Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (35)

34

Преди осем дни, миналия четвъртък, директорът на свръхсекретен институт генерал-лейтенант Сухов е приел майор Анатолий Петрович Биляш от Държавна сигурност — по линия на своята дейност същият се е интересувал много от всякакви видове оръжие и се занимавал с доставки на въоръжение в чужди държави. Какво е искал Биляш от Сухов? Естествено, не самото оръжие, то не може тайно да се изнесе от института. Тогава? Разработки? Чертежи? Спецификации? — Дявол го знае какво е и как точно се нарича? Същия ден Сухов безследно изчезва и както по-късно установява следствието, точно тогава е бил убит и погребан в имението на княгиня Подворска. Биляш ли е убил Сухов — той е способен на убийство, — или някой друг, още е трудно да се каже, но това не е чак толкова важно: в случая нас ни интересуват жертвите. Ако Биляш е получил от Сухов чертежи (спецификации, разработки) на новосъздадено оръжие и ги е сложил в чантата „Адидас“, която на следващия ден е занесъл у Капитонов… В такава малка чантичка? В нея не може да се побере дори обикновен лист хартия. Честно казано, нямам представа колко място може да заема документация от подобен тип. Във всеки случай би трябвало да е доста обемист и тежък пакет, а сакчето на Биляш е било леко, полупразно… Филмова лента? По какъв начин Биляш би могъл да заснеме секретните документи? Дори не е имал време… Нещо ми се мярка в мозъка, но следващата жертва ми пречи да се съсредоточа, защото жертвата е моят приятел Гена Бабаянц…

* * *

„Скъпа кумице! Аз, източникът по прякор Птичка Божия, е основно образование до втори клас, литератор по рождение, изобретател и скулптор, полузадушен от мръсната партия и адската тоталитарна система поради десетгодишно лишаване от свобода за неизвършени престъпления и придобил известност (по Централната телевизия даваха документален филм за мен), но останал без гащи, в минута на душевно разнежване, очарован от сините ви очи и срещу обещанието за московско жителство, приех да работя за безславните органи на принудата по съвест, а не за пари (понеже стотачката, изплащана от вашите мошеници само веднъж месечно, и то със закъснение, не може да се нарече пари!), и изпълнявайки съвестно еднократната ви задача, направих всичко възможно и невъзможно да издиря в деветмилионната Москва детето Инокентий Славин на четири години.

Любовта ми към вас, кумице, ме отведе в мафията, на престъпна сбирка — те сега се провеждат навсякъде, и на свобода, и в лагерите, поради извършената парична реформа и нечуваната инфлация. Там се поразговорих с хората по поставения въпрос. Никой в Московията не е чувал за такова нещо, значи тази работа не е на нашите, детето Инокентий трябва да бъде търсено не сред престъпния свят, а в средите на кооперативните фирми или номенклатурата, на което съм се отдал понастоящем.

Анпасан ви съобщавам, че в столицата е развила бурна дейност група «Зоро». Това са народни отмъстители, хора, засегнати от системата, хвърлени по лагери с изфабрикувани дела и сега вече освободени. Техният девиз е «Граби награбеното!» (Но мен тая работа не ме засяга, пиша ви го за ваша обща култура.)

Ако науча за детето, ще се свържа с вас. Оставам с разбито сърце, винаги ваш,

Птичка Божия.

P. S. Кажете на вашите мошеници да посочват верния пощенски код в записите, защото миналия път изпратената ваша стотачка на адреса на моята клета майчица цяла седмица е обикаляла, докато дойде по предназначението си под формата на издръжка.“

* * *

Мойсеев безцелно разместваше столовете в кабинета по криминалистика, издухваше несъществуващи прашинки от папките, издърпваше и отново затваряше чекмеджетата на бюрото си. Застана пред витрината с оръжията, удари по стъклото и се уплаши да не го е счупил. Бързо изкуцука с бастуна до бюрото, взе лист и започна бързо да пише. Смачка го, хвърли го в кошчето, взе друг, сложи го на пишещата машина. Изчука първото изречение, издърпа листа и го запрати подир първия. Забеляза, че на ръба на кошчето като малка гирлянда на новогодишна елха виси лента за запис. Протегна ръка да я вкара в кошчето, но изведнъж по-скоро по навик, отколкото съзнателно извади пинцети и внимателно, за крайчето, свали кълбото тясна лентичка от кошчето и го сложи на чистия лист пред себе си. Колкото и да беше разстроен от всичко, което стана и ставаше, намери у себе си сили дори да се учуди: как се е запазила тази лента, след като за последен път беше работил със запис върху стара изсъхнала лента преди повече от седмица? Мойсеев вече няколко години използуваше за запис и монтаж на текстове двукасетъчен апарат и лепеше ленти сам в случай, че се скъсаха. Сега въртеше трепкащата лента, внимателно срязана от двете страни, сякаш така би се досетил какво е записано върху нея. И внезапно прозря: някой друг беше работил с тази лента. Той винаги ги режеше косо, под остър ъгъл, а крайчетата на тази лента бяха срязани под прав ъгъл и с подгънати краища — микроскопична част от милиметъра.

Отиде до шкафа, за да вземе течността и всичко друго, необходимо за залепване. Шишенцето беше почти празно. Много добре помнеше, че съвсем наскоро беше отворил ново. Значи някой в негово отсъствие е рязал и лепил лента в кабинета му. Обикновено без разрешението на зам. главния Амелин или на криминалиста Мойсеев никой нямаше право да влиза в кабинета по криминалистика, още по-малко да бърка по шкафовете. Втората връзка ключове от кабинета и от шкафовете беше у Амелин, той я пазеше зорко и я даваше само срещу разписка. Двукасетникът, както и други по-ценни неща се прибираха в сейфа, а шифъра му знаеше само той, криминалистът Мойсеев.

Понечи веднага да разбере от Амелин кой е работил в кабинета му, но после се отказа и се хвана за своята си работа, моментално изключи от околния свят: според правилата сне от шишенцето запазилите се отпечатъци от три пръста на лява ръка, а от капачката с четчицата — два пръста на дясната. Значи не е левак. Информация без никаква стойност, защото според сведенията на Мойсеев в Градската прокуратура изобщо не работеше нито един левак.

След това залепи на нова лента намерения отрязък, натисна „PLAY“ и чу два гласа — мъжки и женски. Прослуша записа няколко пъти, макар да звучеше като пълна безсмислица и не представляваше никакъв интерес от гледна точка на криминалното право.

„Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го играе Бърт Рейнълдс.

— Обратното, Джеймс се обажда.

— Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казаха тогава?

— Обсъждаха плана за поредното убийство. Мисля, че се отнасяше за началника на полицията.

— Това и аз го разбрах! Какво конкретно си казаха?“

Мойсеев пак и пак връщаше и слушаше, остарялото му сърце блъскаше в гърдите като износена машинка и той за първи път в криминалистката си практика не знаеше какво да прави със случайно попадналото му доказателство, а нещо трябваше да се прави спешно, защото това беше част от онзи запис, от който беше монтиран разговорът между Турецки и Бабаянц, монтиран в този кабинет и от техните колеги. Той нямаше никаква представа кои са Питър и Джеймс, нито Бърт Рейнълдс, който играел Джеймс, но явно ставаше дума за един от онези американски гангстерски филми, които напоследък бяха залели видео пазара. И той отново се вслушваше в думите, които произнасяше така познатият малко ироничен и леко нервен глас, без съмнение гласът на Саша Турецки, тогава още жив и здрав.

* * *

Следователят Галактион Бабаянц от Московската градска прокуратура разследва криминална афера в „пощенска кутия“ с директор генерал-лейтенант Сухов, изявен учен в областта на новите оръжия. В стола на прокуратурата Бабаянц я споменава пред колегата Александър Турецки и нарича случая „вонящ“, после двамата започват да обсъждат ДРУГО ДЕЛО, възбудено във връзка със смъртта на Татяна Бардина, и Бабаянц обещава да му даде допълнителна информация по него, той смята, че в това ДРУГО ДЕЛО са замесени високопоставени служители от нашата прокуратура. Във всеки случай е сигурен, че става дума за убийство — има предвид убийството на Татяна Бардина. Следователят Харолд Чуркин подслушва разговора им отначало на опашката, а после седнал в непосредствена близост до Бабаянц. Той не е знаел, че следователите Бабаянц и Турецки са сменили темата на разговора.

Бабаянц още не подозира, че точно преди деня на този разговор Сухов е убит.

Чуркин, тъп и амбициозен двуличник, съобщава на господарите си за подслушания разговор, той е доносник в една верига от престъпници, същите, които са откраднали тайните на Сухов и са го убили, той иска да се само изтъкне, той с животинска наслада преувеличава опасността от Бабаянц. Бабаянц трябва спешно да бъде изолиран от Турецки, трябва да му се измъкне каквото знае по „случая Сухов“. С измама го завличат у Капитонов, дават му да чете някакви нищо незначещи документи — и той си забравя там очилата. После го закарват в своята фабрика на смъртта и го умъртвяват по особено жесток начин.

* * *

Въпреки строгата секретност на информацията новината за насилствената смърт на Бабаянц и Турецки, а също за подготвяното покушение над главния прокурор плъзна в Градската прокуратура с мистериозна бързина.

Семьон Семьонович бе извикан първо в отдел „Кадри“ и оттам направо в Следственото управление. Мойсеев се държа неочаквано бодро и бодро отговаряше на въпросите, но подир четвърт час вече не би могъл да каже за какво всъщност ставаше дума. Тъкмо се върна в кабинета, и го повикаха в УСО (Криминално-съдебния отдел) — просто да си побъбрели. Той твърде грубо (което също не беше типично за кроткия криминалист) разкара „усошите“, а последвалото повикване от ГСО (Гражданско-съдебния отдел) направо пренебрегна.

Посред цялото това търчане по коридори и етажи го нападаха с телефонни обаждания и лични посещения, той отначало много любезно обясняваше, че следствието тепърва започва, после престана да вдига телефона и се заключи.

Но най-голямото му притеснение беше това, че същевременно трябваше спешно да подготви делото за убийството на Бабаянц. Всъщност дело на практика още нямаше. Само общи очертания. Да не би всички тези отделни листчета — неясно копие от протокола за оглед на местопроизшествието, акт от аутопсията и две-три мъгляви обяснения от служители в милицията да са дело? Мойсеев чукна на пишещата машина постановление за възбуждане на следствено дело, направи две искания: до Московската криминална милиция и до Областната прокуратура, провела мероприятията си по още пресните следи, и като реши, че се е заловил за случая тъкмо откъм погрешната страна, завъртя телефона на Чуркин.

— Харолд Олегович, елате, ако обичате, и донесете записа… знаете за кой запис говоря. Разговора между следователите Турецки и Бабаянц…

— С цялото си уважение към вас, Семьон Семьонович, не мога да ви дам тази касета — обясни Чуркин, изправен на вратата на кабинета по криминалистика. — Най-многото да си я презапишете, но с разрешение от Сергей Сергеевич Амелин. На вас поне не трябва да обяснявам колко важно веществено доказателство е тя, нали?

Мойсеев стана от бюрото и хванал бастуна си като тояга, тръгна към Чуркин.

— Аз водя делото за Бабаянц и бъдете така любезен да ми предоставите това важно веществено доказателство.

— Аз пък водя делото за Турецки — изсъска Чуркин и предпазливо отстъпи към коридора — и ми е много необходимо… и на мен ми се налага… трябва да имам всички данни… тоест доказателства.

Мойсеев, без да изчака, докато „специалният“ Чуркин се пребори със стилистиката, ловко изтръгна от вкопчените му пръсти касетата и се запъти към двукасетника си. Чуркин се опита да попречи, но криминалистът зае здрава отбранителна позиция пред записващата апаратура. След няколко минути презаписът беше готов и Семьон Семьонович тракна токове пред Чуркин:

— Благодаря за безкрайната ви любезност, Харолд Олегович.

Чуркин от злоба си забрави заглавието. „Интересно дали ще забележи този рапон, че съм сменил касетите“ — помисли си Мойсеев и врътна ключа.