Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (12)

11

Патладжаните апетитно миришеха на чесън и двамата им се нахвърлиха въпреки хапването в „Ръкавичката“:

— Латвийска ли е рецептата? — попита Меркулов.

— Мисля, че е грузинска. Леля ми каза, че някога така ги готвели. Но тогава сини домати не се намирали, а сега на пазара колкото щеш. А пък гъбите са по рижка рецепта.

Турецки огледа мнително кухненската маса — ако всичко по нея беше купено от пазара, Ирка сигурно няма вече пукната пара от заделените за отпуската.

— Гъ’ите са ’ом’а! — похвали нечленоразделно Меркулов с пълна уста.

— Превеждам и се присъединявам към оригинала: гъбите са бомба. И те ли са от пазара?

— Не, от Рига. Десет рубли една кошничка. Ранни пачи крак, затова са толкова скъпи.

— Защо, останалото евтино ли е? Направо без пари, пали? — В гласа на Турецки прозвуча лека заплаха.

— А-а — зарадва се Меркулов, — първата семейна сцена!

Тримата се чувствуваха леко и радостно заедно, както в предишните времена. Всеки можеше да седне където иска, да се налива с вино, кафе, чай, да говори каквото пожелае или да мълчи, ако предпочита. Или след вечерята да седнат всички в уютното ъгълче с лампиона, да пуснат тихо телевизора и да обсъдят живота й в Рига — дали Ирина да поднови договора с рижката филхармония, който изтича в края на годината, или да търси работа в Москва. Някакъв западногермански бизнесмен даваше интервю по телевизията, младежи се бяха събрали на митинг при паметника на Гогол, но Турецки чуваше само нейния глас, спокоен и весел, виждаше сините й очи като газови пламъчета и си мислеше, по-точно знаеше, че сега ще каже най-важното изречение за своя и нейния живот, и вече няма да имат никакви проблеми, Ирина няма защо да подновява договора, дори — по дяволите неустойката! — най-добре да скъса и сегашния и веднага да се върне в Москва, при него, на „Фрунзенска“. Ирина млъкна насред дума, сякаш усети, че сега ще стане нещо, което бе чакала толкова години. Потърси с очи цигарите, Меркулов й запали и като се възползува от случайната пауза, погледна към екрана, където даваха среща на министъра на икономиката Шахов с американски земеделци, рискували да вложат парите си в развитието на плодородната кубанска земя. И тъкмо Турецки да отвори уста, Меркулов, без да усети важността на момента, реши да изкоментира телевизионните събития:

— Я вижте Шахов какво маце си е намерил! Да не му е жена? А, не, преводачката… Сладурана… И много шик с този костюм…

Турецки го погледна почти с омраза, но Меркулов изобщо не възнамеряваше да си затвори устата:

— Вижте, вижте как я е зяпнал! Нещо ми се вижда съмнителна тази работа — или пък наистина мирише на реформи, а? Стабилизира се родната икономика. Млади красиви жени навлизат в тези сфери и толкова изискани при това. Тази година ще чакаме богата реколта! Саша, виж де…

И Турецки на секундата сякаш излудя: заскуба си косата, скочи от дивана и се преви одве, сякаш го бяха ритнали в слабините. После закрещя към телевизора:

— Ти малоумна ли си!

Хвърли се към телефона, дълго и нечовешки крещя, докато май го прекъснаха от другата страна. После дълго слуша мълчаливо, каза:

— Добре, Аня, в смисъл никак не е добре. — Затвори и каза объркан, сякаш говореше с някой невидим. — Скача в черния мерцедес и се юрва на майната си точно когато трябва да се затвори вкъщи, и я дават на цялата страна — ей ме, вижте ме! Но телевизия гледат не само филантропите, а и убийците, и утре пак с мерцедеса, защото това не е шега работа, а решение на министъра на икономиката, която вече не съществува.

Турецки забеляза напрегнато-тревожните лица на Ирина и Меркулов, продължи още по-объркан:

— Виждам, че нищо не ми разбирате. Но тази красавица с кожения костюм е въпросната Вероника Славина и ако всеки ден я дават по телевизията, няма начин да се погрижа за нейната сигурност. А всъщност какво можем да направим — това й е работата, за нея й плащат парите, без които не може да живее и да си гледа детето. Трябваше днес с Грязнов да продължим диренето и да вършим черната работа…

— Не си посипвай главата с пепел, Грязнов не е вчерашен, спокойно може и без тебе, той разполага с достатъчно хора. Щом не те е потърсил, значи си работи човекът. Тръгвам, не, не, как ще ме откарваш, ще взема такси: първо, трябва да се наспиш, второ, не дай Боже, ще те спрат за проверка и оставаш без книжка за цяла година.

Саша изпрати Меркулов до пиацата за таксита. Когато се върна, намери кухнята си подредена като в журнал, а Ирина — заспала на светлината на нощната лампа с отворена книга на възглавницата. Тихо мина по паркета, извади от новото куфарче касетите, които му даде Меркулов. После безшумно изгаси лампата, отиде в кухнята и включи касетофона. Предсмъртните кошмари на полковника от сигурността постепенно се наместиха в реалността, времето сякаш се върна назад…

В следвоенните години в кварталите край Крестовския пазар вилнее банда, която всява ужас по всички мешчански и переяславски улици. В края на 1948 година бандата е ликвидирана от оперативната група на подполковник Федотин. Изключително голяма помощ му оказва членът на бандата Мишка Киряк, или Михаил Кирякович Дробот — той не само е цар на шперца, но успява да влезе под кожата на подполковника, като му предава и главатаря на бандата, и награбените ценности. (Уточнение на Меркулов: на „Втора Переяславска“ до 1947 година живее Сергей Манякин, тоест Серьоня Лудия.) Федотин решава да превърне Дробот в „приличен човек“, накарва го да завърши средно образование, после школата на КГБ. Протежето му вече е избрало благозвучното име Михаил Кирилович. Сведенията за участието му в бандитските нападения са унищожени от Федотин.

Оглавяваната лично от другаря Берия кампания за изземане на скъпоценностите от „враговете на народа“ продължава много години. А когато и самият Берия е разкрит като враг на народа, окопал се в нашите редици, лейтенант Дробот подпомага Федотин при издирване на съмишлениците на високопоставения шпионин. През 1954 година той е арестуван и обвинен в неоправдана жестокост, проявявана по време на разпитите. Освен това Федотин, който разследва случая Дробот, научава, че той не е предавал на Берия всички скъпоценности, изземани от враговете, и преди ареста е успял да скрие незнайно къде така наречения „златен куфар“ със скъпоценности за 28 милиона рубли (уточнение на Меркулов: след паричната реформа, от една страна, и значителното повишаване на цените на скъпоценните камъни и благородните метали, от друга, тази сума понастоящем възлиза на около 15 милиона рубли).

Федотин накарал Дробот да му разкрие мястото, но последният чрез измама отнел оръжието на подполковник Федотин и направил опит да го изгори жив…

Турецки въздъхна с облекчение — на втората касета звучеше само гласът на Меркулов, нормален мъж, макар и обсебен от идеята да открие жив или мъртъв бандита Мишка Киряк, който през 50-те години се е подвизавал като лейтенант от специалните служби. Михаил Кирилович Дробот от 1954 година е зад решетките и от есента на 1956 година изчезва от хоризонта със „златното куфарче“. Меркулов вече е използувал личните си и служебни връзки в Комитета за държавна сигурност, но в никой от техните архиви не е намерил материали с името на Дробот след 1954 година.

Приятелите от КГБ не жалят усилия. Тайно и оперативно разпитват доверените си лица, сегашни или бивши служители. Резултатите не падат по-долу от бълнуванията на заслужилия чекист Федотин. Един старец, съратник още на Менжински, заявява, че Дробот не е никакъв Дробот, а е Василий Сталин, тайно прехвърлен от Казан в Пекин благодарение на агенти на Мао. Друг, не по-малко заслужил другар е категоричен: нелегална група, в която влизал Дробот, била внедрена в комунистическата партия на Израел, за да се бори отвътре с международния ционизъм…

По-реална изглеждаше версията на о.з. генерала от някогашните най-секретни служби: в разгара на Хрушчовата разправа с кадрите от ЧК голяма група служители, заплашени от трибунал, били разпратени с фалшиви документи по съюзните републики да трупат компромат срещу местните първи секретари на републиките. Издирването на Дробот по снимката в досието и словесния портрет не дават нищо ново — генерал Гуляев, началник на Главното (обединено) управление по трудово-изправителните заведения (бившия ГУЛаг на „Болшая Бронная“) го уведомил за безплодните си проучвания.

Тогава Меркулов започва да търси самото колие. Попада на хора, които са го виждали навремето у собствениците, но те не знаят нищо за по-нататъшната съдба на огърлицата. Показал снимката с бижуто на всички действуващи лица, чиновници, мафиоти, които открил в полезрението на градската, републиканската и общосъюзната прокуратура. Но и в този щурм резултатите засега били равни на нула…

Лентата със записа изпълзя от касетата, изпъна се в безкрайна линия, някак чудновато се нагъна и изчезна в далечния тунел. Той се завтече подире й, в никакъв случай не биваше да я губи от очи, но отнякъде изскочи котка и се вкопчи в лицето му. Той отскубна острите й нокти от лицето си и разбра, че не е котка, а е Валерия Зимарина — не виждаше лицето й, но знаеше, че е тя, нейни бяха тези ръце, дългите пръсти със зеленоперлени нокти, роклята в бяло и синьо, „параходната“, както я наричаше навремето Турецки. Валерия избута пред него едновремешно ковчеже и изврещя: „Не пипай!“ Сега той съвсем ясно разбра — не беше Валерия, тази е митичната Пандора и му е изпратена за наказание от Олимп. Но той непременно трябваше да пипне: там, в ковчежето на Пандора, е колието на княгиня Долгорукова, той ще го извади и… Чу се познат мелодичен звук, ковчежето се отвори само и Турецки нададе вик от ужас: вътре беше положена главата на Ника Славина с диадема, украсена с буквата „N“. Ала всичко веднага изчезна и се появи друга глава — чорлава, червенокоса, с набола червеникава четина, уморено бледо лице.

— Сашка, ти да не си откачил?

Но това вече не беше сън, главата си беше истинската на униформения майор Вячеслав Грязнов, а до него стоеше Ирина, увита в одеялото, и уплашена гледаше Турецки.

— От такива сънища спокойно може да откачи човек… Крещях ли? Колко е часът? Мен ли търсиш, Слава?

— Напротив! Имам тайна любовна среща с Ирина, докато къртиш тук на кухненската маса. Ама ти май още спиш. Хайде, Ирка, направи му едно кафе да вдигне кръвното. Сега ще трябва да ме изслушаш, защото нямаше кога и къде да ти изготвя всичко черно на бяло. Утре ще го получиш в писмена форма, но първо ще се наспя, че трийсет и шест часа не съм мигнал и умирам от глад. Ако отпуснете залък хляб, ще съм ви задължен до гроб.

— Какъв залък бе, човек! Има кльопане колкото щеш! Ирка, върви, лягай си, аз ще направя всичко, и кафето…