Александра Рипли
Скарлет (88)

42.

Тази година Скарлет отиде на конните състезания в Пънчистаун. Беше поканена в Бишъпскоурт, седалището на граф Клонмел, известен като Графчето. За нейна радост сър Джон Морланд беше сред гостите. За нейна изненада граф Фентън също беше там.

Скарлет забърза към Морланд в първия удобен момент.

— Барт! Как си? Ти си най-големият домошар, когото познавам. Търся те непрекъснато, но не идваш никъде.

Морланд сияеше от щастие и шумно пукаше кокалчетата на пръстите си.

— Бях много зает, и то по най-приятния начин, Скарлет. Имам кон победител, сигурен съм — след толкова много години.

И преди беше говорил същото. Толкова обичаше конете си, че винаги беше сигурен в победата на поредното жребче на големите национални състезания. На Скарлет й се прииска да го прегърне. Щеше да обича Джон Морланд, дори и изобщо да не бе свързан с Рет.

— … нарекох я на Диана, бързонога и всичко останало, нали разбираш, плюс Джон, на себе си. По дяволите, та аз съм й почти като баща, с изключение на биологичната част. Като свързах двете имена, се получи Дижон. Ама че работа, помислих си, изобщо няма да стане. Прекалено френско за ирландски кон. После размислих. Буйна и гореща, сълзи могат да ти потекат. Не е лошо. Звучи като „я се махай от пътя ми, че идвам“ или нещо подобно. И ето ти Дижон. Тя ще ми донесе цяло богатство. Заложи за нея пет лири, Скарлет, победата й е сигурна.

— Тогава десет лири, Барт.

Скарлет се чудеше как да вмъкне в разговора името на Рет. Отначало думите на Джон Морланд изобщо не стигаха до съзнанието й.

— … много ще съм нещастен, ако греша. Арендаторите ми провеждат онази стачка с наемите, която измисли Поземлената лига. Лишават ме от парите за овес. Чудя се как съм могъл да имам толкова високо мнение за Чарлс Парнел. Никога не съм допускал, че така ще се сближи с варварите финианци.

Скарлет беше ужасена. Не й беше минавало през ума, че Поземлената лига може да бъде използувана против човек като Барт.

— Не мога да повярвам, Барт. Какво смяташ да правиш?

— Ако спечеля сега, макар и не първо място, предполагам, че следващите големи надбягвания са в Голуей и после във Финикс Парк, но може да се опитам да вместя още едно-две по-малки състезания през май и юни, за да не забравя какво се очаква от нея, ако мога така да се изразя.

— Не, не, Барт, не те питам за Дижон. Какво ще правиш със стачката за наемите?

Лицето на Морланд помръкна.

— Не зная — каза той. — Наемите са единственият ми доход. Никога не съм гонил арендатори, не съм и помислял за подобна възможност. Но сега, като съм притиснат до стената, може би ще ми се наложи. Ще бъде много срамно.

Скарлет се замисли за Балихара. Поне тя нямаше неприятности. Беше опростила всички наеми до новата реколта.

— Скарлет, забравих да ти кажа нещо. Получих добри вести от нашия американски приятел Рет Бътлър.

Сърцето на Скарлет трепна.

— Той ще дойде ли?

— Не. Очаквах го. Писах му за Дижон, разбираш ли. Но той ми отговори с писмо, че не може да дойде. Ще става баща през юни. Този път са се погрижили много, жена му лежала месеци наред, за да избегне опасността от повторение на случилото се преди. Но сега всичко вървяло прекрасно. Тя вече не е на легло и е много щастлива според неговите думи. Той също, разбира се. Никога не съм виждал човек, който така да иска да бъде горд баща като Рет.

Скарлет се подпря на един стол, за да не падне. Каквито и нереалистични мечти и скрити надежди да бе таила в себе си, всичко бе свършено.

 

 

Графчето бе запазил цяла част от трибуната зад железните решетки за своите гости. Скарлет стоеше с всички и наблюдаваше пистата през седефен театрален бинокъл. Зелените чимове блестяха, вътрешното овално поле беше изпълнено с оживление и пъстрота. Хората стояха изправени по колите, по седалките и покривите на екипажите, разхождаха се поотделно или на групи и се скупчваха около вътрешната преграда.

Заваля и Скарлет се зарадва, че над главите им има балкон, който предпазваше привилегированите зрители.

— Страхотно представление — изкикоти се Барт Морланд. — Дижон е неудържима в калта.

— Какво реши, Скарлет? — каза спокоен глас в ухото й. Беше Фентън.

— Още нищо, Люк.

Когато ездачите се появиха на пистата, Скарлет ги приветствува и заръкопляска заедно с всички. Напълно споделяше мнението на Джон Морланд — дори с просто око личеше, че Дижон е най-красивият кон в състезанието. През цялото време, докато бъбреше и се усмихваше, умът й хладно претегляше възможностите, плюсовете и минусите в живота й. Щеше да е крайно нечестно да се омъжи за Люк. Той искаше дете, а тя не можеше да му го даде. Освен Кет, която щеше да е осигурена и спокойна. Никой не би се усъмнил кой е истинският й баща. Всъщност не, щяха да се чудят, но това нямаше да има никакво значение. Старейшината на рода О’Хара от Балихара и графиня Фентън.

„Каква почтеност дължа на Люк? У него няма и капка от нея, защо да съм длъжна аз да я проявя?“

Дижон спечели. Джон Морланд сияеше. Всички го наобиколиха, викаха и го потупваха по гърба.

Под прикритието на радостното вълнение Скарлет се обърна към Люк Фентън.

— Кажи на твоя адвокат да се свърже с моя за договора — каза тя. — Искам сватбата да е в края на септември. След като отпразнуваме края на жътвата.

 

 

— Кълъм, ще се омъжа за граф Фентън — заяви Скарлет.

Той се изсмя.

— Аз пък ще взема за жена Лилит^[1]. Ще падне голяма веселба, на сватбата ще пируват легионите на Сатаната.

— Не се шегувам, Кълъм.

Смехът му секна, сякаш бе прерязан с бръснач, и той се втренчи в бледото, решително лице на Скарлет.

— Няма да позволя! — изкрещя той. — Този мъж е дявол и англичанин.

По бузите на Скарлет избиха червени петна.

— Ти… няма да… позволиш? — бавно попита тя. — Ти… няма… да позволиш? За какъв се мислиш, Кълъм? За Бог?

Тя се приближи до него с пламтящ поглед и се наведе към лицето му.

— Слушай ме, Кълъм О’Хара, слушай ме внимателно. Нито ти, нито който и да е друг на този свят може да разговаря с мен по такъв начин. Не позволявам!

Погледът на Кълъм бе не по-малко втренчен, гневът му също не отстъпваше на нейния, двамата постояха вкаменени един срещу друг за миг, който сякаш бе вън от времето. После Кълъм извърна глава встрани и се усмихна.

— Ах, Скарлет скъпа, нали нравът на О’Хара се проявява и у двама ни, кара ни да говорим неща, които всъщност не мислим. Моля те да ми простиш, нека се разберем.

Скарлет отстъпи назад.

— Не ме омайвай, Кълъм — тъжно каза тя, — не ти вярвам. Дойдох да поговоря с най-близкия си приятел, ала той не е тук. Може би никога не е бил.

— Не е така, Скарлет скъпа, не е така!

Тя сви рамене с унил бегъл жест.

— Няма значение. Решила съм. Ще се омъжа за Фентън и ще замина за Лондон през септември.

— Ти си позор за своя народ, Скарлет О’Хара. — Гласът на Кълъм звънна като стомана.

— Лъжа — уморено каза Скарлет. — Кажи го на Даниъл, който е погребан в земята на О’Хара, а тя бе изгубена от стотици години. Или на скъпоценните си финианци, които ме използуваха през цялото време. Не се тревожи, Кълъм. Няма да те издам. Балихара ще си остане каквато е — със странноприемницата за пътниците и с кръчмите, където да приказвате против англичаните. Ще те назнача за управител на имението и мисис Фиц ще поддържа Големия дом както досега. Точно това те интересува, а не аз.

— Не! — изтръгна се вик от устните на Кълъм. — Ах, Скарлет, страшно грешиш. Ти си моята гордост и моята радост, а Кати Кълъм държи сърцето ми в своите малки ръчички. Само че Ирландия е моята душа и трябва да е на първо място.

Той разпери красноречиво ръце.

— Кажи, че ми вярваш, защото ти казвам истината.

Скарлет се помъчи да се усмихне.

— Вярвам ти. Но и ти трябва да ми повярваш. Мъдрата старица ми каза, че ще сторя онова, което ми е съдено. Това е, което ти правиш със своя живот, Кълъм, и което аз правя с моя.

 

 

Скарлет се отправи с натежали стъпки към Големия дом. Сякаш тежестта в сърцето й се беше пренесла в краката. Сцената с Кълъм я бе наранила дълбоко. Беше се обърнала първо към него, очакваше разбиране и съчувствие, надяваше се въпреки всичко, че той може да й подскаже изход от избрания от нея път. Ала Кълъм я бе подвел и тя се чувствуваше много самотна. Страхуваше се да каже на Кет, че ще се омъжва и че ще трябва да напуснат горите на Балихара, които дъщеря й толкова много обичаше, а също и кулата — нейното любимо убежище.

Реакцията на Кет я зарадва.

— Обичам градовете — каза детето. — Нали там е зоологическата градина.

„Правилно постъпвам — реши Скарлет. — Сега вече нямам никакви съмнения.“ Прати хора в Дъблин да й купят илюстровани книги за Лондон и писа на мисис Симс, че иска да я посети. Трябваше да си поръча сватбена рокля.

След няколко дни пристигна пратеник от Фентън с писмо и пакет. В писмото се съобщаваше, че той щял да остане в Англия до седмицата на сватбата. Обявата щяла да се появи чак след приключването на Лондонския сезон. А Скарлет трябвало да поръча рокля с подходящ модел за накитите, които пращал по същия човек. Разполагаше с три месеца! Никой нямаше да я безпокои с въпроси и покани до обявяването на годежа.

В пакета намери квадратна плоска кутия от кожа с изящни златни украшения. Скарлет повдигна капачето и ахна. Отвътре кутията беше покрита с дебело сиво кадифе, на което красиво бяха подредени огърлица, две гривни и обици.

Накитите бяха изработени от тежко старо злато с матов, почти бронзов отблясък. Скъпоценните камъни бяха кървавочервени рубини, подбрани по размер, не по-малък от нокътя на палеца й. Обиците представляваха овални рубини, свободно висящи от фин златен орнамент. По гривните имаше по дванайсет камъка, а на огърлицата искряха две редици камъни с преплетени златни верижки помежду им. За пръв път в живота си Скарлет разбра разликата между накит и скъпоценност. Никой не би нарекъл тази гарнитура от рубини просто накит. Бяха прекалено ценни. Несъмнено представляваха истинска скъпоценност. Пръстите й трепереха, когато закопчаваше гривните на китките си. Не можеше сама да сложи огърлицата, затова трябваше да позвъни за Пеги Куин. Като се видя в огледалото, Скарлет пое дълбоко дъх. Кожата й изглеждаше алабастрова под разкошния тъмен отблясък на рубините. Косата й също сякаш бе станала по-тъмна и по-бляскава. Помъчи се да си припомни как изглеждаше диадемата. Тя също бе украсена с рубини. Щеше да прилича на кралица при представянето й на истинската кралица. Зелените й очи се присвиха. Лондон щеше да е много по-предизвикателна игра от Дъблин. Не беше изключено дори да го хареса.

Пеги Куин побърза да разкаже новината на останалите слуги и на роднините в Балихара. Разкошните бижута плюс обточеното с хермелин наметало, плюс дългите седмици сутрешни кафета можеха да означават само едно нещо. Старейшината на рода О’Хара щеше да се омъжи за злодея кожодер граф Фентън.

„И какво ще стане с нас?“ Този въпрос и опасенията се разпространяваха от къща на къща като горски пожар.

 

 

През април Скарлет и Кет яздеха през нивите с житни посеви. Детето сбърчи носле от острата миризма на скоро разхвърлян оборски тор. Конюшните и оборите никога не миришеха така, защото ги чистеха всеки ден. Скарлет се засмя.

— Никога не се мръщи на наторената земя, Кет О’Хара. Това е истинско благоухание за фермера, а в жилите ти тече фермерска кръв. Искам никога да не го забравяш.

Тя се загледа гордо към изораните, засети и наторени ниви. „Това е мое. Аз го възвърнах към живот.“ Знаеше, че тази част от живота най-много ще й липсва след преместването в Лондон. Но споменът и удовлетворението никога нямаше да се заличат. В сърцето си винаги щеше да си остане старейшината на рода О’Хара. А Кет можеше да се завърне някой ден, когато пораснеше и се научеше да се грижи за себе си. Тогава може би тя щеше да извоюва титлата „старейшина на рода О’Хара“.

— Никога, никога не забравяй произхода си — каза Скарлет на дъщеря си. — Гордей се с него.

 

 

— Ще трябва да се закълнете пред цял куп библии, че няма да кажете на никого — предупреди Скарлет мисис Симс.

Най-изисканата дъблинска модистка хвърли на Скарлет най-презрителния поглед, на който бе способна.

— Никой досега не е имал основания да се съмнява в моята дискретност, мисис О’Хара.

— Ще се омъжвам, мисис Симс, и искам да ушиете сватбената ми рокля.

Скарлет извади кутията със скъпоценностите и я отвори.

— Ще ги нося на сватбата.

Изражението на мисис Симс накара Скарлет да се почувствува възмездена за дългите мъчителни часове на проби при шивачката диктаторка. Слисването й стигаше поне за десет години.

— Има и диадема — подхвърли небрежно Скарлет. — Освен, това искам шлейфът да е обточен с хермелин.

Мисис Симс енергично поклати глава.

— Не може да правите това, мисис О’Хара. Диадемите и хермелинът са само за най-тържествените церемонии в двореца. Особено хермелинът. Най-вероятно никой не го е поръчвал от сватбата на Нейно величество.

Очите на Скарлет заискриха.

— Откъде да знам всичко това, мисис Симс? Аз съм само една невежа американка, която изведнъж ще се превърне в графиня. Хората ще клюкарствуват и ще клатят глава на всичко, което ще направя. Затова ще постъпя както пожелая!

Тъгата в сърцето й прозвуча като властен, нетърпящ възражение тон.

Мисис Симс вътрешно настръхна. Подвижният й ум бързо запрехвърля светските клюки, за да открие бъдещия съпруг на Скарлет. „Сигурно ще си подхождат — помисли тя. — Пренебрегва всички традиции на благоприличието и затова буди още по-голяма възхита.“ Накъде отиваше светът? И все пак една жена трябваше да намери мястото си в него. Хората щяха да одумват тази сватба години наред. Ушитото от нея щеше да се види както никога досега. Тоалетът трябваше да е разкошен.

Мисис Симс си възвърна обичайната високомерна самоувереност.

— Една-единствена рокля ще подхожда на хермелина и рубините — заяви тя. — Бяло копринено кадифе с бродирана дантела, най-добре голуейска. Колко време имам? Дантелата трябва да се изработи и после да се зашие около всяко листче и цветенце, не става бързо.

— Пет месеца стигат ли?

Грижливо поддържаните ръце на мисис Симс се заровиха в добре оформената прическа.

— Толкова кратко… Да помисля… Ако намеря още две шивачки… да речем, че монахините свършат тази работа… Това ще бъде най-шумната сватба в Ирландия, във Великобритания… Трябва да се направи, на всяка цена…

Изведнъж шивачката усети, че размишлява гласно, и сложи ръка на устата си. Твърде късно.

Скарлет я съжали. Изправи се и протегна ръка.

— Оставям ви да се погрижите за роклята, мисис Симс. Имам ви пълно доверие. Уведомете ме кога да дойда в Дъблин за първата проба.

Мисис Симс пое ръката й и здраво я стисна.

— О, аз ще дойда при вас, мисис О’Хара. Освен това ще ми е много приятно да ме наричате Дейзи.

 

 

В графство Мийд слънчевият ден не зарадва никого. Фермерите се страхуваха, че ще последва още една сушава година. В Балихара клатеха глави и предричаха зла съдба. Нали Моли Кинън бе забелязала омагьосаното дете да излиза от колибата на вещицата? И още Пади Конрой, въпреки че той отказваше да признае извън изповедалнята какво е правил там. Освен това се говореше, че посред бял ден до Пайк Корнър се чували кукумявки, а телето на мисис Макгрудър, което бе спечелило награда, умря предишната нощ без никаква причина. Въпреки че на следващия ден заваля, дъждът не спря слуховете.

 

 

През май Кълъм придружи Скарлет на панаира в Дроуеда. Житото се развиваше добре, тревата по поляните беше почти готова за коситба, листата на картофите зеленееха ярко. Двамата бяха необичайно мълчаливи, всеки потънал в собствените си грижи. За Кълъм тревогата идваше от увеличаването на доброволните и редовните полицейски сили из цялото графство Мийд. Хората, които го осведомяваха, твърдяха, че в Наван щял да пристигне цял полк. Работите на Поземлената лига вървяха добре — не можеше да отрече ползата от намаляването на наемите. Но стачките заради наемите бяха раздразнили земевладелците. Сега гонеха арендаторите без предизвестие и палеха сламените покриви още преди хората да успеят да измъкнат покъщнината навън. Говореше се, че две деца изгорели. На следващия ден бяха ранени двама войници. В Мълинджър бяха арестувани трима финианци, сред които Джим Дейли. Обвиняваха го в подбудителство към насилие, въпреки че не се беше отделял от тезгяха на кръчмата си ден и нощ през цялата седмица.

Скарлет запомни панаира само с едно нещо. Там беше Рет заедно с Барт Морланд. Избягваше да поглежда към мястото, където се продаваха коне, а когато Кълъм й предложи да се поразходят и да позяпат панаира, тя рязко изкрещя, че не иска и предпочита да се прибере у дома. Между тях двамата се бе породила отчужденост, след като тя сподели с Кълъм, че ще се омъжи за Фентън. Той не й каза нищо грубо, но нямаше и нужда — в очите му горяха гняв и обвинение.

По същия начин реагира и мисис Фиц. Какво си въобразяваха, откъде-накъде можеха да я съдят по такъв начин? Какво знаеха за нейните тъги и страхове? Не им ли стигаше, че ще получат Балихара след заминаването й? Всъщност те не искаха нищо друго. Не, не беше честно. Кълъм й беше почти като брат, а мисис Фиц — приятелка. Толкова повече трябваше да проявят съчувствие. Не беше честно. Скарлет започна навсякъде да вижда неодобрение, даже по лицата на продавачите в магазините на Балихара, когато се мъчеше да измисли какво да купува от тях през гладните месеци преди жътвата. „Не бъди глупачка — казваше си тя, — въобразяваш си разни неща, защото не си съвсем наясно какво ще правиш. Но постъпката ми е правилна — за Кет и за мене. Не е работа на другите какво върша.“ Дразнеше се от всички с изключение на Кет, но нея пък виждаше рядко. Веднъж дори изкачи няколко стъпала по новата въжена стълба, но се отказа да продължи. „Аз съм голяма жена, не мога като децата да хленча и да търся съчувствие.“ Ден след ден работеше по ливадите, доволна бе, че работата я поглъща, с радост посрещаше болките в ръцете и краката от труда. Най-голяма благодарност обаче изпитваше заради богатата жътва. Страховете й, че реколтата пак може да се окаже лоша, се разсеяха.

На празника на 24 юни се почувствува напълно излекувана. Никога досега не бе имало такъв голям огън. Беше копняла за музиката и танците, за да успокоят обтегнатите й нерви и да възвърнат доброто й настроение. Както изискваше традицията от незапомнени времена, наздравицата на старейшината на рода О’Хара отекна над нивите и полята на Балихара и Скарлет реши, че всичко е наред.

Все пак мъничко съжаляваше, че отказа всички покани за гостуване през лятото. Трябваше да ги откаже, защото се страхуваше да остави Кет сама. Но се чувствуваше самотна, пък и имаше много време, прекалено много време, за да мисли и да се тревожи. Беше почти щастлива, когато получи истерична телеграма от мисис Симс, че дантелата не е пристигнала от женския манастир в Голуей и няма никакъв отговор на писмата и телеграмите.

Скарлет с усмивка караше двуколката си към железопътната гара в Трим. Не й липсваше опит в противоборствата с игуменки и се радваше, че има очевидна причина за битка.