Александра Рипли
Скарлет (11)

11.

Елинор Бътлър беше дама-южнячка. Нейният бавен и тих глас и спокойните, грациозни движения прикриваха огромна енергия и целенасоченост. Още от раждането си дамите бяха възпитавани да бъдат украшение, да проявяват съчувствие, да очароват слушателя, да бъдат трогателно безпомощни и празноглави, да будят възхищение. Освен това ги учеха да изпълняват сложните и високи отговорности по управлението на огромни имения и многобройна, често враждуваща прислуга, като в същото време създават впечатление, че къщата, градината, кухнята, слугите сами се справят безупречно, докато господарката на дома избира подходящи цветови съчетания от копринени конци за бродерия.

Когато лишенията на войната намалиха броя на прислугата от трийсет или четирийсет на един или двама, задълженията на жените нараснаха неимоверно, а изискванията към тях останаха същите. Разбитите къщи трябваше да продължат да посрещат гости, да приютяват семейства, прозорците и месинговите части да светят от чистота, докато спретнатата, невъзмутима, съвършена господарка на къщата прекарва времето си в гостната, без да прави нищо. Дамите южнячки успяваха по някакъв начин да се справят с всичко това.

Елинор успокои Скарлет със сърдечни думи и благоуханен чай, поласка Полин като попита какво е мнението й за писалището, поставено неотдавна в гостната, развесели Юлали с молба да опита сладкиша и да прецени дали ванилията не е прекалено много. Освен това тихо каза на слугата Маниго, че камериерката й Сели и камериерката на Скарлет ще му помогнат прехвърли багажа на Скарлет от къщата на лелите в голямата спалня с изглед към градината — стаята, където спеше Рет.

За по-малко от десет минути беше уреден въпросът за прехвърлянето на Скарлет — без възражения, без наранени чувства или прекъсване на равномерния ритъм на спокойния живот под покрива на Елинор Бътлър. Скарлет се почувствува пак малко момиченце — защитена от всичко лошо, закриляна от всемогъща майчина любов.

Гледаше Елинор със замъглени, възхитени очи. Точно такава искаше да бъде, винаги се беше стремяла да бъде такава — дама като майка си или Елинор Бътлър. Елен О’Хара я беше учила да е дама, беше я подготвяла и искаше дъщеря й да бъде дама. „Сега вече мога да го постигна — помисли Скарлет. — Мога да поправя извършените грешки. Мама ще се гордее с мене.“

Когато беше дете, Мами й описваше рая — страна на облаци като големи пухени дюшеци, на които ангелите си почиват и се забавляват да гледат какво става долу през пролуките в небето. Откакто майка й почина, Скарлет не можеше да се отърси от напрегнатото, детинско убеждение, че Елен я наблюдава с тревога.

„Сега ще се справя по-добре“ — обеща Скарлет на майка си. Сърдечното посрещане от Елинор за момента беше заличило всички страхове и спомени, изпълнили сърцето и ума й при вида на войниците-янки. То беше изтрило даже недоизказаното притеснение на Скарлет заради решението да отиде при Рет в Чарлстън. Чувствуваше се защитена, обичана и непобедима. Можеше да направи всичко. И щеше да го направи. Щеше да си възвърне любовта на Рет. Щеше да стане такава дама, каквато Елен винаги бе искала от нея да бъде. Всички щяха да й се възхищават, да я уважават и да я обожават. И никога, никога вече нямаше да се чувствува самотна.

Когато Полин затвори последното мъничко чекмедже с инкрустации от слонова кост на палисандровото писалище, а Юлали глътна последното парче сладкиш, Елинор Бътлър се изправи и придърпа Скарлет до себе си.

— Трябва да прибера обувките си от поправка тази сутрин, затова ще взема Скарлет със себе си и ще й покажа Кингстрийт. Една жена не може да се почувствува у дома, ако не знае къде са магазините. Ще дойдете ли с нас?

За огромно облекчение на Скарлет лелите й отклониха поканата. Предпочиташе да е насаме с мисис Бътлър.

Разходката из чарлстънските магазини беше истинско удоволствие на топлото, ярко зимно слънце. Кингстрийт й се стори откровение и развлечение. Магазините се нижеха един след друг в безкрайна редица: бакалски стоки, железария, обувки, тютюн и пури, шапки, бижутерия, порцелан, семена, лекарства, вина, книги, ръкавици, бонбони — на Кингстрийт сякаш можеше да се купи абсолютно всичко. Имаше и тълпи купувачи, десетина елегантни двуколки и открити кабриолети с кочияши в ливреи и модно облечени собственици. Чарлстън изобщо не беше толкова мрачен, колкото го помнеше и колкото се страхуваше, че е останал. Беше много по-голям и по-оживен от Атланта. И освен това нямаше никакви признаци на Паниката.

За съжаление майката на Рет се държеше така, като че ли цветовете, въодушевлението и оживлението изобщо не съществуваха. Минаваше покрай витрини, пълни с щраусови пера и оцветени ветрила, без изобщо да ги погледне, пресичаше улицата, без даже да благодари на жените в двуколките, които спираха, за да не я блъснат. Скарлет си припомни какво казваха нейните лели — никой в Чарлстън няма кола, с изключение на янките, торбаланковците и угодниците. Усети прилив на гняв срещу лешоядите, които пълнеха гуши от победения Юг. Когато последва мисис Бътлър в една от обущарниците, Скарлет се зарадва, че собственикът остави богато облечена клиентка на младия си помощник, за да посрещне бързо майката на Рет. Беше удоволствие да е заедно с някой от старата гвардия в Чарлстън. Съжали от все сърце, че мисис Мериуедър или мисис Елсинг не са тук да я видят.

— Оставих чифт ботушки за смяна на подметката, мистър Бракстън — каза Елинор, — и освен това искам снаха ми да знае къде са най-хубавите обувки и най-доброто обслужване. Скарлет, скъпа, мистър Бракстън ще се грижи за тебе така добре, както за мене през всички тези години.

— За мене ще бъде привилегия, мадам — изискано се поклони мистър Бракстън.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Бракстън, и ви благодаря — отговори извънредно учтиво Скарлет. — Мисля, че още днес ще си купя чифт ботушки.

Тя повдигна полата с няколко пръста, за да покаже тънките, крехки кожени обувки.

— Нещо по-подходящо за ходене из града — с гордост заяви тя. Нямаше да допусне да я сметнат за угодница пред янките в кабриолет.

Мистър Бракстън извади снежнобяла носна кърпа от джоба си и забърса безупречната тапицерия на два стола.

— Заповядайте моля…

Той изчезна зад пердето в задната част на магазина, Елинор се наведе към Скарлет и прошушна в ухото й:

— Погледни отблизо косата му, когато коленичи да ти премери ботушките. Боядисва я с вакса.

Скарлет едва се удържа да не прихне като се увери, че мисис Бътлър е права, особено когато Елинор я погледна със заговорническо пламъче в тъмните очи. Излязоха от магазина и Скарлет се закиска.

— Не трябваше да ми казвате, мис Елинор. Едва не се изложих.

Мисис Бътлър се усмихна спокойно.

— Лесно ще го разпознаваш в бъдеще. Сега да идем при Онслоу да хапнем сладолед. Един от сервитьорите там прави най-хубавата спиртна напитка в цяла Южна Каролина и искам да му поръчам няколко кварти за плодовите сладкиши. Сладоледът също е чудесен.

— Мис Елинор!

— Миличка, тук уиски не можеш да намериш за нищо на света. Трябва да се справяме както можем, нали? Пък и в черноборсаджийството има нещо вълнуващо, не намираш ли?

Скарлет си помисли, че не може да упрекне Рет загдето обожава майка си.

Елинор Бътлър продължи да посвещава Скарлет във вътрешния живот на Чарлстън — отидоха в магазина за текстил да купят макара с бял памучен конец (жената зад тезгяха убила съпруга си като го пробола в сърцето с изострена кука за плетене, но съдията постановил, че мъжът е паднал върху куката в пияно състояние, защото всички били виждали синините по ръцете и лицето и години наред), после до аптекаря за някаква билка (горкият човек, толкова късоглед, че веднъж платил цяло състояние за особена тропическа риба, спиртосана в стъкленица, твърдо убеден, че това е мъничка русалка. „За истински лекарства винаги ще ходиш в магазина на Броудстрийт, ще ти го покажа“).

Скарлет дълбоко съжали, когато Елинор каза, че е време да се прибират у дома. Не помнеше така да се е забавлявала преди и едва не започна да се моли да обиколят още няколко магазина. Но мисис Бътлър каза:

— Може би да вземем конния трамвай на връщане. Малко се изморих.

Скарлет веднага се разтревожи. Дали бледността на Елинор не беше признак на болест, а не тен, какъвто дамите толкова много ценяха? Подхвана свекърва си под лакътя при качването в ярко боядисания в зелено и жълто трамвай и остана надвесена над нея, докато Елинор се настани на плетената седалка. Рет никога нямаше да й прости, ако допуснеше на майка му да се случи нещо ужасно. Тя също нямаше да си прости.

Скарлет поглеждаше с крайчеца на окото към мисис Бътлър в трамвая, който бавно се движеше по релсите, но не откриваше никакъв външен признак за тревога. Елинор весело бъбреше как ще продължат с обиколката.

— Утре ще идем на пазара, ще видиш всички, които трябва да познаваш там. Освен това там традиционно се научават всички новини. Вестникът никога не печата истински интересните неща.

Трамваят се люшна и зави наляво, мина една пресечка и спря на кръстопътя. Дъхът на Скарлет спря. Точно пред отворения прозорец до Елинор видя войник в синя униформа, с пушка на рамо, който маршируваше под сенките на висока колонада.

— Янки — прошепна тя.

Мисис Бътлър проследи погледа на Скарлет.

— Точно така. Джорджия от известно време се е отървала от тях, нали? Толкова отдавна сме окупирани, че вече почти не ги забелязваме. Ще станат десет години идния февруари. За десет години се свиква с почти всичко.

— Никога няма да свикна с тях — промълви Скарлет, — никога!

Внезапен звук я накара да подскочи. После осъзна, че чува биенето на голям часовник някъде над главите им. Конният трамвай пресече кръстовището и зави надясно.

— Един часът — каза мисис Бътлър. — Нищо чудно, че се изморих. Сутринта беше доста дълга.

Зад тях камбаните завършиха своя квартет, после отделна камбана иззвъня само веднъж.

— Всеки чарлстънец сверява времето си по тях — обясни Елинор Бътлър, — камбаните на „Свети Михаил“. Те известяват ражданията и смъртните случаи тук.

Скарлет разглеждаше високите къщи и градините по пътя. Навсякъде личаха белезите на войната. Дупки от снаряди по всяка повърхност, очебийна бедност от всички страни: олющена боя, заковани летви върху разбити и непоправени прозорци, пукнатини и ръжда, разяждаща сложните като дантела украшения от ковано желязо по балконите и портите. Дърветата от двете страни на улицата бяха с все още тънки стволове — те неотдавна бяха заменили гигантите, унищожени от стрелбата. „Проклети да са янките!“

И все пак слънцето блестеше върху излъсканите месингови брави на вратите, зад стените на градините цъфтяха уханни цветя. „Предприемчиви хора са тези чарлстънци, не се предават лесно.“

Скарлет помогна на мисис Бътлър да слезе на последната спирка, в края на Мийтингстрийт. Пред тях имаше парк с прясно окосена трева и блестящи бели пътеки, които се сливаха и образуваха кръг около подиум за оркестри с лъскав покрив с формата на пагода. Отзад беше пристанището. Усещаше се дъхът на вода и сол. Ветрецът разклащаше мечовидните листа на палмите в парка и разлюляваше дълги валма испански мъх по напуканите клони на вечнозелените дъбове. Наоколо дечицата се гонеха, търкаляха обръчи и играеха на топка по тревата под зоркия поглед на насядали по пейките чернокожи бавачки с тюрбани.

— Скарлет, нали ще ми простиш. Зная, че не бива да правя това, но трябва да попитам — по бузите на мисис Бътлър избиха ярки петна.

— За какво става дума, мис Елинор? Зле ли се чувствувате? Искате ли да изтичам да ви донеса нещо? Елате да седнете.

— Не, не, добре съм. Просто не мога да издържам повече, без да зная… Двамата с Рет мислили ли сте за друго дете? Разбирам, че може би се страхувате да не се повтори мъката, която изпитахте при смъртта на Бони…

— Дете… — Гласът на Скарлет заглъхна.

Да не би мисис Бътлър да можеше да чете мисли? Скарлет се надяваше да забременее колкото е възможно по-бързо. Тогава Рет нямаше да я отпрати. Той беше луд по децата и щеше да я обича завинаги, ако тя му роди дете. Гласът й преливаше от искреност, когато пак заговори:

— Мис Елинор, най-много на този свят искам да имам дете.

— Слава богу — възкликна мисис Бътлър. — Копнея пак да стана баба. Когато Рет доведе Бони на гости при мене, едва не я задуших от прегръдки. Разбираш ли, Маргарет — това е жената на другия ми син, днес ще се запознаеш с нея — тя е бездетна. А Розмари… сестрата на Рет… Много се страхувам, че никога няма да се намери мъж за Розмари.

Умът на Скарлет заработи трескаво, сглобяваше парчетата от семейството на Рет в цялостна картина, за да разгадае значението им за себе си. Розмари можеше да създаде трудности. Старите моми са толкова досадни. Но братът — как му беше името? О, да, Рос, точно така. Рос беше мъж, а Скарлет никога не се беше затруднявала да очарова мъжете. За бездетната Маргарет не си заслужаваше да мисли. Нямаше особена вероятност тя да влияе на Рет. Дрън-дрън-шикалки, какво значение имаха всички те? Рет обичаше толкова силно майка си и не друг, а майка му искаше двамата да са заедно, да имат дете, две деца, цяла дузина. Рет трябваше да я приеме.

Тя бързо целуна мисис Бътлър по бузата.

— И аз копнея за дете, мис Елинор. Ние двете ще убедим Рет.

— Много ме зарадва, Скарлет. Хайде сега да се връщаме у дома, вече сме съвсем наблизо, зад ъгъла. После смятам малко да си почина преди обяд. Моят комитет има сбирка у дома следобед, трябва да си събера мислите. Надявам се да се присъединиш към нас, та макар и само за чая. Маргарет ще дойде. Не искам да те насилвам, но разбира се, ще ми е приятно, ако проявяваш интерес. Събираме средства за построяване на Конфедератски дом за вдовици и сираци като продаваме сладкиши и организираме базари за занаятчийски изделия.

„За бога, всички ли наистина са толкова еднакви, тези дами-южнячки? Точно както в Атланта. Винаги Конфедерацията това, Конфедерацията онова. Не могат ли да признаят, че войната е свършила и че е време да се заемат със собствения си живот?“ Щеше да я заболи глава. Скарлет за миг забави крачка, после пак започна да стъпва уверено до мисис Бътлър. Не, всъщност щеше да отиде на сбирката на комитета, дори щеше да работи в него, ако я помолеха. Тук никога нямаше да допусне грешките, които бе правила в Атланта. Никога вече нямаше да е изолирана и самотна, даже ако трябваше да носи корсети, избродирани като знамето със звезди и ивици.

— Звучи много примамливо — каза Скарлет. — Винаги ми е било неприятно, че в Атланта все нямах време за допълнителна работа. Бившият ми съпруг, Франк Кенеди, остави едно хубаво предприятие като наследство на нашата дъщеричка. Сметнах за свой дълг да го поема в свои ръце.

Това трябваше да съответствува на историята, която Рет разправяше.

Елинор Бътлър кимна с разбиране. Скарлет сведе ресници, за да прикрие тържествуващия си поглед.

 

 

Докато мисис Бътлър си почиваше, Скарлет се разходи из къщата. Спусна се бързо по стълбите да види какво толкова е накупил Рет за майка си от янките.

Къщата й се стори доста оголена. Окото на Скарлет не беше научено да оценява съвършенството на онова, което той бе извършил. На втория етаж в прекрасните двойни салони имаше изискани канапета, маси и столове, разположени така, че едновременно да радват погледа и да бъдат използувани удобно. Скарлет се възхити от очевидно високото качество на копринената тапицерия и излъсканото до блясък дърво, но красотата на заобикалящото мебелите пространство напълно й убягна. Много повече й хареса малката стая за карти. Масата и столовете я изпълваха докрай, а освен това Скарлет обичаше да играе на карти.

Трапезарията на партера й се стори най-обикновена — не беше чувала за Хепълуайт.^[1] А библиотеката беше стая, пълна с книги, следователно скучна. Най-много й допаднаха дълбоките ниши на прозорците, защото денят беше тъй топъл, а изгледът към пристанището бе прелестен с кръжащите бели чайки и умалените лодки, които сякаш всеки миг също щяха да се понесат във въздуха. Цял живот Скарлет бе прекарала далеч от морето, затова необятната му водна шир й се струваше невероятно екзотична. А какви приятни ухания долитаха! Те покрай другото изостряха и апетита. С удоволствие щеше да се нахрани, след като мисис Бътлър си отпочине.

 

 

— Искаш ли да пием кафе на верандата, Скарлет? — попита Елинор Бътлър, когато двете привършваха десерта. — После дълго може да нямаме такъв късмет. Времето май върви към разваляне.

— О, да, с удоволствие.

Обядът беше много вкусен, но Скарлет все още се чувствуваше неспокойна, почти като затворничка. Навън щеше да е приятно.

Тя последва мисис Бътлър до верандата на втория етаж. „Жалко, вече е захладняло, откакто идвах тук преди обяда“ — беше първата й мисъл. Горещото кафе щеше да й се отрази добре.

Бързо изпи първата чаша и тъкмо щеше да помоли за втора, когато Елинор Бътлър се засмя и посочи надолу към улицата.

— Ето, моят комитет идва. Не мога да сбъркам този звук.

Чифт коне препускаха към дома й. Теглеха тъмнозелена кола с жълти спици. Веселото звънтене идваше от колелата, изпод които отхвърчаха сребристи искри. Колата забави ход, после спря пред къщата. Тогава Скарлет забеляза звънчетата — звънчета за шейна на кожен ремък, омотан около колелата и през жълтите спици. Никога не беше виждала подобно нещо. Нито пък такъв кочияш на високата седалка отпред. Всъщност това беше жена, облечена в тъмнокафяв костюм за езда и жълти ръкавици. Беше полуизправена, дърпаше юздите с всички сили, грозното й лице беше изкривено от упорство. Приличаше на облечена маймуна.

Вратата на колата се отвори и на стъпалото се появи засмян млад мъж. Той протегна ръка да помогне на една внушителна дама да слезе. Тя също се смееше. Младият мъж й помогна да стъпи долу, после подаде ръка на млада жена с широко усмихнато лице.

— Хайде да влизаме вътре, мила — подкани я мисис Бътлър, — и ми помогни да приготвим нещата за чая.

Скарлет с готовност я последва, преизпълнена с любопитство. „Каква странна компания. Комитетът на мис Елинор явно се различава от онези дърти котки, които управляват всичко в Атланта. Откъде са намерили онази маймуноподобна жена на капрата? Кой може да е мъжът? Мъжете не пекат сладкиши с благотворителни цели. Освен това изглежда доста красив.“ Скарлет се спря пред едно огледало да приглади косата си.

— Изглеждаш малко разстроена, Ема — каза мисис Бътлър на едрата жена, с която докоснаха бузи от едната и после от другата страна. — Седни да си починеш и да пиеш чаша чай, но преди това нека ти представя съпругата на Рет, Скарлет.

— Ще ми трябва нещо повече от чай, за да успокоя нервите си след тази малка разходка, Елинор — отвърна жената и протегна ръка на Скарлет. — Приятно ми е. Аз съм Ема Ансън или по-скоро онова, което остана от Ема Ансън.

Елинор прегърна по-младата жена и я доведе до Скарлет.

— Това е Маргарет, съпругата на Рос. Маргарет, запознай се със Скарлет.

Маргарет Бътлър беше бледа, руса жена с красиви сапфирено сини очи, които изпъкваха на слабото, безцветно лице. Когато се усмихваше, около тях се появяваше мрежа от дълбоки, преждевременни бръчки.

— Толкова се радвам да се запознаем най-накрая — каза Маргарет, хвана Скарлет за ръцете и я целуна по бузата. — Винаги съм искала да имам сестра, а снахата е все същото. Надявам се, че двамата с Рет скоро ще ни дойдете на гости. Рос също много ще се радва да се запознае с вас.

— С удоволствие, Маргарет, сигурна съм, че и Рет ще се зарадва — отговори Скарлет и се усмихна, защото се надяваше, че казва истината. Кой можеше да каже дали Рет ще я придружи до дома на брат си, или където и да е другаде? Щеше обаче да му е много трудно да откаже на собственото си семейство. Мис Елинор и сега вече Маргарет бяха на нейна страна. Скарлет също целуна Маргарет.

— Скарлет — каза мисис Бътлър, — ела да те запозная със Сали Брутън.

— И Едуард Купър — добави мъжки глас. — Не ме лишавай от възможността да целуна ръка на мисис Бътлър. Аз вече съм поразен.

— Изчакай си реда, Едуард — отвърна мисис Бътлър. — Вие, младите, нямате никакви обноски.

Скарлет почти не погледна Едуард Купър и не обърна никакво внимание на ласкателството му. Мъчеше се да не се вторачва и все пак точно това правеше, застанала пред Сали Брутън, маймуноподобната жена, която караше колата.

Сали Брутън беше дребничка жена малко над четирийсетте. Приличаше на слабичко, подвижно момче и лицето й наистина напомняше маймунско. Неприлично втренченият в нея поглед на Скарлет изобщо не я разтревожи. Сали беше свикнала с подобни реакции — невероятната й грозота, към която отдавна, много отдавна се беше приспособила, и необичайното й поведение често стряскаха непознатите. Сега тя приближи до Скарлет, полите и сякаш рукнаха зад нея като кафява река.

— Скъпа мисис Бътлър, сигурно смятате, че сме напълно побъркани. Истината, колкото и досадна да е тя, е, че има напълно разумно обяснение на, как да кажа, драматичната ни поява. Аз останах единствената собственица на кола в града, но не ми е възможно да държа кочияш. Кочияшите не искат да возят обеднелите ми приятели, а аз настоявам. Затова престанах да наемам хора, които напускат почти незабавно. И ако съпругът ми е зает с нещо друго, аз карам сама.

Тя сложи малката си ръка върху ръката на Скарлет и я погледна право в очите.

— Сега, признайте, не звучи ли съвсем разумно?

Скарлет възвърна гласа си и я увери:

— Да.

— Сали, не трябва да поставяш така натясно бедничката Скарлет — намеси се Елинор Бътлър. — Какво друго може да ти отговори? Кажи и останалото.

Сали сви рамене, после се засмя широко.

— Сигурно вашата свекърва намеква за звънчетата. Жестоко същество. Всъщност аз съм ужасно лош кочияш. Затова винаги, когато излизам с колата, моят човеколюбив съпруг настоява да я накича със звънчета, та да предупреждавам хората да се пазят.

— Като от прокажена — обади се мисис Ансън.

— Не съм чула последното — каза Сали с изражение на наранено достойнство.

Тя се усмихна с такава искрена добронамереност, че Скарлет усети топлотата, с която я обгърна.

— Надявам се, че ще ми се обаждате винаги, когато ви е нужна кола, въпреки онова, което видяхте.

— Благодаря, мисис Брутън, много сте любезна.

— Не, не, моля ви. Всъщност обожавам да препускам из улиците и да разгонвам на всички посоки разни торбаланковци и подмазвачи. Но нека не ви обсебвам. Да ви представя Едуард Купър, преди да се е отчаял…

Скарлет отговаряше механично на любезностите на Едуард Купър, усмихваше се, за да се види очарователната й трапчинка, и се преструваше, че комплиментите му я притесняват, докато очите й го насърчаваха да продължава.

— Е, мистър Купър, как я мислите. Заявявам, че вие ще отговаряте, ако ми завъртите главата. Аз съм само провинциално момиче, от окръг Клейтън, щата Джорджия и не зная как да се държа пред такъв изискан чарлстънски джентълмен като вас.

— Мис Елинор, простете — чу се непознат глас.

Скарлет се обърна и дъхът й спря. На вратата стоеше младо момиче с лъскава кестенява коса, вдигната на огромен кок над меките, кафяви очи.

— Много съжалявам, че закъснях — продължи момичето с нежен глас, малко задъхано.

Носеше кафява рокля с бяла ленена якичка и маншети от бял лен и старомодно боне с кафява дантела.

„Прилича поразително на Мелани, каквато я видях за пръв път — помисли Скарлет. — Като малко кафяво птиче. Да не е някаква нейна братовчедка? Никога не съм чувала Хамилтънови да имат роднини в Чарлстън.“

— Изобщо не си закъсняла, Ан — успокои я Елинор Бътлър. — Ела да пийнеш чай, сигурно си премръзнала.

Ан се усмихна с благодарност.

— Времето се разваля и се заоблачава бързо. Мисля, че изпреварих дъжда само с няколко крачки… Добър ден, мис Ема, мис Сали, Маргарет, мистър Купър…

Тя спря с полуотворени устни, загледана в Скарлет.

— Добър ден. Струва ми се, че не се познаваме. Аз съм Ан Хамптън.

Елинор Бътлър бързо се приближи до момичето с чаша димящ чай в ръка.

— Колко варварско от моя страна — възкликна тя. — Занимавах се с чая и забравих, че със Скарлет, снаха ми, разбира се, не се познавате. Заповядай, Ан, веднага го изпий. Бледа си като призрак… Скарлет, Ан е нашият специалист по Конфедератския дом. Миналата година завърши училище и сега е учителка тук. Ан Хамптън, Скарлет Бътлър.

— Приятно ми е, мисис Бътлър — протегна студената си ръчичка Ан.

Скарлет усети, че тя трепери в нейната топла длан.

— Наричайте ме просто Скарлет.

— Благодаря… Скарлет. Аз съм Ан.

— Скарлет, чай?

— Благодаря, мис Елинор.

Побърза да поеме чашата, доволна, че така се измъква от объркването при вида на Ан Хамптън. „Истинска Мели. Точно толкова крехка, като мишле, също толкова сладка — веднага мога да преценя. Сигурно е сираче, ако е в онзи дом. Мелани също беше сираче. О, Мели, колко ми липсваш!“

Отвън небето притъмняваше. Елинор Бътлър помоли Скарлет да дръпне пердетата като си изпие чая.

Докато дърпаше пердето на последния прозорец, Скарлет чу тътен на гръмотевица в далечината, по стъклото запръска дъжд.

— Хайде да започваме — каза мис Елинор. — Имаме много работа. Сядайте всички. Маргарет, нали ще продължиш да сервираш сладкиши и сандвичи? Не искам никой да се разсейва заради празен стомах. Ема, ти ще наливаш чая, нали? Ще позвъня да донесат още гореща вода.

— Аз ще ида да донеса, мис Елинор — предложи Ан.

— Не, мила, имаме нужда от тебе тук. Скарлет, просто дръпни звънеца, моля те, миличка. И така, дами и господине, първата точка на дневния ред е много вълнуваща. Получих чек за голяма сума от една бостънска дама. Какво ще правим с него?

— Ще го разкъсаме и ще й пратим обратно парченцата.

— Ема! Помисли малко! Имаме нужда от всички средства, които можем да съберем. Освен това дарителката е Пейшънс Бедфорд. Нали я помните? Някога се срещахме с нея и съпруга й в Саратога почти всяка година.

— Нямаше ли един генерал Бедфорд в армията на Съюза?

— Не. Имаше един генерал Нейтън Бедфорд Форест в нашата армия.

— Най-добрият ни кавалерист — отбеляза Едуард.

— Не вярвам Рос да се съгласи с тебе, Едуард. — Маргарет Бътлър шумно остави настрана чинията с хляб и масло. — В края на краищата той е бил в кавалерията с генерал Лий.

Скарлет дръпна въженцето на звънеца за втори път. Ужас! Налагаше ли се южняците да преживяват отново войната при всяка среща? Щеше ли да има някакво значение, ако парите идваха даже от самия Юлисис Грант^[2]? Парите са пари и се вземат отвсякъде, откъдето е възможно.

— Мир! — Сали Брутън развя бяла салфетка. — Ако дадете думата на Ан, тя ще ви каже нещо.

Очите на Ан искряха от вълнение.

— Уча пет момиченца да четат, но имам само един учебник. Ако духът на Ейб Линкълн можеше да дойде и да ни купи няколко учебника, щях… щях да го целуна!

„Браво!“ — поздрави я мислено Скарлет. Погледна изненаданите лица на останалите жени. Изражението на Едуард Купър беше доста различно. „Ами да, той е влюбен в нея — реши Скарлет. — Личи по погледа му. А тя изобщо не го забелязва, дори не знае, че той умира за нея. Може би трябва да й кажа. Той наистина е доста привлекателен, ако имаш слабост към този тип — изнежен и мечтателен. Не особено различен от Ашли като си помисли човек.“

Сали Брутън също наблюдаваше Едуард, както забеляза Скарлет. Погледите на двете се срещнаха и те си размениха дискретни усмивки.

— Всички сме съгласни тогава, нали? — попита Елинор. — Ема?

— Съгласни. Учебниците са по-важни от ненавистта. Прекалено съм емоционална. Сигурно е от обезводняване. Някой ще донесе ли в крайна сметка гореща вода?

Скарлет отново позвъни. Може би звънецът беше повреден. Дали не трябваше да слезе в кухнята и да каже на прислугата? Тъкмо тръгна от ъгъла, когато вратата се отвори.

— За чая ли звънихте, мисис Бътлър? — побутна вратата с крак Рет.

Носеше огромен сребърен поднос, отрупан с лъскав чайник, съд за запарката, купичка, захарница, каничка за мляко цедка и три кутийки чай.

— Индийски, китайски или лайка? — Рет се усмихваше, доволен от изненадата.

Рет! Скарлет спря да диша. Колко красив беше. Сигурно беше ходил на някакво слънчево място, защото беше почернял като индианец. О, Господи, колко го обичаше, сърцето й биеше така лудешки, че положително всички го чуваха.

— Рет! О, миличък, страх ме е, че ще се изложа. — Мисис Бътлър грабна една салфетка и избърса очите си. — Каза, че отиваш за „някакво сребро“ във Филаделфия. През ума не ми минаваше, че става дума за чаения сервиз. И то непокътнат. Истинско чудо!

— Освен това е много тежък. Мис Ема, моля ви да бутнете настрани този порцеланов заместител? Май дочух нещо за жажда. За мене ще бъде чест, ако утолите сърдечното си желание… Сали, любима, кога ще ми позволиш да извикам на дуел твоя съпруг, да го убия и да те похитя?

Рет остави подноса на масата, наведе се през нея и целуна трите жени на канапето. После се огледа.

„Погледни ме — молеше се безмълвно Скарлет от тъмния ъгъл. — Целуни ме.“

Но той не я забеляза.

— Маргарет, изглеждаш чудесно в тази рокля. Рос не те заслужава. Здравей, Ан, радвам се да те видя. Едуард, не мога да кажа същото за тебе. Не одобрявам идеята ти да си организираш харем в моята къща, докато аз се скитам под студения дъжд в най-жалкия файтон в Северна Америка, стиснал семейното сребро до гърдите си, за да го опазя от торбаланковците.

Рет се усмихна на майка си.

— Престани да плачеш, мамо, миличка. Или ще си помисля, че изненадата не ти харесва.

Елинор го погледна със сияещо от любов лице.

— Бог да те благослови, сине. Караш ме да се чувствувам много щастлива.

Скарлет не издържаше нито миг повече. Бързо излезе напред.

— Рет, скъпи.

Той обърна глава към нея. Скарлет спря. Лицето му беше каменно, безизразно, всички чувства бяха потиснати под желязна маска. Но очите му светеха. Двамата застанаха един срещу друг, без да дишат. После устните му се изкривиха в едното ъгълче надолу в сардоничната усмивка, която тя толкова добре познаваше, и се страхуваше от нея.

— Честит е този — каза Рет бавно и отчетливо, — който получава по-голяма изненада от изненадата, която той самият прави.

Протегна ръце към нея. Скарлет сложи треперещи пръсти в дланите му като не пропусна да забележи разстоянието, на което я държаха протегнатите му ръце. Мустаците му леко докоснаха дясната й буза, после лявата.

„Иска му се да ме убие“ — помисли тя и опасността странно я развълнува. Рет я прегърна през раменете, ръката му я стегна като менгеме.

— Надявам се, че дамите и Едуард ще ни извинят, ако ви оставим — каза той с интересна смесица от момчешки и закачливи тонове в гласа. — Прекалено отдавна не съм имал възможност да разговарям със съпругата си. Ще се качим горе и ще ви оставим да решавате проблемите на Конфедератския дом.

Той избута Скарлет към вратата, без да й даде възможност да си вземе довиждане.