Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (7)

6

12 август, понеделник

 

В понеделник денят започна по вечния начин — сутринта го събуди телефонът. Турецки не вдигна веднага, първо стана, запали цигара, погледна през прозореца — отдавна немитите стъкла процеждаха мекото сияние на светла утрин. Часовникът показваше около седем.

— Как си, рожденик? — попита го телефонът с кавказки акцент.

— Генка, ти ли си? Къде се губиш? Вчера цял ден те чаках, трябва да премислим онзи случай от самото начало.

Телефонът мълчеше.

— Бабаянц, ти ли си?

— Ка-акъв случай, драги?

— Какво ти става, Гена? За който говорихме вчера в стола. Нали каза: имам информация…

Свободно.

Турецки се ядоса на себе си — от къде на къде реши, че е Бабаянц? „Генацвале“ е грузинско обръщение, а Бабаянц е арменец. Идиотска работа. И той не знаеше защо изведнъж така се разочарова. Да не би с Ника да се е случило нещо? Обади се у Ана Чуднова и се извини за ранното позвъняване — но всичко беше добре, вече ядели каша със сладко и се канели да ходят на куклен театър, имало сутрешно представление на „Снежанка и седемте джуджета“, тоест Ана и Кешка се канели, а Ника имала да си довършва английския превод с Аниния компютър, на които била обучена снощи, и се оказало, че на компютър преводите стават три пъти по-бързо от традиционните, и тя, Аня, щяла да подари компютъра на Ника, защото тя, Аня, нямала нужда от него, била го купила от някакъв — трябвало да му помогне, понеже нямал пари, а тъкмо му излязла емигрантската виза, единадесет години чакал разрешение.

Турецки леко се гипсира — множко жени му се събраха на главата. Те искаха спешна помощ. Довечера пристига Ирина — трябва да я предпази… От какво? От кого? От себе си може би?

Следващият проблем е майка му. Ще проучи от Меркулов какво може да се очаква за пастрока. Майката на Турецки няма да изостави Сатин в беда, ще му носи колети в затвора, ще купува с нещастната си пенсия от прескъпите деликатеси, с които така се е разглезил. Ще му намери и супер скъп адвокат — ще продаде норката, ако не я конфискуват. После ще го навещава в лагера на другия край на географията. Но най-лошото е, че тя чака помощ от сина си, надява се той да говори с Меркулов и Сатин да бъде оставен на спокойствие. Той обаче няма никакво намерение да говори с Меркулов — не може, не иска. Вчера всичко му се виждаше лесно — „ще я взема при мен“… Но тя съвсем друго очаква от него.

После — Ника, бившата Льошина жена. Слава Грязнов обеща с неговите момчета тихо-кротко да разнищят случая. Но тя не може до безкрайност да се крие (от кого?) и той, Турецки, трябва да се задейства. Анализът на пробите от гащеризона показа, че има следи от човешка кръв. Трябва на всяка цена да се вмъкнат у Капитонов. Трябва да търсят истинските убийци, а не да млатят по черепа някакво набедено ченге Бобовски.

Погледна си часовника — точно девет. Може да се обади в работата на Льошка, да го уведоми, че все пак младежът Бил със строшената тиква не е никаква фантазия на Ника. Едно е да си поркаш водката на масата с плешивата мушама в кухнята на Льошка и да съчувстваш на измислените му нещастия, съвсем друго е професионалната следствена работа.

Ведър женски глас радостно съобщи:

— Редакцията на вестник „Советский спорт“!

— Славин може ли да се обади?

— Не, не може. — Гласът стана просто палав и Турецки неволно се включи в играта:

— Така ли? Защо?

— Защото още вчера отлетя за Токио да отразява световното първенство по лека атлетика — така каза Кудрявцев.

— Кой е този Кудрявцев? — автоматично попита Турецки.

— Главният редактор.

— И защо не ми съобщи, шамандура такава!

— Кой, аз ли съм шамандура?

Турецки се замисли.

— Най-голямата съм аз, мило девойче. — И затвори.

Докато се обличаше, бръснеше, закусваше — разработи плана за деня. Първо ще отиде при брадатия художник Жора и ще го помоли да му нарисува Бил. Жора, естествено, ще лепне окото на задника, но все някаква представа ще придобият. Второ — в депото на курската линия пак да разпита машиниста на влака, който в деня на смъртта на Татяна Бардина е минал покрай местопроизшествието.

Но къде изчезна този Бабаянц?

* * *

— Добре, добре, старши, всичко разбрах.

Меркулов успя най-сетне да озапти словоохотливия надзирател Керим, татарин, стар познат, който му опява като латерна за безредието в бутирския затвор: „Началник не разбира перестройка — всички красиви момиче прекарал на кухня, близу ду кабинета. Съвсем разбеснял, дърт пръч. За жени всичко прави, ново женско крило построил. В мъжко — тясно, ремонт на следствено съвсем изоставил, следователи и адвокати чакат дълъг опашка на кабинет. Ама тук не ЦУМ, така ли, ами затвор. От този лудница, вярваш, дигам захар кръвното — така ме яде. Това ли перестройка? Обади им, приятел Меркулов, дето трябва.“

Меркулов потупа отпуснатото рамо на стария Керим и успокояващо му закима с глава.

— Тогава аз отива за твой министер.

Девети кабинет в следствената сграда на Бутирка беше станал през тези месеци работна стая на Меркулов — тук той, началникът на следствения отдел в прокуратурата на републиката, завършваше делото за присвояванията и корупцията в системата на Министерството на търговията на РСФСР; разпитваше арестуваните, провеждаше очни ставки със свидетелите, въвеждаше тях и адвокатите в следствените материали. Меркулов извади от сейфа тома и го отвори, където си беше отбелязал с разделителчето.

След пет минути надзирателят доведе в кабинета бившия републикански министър на търговията Кондаков. Тъмносивият костюм, някога елегантен, сега му висеше като на закачалка — в затвора министърът беше свалил поне петнадесетина кила.

— Добър ден, Константин Дмитриевич. Нощес сънувах своя край Константиновка — дано е на хубаво. Ще ме зарадвате ли с добри новини?

— Изключих четири от отправените към вас обвинения. Запознайте се с моето постановление. И непременно се подпишете.

Игор Фьодорович Кондаков, преди седем години издигнат от партийна длъжност в Ростов до поста министър, решил да смени стария заешки калпак за нов ондатров, както си е прието според неписаните йерархични правила. Споделил идеята с шефа на московския Главторг Троекуров и оня веднага на крака му принесъл в министерския кабинет ондатровата шапка с цена според етикета „126 рубли“. Нататък всичко си тръгнало по вода: по свой вкус и за своя сметка, естествено, Троекуров го снабдявал с невиждани лакомства и деликатеси, разкарвал министъра с компания и семейно, но все по-често с примадоната на московската оперета вместо жена му — я в Беловежките гори, в Астрахан, ту на лов за мечки и лосове, на риболов за моруна и есетра… Срещу всичко това Троекуров изкрънкал от министъра „нищо нещо“ — една пета от републиканския фонд деликатеси и промишлен дефицит да отива в московския Главторг.

 

 

Много милиони присвоили Троекуров и Кондаков съвместно и поединично, но накрая си омешали капите. „Министърът не ми плати шапката“ — из показанията на Троекуров пред следствието. „Паричният въпрос около шапките беше уреден“ — възражение на Кондаков. Тъкмо за изясняване на това комично противоречие Меркулов бе извикал днес за очна ставка двамата съветски милионери.

— Константин Дмитриевич, намалили сте обвиненията в делото ми от трийсет на двайсет и шест — как няма да ми се размине смъртната присъда, а — без особена радост рече Кондаков.

— Не смятам — доброволно признахте повечето неща и се разкаяхте…

Кондаков вдигна глава — в тона на следователя му се счу лека ирония, — но Меркулов продължи:

— Съдът ще го вземе под внимание като смекчаващо вината обстоятелство.

— От шест месеца се виждаме с вас всеки божи ден, но, да си призная, още не мога да ви разбера. Когато в началото ме подбраха ония убийци от УБХСС^[1], не успяха да ми измъкнат нито дума, нали? Но те ми бяха ясни като две и две. А вие с това непроницаемо лице, пък и целият сте непроницаем, не мога да ви разбера що за човек сте — обаче ето, измъкнахте ми всичко, е, да кажем, почти всичко. Така или иначе на вашите въпроси винаги съм отговарял откровено.

— Тогава имам още един — съвсем тихо произнесе Меркулов.

Наведе се за чантата, оставена на пода, и извади снимка с тъничка метална рамка.

— Погледнете, ако обичате.

— Красива жена! За съжаление нямам представа… Не… момент… да не беше артистка?

— Интересува ме колието. Не сте ли го виждали някъде?

— А-а, колието — леко се разочарова Кондаков, — съжалявам, Константин Дмитриевич, но дори да съм го виждал, не бих го запомнил. По-добре питайте жена ми, аз, честно казано, не съм по бижутата. — Внезапно се уплаши: — Да няма някаква връзка с мен?

— Не, не — бързо го успокои Меркулов и прибра снимката.

— Още по-добре, питайте Троекуров — продължи Кондаков със злорадство, — той ми се е фукал с колекцията си от скъпоценности. Но ви моля: без да посочвате, че информацията е от мен — днес имам очна ставка с него, нали?

Меркулов натисна звънеца и забеляза как потръпна Кондаков — явно се страхуваше от всесилния шеф на столичния търговски бизнес.

Подир Керим в кабинета влезе Троекуров с ръце зад гърба. Разтри си китките и подаде ръка на следователя. Демонстративно не забеляза своя министър.

— И така, Игор Фьодорович и Иван Николаевич — угрижен заговори Меркулов, — нашето разследване върви към своя край, та ви съветвам по братски да решите въпроса с оная шапка и да приключим.

Очите на Кондаков засвяткаха:

— Ще извинявате, но защо да си лепна и това?! И му кажете да не ме гледа така. Приемам израза му като заплаха.

— Нямаш смелост дори такава дреболия да признаеш! — възкликна Троекуров. — Ако си отворя устата за всичко, което знам за тебе, няма да изкараш и до утре. Ще те разстреля още тук, в пандиза. — Обърна се към следователя и продължи: — Аз съм принципен човек, както сигурно сте забелязали вече, Меркулов. Пет пари не давам за всичките ви демократи. От принципите си не отстъпвам! Аз! Аз и такива като мен посветихме живота си на народа. Толкова съм направил за тоя народ! За да не е гладен и жаден, гол и бос! Строил съм комунизма, милял съм за тази държава. И защо — за да дойде Горбачов с неговата перестройка. На ви демокрация! И какво сега? Всичките ни завоевания — кучета ги яли! Напои ли народа? Нахрани ли го? Разбишка страната. Докара народа до катастрофа. Това направи. Но не бързайте да се радвате. Ще има, дето е рекъл Йосиф Висарионович, и на нашата улица празник! Не всички са в затвора. Има навън и храбри мъже. При това на ключови позиции. Те ще вдигнат народа. Ще видят сметката на всичките ви демократи. И тогава, Меркулов, ще си сменим ролите. Вие ще гниете в ямата, аз пък отново ще управлявам Москва.

Меркулов го гледаше колко е ненормален! Този Троекуров съвсем е излудял, горкият, в дранголника. Както и да е. Нито е първият, нито последният. И за да успокои малко атмосферата, да укроти подследствения, дето ги дрънкаше Бог знае какви, Меркулов каза:

— Иван Николаевич! Вие сте умен човек, нали разбирате, че след всички обвинения срещу вас една шапка е нищо, нула. Хайде да завършим протокола за очната ставка, а после, обещавам, просто ще я изключим от обвинението като съвсем незначителен факт, съгласен ли сте?

— Не съм съгласен — упорито настоя Троекуров, — мислите, че не разбирам защо са всички тези натегации, а? Мъчите се да измъкнете своите, да ги откачите, а, Меркулов?

Меркулов настръхна:

— Какви „свои“? За кого ми говорите, Иван Николаевич?

— Хайде-хайде, и ние не сме вчерашни — на мен ли ще ги пробутвате тия? Искате да измъкнете татенцето на вашия приятел, така ли е? Сатин откога ми се хвалеше, че имал як гръб. Какво ме гледате? Наистина ли не знаете? За Сатин говоря, за Павел Петрович, директора на Спортторг в Москва.

— По делото, по което е привлечен Сатин, е образувано самостоятелно производство. За роднинските му връзки с мои приятели нищо не знам. Така че да приключим темата. Тя няма нищо общо с нашия случай — твърдо заяви Меркулов и веднага се сепна вътрешно: „О, Боже — Сатин! Той е пастрокът на Саша Турецки!“

— Няма ли? Затуй направо сменихте боята, Меркулов! Не ви се ще да изпаднете в нашия лагер, а? Знам, знам, спокойно, вие сте неподкупен — иначе отдавна да съм навън. Ама и от прокуратурата има много замесени, и още как! Вашият млад приятел и съратник е израснал в друго време. Той иска да живее нашироко, да набива черен хайвер и да кара хубави коли, да спи с красивите жени на шефовете. Добре го разбирам — къде по-добре, отколкото вас, Меркулов… Пишете го тоя протокол.

След двадесет минути протоколът беше готов, подписан от обвиняемите и следователя. Меркулов натисна звънеца, с дълъг поглед изпрати към вратата бившия министър и сегашен арестант, без право на разходка.

След малко Керим ще се върне, за да отведе и Троекуров.

— Иван Николаевич, утре ще дойде адвокатът ви и ще започнете да се запознавате с материалите по делото. А сега имам един въпрос към вас, тъй да се каже, неофициален.

Троекуров го погледна с любопитство.

— Какъв въпрос? Не ме ли познавате вече, Меркулов? Не разбрахте ли, че цял живот аз съм поставял въпросите, отговорите не са ми в стила.

Меркулов се наведе, отново извади от чантата си на пода снимката с фината метална рамка и проследи изпитателно лицето на Троекуров, докато той я разглеждаше.

— Коя е? Не знам.

— Вижте колието.

— Защо колието? По ме интересува лицето, то издава духовност и скръб, прилича на лицата отпреди революцията, но фотографията явно е съветско производство. Сегашните ни жени нямат такова излъчване, можете да ми вярвате, добре ги познавам.

— Интересува ме колието, Иван Николаевич, и нека не си играем на жмичка. Не открихме у вас скъпоценности, това е вярно. Някой от нашите ви се е обадил, предупредил ви е за обиска. Успели сте да измъкнете колекцията, да я скриете на по-сигурно място. Както и да е. Но знам, че дълги години сте събирали скъпоценности и вече сте почти специалист. Затова ви питам: кой от колекционерите може да притежава това колие? Много е важно за мен.

Троекуров се взря за миг в следователя, попита недоверчиво:

— Клопка ли е?

— Не. Мъжка дума.

— Дайте пак да я видя.

Троекуров запали нощната лампа, доближи очи до снимката:

— Рядко бижу. Изработка на голям майстор. Вижте, цветчетата от малки скъпоценни камъчета са закрепени с пружинки „треперушки“, затова букетът е като жив. Обаче… Има нещо особено… Не е изработка на руски майстор, ето тук, в полуразцъфналото цвете, е инкрустирано латинско „N“. От снимката не мога да кажа със сигурност, но имам чувството, че скъпоценните камъчета са фалшиви. Освен това цената малко пада, защото едното златно листенце е повредено… Да си призная, не съм виждал такава огърлица.

Меркулов го слушаше, затаил дъх. Сякаш съзираше пред себе си съвсем друг човек, познавач, ценител, майстор бижутер.

Върна се Керим.

— Тръгвайте, гражданино затворник…

Преди година Меркулов по лекарска препоръка остави цигарите. Вкъщи зорко бдяха над него жена му и дъщерята, в службата — колегите. Затворът беше единственото място, където можеше да си позволи това удоволствие. Жадно дръпна от любимия „Димок“, извади бележника, записа няколко изречения и дълго остана загледан в написаното. После забеляза, че надзирателят е застанал на вратата, и взе да прибира бумагите си.

— Изчезвам, Керим.

Надзирателят въздъхна, поклати глава:

— Тежък работа правиш, другар Меркулов. С лош народ работиш. Добър народ няма да влезе в затвор.

— Мисловните ти категории са прекалено императивни, Керим. Пътят към истината минава през съмнението.

Надзирателят го изгледа втрещен.