Александра Рипли
Скарлет (9)

9.

По-късно Скарлет се засрами от себе си. Да пие сутрин! Само пропадналите пияници бяха способни на такова нещо. „Нещата не са чак толкова зле в края на краищата“ — каза си тя. Поне научи кога Рет ще се върне отново. Беше много далече, но все пак беше определено. Сега нямаше да губи време в догадки дали ще се върне днес… или утре… или вдругиден.

Февруари започна с изненадващо топло време, което само за няколко дни накара дърветата да напъпят и изпълни въздуха с уханието на пробуждаща се земя.

— Отворете прозорците! — нареди Скарлет на прислугата. — Да излезе застоялият въздух.

Прекрасно беше да усеща лекия ветрец, който си играеше с нежните къдрици около слепоочията й. Изведнъж я обзе силен копнеж по Тара. Там сънят й щеше да се оправи от дъхтящия на пролет вятър, който щеше да носи в спалнята и аромата на затоплящата се земя.

„Но сега не мога да ида там. Колтън ще може да почне още поне три къщи, когато сланите свършат, но никога няма да се заеме с тях, ако аз не настоявам. През живота си не съм виждала толкова педантичен човек. Всичко трябва да е наред. Пръстът си няма да помръдне, докато земята не се затопли дотолкова, че да може да я прокопае чак до Китай, без да стигне до замръзнала пръст.“

Ами ако иде в Тара само за няколко дни? Няколко дни не бяха от голямо значение. Скарлет си припомни бледността и отчаяно приведените рамене на Ашли на бала и въздъхна разочаровано. Нямаше да може да си почине в Тара.

Тя прати Панзи да каже на Елайъс, че иска кабриолета. Трябваше да намери Джо Колтън.

Същата вечер, сякаш като награда за изпълнения дълг звънецът иззвъня точно след като се мръкна.

— Скарлет, сладурче — извика Тони Фонтейн, щом икономът го покани да влезе, — един стар приятел има нужда от подслон за тази вечер, ще бъдеш ли милостива?

— Тони! — Скарлет изтича от дневната и го прегърна.

Той пусна багажа си на пода и я взе в обятията си.

— Божичко, Скарлет, наистина си се наредила добре. Когато видях тази голяма къща, си помислих, че градските глупаци са ме упътили към хотел.

Тони огледа украсения полилей, кадифените тапети и масивните позлатени огледала във вестибюла, после се ухили.

— Нищо чудно, че се омъжи за онзи от Чарлстън, вместо да ме изчакаш. Къде е Рет? Иска ми се да видя човека, който ми отне момичето.

Студените тръпки на страха полазиха по гърба на Скарлет. Дали Сюелин не беше казала нещо на Фонтейнови?

— Рет е в Южна Америка — весело отговори тя. — Можеш ли да си представиш? Господи, смятах, че само мисионери могат да ходят толкова надалеч.

Тони се изсмя.

— И аз. Жалко, че няма да го видя, но пък имам късмет — така ще си само за мене. Няма ли да предложиш нещо за пиене на един умиращ от жажда?

Скарлет се увери, че Тони не знае за напускането на Рет.

— Мисля, че посещението ти е подходящ случай за шампанско.

Тони отговори, че с удоволствие щял да пийне шампанско по-късно, но засега искал хубав стар бърбън и баня. Бил сигурен, че още мирише на оборски тор.

Скарлет му наля уискито, после го изпрати горе с иконома да му покаже една от спалните за гости. Добре, че прислугата живееше в къщата — така нямаше да се получи скандал, ако Тони останеше колкото пожелае. Освен това щеше да има приятел, с когото да разговаря.

На вечеря пиха шампанско. Скарлет беше сложила перлите си. Тони изяде четири големи парчета шоколадова торта, която готвачката набързо бе приготвила за десерт.

— Кажи им да ми загънат остатъка за из път — помоли той. — Единственото, за което си мечтая, е торта с дебела глазура, точно като тази. Винаги съм обичал сладки неща.

Скарлет се засмя и прати прислужничката да предаде молбата му в кухнята.

— Да не намекваш нещо за Сали, Тони? Тя не може ли да готви такива неща?

— Сали? Откъде ти хрумна? Тя все измисляше някакъв десерт всяка вечер, специално за мене. Алекс няма моята слабост, така че сега тя ще може да си почине.

Скарлет изглеждаше озадачена.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — изненада се Тони. — Мислех, че Сюелин ти е писала. Връщам се в Тексас, Скарлет. Реших го по Коледа.

Говориха часове наред. Отначало тя го молеше да остане, докато смутеното притеснение на Тони не прерасна в известната Фонтейнова избухливост.

— По дяволите, Скарлет, млъкни! Помъчих се, Бог ми е свидетел, помъчих се, но не издържах. Затова най-добре е да престанеш да ми натякваш.

От силния му глас кристалните висулки на полилея се залюляха и задрънкаха.

— Можеше да помислиш за Алекс — настоя Скарлет.

Изражението на Тони я накара да млъкне. После той проговори, но вече тихо:

— Наистина се помъчих.

— Съжалявам, Тони.

— И аз, миличка. Защо не накараш твоя иконом да отвори още една бутилка и да поговорим за нещо друго.

— Разкажи ми за Тексас.

Черните очи на Тони светнаха.

— Сто мили можеш да вървиш и няма да срещнеш никаква ограда.

Той се засмя и добави:

— Може би защото нищо не си заслужава да оградиш, освен ако нямаш слабост към прах и изсъхнали храсталаци. Но там знаеш кой си, когато излезеш съвсем сам в цялата пустош. Няма минало, няма нищо, за което да се заловиш. Всичко става сега, в този миг, може би утре, но никога вчера.

Тони вдигна чашата.

— Хубава си като картинка, Скарлет. Рет май не е чак толкова умен, иначе нямаше да те остави самичка. Щях да се опитам да направя нещо, ако бях сигурен, че ще сполуча.

Скарлет тръсна глава като кокетка. Доставяше й удоволствие да играе старите игри.

— Щеше да се опиташ да направиш нещо даже с баба ми, ако тя е единствената жена наоколо, Тони Фонтейн. Нито една дама не може да се чувствува сигурна, ако е в същата стая с тебе, когато черните ти очи светнат и се белне усмивката ти.

— Не, миличка, знаеш, че не е така. Аз съм най-големият джентълмен на този свят… ако дамата не е достатъчно красива, за да ме накара да забравя приличието.

Ловко си подхвърляха остроумия и им се радваха, докато икономът не донесе бутилката шампанско. После вдигнаха наздравици един за друг. Главата на Скарлет се беше замаяла от удоволствие, нямаше нищо против Тони да довърши бутилката. Междувременно той й разказваше истории за Тексас, които я разсмиваха до сълзи.

— Тони, наистина ми се иска да останеш за малко — каза Скарлет, когато той обяви, че е готов да заспи на масата. — Не помня откога не съм се забавлявала така.

— Съжалявам, не мога. Обичам да се веселя с ядене и пиене и хубаво, засмяно момиче до мене. Но трябва да се възползувам от затоплянето. Утре се качвам на влака към запад, преди да е застудяло. А той потегля много рано. Ще пиеш ли кафе с мене, преди да тръгна?

— Не можеш да ме спреш, даже и да искаш.

 

 

Елайъс ги закара до гарата в сивкавата светлина преди зазоряване. Скарлет помаха с кърпичката си за довиждане, докато Тони се качваше на влака. Той носеше малка кожена торба и огромна платнена чанта — за седлото. Хвърли багажа на платформата, обърна се и размаха голямата тексаска шапка, украсена с лента от кожата на гърмяща змия. От жеста палтото му се разтвори, мярнаха се патрондашът и револверите му.

„Поне е успял да научи Уейд да върти револвера си — помисли тя. — Дано не простреля крака си.“ Изпрати въздушна целувка на Тони. Той подложи шапката, за да я улови, извади я и я прибра в джобчето на жилетката си. Когато влакът потегли, Скарлет още се смееше.

— Закарай ме до моя парцел, където работи мистър Колтън — каза тя на Елайъс.

Слънцето щеше да е изгряло, докато пристигнат. Най-добре щеше да бъде, ако работниците се бяха заловили за работа, в противен случай щеше да им каже каквото трябва. Тони беше прав. Трябваше да се използува затоплянето.

Джо Колтън беше непоклатим.

— Ще започна да работя точно както казах, мисис Бътлър, но излязох съвсем прав. Размразяването не е достатъчно дълбоко, за да се изкопаят основите. Ще можем да почнем след месец.

Скарлет се опита да го склони, после му се кара, но нищо не помогна. Един месец по-късно продължаваше да кипи от възмущение, когато обещанието на Колтън я върна пак на площадката.

Не беше виждала Ашли, докато нещата не напреднаха толкова, че нямаше връщане назад. „Какво да му кажа? Няма защо да съм тук, а Ашли е толкова умен, че веднага ще усети, ако се опитам да го излъжа.“ Беше сигурна, че прибързаната й усмивка изглежда точно толкова ужасно, колкото в действителност се чувствуваше.

Даже и да беше така, Ашли като че ли не забеляза нищо. Помогна й да слезе от кабриолета с обичайната си вродена учтивост.

— Радвам се, че не те изпуснах, Скарлет — хубаво е да се видим. Мистър Колтън ми каза, че може да наминеш, затова се забавих тук колкото е възможно повече.

Ашли се усмихна печално.

— И двамата знаем, че не съм кой знае колко добър търговец, миличка, затова съветът ми не е особено ценен, но искам да ти кажа, че ако си решила да построиш още един магазин тук, никак няма да сбъркаш.

„За какво говори той? О… разбира се, ясно. Колко е съобразителен Джо Колтън, вече е измислил оправдание за появата ми.“ Скарлет пак насочи вниманието си към Ашли.

— … Освен това чух, че е много вероятно да се направи трамвайна линия насам до края на града. Не е ли смайващо как се разраства Атланта?

Ашли изглеждаше укрепнал. Много изморен от усилието да живее, но по-способен да го понесе. Скарлет изпита горещо желание това да е резултат от подобряване на търговията с дървен материал. Нямаше да понесе, ако дъскорезниците загинат. Освен това никога нямаше да прости това на Ашли.

Той пое ръката й и я погледна със загрижено изражение на изпитото си лице.

— Изглеждаш уморена, миличка. Всичко ли е наред при тебе?

Прииска й се да облегне глава на гърдите му и да изплаче всички ужасни неща. Но се усмихна.

— Оо, дрън-дрън-шикалки, Ашли, не бъди глупав. Закъснях снощи на едно празненство, това е всичко. Не бива да намекваш на една дама, че не е в най-добрия си вид.

„И гледай да кажеш това на Индия и на всичките й злобни приятелки“ — добави Скарлет наум.

Ашли прие обяснението, без да задава въпроси. Започна да й разказва за къщите на Джо Колтън. Сякаш тя не знаеше всичко, до последния гвоздей.

— Строителството е много качествено — каза Ашли. — Поне веднъж отношението към бедните да е като към богатите. Никога не съм мислил, че ще видя подобно нещо в днешните времена на отявлен опортюнизъм. Излиза, че старите ценности не са изгубени в края на краищата. За мене е чест да участвувам в подобно предприятие. Разбираш ли, Скарлет, мистър Колтън ме помоли да осигуря дървения материал.

Скарлет направи изненадана физиономия.

— О, Ашли, ами това е чудесно!

Наистина беше така. Чувствуваше се напълно щастлива, че планът й да помогне на Ашли действува така добре. Но след личния разговор с Колтън Скарлет се замисли дали поръчката трябва да го обвързва толкова. По думите на Джо Ашли възнамеряваше да идва на строителната площадка всеки ден. За бога нали искаше да осигури на Ашли някакъв доход, а не развлечение. При това положение тя изобщо не можеше да идва.

Освен в неделите, когато не се работеше. Седмичното посещение се превърна почти в мания. Скарлет вече не мислеше за Ашли при гледката на чистите, здрави греди в скелето и подпорите, после на стените и подовете — къщата растеше. Тя се разхождаше сред спретнатите купчини материали и отпадъци с копнеещо сърце. Колко й се искаше да е част от всичко това, да слуша чуковете, да наблюдава как стружките отхвърчат от дъските, да вижда ежедневния напредък. Да се занимава с нещо.

„Ще трябва да издържа до лятото.“ Тези думи се бяха превърнали в заклинание и извор на жизнени сили. „Тогава Рет ще се върне. На него мога да кажа. Рет е единственият, на когото мога да кажа. Само той ме мисли. Няма да ме остави да живея все така, отхвърлена и нещастна, ако разбере колко ужасно е всичко. Какво се обърка? Бях толкова уверена, че само ако имам достатъчно пари, ще имам сигурност. Сега съм богата, но никога през живота си не съм се страхувала повече.“

Лятото обаче дойде, а от Рет ни вест, ни кост. Всяка сутрин Скарлет бързаше да се върне от магазина, за да бъде у дома, ако той дойдеше с обедния влак. Вечер слагаше най-хубавата рокля и перлите, да не би да се появи по някакъв друг начин. Дългата маса се простираше пред нея, сребърните прибори проблясваха, тежката дамаска беше колосана до блясък. Именно тогава започна да пие постоянно — да забрави тишината, докато се ослушва за неговите стъпки.

Не се замисли, когато започна да пие шери следобед. В края на краищата една-две чашки шери бяха съвсем приемливи за дамите. Почти не забеляза кога премина от шери на уиски… кога за пръв път изпита нужда да пийне, за да изчисли сметките от магазина, защото я потискаше мисълта за упадъка на търговията… кога почна да оставя храна в чинията си, защото алкохолът по-добре утоляваше глада й… или кога свикна да пие чаша бренди веднага след като се събуди сутрин.

Панзи донесе следобедната поща на поднос в спалнята. Напоследък Скарлет се мъчеше да поспи малко след като обядва. Така запълваше част от празния следобед и си почиваше, защото това облекчение не идваше през нощта.

— Искате ли да донеса кафе или нещо друго, мис Скарлет?

— Не. Върши си работата, Панзи.

Скарлет взе най-горното писмо и го отвори. Крадешком хвърляше бързи погледи към Панзи, която събираше разхвърляните по пода дрехи. Защо тази глупачка не излизаше от нейната стая?

Писмото беше от Сюелин. Скарлет не се постара да извади сгънатите листове от плика. Знаеше какво пише. Нови оплаквания от непослушанието на Ела, сякаш момиченцата на Сюелин бяха ангелчета. И най-вече отвратителни намеци за скъпотията, колко малко изкарват от Тара и колко богата е Скарлет. Захвърли писмото на пода. Нямаше да издържи да го чете в момента. Щеше да го прочете на следващия ден… О, слава богу. Панзи излезе.

„Имам нужда да пийна нещо. Почти се стъмни, няма нищо нередно в едно питие вечерта. Просто ще си сипя едно малко бренди и ще го пия бавно, докато чета пощата.“

Скритата зад кутията за шапки бутилка беше почти празна. Скарлет побесня. Проклетата Панзи. „Ако не беше толкова сръчна с прическата ми, щях да я уволня още утре. Сигурно Панзи я е изпила. Или някоя друга от прислужничките. Не е възможно аз да пия толкова много. Скрих бутилката тук само преди няколко дни. Няма значение. Ще взема писмата долу в трапезарията. В края на краищата не ме интересува дали прислугата ще следи колко остава в гарафата. Къщата е моя, гарафата е моя, брендито е мое и мога да правя каквото си поискам. Къде е халатът? А, ето го. И защо копчетата толкова трудно се закопчават? Обличам се цяла вечност.“

Скарлет забърза надолу към трапезарията, хвърли пощата на купчина върху масата. Наля си бренди в една чаша и отпи съживителна глътка до бюфета, преди да отнесе чашата на масата и да седне. Сега просто щеше да сръбва малки глътки и спокойно да чете писмата.

Съобщение за пристигането на нов зъболекар. „Глупости. Зъбите ми са наред, благодаря.“ Още едно за доставки на мляко. Обява за нова постановка в операта. Скарлет раздразнено започна да рови сред пликовете. Нямаше ли истинска поща? Ръката й спря, когато докосна тъничък, шумолящ плик, адресиран с почерк като паяжина. Леля Юлали. Глътна остатъка от брендито и разкъса плика. Винаги се беше ядосвала на наставническите, превзети излияния на сестрата на покойната й майка. Но леля Юлали живееше в Чарлстън. Можеше да е споменала Рет. Неговата майка беше най-близката й приятелка.

Очите на Скарлет зашариха бързо по листа и се присвиваха да разчете думите. Леля Юлали винаги пишеше от двете страни на тънката хартия и често „кръстосваше“ писмото — изписваше страниците, после я обръщаше под прав ъгъл и пишеше през вече написаните редове. И всичко това, за да излее толкова много думи за толкова малко ценни сведения.

Необичайно топлата есен… така казваше всяка година… леля Полин имала проблеми с коляното… тези проблеми с коляното съществуваха, откакто Скарлет се помнеше… посещението при сестра Мери Джоузеф… Скарлет се намръщи. Не можеше да свикне да мисли за сестра си Карийн с религиозното й име, въпреки че вече осем години беше в манастира в Чарлстън. Набирането на фонд за изграждане на катедралата много изоставало, защото нямало постъпления, но Скарлет не се трогна. Как не, поддържаше покрива над главите на лелите си, оставаше да строи покрив и на катедралата. Намръщено обърна страницата.

Името на Рет изпъкна сред гъсто изписаните кръстосани думи:

Толкова е затрогващо да видиш как скъпата приятелка Елинор Бътлър намира щастие след толкова много тревоги. Рет е много внимателен с майка си и неговата преданост възвръща доброто му име в очите на онези, които осъждаха неразумните му постъпки на по-млади години. И аз, и леля Полин просто не можем да проумеем защо толкова настояваш неотлъчно да се занимаваш с търговия, след като не ти се налага да поддържаш магазина. Упреквала съм те за това многократно, но ти никога не си се вслушвала в молбите ми да се откажеш от тези занимания, които са крайно неподходящи за една дама. Затова спрях да ти говоря по този въпрос още преди няколко години. Сега обаче, когато те са причината да не се намираш там, където трябва, до своя съпруг, смятам за свой дълг още веднъж да напомня този неприятен въпрос.

Скарлет хвърли писмото на масата. Значи такива ги разправяше Рет! Че тя не може да изостави магазина и да отиде в Чарлстън при него. Какъв долен лъжец! Беше го молила да я вземе със себе си, когато заминаваше. Как смееше да разпространява такива клевети? Имаше какво да каже на мистър Рет Бътлър, когато се върне у дома.

Отиде до бюфета и напълни чашата с бренди. Част от напитката се разля по блестящата дървена повърхност, но тя я попи с ръкав. Сигурно щеше да отрече, мошеникът му с мошеник. Но тогава щеше да натика писмото на леля Юлали под носа му. Щеше ли да посмее да нарече „лъжкиня“ най-добрата приятелка на майка си?

Изведнъж гневът й се изпари, тя изстина. Знаеше какво би отвърнал: „Да не би да предпочиташ да им кажа истината? Че те оставих, защото да се живее с тебе е непоносимо?“

Срамота. Всичко друго, но не и това. Та макар и самотата в очакване на неговото завръщане у дома. Ръката й поднесе чашата до устните и тя отпи голяма глътка.

Забеляза движението в огледалото над бюфета. Бавно отпусна ръка и остави чашата. Беше погледнала в собствените си очи. Те се разшириха от изненада. Всъщност от месеци не се беше поглеждала в огледалото и сега не можеше да повярва, че тази бледа, слаба жена с хлътнали очи има нещо общо с нея. Ами косата — изглеждаше немита от седмици!

Какво се беше случило с нея?

Ръката й механично посегна към гарафата и отговорът проблесна. Скарлет отдръпна ръка и видя, че тя трепери.

„О, Господи!“ — прошепна Скарлет, хвана се за ръба на бюфета, за да запази равновесие и се загледа в отражението си. „Глупачка!“ Затвори очи, по бузите й бавно се затъркаляха сълзи, тя ги избърса с треперещи пръсти.

Най-голямото й желание на света беше да пийне нещо. Облиза устни. Дясната ръка се протегна сама и обхвана гърлото на блестящата гарафа от гравиран кристал. Скарлет погледна ръката си, сякаш беше чужда, погледна красивата гарафа и обещанието за спасение, което се съдържаше в нея. Бавно, без да откъсва очи от огледалото, вдигна гарафата и се обърна от плашещия образ.

После дълбоко пое въздух и се засили, колкото можа. Гарафата проблесна в синьо, червено и виолетово на слънчевата светлина и се разби в голямото огледало. За миг Скарлет зърна как лицето й се пръсва на парченца, забеляза изкривената победоносна усмивки. После посребреното стъкло се разпадна, частиците се разпиляха по бюфета. Стори й се, че горната част на огледалото се накланя напред в рамката. Едрите парчета с трясък като от артилерийски огън се пръснаха по бюфета, по пода, по отломъците, които вече бяха паднали.

Скарлет плачеше, смееше се и крещеше при разрушаването на собствения си образ. „Страхливка! Страхливка! Страхливка!“

Не усещаше малките порязвания, причинени от изхвърчалите парченца стъкло по ръцете, шията и лицето. Усети солен вкус в устата си. Докосна струйката кръв по бузата и се вгледа изненадано в почервенелите си пръсти.

Обърна поглед към мястото, където беше отражението й, но то беше изчезнало. Скарлет се изсмя на пресекулки. Добре се отърва.

Слугите се бяха завтекли към вратата, когато чуха шума. Бяха се скупчили, страхуваха се да влязат в стаята, боязливо гледаха скованата фигура на Скарлет. Тя изведнъж се обърна към тях, Панзи ужасено извика като видя окървавеното й лице.

— Вървете си — спокойно каза Скарлет. — Всичко е наред. Вървете. Искам да остана сама.

Те се подчиниха безмълвно.

Беше сама, все едно дали искаше това, или не. Никакви количества бренди нямаше да променят нещата. Рет не се връщаше у дома, тази къща вече не беше негов дом. Отдавна беше разбрала това, но отказваше да го признае пред себе си. Беше страхливка и глупачка. Нищо чудно, че не беше познала жената в огледалото. Онази страхлива глупачка не беше Скарлет О’Хара. Скарлет О’Хара — как казваха хората? — не давеше мъката си. Скарлет О’Хара не се криеше и не се надяваше. Тя приемаше и най-лошото, което светът можеше да й поднесе. А когато искаше да получи желаното, не се страхуваше от опасностите.

Скарлет потръпна. Беше стигнала на ръба на собственото си поражение.

Никога вече. Беше дошло време, отдавна беше дошло време да поеме живота си в ръце. Никакво бренди повече. Никога.

Тялото й плачеше за пиене, но тя не го слушаше. Беше се справяла с по-големи трудности, щеше да се справи и с тази. Трябваше.

Размаха юмрук към счупеното огледало.

— Донеси ми твоите седем години нещастие, не ме интересува!

Предизвикателният й смях беше пресеклив. За миг се приведе над масата, за да събере сили. Имаше толкова работа.

После се запъти през хаоса около нея, стъпките й чупеха парчетата от огледалото.

— Панзи — извика Скарлет през вратата, — искам да ми измиеш косата.

Трепереше от главата до краката, но се овладя да стигне до стълбите и бавно да ги изкачи.

— Кожата ми сигурно е загрубяла — каза си тя на глас, за да заглуши отчаяния призив на тялото. — Ще ми трябват цели шишета розова вода и глицерин. Ще трябва също изцяло да подновя гардероба си. Ще се наложи мисис Мари да наеме помощнички за шиенето.

За няколко седмици сигурно щеше да преодолее слабостта и да възвърне най-добрия си вид. Нямаше да допусне забавяне.

Трябваше да е силна и красива и нямаше време за губене. И без това беше загубила много.

Рет не се беше върнал при нея, затова тя трябваше да отиде при него.

В Чарлстън.