарлет глас зад лакътя си, огледа се и забеляза маймунското лице на Сали Брутън.

— Добро утро, мисис Брутън.

— Добро утро, Скарлет. Защо Елинор купува и тези части от птицата, които не могат да се ядат? Или някой е открил начин да се готвят перата? Имам няколко дюшека, които в момента не използувам.

Скарлет обясни за какво й трябват. Усещаше как се изчервява. Може би в Чарлстън само „екстра парчетата“ носеха украсени шапки.

— Каква чудесна идея! — възкликна Сали с искрено въодушевление. — Имам стар цилиндър за езда, които може да се оправи с панделки и няколко висящи пера. Стига да го намеря, толкова отдавна не съм го слагала. Яздиш ли, Скарлет?

— От години не съм яздила. Откакто… — Скарлет се мъчеше да си припомни.

— Откакто избухна войната, зная. Аз също. Страшно ми липсва.

— Какво ти липсва, Сали? — попита мисис Бътлър, която се присъедини към тях и подаде перата на Сели. — Вържи ги от двете страни и внимавай да не ги прекършиш.

После мисис Бътлър пое дълбоко въздух и замря.

— Извинете ме — каза тя със смях, — но ще изпусна Брутъновия колбас. Добре, че те видях, Сали, съвсем го бях забравила.

Тя забързано се отдалечи, Сели хукна да я догони. Сали се усмихна на Скарлет, която не прикри почудата си.

— Не се тревожи, не е полудяла. Най-хубавият колбас в света се продава само в събота и свършва рано. Колбасарят беше слуга при нас, когато беше роб. Казва се Лукулъс. След като се освободи, добави Брутън към името си. Повечето роби постъпиха така, сега по имената им можеш да изброиш цялата чарлстънска аристокрация. Разбира се, има също много Линкълновци. Ела с мене, Скарлет. Трябва да купя зеленчуци. Елинор ще ни намери.

Сали спря пред сергия с лук.

— Къде по дяволите е Лайла? А, ето те. Скарлет, това крехко малко същество, ако можеш да повярваш, води цялото ми домакинство и то така, сякаш е Иван Грозни. Това е мисис Бътлър, Лайла, съпругата на мистър Рет.

Хубавичката млада прислужничка направи реверанс.

— Трябва ни много лук, мис Сали — каза тя, — за туршията с артишок, която правя тъкмо сега.

— Чуваш ли, Скарлет? Мисли ме за оглупяла от старост. Зная, че ни трябва много лук.

Сали грабна една от кафявите хартиени кесии и започна да слага лук в нея. Скарлет я загледа учудено. После импулсивно закри с ръка отвора на кесията.

— Извинете, мисис Брутън, но този лук не струва.

— Не струва? Как е възможно? Нито е изгнил, нито е поникнал.

— Изваден е прекалено рано — обясни Скарлет. — Изглежда добре, но няма да има никакъв вкус. Зная, защото аз самата съм правила същата грешка. Когато трябваше да се занимавам със стопанството, садих и лук. Тъй като не знаех изобщо нищо за земеделието, извадих го веднага щом връхчетата започнаха да пожълтяват, понеже се уплаших, че изсъхват и ще изгният. Лукът беше красив като на картинка и аз много се гордеех с него, защото не ми провървя особено с реколтата. Варихме го, задушавахме го и готвихме с него фрикасе, за да подобри вкуса на катеричките и енотите. Но лукът нямаше никакъв аромат. После разкопах лехата, за да засадя нещо друго, и намерих няколко глави, които бях пропуснала. Те бяха точно както трябва. Всъщност на лука му трябва време, за да придобие хубав вкус. Аз ще ви покажа какво значи истински лук.

Скарлет започна да преглежда кошниците на сергията с опитни очи, ръце и нос.

— Ето, точно такъв ви трябва — най-накрая каза тя с войнствено вдигната брадичка.

„Можеш да си мислиш, че съм селска глупачка, ако искаш, но аз не се срамувам, че ръцете ми се цапаха тогава, когато се налагаше. Вие, високомерните чарлстънци, си въобразявате, че сте върхът във всичко, ама не е така.“

— Благодаря — каза Сали със замислен поглед. — Много съм ти благодарна. Бях несправедлива към тебе, Скарлет. Не можех да допусна, че хубавица като теб ще има и капчица разум. Какво друго отглеждаше? Любопитно ми е да науча нещо повече за целината.

Скарлет се вгледа в лицето на Сали, видя искрения й интерес и отговори:

— Не можех да си позволя да се занимавам с целина, когато трябваше да изхранвам десет, че и повече гърла. Но пък за ямса знам всичко, което човек трябва да знае, а и за морковите, белите картофи и ряпата. Също за памука.

Не я беше грижа дали думите и звучат като самохвалство. Можеше да се хване на бас, че нито една дама в Чарлстън не се е потила под слънцето, за да бере памук.

— Сигурно си се съсипвала от работа — промълви Сали Брутън с ясно изписано уважение в очите.

— Трябваше да ядем — сви рамене Скарлет, за да пропъди спомените от миналото. — Слава богу, всичко това е зад нас.

После се усмихна. Сали Брутън подобри настроението й.

— Все пак оттам ми останаха познанията по кореноплодните. Рет веднъж каза, че познавал много хора, които са в състояние да върнат некачествено вино, но аз съм била единствената, която би постъпила така с моркови. Бяхме в най-изискания ресторант в Ню Орлиънс и настана такава шумотевица!

Сали шумно се изсмя.

— Струва ми се, че зная този ресторант. Кажи ми какво направи сервитьорът — не прехвърли ли салфетката през ръката си с презрително сбърчен нос?

— Изпусна я — изкиска се Скарлет, — а тя падна в един от тиганите, в които приготвят десертите.

— И се запали? — злобно се усмихна Сали.

Скарлет кимна.

— О, Господи! — извика Сали. — Какво не бих дала да съм била там в този момент.

— За какво си говорите вие двете? — намеси се Елинор Бътлър. — И аз искам да се посмея. На Брутън му бяха останали само два фунта колбас и ги беше обещал на Мини Уентуърт.

— Нека Скарлет ти разкаже — каза Сали все още през смях. — Това момиче е чудо, Елинор, но аз трябва да вървя.

Тя сложи ръката си върху посочената от Скарлет кошница с лук.

— Ще взема този — каза тя на продавачката. — Да, Лина, цялата кошница. Просто я изсипи в чувал и го дай на Лайла. Как е момченцето ти, още ли кашля?

Преди да потъне в разговори как се лекува кашлица, Сали се обърна към Скарлет и я погледна в очите.

— Надявам се, че ще почнеш да ме наричаш „Сали“ и ще ми дойдеш на гости, Скарлет. Приемам у дома първата сряда на месеца, следобед.

Скарлет не разбра, че току-що бе допусната до най-високото равнище на затвореното и разслоено чарлстънско общество. Врати, които от учтивост само биха се открехнали за снахата на Елинор Бътлър, щяха да се отворят широко за протеже на Сали Брутън.

Елинор Бътлър с готовност се вслуша в съветите на Скарлет за картофите и морковите. После купи царевично брашно, едро смляна царевица, брашно и ориз. Накрая взе масло, суроватка, сметана, мляко и яйца. Кошницата на Сели се препълни.

— Ще трябва да извадим всичко и да го подредим отново — засуети се мисис Бътлър.

— Аз мога да нося нещо — предложи Скарлет.

Нямаше търпение да си тръгне, преди да са срещнали още някоя от приятелките на мисис Бътлър. Спираха се толкова често, че повече от час им трябваше да преминат покрай сергиите за зеленчуци и млечни продукти. Нямаше нищо против да се запознае с продавачките, искаше ясно да ги запомни, защото беше сигурна, че ще има работа с тях занапред. Мис Елинор беше толкова мека. Скарлет вярваше, че би могла да се справи по-добре с цените. Щеше да е забавно. Веднага щом започне да свиква, щеше да предложи да поеме част от пазаруването. Но без покупките от рибарите. От тях й ставаше лошо.

Тя обаче промени мнението си, когато хапна от тях. Обедът беше истинско откровение. В супата от женски раци имаше такова кадифено съчетание от вкусове, че очите й се ококориха. Никога не беше опитвала толкова изискано ястие, освен в Ню Орлиънс, разбира се! Чак сега си спомни как Рет обясняваше, че поръчаните ястия са от различни видове морски храни.

Скарлет помоли за още една порция супа и с удоволствие я изяде докрай, после отдаде дължимото на останалите ястия от обилния обяд, включително десерта — плодов сладкиш с ядки и разбита сметана, който мисис Бътлър нарече торта „Хугенот“.

След обеда за пръв път през живота си изпита стомашно неразположение. Не от преяждане. Ядосаха я Юлали и Полин.

— Тръгнали сме на посещение при Карийн — обяви Полин още при влизането им — и решихме, че Скарлет ще поиска да дойде с нас. Извинявайте за безпокойството. Не знаех, че сега привършвате обеда.

Полин стисна неодобрително устни при мисълта, че един обед може да се проточи толкова дълго. Юлали лекичко въздъхна от завист.

Карийн! Изобщо не искаше да се среща с Карийн. Но не можеше да признае подобно нещо, лелите й щяха да припаднат.

— С удоволствие бих дошла, лельо — рече тя, — но не се чувствувам много добре. Просто ще си сложа мокра кърпа на челото и ще полегна.

После сведе очи.

— Нали знаете как се получава…

„Хванаха се! Нека си мислят, че имам женски неприятности. Прекалено са благовъзпитани да ми задават въпроси.“

Беше права. Лелите й се сбогуваха по възможно най-бързия начин. Скарлет ги изпрати до вратата като внимаваше да стъпва така, сякаш има болки в корема. Юлали съчувствено я потупа по рамото, когато я целуна за довиждане.

— Сега си почини добре — каза тя, на което Скарлет послушно кимна, — а утре сутринта ела у дома в девет и половина. Църквата „Света Богородица“ е само на половин час пеша и няма да закъснеем за службата.

Скарлет зяпна от ужас. Неделната служба не й беше минала през ума.

В този миг я преряза истинска болка, от която се преви на две.

Цял следобед се излежава с разкопчани дрехи и бутилка гореща вода на стомаха. Неразположението беше неприятно и непознато, затова я плашеше. Но много повече я плашеше нейният окаян страх от Бога.

Елен О’Хара беше ревностна католичка и беше положила всички усилия да превърне религията в част от живота в Тара. Имаше вечерни молитви, литании, молитвени броеници и постоянно, макар и меко напомняне на дъщерите какви задължения имат като християнки. Елен съжаляваше, че плантацията е отдалечена, защото заради разстоянието не можеше да се радва на утехата на църквата. Но по своя тих, ненатрапчив начин тя се постара сама да осигури тази утеха на семейството. Към дванайсетгодишната си възраст Скарлет и сестрите й вече твърдо бяха усвоили основите на вероучението, благодарение на търпеливата си майка.

Сега Скарлет се гърчеше от срам, защото от много години беше пренебрегнала всякакви религиозни задължения. Сигурно Елен лееше сълзи на небето. О, защо сестрите на майка й трябваше да живеят в Чарлстън? Никой в Атланта не би очаквал от нея да посещава неделната служба. Мисис Бътлър не би настоявала особено или в най-лошия случай би очаквала от нея да я придружи до епископалната църква. Това нямаше да е чак толкова лошо. Скарлет имаше мъглявото убеждение, че Бог не обръща голямо внимание на това, което се случва в една протестантска църква. Но в мига, когато прекрачеше прага на „Света Богородица“, той щеше да узнае, че тя е страшна грешница, която не се е изповядвала откакто… откакто… наистина не помнеше откога. Нямаше да може да се причести и всички щяха да разберат причините. Представи си невидимите ангели-хранители, за които Елен й разказваше като дете. Те всички се мръщеха. Скарлет се зави презглава.

Не знаеше, че нейната представа за религията е суеверна и погрешна като на човек от каменната епоха. Знаеше само, че е уплашена, нещастна и ядосана, защото е попаднала в капана на такава дилема. Какво щеше да прави?

Припомни си спокойното лице на Елен, обляно от светлината на свещите и думите на майка й пред семейството и прислугата, че Бог най-много обича заблудената овчица, но това не я успокои особено. Трябваше да измисли начин да се отърве от неделната служба.

Не беше честно! И то тъкмо когато нещата започнаха да се нареждат добре. Мисис Бътлър й беше споменала, че Сали Брутън кани гости на вист и със сигурност щеше да покани и нея.