Александра Рипли
Скарлет (32)

32.

„Той ме обича! Каква глупачка съм била да се съмнявам в нещо, което знам.“ Подутите устни на Скарлет се разтегнаха в ленива сита усмивка и тя бавно отвори очи.

Рет седеше до нея. Бе обгърнал коленете си с ръце и привел лице над тях.

Скарлет доволно се протегна. Чак сега усети стърженето на пясъка по кожата си и видя къде се намира. „Ама, разбира се, вали като из ведро. Ще си навлечем някоя болест. Трябва да намерим къде да се скрием на сухо, преди да се любим пак. Трапчинките й трепнаха и тя задуши смеха си. А може би не, съвсем не обръщахме внимание на времето преди малко.“

Тя протегна ръка и прокара нокти по гръбнака на Рет.

Той рязко се дръпна, като че ли го е изгорила, обърна лице към нея и скочи на крака. Скарлет не можеше да разгадае изражението му.

— Не исках да те будя — каза той. — Опитай се да си починеш още малко. Аз ще потърся къде да се изсушим и да запалим огън. По всички тези острови има хижи.

— Ще дойда с теб.

Скарлет се помъчи да стане. Пуловерът на Рет беше метнат върху коленете й, а нейният бе още върху нея. Бяха напоени с вода и тежестта им я смазваше.

— Не. Стой тука.

Той се отдалечи, заизкачва се по стръмните дюни. Скарлет глупаво зяпна и не можеше да повярва на очите си.

— Рет. Не можеш да ме оставиш. Няма да ти позволя.

Но той продължи да се катери. Тя виждаше само широкия му гръб с прилепналата към него риза.

На върха на дюната той спря. Бавно се огледа. После приведените му рамене се изправиха. Обърна се и небрежно се хлъзна надолу по стръмния склон.

— Видях една вила. Знам къде се намираме. Стани.

Рет протегна ръка, за да помогне на Скарлет да стане. Тя нетърпеливо я сграбчи.

 

 

Някои чарлстънци строяха вили на близките острови, за да се порадват на по-хладния морски бриз през горещите влажни дни на дългото южно лято. Предназначени за убежище, далеч от града и неговите официалности, те бяха просто непретенциозни хижи с големи сенчести веранди и странични стени от потъмнели греди, кацнали върху обработени с креозот трупи, които ги повдигаха над нагорещените през лятото пясъци. В студения пороен дъжд заслонът, който Рет бе намерил, изглеждаше крехък и неспособен да устои на виещия вятър. Но той знаеше, че тези къщи по островите надживяваха много поколения и в кухните им имаше огнища, където се готвеше. Тъкмо убежище за оцелели корабокрушенци.

С един ритник той отвори вратата. Скарлет влезе след него. Защо бе толкова мълчалив? Почти не й бе проговорил, дори когато я носеше на ръце през гъсталака от ниски храсти под пясъчните дюни. „Искам да ми говори — мислеше си тя. — Искам да чуя как ми казва колко ме обича. За бога, достатъчно дълго ме накара да чакам.“

В един шкаф Рет намери стар шарен юрган.

— Свали тези мокри дрехи и се увий с това — каза той и хвърли юргана в скута й. — Ей сега ще запаля огън.

Скарлет захвърли разкъсаните си гащички върху подгизналия пуловер и се изсуши в юргана. Беше мек и приятен на пипане. Уви се с него като с шал и пак седна на твърдия кухненски стол. Юрганът завиваше дори и краката й на пода. За първи път от часове й стана топло, но при все това започна да трепери.

Рет донесе съчки от едно сандъче на верандата пред кухнята. След няколко минути в голямото огнище вече блесна пламъче. Почти веднага то обхвана купчината дърва и високи оранжеви пламъци се надигнаха с пращене. Те осветиха замисленото му лице.

Скарлет с куцукане прекоси стаята, за да се стопли до огъня.

— Защо и ти не съблечеш мокрите си дрехи, Рет? Ще ти дам юргана да се изсушиш, много е приятно.

Тя сведе очи, сякаш се е засрамила от дързостта си. Гъстите й мигли запърхаха над бузите й. Рет не откликна.

— Пак ще се намокря като изляза — каза той. — Ние сме само на няколко мили от Форт Моултри. Ще ида да потърся помощ.

Рет влезе в килерчето до кухнята.

— Мътните да го вземат Форт Моултри!

На Скарлет й се искаше той да спре да се рови в килера. Как можеше да му говори, като той беше в друга стая?

Рет се появи с бутилка уиски в ръка.

— Рафтовете са доста празни — каза той и се усмихна за миг. — Но нещата от първа необходимост са налице. — Отвори един шкаф и извади две чаши. — Достатъчно чисти са — рече той. — Ще налея по едно питие. — Остави чашите и бутилката на масата.

— Не искам питие. Искам…

Той я прекъсна, преди да чуе какво иска.

— Имам нужда да пийна.

Напълни чашата до половината, изпи я на една дълга глътка, после разтърси глава.

— Нищо чудно, че са го оставили тука. Наистина е боклук. И все пак…

Той пак си наля.

Скарлет го гледаше с нежно снизхождение. Бедното момче, толкова е нервен. Когато заговори, гласът й бе пълен с любящо търпение.

— Не бъди така напрегнат, Рет. Не си ме компрометирал или нещо такова. Ние сме женени и се обичаме, това е всичко.

Рет втренчи очи в нея над ръба на чашата, после внимателно я сложи на масата.

— Скарлет, това, което се случи преди малко, няма нищо общо с любовта. Просто празнуваме оцеляването си и нищо повече. Същото става след всяка битка във време на война. Мъжете, които са оживели, се хвърлят върху първата срещната жена и доказват, че още са живи, като се възползват от тялото й. В този случай и ти използва моето, защото едва се отърва от смъртта. Това няма нищо общо с любовта.

Дъхът на Скарлет секна от суровите му думи.

Но после си спомни дрезгавия му глас в ухото си, думите „любов моя“, „живот мой“, „обичам те“ — повторени сто пъти. Все едно какво казваше Рет, той я обичаше. Тя го знаеше в най-съкровеното кътче на душата си — там, където няма лъжи. Той все още се страхува, че не го обичам истински! Затова не иска да признае колко ме обича.

Тя тръгна към него.

— Можеш да говориш каквото си искаш, Рет, но това няма да промени истината. Аз те обичам и ти ме обичаш, и се любихме, за да го докажем един на друг.

Рет изпи уискито. После грубо се изсмя.

— Никога не съм мислил, че си глупава малка романтичка, Скарлет. Разочароваш ме. По-рано имаше малко разум в твърдата си главичка. Едно примитивно чифтосване набързо не бива да се смесва с любовта. Макар Бог да е свидетел, че се случва достатъчно често, за да пълни църквите със сватбени церемонии.

Скарлет продължи да се приближава към него.

— Можеш да си говориш, докато посинееш, но това нищо няма да промени. — Тя вдигна ръка и изтри сълзите, които се ронеха от очите й. Вече беше много близо до него. Усещаше солта по кожата му, алкохола в дъха му. — Ти ме обичаш — проплака тя. — Наистина, наистина ме обичаш. — Юрганът се свлече на пода, когато тя вдигна ръце и ги протегна към Рет. — Прегърни ме и ми кажи, че не ме обичаш, и тогава ще повярвам.

Ръцете на Рет сграбчиха главата й и той я целуна с нараняваща, копнееща мощ. Скарлет се вкопчи във врата му, докато дланите му се плъзгаха надолу по шията и раменете й, и потъна в пълното отдаване.

Но изведнъж пръстите на Рет стегнаха китките й, той отмести ръцете й от врата си, от себе си, и устата му вече не се стремеше към нейната, тялото му се отдръпна.

— Защо? — изплака тя. — Ти ме искаш.

Той я отблъсна, пусна китките й и залитна назад — за пръв път го виждаше загубил контрол.

— Да, за бога! Искам те и страдам по тебе. Ти си отрова в кръвта ми, Скарлет, мъка за душата ми. Виждал съм хора с глад за опиум — такъв е гладът ми за тебе. Знам какво става с наркомана. Той е заробен, а после унищожен. Без малко така да стане и с мене, но избягах. Няма да рискувам отново. Няма да се самоунищожа заради тебе.

Той блъсна вратата и изчезна в бурята.

Вятърът нахлуваше през отворената врата и вледеняваше голата кожа на Скарлет. Тя вдигна юргана от земята и се уви в него. Тръгна срещу вятъра в зейналия отвор, но не виждаше нищо от дъжда. С огромни усилия затвори вратата. Беше останала почти без сили.

Устните й бяха още топли от целувката на Рет, но тялото й трепереше. Сви се до огъня и се уви в юргана. Беше уморена, много уморена. Ще подремне, докато Рет се върне.

Тя потъна в сън — толкова дълбок, че беше почти кома.

 

 

— Изтощение — каза военният лекар, когото Рет доведе от Форт Моултри. — И измръзване. Цяло чудо е, че жена ви не е мъртва, мистър Бътлър. Да се надяваме, че няма да загуби краката си — кръвообращението й е почти спряло. Завийте я в тези одеяла и ще я закараме във форта.

Рет бързо зави отпуснатото тяло на Скарлет и го взе в ръцете си.

— Не, дайте я на сержанта. Вие самият не сте в много добро състояние.

Очите на Скарлет се отвориха. Сините униформи около нея проникнаха до помътеното й съзнание, после очите й се изцъклиха. Лекарят затвори клепачите й с пръсти, натрупали опит в медицината на бойното поле.

— Трябва да побързаме — каза той. — Тя си отива.

 

 

— Изпий това, гълъбче. — Беше глас на жена, мек и все пак повелителен — глас, който тя почти разпозна. Скарлет покорно отвори уста. — Браво, ти си добро момиче. Изпий още една глътчица. Не, не искам да гледам такова намръщено лице. Не знаеш ли, че ако така си мръщиш лицето, то може да си остане такова? И какво ще правиш тогава? Ако хубавото момиченце погрознее? Така е по-добре. Сега си отвори устата. По-широко. Ще изпиеш това хубаво горещо мляко и лекарството, ако ще да ни отнеме и цяла седмица. Хайде сега, агънцето ми. Ще му сложа още малко захар.

Не, не беше гласът на Мами. Много приличаше, бе почти същият, но не беше нейният. Две сълзи бавно се отрониха от ъгълчетата на затворените очи на Скарлет. За миг бе помислила, че си е вкъщи, в Тара, и Мами се грижи за нея. Тя застави очите си да се отворят, да се фокусират. Чернокожата жена, наведена над нея, се усмихна. Усмивката й бе красива. Съчувствена. Мъдра. Обичлива. Търпелива. Непреклонно властна. Скарлет отвърна на усмивката й.

— Ето на̀, точно така им виках и аз! На това момиче му трябва само, викам им, гореща тухла в леглото и синапова лапа на гърдите, и старата Ребека да му разтърка кокалите и да изгони студа с млечен пунш и един разговор с Исус накрая. Докато те разтривах, поговорих с Исус, и той те върна — знаех си аз. Господи, викам му, това не е сериозна работа като Лазар, това тука е само едно малко момиче, на което му е зле. Няма да отнеме и една минута от твоето вечно време да хвърлиш око насам и да го върнеш обратно. Той го направи и аз ще му благодаря. Веднага щом си изпиеш млякото. Хайде, гълъбче, сложих му още две лъжички захар. Изпий го. Нали няма да караш Исус да чака Ребека да му благодари? Това няма да им хареса на тия на Небето.

Скарлет преглътна. После жадно отпи. Подсладеното мляко й се стори най-хубавото нещо, което бе опитвала от седмици. Когато то свърши, тя избърса уста с опакото на ръката си.

— Страшно съм гладна, Ребека, ще ми дадеш ли нещо за ядене?

Едрата чернокожа жена кимна.

— Една секунда — каза тя.

После затвори очи и долепи дланите си за молитва. Устните й безшумно мърдаха, а тялото й се люлееше напред-назад, докато тя изказваше благодарността си в задушевен разговор със своя Господ.

Когато свърши, дръпна завивките нагоре и добре уви Скарлет с тях. Скарлет спеше. Лекарството в млякото бе лауданум.

 

 

Докато спеше, Скарлет се мяташе в леглото. Когато отметна завивките, Ребека пак я зави и гали челото й, докато изглади бръчките на умората. Но тя не можеше да направи нищо със сънищата.

Това бяха несвързани, хаотични отломъци от спомените и страховете на Скарлет. Там беше гладът, постоянният отчаян глад от лошите дни в Тара. И войниците янки, които идваха все по-близо и по-близо до Атланта, издигаха се заплашително в сенките на верандата под прозореца й, опипваха я и й шепнеха, че ще трябва да й отрежат краката, просваха се в локва кръв на пода в Тара, а кръвта бликваше, разливаше се, превръщаше се в червен поток, който се надигаше в гигантска вълна — все по-високо и по-високо над писъците на смаляващата се Скарлет. Имаше го и студът, лед покриваше дърветата и посърналите цветя и я стягаше в черупка така, че тя не можеше да мръдне и никой не я чуваше как вика: „Рет, Рет, Рет, върни се“, изпод ледените висулки по устните си. Майка й премина през съня и Скарлет усети дъха на лимон и върбинка, но Елен не продума. Джералд О’Хара прескочи една ограда, после друга, после ограда след ограда в безкрайността, възседнал наопаки лъскав бял жребец, който с човешки глас пееше заедно с Джералд „Скарлет в кабриолет.“ Гласовете се промениха, станаха женски гласове, станаха приглушени. Тя не чуваше какво казват.

Скарлет навлажни сухите си устни с език и отвори очи. Но това е Мели. О, изглежда толкова разтревожена, бедничката.

— Не се плаши — дрезгаво каза Скарлет. — Всичко е наред. Той е мъртъв. Аз го застрелях.

— Имаше кошмари — каза Ребека.

— Лошите сънища свършиха, Скарлет. Докторът каза, че ще се оправиш много бързо. — Тъмните очи на Ан Хамптън искряха от загриженост.

Над рамото й се показа лицето на Елинор Бътлър.

— Дойдохме да те заведем вкъщи, мила моя — каза тя.

 

 

— Но това е смешно — оплака се Скарлет. — Аз мога да ходя.

Ребека сграбчи рамото й с ръка и продължи бавно да бута инвалидната количка по пътеката от натрошени мидени черупки.

— Чувствувам се като глупачка — измърмори Скарлет, но се отпусна в количката.

Остра като кама болка пулсираше в главата й. След бурята времето отново бе станало типично за февруари. Въздухът бе хладен и все още духаше лек вятър. „Но мис Елинор поне ми е донесла кожената наметка — помисли си тя. — Сигурно съм била с единия крак в гроба, щом ми позволява да нося кожите, които смяташе за толкова претенциозни.“

— Къде е Рет? Защо той не дойде да ме прибере вкъщи?

— Не бих го пуснала пак да излезе — твърдо каза мисис Бътлър. — Изпратих да повикат нашия лекар и казах на Маниго веднага да сложи Рет да си легне. Беше посинял от студ.

Ан тихо заговори, наведена над ухото на Скарлет.

— Мис Елинор се разтревожи, когато бурята се разрази така внезапно. Излязохме от Конфедеративния дом и изтичахме на пристана. Като чу, че лодката не се е прибрала, тя обезумя. Изобщо не седна целия следобед, крачеше на верандата и гледаше в дъжда.

„Ама под здрав покрив“ — помисли си Скарлет раздразнено. Много хубаво дето Ан е толкова загрижена за мис Елинор, само че нали не тя бе измръзнала до смърт!

— Моят син ми каза, че сте направили истинско чудо с грижите си за съпругата му — каза мис Елинор на Ребека. — Не знам дали някога ще мога да ви се отблагодаря.

— Не аз, мисис, а добрият Господ-Бог. Аз говорих с Исус за нея, горкото треперещо дете. Казах му — това не е като да е Лазар, Господи…

Докато Ребека повтаряше историята си на мисис Бътлър, Ан отговаряше на въпроса на Скарлет за Рет. Той чакал, докато докторът казал, че тя е извън опасност, а после взел ферибота за Чарлстън, за да успокои майка си, защото предполагал колко се е разтревожила.

— Всички се стреснахме, като видяхме един войник в униформата на янките да влиза през портата — засмя се Ан. — Беше взел сухи дрехи на заем от сержанта.

 

 

Скарлет отказа да напусне ферибота в инвалидната количка. Заяви, че е напълно в състояние да върви пеш до къщата и наистина вървя — пристъпваше тъй, като че нищо не се бе случило.

Но когато стигнаха, бе уморена — толкова уморена, че прие помощта на Ан, за да се качи по стълбите. И след като изяде една гореща бобена чорба с царевични кифлички, отново потъна в дълбок сън.

Този път нямаше кошмари. Лежеше в познатите ленени чаршафи върху пухения дюшек и знаеше, че Рет е само на няколко крачки от нея. Възстановителният й сън продължи четиринайсет часа.

 

 

Видя цветята в мига, в който се събуди. Парникови рози. На вазата бе подпрян плик. Скарлет алчно протегна ръка към него.

Стремителният му остър почерк изпъкваше на кремавата хартия. Скарлет нежно я докосна, преди да започне да чете.

Нямам какво да кажа за това, което се случи вчера, освен че дълбоко съжалявам и се срамувам, че станах причина за толкова страдания и опасности за тебе.

Скарлет се размърда от удоволствие.

Куражът ти и смелият ти дух бяха наистина геройски и аз завинаги ще запазя възхищението и уважението си към теб.

Горчиво съжалявам за всичко, което се случи, след като се отървахме от тежкото изпитание. Казах ти неща, които никой мъж не трябва да казва на жена, и действията ми бяха осъдителни.

Не мога обаче да отрека истинността на всяка своя дума. Не бива и никога няма да те видя повече.

Съгласно нашето споразумение, ти имаш правото да останеш в Чарлстън в къщата на майка ми до април. Искрено се надявам, че няма да настояваш на това, тъй като аз не ще посещавам нито къщата в града, нито Дънмор Ландинг, преди да ми съобщят, че си се върнала в Атланта. Не можеш да ме намериш, Скарлет. Не се опитвай.

Паричното обезщетение, което обещах, ще ти бъде прехвърлено незабавно чрез чичо ти Хенри Хамилтън.

Моля те да приемеш искрените ми извинения за всичко в съвместния ни живот. Не исках да се получи така. Желая ти по-щастливо бъдеще.

Рет

Скарлет се взираше в писмото, отначало твърде смаяна, за да я заболи, а след това твърде ядосана.

Накрая го взе в двете си ръце и бавно накъса плътната хартия на парчета, като си говореше сама, докато унищожаваше тежките му думи.

— Този път няма да мине, Рет Бътлър. Ти вече избяга от мене веднъж в Атланта, след като ме люби. И аз креех, болна от любов, и те чаках да се върнеш. Е, сега знам много повече от тогава. Не можеш да ме избиеш от главата си, колкото и да се опитваш. Не можеш да живееш без мен. Никой мъж не може да люби една жена по този начин и след това да не я види вече никога. Ще се върнеш, както си се връщал и по-рано. Но аз няма да те чакам. Ще трябва да дойдеш да ме намериш. Където и да съм.

Тя чу камбаната на „Свети Михаил“ да отброява часа — шест… седем… осем… девет… десет. Всяка втора неделя в десет часа ходеше на литургия. Не и днес. Имаше по-важна работа.

Измъкна се от леглото и дръпна шнура на звънеца. „Само да посмее Панзи да не дойде веднага. Трябва да си приготвя багажа и да стигна на гарата навреме за влака до Огъста. Ще си ида вкъщи, ще проверя дали чичо Хенри е получил парите ми и веднага ще се заема с Тара.

… Но Тара още не е моя.“

— Добр’утро, мис Скарлет. Колко се радвам да ви видя толкова добре след случилото се…

— Престани да бъбриш и ми извади куфарите. — Скарлет млъкна за миг. — Отивам в Савана. За рождения ден на дядо ми.

Ще намери лелите си на гарата. Влакът тръгва в единайсет и десет. А утре ще намери майката-игуменка и ще я накара да говори с епископа. Няма смисъл да си ходи вкъщи в Атланта без нотариалния акт за Тара.

— Не искам тази противна овехтяла рокля — каза тя на Панзи. — Извади онези, които си донесох, когато дойдох тук. Ще се обличам с каквото си искам. Приключих с угаждането.

* * *

— Чудех се какъв ли е целият този шум — каза Розмари. Тя оглеждаше с любопитство модерния тоалет на Скарлет. — Да не би да излизаш на всичкото отгоре? Мама каза, че сигурно цял ден ще спиш.

— Къде е мис Елинор? Искам да се сбогувам с нея.

— Тя вече тръгна за църква. Защо не й оставиш бележка? Или пък аз мога да й предам съобщението ти.

Скарлет погледна часовника. Нямаше много време. Наетият файтон чакаше отвън. Тя изтича до библиотеката и взе писалка и хартия. Какво да напише?

— Екипажът ви чака, мисис Рет — каза Маниго.

Скарлет надраска няколко изречения, като обясняваше, че отива на рождения ден на дядо си и съжалява, че не е могла да се види с мис Елинор, преди да тръгне. „Рет ще обясни всичко — добави тя. — Обичам ви.“

— Мис Скарлет — извика неспокойно Панзи.

Скарлет сгъна бележката и я запечати.

— Моля, предай това на майка си — каза тя на Розмари. — Трябва да бързам. Довиждане.

— Довиждане, Скарлет — отвърна сестрата на Рет.

Тя стоеше на прага и гледаше как Скарлет, прислужницата и багажът й се отдалечават надолу по улицата. Рет не беше толкова добре подготвен, когато замина късно предишната нощ. Тя го бе молила да не тръгва, защото изглеждаше много зле. Но той я бе целунал за довиждане и бе поел пеша в тъмнината. Не бе трудно да се досети, че Скарлет го бе прокудила по някакъв начин. С преднамерено бавни движения Розмари запали клечка кибрит и изгори бележката на Скарлет.

— Отървахме се най-после — каза тя на глас.