Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (44)

43

След още петнадесет минути телефонът се взриви от дивия вик на „Двадесет и пети“:

— Грязнов! На обекта голяма патърдия, върна се домакинът, „нашият човек“ е изчезнал нанякъде, няма го в цялата къща! Открихме маскирана вратичка на оградата откъм реката и скорошни следи от женски токчета по тревата, водят към шосето и пътя за гарата! Последният влак за Москва е минал преди половин час!

„Само това липсва, Ирка да изчезне!“

— Продължавай наблюдението. Двайсет и пети, само че другия път недей да ревеш като заклан!

Грязнов завъртя шайбата и задъхано докладва, сякаш беше пробягал стометрова дистанция:

— Александра Ивановна, Ирина сигурно е потеглила с последния влак за Москва, добре ще е да я чака някой на гарата. Бих го организирал лично аз, но телефонът не млъква!

И наистина — тъкмо затвори, обади се Монахов.

— Вячеслав Иванович, да не чуе дяволът, май го открихме! Местният мотопатрул претърси „Шанхай“ в Подлипки. Гаровия квартал. Там в една задънена улица е паркирана кола. Много особена конструкция. Предницата е от фолксваген, а купето е кой знае от какво. В тъмното не се разбира. И цветът май отговаря. Лилаво-сив.

— Дай си координатите. Тръгвам. Без мен не предприемайте нищо! — развълнуван викна Грязнов, тресна слушалката и пак я вдигна, защото телефонът веднага иззвъня:

— Вячеслав, в Подлипки, по железопътната линия. Барака осемнайсет! Вече се свързах с местното управление! — крещеше с всички сили Романова. — Съобщението е лично от Ирина! Там трябва да е Транин с момченцето! Ирина е слязла в Подлипки. Съберете се всички там!

* * *

Ирина въртеше педалите към гарата, а вятърът отвяваше сълзите й. „Мръсник си, Транин, мръсник! Трябваше да те халосам с бутилката по главата, докато хъркаше!“ От време на време се озърташе назад, където светлееха бараките, и все я беше страх, че сега „Серьожка“ ще открие кражбата и за отрицателно време ще я настигне с колелото на приятелката си.

Някъде се чу шум от кола и тя видя как в тъмното зашариха светлини — от фарове? — там, дето беше леговището на Транин. Ако е човекът на Зимарина, загубени са с детето! Веднага ще я открият в нощния град! Но ето, наближават гарата, все трябва да има там някакъв дежурен.

— Дръж се здраво, Кеша! — извика, без да се обръща, и сви вдясно, към града — само тя си знаеше с какви мъки прекоси релсите и траверсите, като си помагаше с крак.

— Ира, много друсаш!

— Сега, сега, още малко търпение, моля ти се!

И двамата вече летяха през гаровия площад, когато силна светлина я блъсна от двете страни, заслепи я, велосипедът с все сила се удари във високия бордюр, Ирина изхвърча от седалката някъде встрани, повлякла и завързания за нея Кеша, извърна се във въздуха — за микроскопична част от секундата, — за да падне по корем, да не затисне детето, успя да почувства някаква твърда преграда на път към земята, усети пареща болка в гърдите и изпадна в безсъзнание.

Веднага дойде на себе си и се опита да се надигне от земята, но нещо я люлееше, а гърдите й се разкъсваха от болка. Разбра, че не е на земята, а лежи на нещо меко, наложи се да отвори очи, но не видя нищо друго освен черен таван, паднал съвсем ниско над нея. Потръпна от догадката си: караха я в кола. Значи е минало време, откакто падна от колелото. И още преди да се беше сетила за Кеша, чу гласа му, заглушаван от шума на мотора:

— Да, чичо Толя, всички ми викате, че ще ме карате при мама, ама само ме возите и возите. Всички ме лъжете, лелята обеща да ми купи тромпет, нищо не ми купи, после чичо Валера ме возеше, возеше…

„Кой е този чичо Толя? Къде ни карат? Кои са тези? Дали «верният приятел» не се е притекъл на помощ на Транин и двамата да са ни настигнали?“

Ирина безшумно се надигна на лакът: на предната седалка видя широкоплещест мъж с груби черти, той държеше на коленете си Кеша.

— Виж какво, приятелче, я да спиш и стига приказки. Майка ти там си изкара акъла, а ти ще ми тичаш по чуждите лели!

— Ама тя ми обеща златен тромпет! — викна Кеша, склони глава на гърдите на „чичо Толя“ и засумтя — заспа.

— Цар е! — каза шофьорът, Ира чу смеха му съвсем близо и — не, не го позна, по-скоро усети, че е свой, вгледа се в лицето му, но в тъмното не можеше да различи чертите му, ала знаеше — по начина, по който отметна глава, когато се засмя, — че е Грязнов.

— Слава — едва можа да промълви, и я разтърсиха сълзи, страх от преживяното, щастие, че най-накрая е със свои и малкият Кеша е на път за вкъщи. Не спря да плаче чак до Москва, докато Грязнов професионално я опипа от главата до краката, но със задължителното условие Саша да не научи, иначе той, Грязнов, ще си го отнесе, макар че, защо да си криви душата, много му е приятно даже, няма предвид пердаха; той, Грязнов, има тапия за фелдшер и прави прегледа на пациентката с пълно основание, може дори да й бабува някой ден, надява се да е скоро. Освен всичко друго вече смее с ръка на сърцето да потвърди, че Ирка си е съвсем окей, бирарията, на която налетяла, пострадала много повече. Всъщност тия адски пилоти Монахов и Горелик я заслепили с фаровете си от двете страни, иначе тя щяла да отпердаши с детето чак до къщи, заслужава медал за тази операция, обаче този медал за какво й е, освен да си го боцне — сеща се къде. По-добре на двамата, на Ирка и Саша, да им дадяха поне двустайно жилище, защото в гарсониера е много трудно да се плодят и множат; но иначе милиционерската работа съвсем го е откъснала от реалната действителност и той днес имал билети за среща в централния дом на литератора с поета емигрант Наум Коржавин, чиято поезия му допадала както по форма, така и по съдържание, достатъчно е да цитира например тоя стих: „Коя гадина събуди Ленин?“ — но билетите му изгорели. И когато караха по мъртвешкия „Кутузовски проспект“ в посока Матвеевско, Ирка спря да реве и взе дори да й става смешно от монолога на Грязнов, но гледаше да не се смее, защото се боеше, че от този смях ще я избие пък на истерия.

— Знаеш ли какво искам да ми кажеш — вече по-сериозно продължи Грязнов, — как постъпи с Транин? Уби го и го зарови?

— Транин ли? Той е там, в осемнайсета барака… Слава, знаеш ли, откраднах колелото.

— Забрави за колелото, върнато е вече на собственика и за щетите са му платени 50 р. от джоба на старши лейтенант Горелик, който факт той не възнамерява да забрави и ще изиска милицията да му осребри сумата.

Ирина затвори очи. Спомни си: светлините на колата близо до бараката, където хъркаше Транин. Значи не са били момчетата на Грязнов, а „верният приятел“ на Валерия Зимарина. Тя започна хаотично да разказва на майора за премеждията си, като прескачаше от вилата на прокурора в Акушинско на леговището на Транин в Подлипки, но Грязнов я разбираше от половин дума, кимаше и почесваше наболата рижава четина по брадичката си.

* * *

— Виждате ли, Константин Дмитриевич — каза Борко и прекара гумата на молива по екрана, — номерът, който ми дадохте, е последен. На седми и на деветнайсети ред вместо номерата имаме нули.

Меркулов за първи път през живота си седеше пред компютър. Той внимателно следеше манипулациите на Борко за влизане в програмата на Биляш, както му обясни кагебистът, но всички тези означения само му се мержелееха пред очите и оставаха недостъпни за разума му. Сега се подреди колонка от цифри и той наистина видя накрая номер „2874“, който знаеше от Романова. До номера се изписаха букви като от гръцката азбука:

є җ α θ ν γ

— Да речем, че картата с този номер е последна, тъй като номерата се сменят във възходящ ред през шест.

Меркулов забеляза сега, че наистина предният номер — 2868 — е с разлика от шест.

— Андрей Викторович, казахте, че ваши служители ще дешифрират списъка. Днес е събота, тоест вече е неделя. Работят ли в почивните дни?

— М-м… Обикновено да.

— Може би номерът е на самия Биляш. След като карта със същия номер е открита в колана му? Просто номерата да са в обратна последователност, а името Биляш така да се изписва на гръцки?

— А, аз… това вече го проверихме. На гръцки е пълна безсмислица. Отделно, че за Биляш подобно изписване би било непосилно, той на латиница едва си пишеше името и все сверяваше по листче. По-скоро са нарочно подменени символи и ако си поблъскаме главите, накрая всичко ще излезе страшно просто.

— Само не разбирам откъде е разполагал с гръцки, как се казва това?

— Клавиатура? Клавиатурата няма нищо общо. С комбинации от тези цифри вдясно може да се изпишат около седемстотин знака и графически фигури. Както виждате, Биляш е кодирал само текста, който — предполагаме ние с вас — представлява фамилни имена. Ако отгатнем поне едно, ще имаме шифъра за останалите. И както вие самият казахте в началото, това ще е задача за първолаци. Но за съжаление нямаме нито едно означение, което да е с пет букви, за да отговаря на името Биляш.

— Или на прякорите. Защото Бил например едновременно е и съкращение, и прякор.

Борко с вдигнати вежди наблюдаваше екрана. Без очилата и симпатично разрошен изгледаше съвсем млад.

— Знаете ли какво, Андрей… Може ли така да ви наричам? Ами ако сред вашите програмисти и оператори има някой, който да се окаже от групата на Биляш или друга подобна?

— Изключено! — не го остави да довърши Борко.

— Изключено е, разбира се. Въпросът беше, честно казано, провокационен.

Борко намръщен извърна глава и видя засмяното лице на Меркулов.

— Не забравяйте, Андрюша, че все пак съм следовател. Вие не сте дали нищо на програмисти, нито на оператори — сам сте изпълнили всичко точно защото нямате доверие на никого в това ваше опорочено учреждение.

Борко сви устни, но Меркулов видя, че едва се сдържа да не се засмее. Накрая не издържа, прихна в шепа точно както малката Лидочка, когато Меркулов я изобличеше в някоя щуротия, и каза:

— Да опитаме ли? Тъкмо преди да се обадите, завърших схемата на цифровото избиране и вместо гръцките букви, както ги нарекохме с вас, сложих цифри. Така че последният номер гласи: сто и деветдесет, сто деветдесет и едно, сто деветдесет и четири, сто и осемдесет, сто осемдесет и едно, сто осемдесет и пет. Какво ще кажете, Константин Дмитриевич?

— Да. Гончар. Тоест Гончаренко. Биляш обещал да му даде пропуск за Беса. Вероятно е последният. И в името му няма еднакви букви.

По някакъв невъобразим за Меркулов начин Борко с едно движение на пръста изкопира „гръцките букви“ от последния ред и под тях сложи руските:

є җ α θ ν γ

Г О Н Ч А Р

— Да речем. Тогава презимето във втория ред се чете така: — Борко написа:

„А----Н“

— Амелин?

— Да предположим. Но тогава как ще се прочете името в третия ред, ако двете последни букви са „ее“? Смятам, че може би са две съгласни, но не е задължително. Веднага обърнах внимание точно на този ред, защото един от контрагентите на Биляш по военните пратки в чужбина се казва Кингсепп.

— Да, наистина. Вижте, и „н“-то съвпада, и „г“-то!

— Точно така е. И тогава презимето в четвърти ред се прочита веднага като Чеснов.

— Гончаренко спомена прякор Чесновия. Някой Чесноков?

— Не познавам. Ще трябва да помисля. Вижте какво получихме в първи ред.

Меркулов следеше появата на сините букви върху светлия фон до номер 2730:

. Е О К . И С . О .

Ръцете на Борко замряха над клавиатурата, замръзнаха във въздуха.

— Не може да бъде! — възкликна с приглушен шепот. — Константин Дмитриевич! Какво става, по дяволите!

Буквите върху екрана не говореха нищо на Меркулов, но според реакцията на Борко явно името беше на голям функционер от КГБ.

— Андрей, може ли да се обадя на шефката? Или по-добре от автомат, а? Само да й кажа, че пропускът е за Гончаренко.

— Обадете се и кажете каквото искате, само че от онзи апарат, той не се подслушва.

Меркулов избра директния на Романова и се унесе в безкрайните сигнали. Най-накрая слушалката бе вдигната и той чу съвсем слабо гласа на Романова:

— Ало…

— Какво има, Шура?

— Ох, ти ли си? — Дочуха се подозрителни похлипвания. — Тя докара детето, тази глупава гъска, пиленцето ми. Ти представяш ли си?!

Меркулов усети, че гърлото му се стяга и предметите пред очите му се превръщат в голямо цветно петно. Вдиша възможно най-дълбоко, няколко секунди задържа въздуха в разширения си гръден кош, после шумно издиша и спокойно каза:

— Много добре. Много добре. Сега ме чуй. Онова нещо е на Ромка.

Чу как Романова шепнешком повтори: „Онова нещо е на Ромка.“ Помълча и високо му отговори:

— Много добре. Скоро ли си идваш? Тогава те чакам.

Меркулов затвори телефона и погледна през рамото на Борко: на екрана вместо непонятните знаци се бяха подредили имена и прякори: Феоктистов, А. Пухин, Кингсепп, Чеснов, И. Пухин, Бил, Саламандра… Хам, Транин, Козата… Болотин, Толбаев… Общо двадесет и четири.

Борко се обърна към Меркулов:

— Знаете ли защо на две от имената вместо номера има нули?

— Сигурно вече не са в групата на Биляш.

— Вече никъде не са. Полковник Игор Пухин, командир на един от полковете на Кантемировската дивизия, беше убит от неизвестни лица преди два месеца. Братовчед му Аркадий стана заместник по политическата част на същия полк две седмици след смъртта на полковника.

— Тогава Козата вероятно е Татяна Бардина… Поминалата година е убита от Биляш… Андрей, може ли да си препиша списъка?

— Няма смисъл. — Борко натисна някакъв клавиш и от принтера излезе красиво отпечатан списък, но без имената на Красниковски, Амелин, Чуркин, Зимарин. — Това не е група на Биляш, а е група на Феоктистов, генерал-лейтенант от службите за сигурност и началник на Шесто управление на контраразузнаването. Самият Биляш е бил в едно от поделенията на група и членовете й са имали пропуски — всеки шести номер след самия Феоктистов. Сигурно това е група на Пухин.

— Искате да кажете, че цялата група на Феоктистов наброява сто четиридесет и четирима души?

— Прекалено опростен аритметичен подход. Боя се да не излязат много повече. Безкрайно съм ви благодарен, Константин Дмитриевич, че ми помогнахте да намерим ключа за загадката. Неудобно ми е, че ви загубих толкова време. За съжаление аз самият не ви бях полезен. Всъщност всичко това не ви интересува… А, не, без майтап, наистина бих се радвал вие и вашите приятели да бъдете с нас. Ето този списък ни говори много. Вътре в армията, в КГБ и в милицията се шири заговор, това не е налудничава идея, а самата реалност. Полковник Игор Пухин малко преди да загине е водил доста неприятен разговор с генерал Феоктистов. Притежавам част от него, записан на касета. Тогава не обърнах голямо внимание, помислих, че е редовната междуведомствена дрязга… Както и да е, то е дълга история… Вие бързате. Когато сте по-свободен, обадете ми се, можем да се видим и в най-скоро време. Не отлагайте, Константин Дмитриевич. Да вървим, ще ви изпратя. Насам, ако обичате. Слизате по стълбите до сутерена и оттам се излиза в двора.

Борко отмина вратата и дръпна една от куките на закачалката за връхни дрехи. Отвори се проход в стената, в който влязоха приведени. Озоваха се в доста голяма стая с врата за задните стълби. В единия ъгъл бяха натрупани матраци, в другия имаше хладилник. „Боже Господи, нима е възможно всичко това! — мислеше си Меркулов, докато слизаше по извитата и почти неосветена стълба. — Нима е прав Саша, че се върши Престъпление и жертвите му са безчет?“