Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (3)

2

Така — бавно допива коняка, пали цигара от свещта… После не знае какво се прави. Но смущението, което я беше обзело с идването на гостите, започна малко по малко да се топи и тя пак и пак надигаше чашата, която любезно пълнеше седналият отсреща красив мъж, благоухаещ на непозната парфюмерия. Пространството и времето изчезнаха в безкрайността и Ника си помисли: не би й било неприятно и да легне с него. Танцуваха на някаква бавна музика, тя притискаше буза до силното му рамо и послушно кимаше в отговор на нищо незначещите му думи.

После всичко си дойде на мястото, защото непознатото ухание изчезна. Брадатият художник Жора я наливаше с кафе от грамадно канче и нагласяше копринените презрамки на гащеризона, а те все се изхлузваха от голите й рамене. Пламъкът на свещта се отразяваше в стъклената врата на спалния бокс, където по това време трябваше да спи Кеша, но днес го нямаше, защото днес беше петък, „татковден“. Ника протегна ръка, драсна с нокти по стъклото:

— Не искам никого — само моето момченце.

Дебелата Альона въздъхна:

— Непоправим случай.

— Жалко, биваше си го… как му беше името? Бил? — обади се Жора и посегна да запали цигарата си от свещта.

— Чудно къде изчезна — рече замислено Сеня Щейнбок и си сложи от цвеклото в чинията.

Доплака й се — и от всички тези думи, и от изпития коняк, и задето Кеша не си беше вкъщи, и просто заради объркания й живот. Но брадатият Жора събори свещта, Альона счупи чаша, Сеня изтърва цвеклото върху новата рокля на жена си.

„О, Боже, какво ми става, толкова е прекрасно всичко!“ — помисли си тогава Ника. Изгорената покривка, строшената кристална чаша, завинаги съсипаната „валутна“ рокля на Мила — за това трябваше да се тревожи и да си спомня десетки подобни и съвсем различни други случки със свещи, салати и какво ли не, да пият — за кой ли път — за двадесет и деветия рожден ден на Ника, за перестройката и гласността, за новата броня за форда на Альона, да пеят отдавна забравени идиотски песни за детето, което си бъркало в носа, и за сините пижами в град Сухуми. Впрочем за пижамите пяха вече на площадката на шестия етаж в очакване на асансьора.

Ника поостана на ъгъла, изпрати с поглед разноцветните светлинки на колата и си тръгна, като стъпваше нестабилно с високите токчета по разбития асфалт. Забеляза как се спогледаха в асансьора съседите от седмия етаж — мадам се е натряскала! — и с преувеличена независимост тръгна от асансьора към апартамента си. Вратата я учуди, отвори се без ключ, зейна от лекото докосване на дланта й. Ника опипа за ключа на осветлението, натисна го както винаги. За миг я споходи мисълта: защо, не беше ли оставила запалено в антрето; но не успя да се отдаде на никакви мисли повече, защото на пода в тясното антре лежеше, опнат в целия си гигантски ръст, отскорошният й познат със странното име Бил и той беше сега абсолютно мъртъв, както следва да бъде мъртъв човек, когато липсва голяма част от главата му, а онова, което беше останало от нея, не беше в пълно единство с тялото, тъй като дълбока кървава бразда го отделяше от него…

* * *

Павел Петрович Сатин с погнуса гледаше екрана на телевизора. Щом се появеше в едър план лицето на новия московски партиен лидер, той ядно натискаше дистанционното и превключваше на програмата от САЩ с пряко предаване на първенството по гимнастика. Но спорта мразеше още повече — след тридесет години работа в системата на Мосспортторг, последните десет от които в ролята на едноличен ръководител. Сатин пак натисна копчето. Там, в кинескопа, се разиграваше на запис сутрешният цирк с действуващи лица: партийно-стопанският столичен актив и в главната роля — първият секретар на градския комитет на партията. Злобно спря телевизора и се озова в пълен мрак. Уплаши се. Ключът за осветлението беше на пет, ако не и на шест метра — такава страхотна вила си беше избумкал, за да седи сега и да трепери зад прозорците с железни кепенци. Колкото и да се взираше, не успяваше нищо да види. Счу му се, сякаш някой идва към къщата с нож в ръка. Ужасът го притисна в дълбокия фотьойл, той не смееше да диша. Помъчи се да разпознае в тихото шумолене на лятната нощ стъпките на жена си, но до съседната вила, където беше отишла да играе карти, разстоянието беше поне двеста метра. Когато страхът му стана почти непоносим, изведнъж си спомни, че може да натисне дистанционното. От телевизора гръмна буря от аплодисменти, екранът светна и Сатин си пое дъх.

Видя се там, в залата, на втората редица, и отначало не се позна — той ли е, толкова стар, дебел и дори с нездрав вид? Всъщност какво ли значение има, щом скоро на всичко това ще дойде краят: и на вилата с железните кепенци, и на телевизора с дистанционното — какъв ти телевизор! — целият му живот отива на кино, защото го чакат поне десет години в кафеза и пак добре, ако и с толкова се отърве, че на колцина вече им светиха маслото, колцина пък сами се гръмнаха и няма кой да го извади от тези говна, а неговият завареник, това вълче Сашка, шибаният следовател, направо каза на майка си: „Аз твоя Сатин няма да го вадя от лайната“, пък Сатин дори беше обещал на ортаците: не бойте се, на Ленка момчето ще ни спаси, не е кой да е — старши следователят в Московската градска прокуратура Александър Борисович Турецки! А сега такива мерзавци като Гдлян и Иванов, завареникът му и той барабар, във всичко си пъхат гагата. Един приятел вече дочака „помощ“ — Юра Соколов, директорът на гастронома „Елисеев“, мъж и половина, осем години вече гние в земята благодарение на Меркулов, началника на Сашка, перестройчик гаден като тези от телевизията, намерили се, чистофайници, простаци такива, изпълзяха от някакви дупки, смръдльовци, с розови пръстчета чашката — наздраве за перестройката, Павел Петрович! Откъде ни дойде на главата и тая перестройка!

Но и това не беше най-страшното. Бившите му господари ще си извадят очите, а той сега ще опере пешкира — едните викат: взимай стока само от нас, иначе ще съжаляваш; другите: ако вземеш от тяхната продукция, ще те пречукаме. И наистина ще го пречукат, ей тъй ще си отиде и гроба му никой няма да знай. Чува се за подобни случаи, един домакин на базата в Очаково така изчезна, според мълвата бил зазидан в бетонена плоча…

— За реформа, и най-скорошна, другарю Прокофиев — изпиука някой от екрана с гнусен фалцет.

Сатин гледаше тълпата, наобиколила партийния лидер на Москва, разплутите усмивки по физиономиите, сред които неговата собствена му се видя най-непозната.

— Ама това аз го казах, мамка му! — изкрещя той внезапно към екрана.

— На кого си се развикал? Боже, колко е задушно! Защо си се херметизирал тук — с тия затворени прозорци… Спечелих двайсет и осем рубли, утре ще купя на Сашенка ново куфарче — от ония, дето имат закопчалки с шифър, нали ги знаеш.

Елена Петровна загърмя с кепенците, отвори прозорците. Тънката й фигурка в полуздрача изглеждаше съвсем момичешка.

— Къде се губи досега? Да не мислиш, че сам… много ми е весело? — Тази дума по инерция излезе от устата му, Сатин беше сигурен, че вече никога през живота, каквото и да стане, не може да му бъде весело. — А синът ти не може ли сам да си купи куфарче… — И довърши наум: „Лайнен следовател.“

— Гледай си щерката ти, остави Саша на мен.

— А тя къде е? Дванайсет наближава, как ще се придвижи чак дотук?

— Виж какво, Елвира скоро ще навърши четиридесет. Докъдето трябва, дотам ще се придвижи. Сутринта май отиде в зоологическата градина.

— Защо пък там?

— Така. Ще рисува животни. Както виждам, седнал си да се гледаш сам себе си, я превключи на втора да гледаме гимнастичките с адидаските трикца̀ „Сатин и сие“.

— Превключи! Я ми се махай от главата! Ако не бяха „Сатин и сие“, ти там щеше да си останеш, в твоите Соколники с нужника в двора! И кажи на Елвира: няма нужда да се разкарва до зоологическата, да си тури едно огледало отпред и да рисува, ще стане маймуна и половина!

* * *

Ника тичаше накъдето й видят очите и краката й кървяха от препъване в крайпътните камъни. „Какво става, какво става“ — си повтаряше непрекъснато, хлипаше и притискаше до гърдите си острите токчета на сандалетите. Не помнеше как се е намерила тук, не знаеше накъде и за какво тича. Спря се без дъх, отвори пръсти — туп-туп, се удариха в асфалта и останаха паднали на пътя лачените сандалети като две ранени птици, а Ника се повлече обратно, смазана от очевидната мисъл, че трябва да се обади в милицията. Ужас. Какво ще каже? Вкъщи има труп. Името му е Бил. Тоест беше. Не го познавам. В смисъл… Някой го доведе. Ето телефонна кабина. Носи в джоба на гащеризона само ключовете. Там на една пейка са седнали три момчета, смеят се като щури.

— Извинете, да ви се намират монети за автомата? Излязла съм без пари…

— Защо са ви пари? За хубаво момиче като вас всичко на света трябва да бъде безплатно. Елате.

Момчето леко се олюлява, но борави уверено с металния гребен. Телефонът дава сигнал. Момчето с пресилена куртоазия затваря вратата от външната страна. „Аз съм луда, луда! За милицията е безплатно — нула две и толкова.“ Изненадващо за самата себе си обаче тя избира друг номер, той е още от времето, когато нямаше представа какво ще се случи през следващите десет години от живота й.

Алексей слуша, без да я прекъсва, и щом Ника свършва, казва:

— Предполагам, че си даваш сметка кое време е — наближава един. Ако наистина е толкова сериозно…

— Да, да, страшно!

— Идвам.

Сърцето й така силно блъска, че тя едвам си поема дъх. И мислите й прескачат в такта на пресекливото дишане. Альоша — идва — всичко — ще — се оправи. Той — има — приятели — следовател — там — ще разследват — ще разберат — тя няма нищо общо. Всичко — ще се оправи.

Алексей тресна вратата на раздрънкания москвич, бързо се запъти към Ника и лицето му се изкриви в презрителна гримаса:

— На какво приличаш, Ника? Къде си се подредила…

— Идваха Альона с Жора и Мила със Сеня. Бяха на гости за рождения ми ден.

— Тогава честито.

— Мерси. И доведоха един „кандидат за женитба“.

Лицето на Андрей доби още по-презрителен вид.

— Всъщност някои подробности ми се губят…

— Не се и съмнявам.

— Не в този смисъл…

— Вероника, за мен е безразлично. И после?

— После той изчезна. Слязох да изпратя гостите, връщам се — лежи в антрето, мъртъв. Главата му строшена, гърлото прерязано, всичко в кръв, не знам какво да правя. Сега ще го видиш.

Алексей взе ключа от треперещите й пръсти, рязко отвори вратата. В антрето и изобщо в къщата нямаше жива душа — нито мъртва.