Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (32)

31

17 август, събота

Водата нежно го прегръщаше, люлееше го на повърхността си, спускаше го към дъното, той дишаше леко и свободно и нищо не смущаваше живота му в тази приятна прохлада. Но постепенно ставаше по-топло, водата вече не беше толкова гладка — отначало стана пухкава, после грапава, накрая бодлива, започна да шумоли, да му пречи. Той се опита да отвори очи и го блъсна вълна от болка и жар. Вече нямаше никакво съмнение, че се е върнал в този свят, който се беше опитал да го отхвърли завинаги.

— Като дойде на себе си, веднага ме извикайте. Гледайте да разберете името му. За да уведомим близките.

— Нали няма да умре, Давид Лвович? Толкова е млад…

— Ще знам със сигурност едва след подробните изследвания и рентгена.

„Няма да умра, вече не съм умрял!“ — искаше да извика Турецки, обаче още не чувстваше езика и устните си. Надви болката и отвори очи, но успя да види само тясна ивичка светлина, която веднага изчезна: вратата за коридора се затвори. Значи е болен. Кога и от какво се е разболял? Коя дата сме днес? Колко време е бил в безсъзнание? Извърна очи встрани и видя голям кръст на тъмен фон. Часовникът на стената показва четири и петнадесет. Но какво е — ден или нощ? Това не е кръст, това е рамката на прозореца. Вън отминава нощта. Много искаше да разбере какво има там, зад прозореца, долу, под бавно просветляващото небе. Повдигна се на лакът. Сякаш нажежено желязо се стовари върху рамото и главата му и той си спомни всичко, като че ли го видя на филм, прожектиран отзад напред: бесния камион, горичката, мръсната речица, смрадливия канал, татарите, Керим, затвора, Чуркин, Амелин… Не, още не е мъртъв, никак не иска да умира, но някой друг ужасно го желае. И този друг ще отиде или вече е отишъл в килията с изкъртената плоча, за да го убие, ще напише от името на Турецки предсмъртно писмо на лист с неговия, на Турецки, собственоръчен подпис. Не, вече нищо няма да напише, защото Турецки го няма в килията, значи ще го търси и ще го намери, понеже никак няма да е трудно: в затвора бързо ще разберат как се е измъкнал, къде тръбата излиза на повърхността и къде са го откарали след произшествието с камиона. Трябва незабавно да се измъкне от тази болница, тук не е затвор, трябва просто да стане и да си отиде, както е, с тази фланела шестдесета мярка, да стане от леглото и да си отиде.

Стигна до вратата като по палуба, подът се люлееше, стените сякаш щяха да се разпаднат, но той все пак успя да хване вратата за дръжката и я дръпна, но вратата си остана непокътната, а той се намери на пода, повлякъл и шкафчето на другото, празното легло.

Сестрата долетя със скоростта на светлината и със същата скорост излетя обратно, за да се върне след секунди със санитар, който имаше типичните за професията габарити. И той с лекота положи Турецки на леглото, шляпна възрастната сестра по дебелия задник и излезе. Сестрата нареждаше нещо, но Турецки не я чуваше, сърцето му щеше да изскочи от ужас: оттук не може да се измъкне.

— … Сега ще дойде докторът и ще направим рентген — като на малко дете обясняваше сестрата. — А сега да чуем имението…

— Саша! — изстреля Турецки и веднага съжали: „Тъп козел, защо си казваш името, тъп козел!“ — Козлов. Александър!

— Козлов. Александър. И дата на раждане?

— Трийсет и първи декември хиляда деветстотин шейсет и пета година. — Малко си намали годините.

— Така. Сега адресчето?

Фантазията му се изчерпа и той дълго не можа да измисли друга улица освен „Фрунзенска“, на която наистина живееше.

— Нищо, миличък, не се притеснявай, ако имаш телефон, ще се обадя на жена ти или на майка ти.

— Живея на „Пятницка“, у един приятел. Обадете се, ако обичате, на леля ми, други близки нямам. Кажете й, че се обаждате от името на племенника й Саша от „Пятницка“, точно така й кажете, ама веднага, че ще отиде на работа, и на никого да не казва… леля Шура ще търсите…

* * *

През последните две денонощия полковник Романова спа не повече от шест часа общо и на пресекулки, като същевременно провеждаше телефонни разговори, излизаше, подтичваше из сградата на „Петровка“ 38. Но упорито не се прибираше вкъщи и сега, в три през нощта, седеше на бюрото си, обронила глава на ръцете. Не би могла дори на себе си да обясни защо седи така, щом, все едно, до началото на работното време това беше без полза, а и за работата, и за нея самата по-полезно би било да се прибере. Но все пак я обори сън, тя едва се надигна, свали униформената куртка и ботушите, легна на тесния кожен диван. Спеше леко, все й се причуваше телефонът и когато след два часа той наистина иззвъня, тя помисли, че пак само й се е сторило, и се опита отново да заспи, но апаратът упорито прозвънваше с камбанката на прекия й телефон.

Племенникът Саша… От „Пятницка“… На никого да не казва… Тя стенографира чутото в специално приготвения бележник, без да задава никакви въпроси и още без да разбира за какво и за кого става дума. Записа адреса на болницата, помоли да й обяснят как да стигне с такси, облече се и се обади в гаража. Саша от „Пятницка“. Щял да носи някакви цигари на „Пятницка“. Постоя, поразмисли, свали куртката и измъкна от бюрото стара вълнена жилетка, кой знае защо престояваща там вече коя ли година. Погледна се в огледалото — сега наистина е „леля Шура“. „Помоли на никого да не казвате.“ Добре, Александре, полека-лека ще се ориентираме в обстановката. Преди два часа го блъснал камион, и то къде, на майната си, ами дотогава къде е бил?

Докато стигна до болницата, вече беше съмнало.

— Не влизай в двора, чакай ме тук — каза тя на полузаспалия шофьор и тръгна към травматологията, третата клиника, която й се налагаше да посети през последното денонощие.

— Нищо страшно, Александър Козлов. Костите ви са здрави, нямате вътрешни увреждания. Малка контузия и мозъчно сътресение. Пълно спокойствие и до няколко дни всичко ще мине.

Турецки искаше да възрази: какви дни, още днес трябва да се омете оттук, но дежурният лекар вече излизаше от стаята, а на вратата се появи разтревоженото лице на Александра Ивановна Романова.

— Никакви посещения днес, поне до довечера — екна сърдит гласът на доктора.

Изминаха поне петнадесет минути, преди в стаята да се появи шефката на Московската криминална милиция, съпроводена от същия сърдит доктор.

— Най-много половин час — не промени тона докторът, макар че говореше вече тихо, вероятно инструктиран от Романова. — И никакви вълнения, пациент Козлов — неочаквано смигна той на Турецки и затвори вратата отвън.

— Хайде сега, разправяй защо ме накара да разигравам тази комедия, Александър. Имай предвид, че времето ни е много кът.

— Каква комедия, трябва незабавно да се излови цялата банда начело с главния прокурор Зимарин… Не, не бълнувам, ще гледам да съм максимално кратък, макар че е дълга история. Всичко започна от онзи Бил, по-точно от момента, когато поех делото за убийството на Татяна Бардина, и завърши с това, че станах затворник в „Бутирки“ и избягах оттам, но това е друга история и сега нямам време за нея… Много неща все още не разбирам, но е ясно, че са решили да се отърват от мен. Наистина всичко ми се е объркало, но не е само от контузията. Ще започна отзад напред, имайте търпение. Докато ме разкарваха от рентген на рентген, някои неща ми се проясниха, сигурно не от рентгеновите лъчи…

В началото на разговора Романова извади бележник с писалка, но като си записа две-три неща, го остави и просто слушаше, а погледът й ставаше все по-тежък.

Изпуснал се пред Красниковски… Ника не е взела никакъв „порт-прес“ от Бил… Красниковски го изпратил за цигари… Срещнал Валерия Зимарина. Мислел, че е случайно. Тя го навила да й разкаже един филм, американска кримка, а после го помолила да откара цигарите на Ключански… Там го пипнали заедно с хората от фирмата. В затвора дошли Амелин и Чуркин, дали му да прочете „чистосърдечното признание“ и му пуснали запис на разговор с Бабаянц, от който следвало, че те двамата са най-долните престъпници, подготвяли убийство на главния прокурор, в мафията са и тем подобни… записът бил монтиран от разговора с Валерия… затворили го в килия, там щял да умре или щели да инсценират самоубийство, но по една случайност…

— … А сега да се върна в началото. Когато изчезна Бабаянц, някой ми се обади по телефона, говореше с кавказки акцент. Помислих, че е Гена, попитах го защо не е дошъл. Тогава се учудих, че ме нарече „генацвале“, което не е арменско обръщение. А когато намерихме трупа на Бабаянц, Красниковски каза: „Жалко за нашия генацвале.“ Тогава бях толкова потресен, че не обърнах внимание. Но не е само това: който ми е звънил, е разбрал, че не съм се виждал с Гена, и ме оставиха на мира. Временно. Красниковски е специалист по удушване. Тренирали сме заедно самбо и той ми е показвал как става, макар да няма нищо общо със самбото. Биляш, врачката Балцевич и Ана Чуднова са убити по еднакъв начин и той е точно този. Артур пуши „Кент“, у Капитонов експертизата откри тютюн „Вирджиния“. На кого възложиха да разследва убийството на Балцевич? На Красниковски. Ето защо от апартамента й така навреме изчезнаха всички компютърни записи. Пак той нареди да се прекрати огледът в имението на Подворски. Красавицата с моряшкия костюм, дето взела акъла на капитан Мартинчик, е Валерия Зимарина. Виждал съм моряшкия й тоалет. От моя разказ май още по-мешана салата стана, Александра Ивановна?

— Стана. Но иначе най-много бих искала ей сега, на секундата, да се пенсионирам — неочаквано сподели Романова и пак неочаквано додаде: — Давай нататък!

— Нататък: трябва да измъкнем Кеша от Зимарини. И друго, ако тази компания разбере, че съм избягал от затвора, ще ме открият мълниеносно и можете да ме отпишете.

Романова седеше на стола като истукан, без да мърда, без да мига. Изведнъж попита:

— Какви лакове предпочита Зимарина?

— Различни. Напоследък май беше със зелен, перлен. Защо?

— Знаеш ли, честно ще ти кажа: всичко, което ми наговори досега, бих взела за бълнуване, ако не бяха някои дребни подробности. Гончаренко се разтреперва от страх, щом му споменеш името Красниковски. Самият Артурчик пък е обезпокоен от активността на Ромка в издирването на Славина, чак сега си спомням израза на лицето му, когато четеше рапорта от Матвеевското управление. Ромка щеше да стане разноглед, когато чу, че случаят е прехвърлен на Красниковски.

— Александра Ивановна, ако не беше онзи глупашки разговор с Валерия, който тя е записала, и аз не бих повярвал. Тя много настояваше да се разходим с нейната кола. Хубава разходка щеше да стане за мен — до гробищата. Като не се получи, измислиха номера с Ключански. Сигурно Зимарин им е тартор, той е подписал заповедта за арестуването ми. Красниковски е боксьор, самбист — изпълнител.

— Как да повярва човек, че негов приятел и дългогодишен колега е убиец…

— Всеки убиец е нечий приятел и колега, Александра Ивановна. Аз едно не разбирам, защо отвлякоха Кеша и защо убиха Аня, ако те самите са взели чантата на Биляш?

— Не разбираш, защото не знаеш — според експертизата убийствата на Биляш и Балцевич са извършени по еднакъв начин, но Ана е убита от някой друг.

— Но Валерия сто на сто действа съвместно с Красниковски!

— Виж пък аз какво успях да науча: от разговора с Гончаренко става ясно, че Биляш е донесъл за някакъв Бес документи с изключителна важност. Грязнов е викан в КГБ, там успял да научи, съвсем потайно естествено, че Биляш е бил приет лично от генерала, чийто труп открихте с Вячеслав, а той бил изобретател на ново секретно оръжие…

— Как се казва?

— Сухов. Говори ли ти нещо?

— Говори ми. Но какво точно — не мога да се сетя.

— Логично е да предположим, че самата Зимарина е свързана с Беса. Гончаренко беше сигурен, че Славина е взела чантата, и когато му обясних, той нарече някого отрепка. Може би Артур. О! Но ти не знаеш, че Грязнов намери чантата на сметището, където извозват боклука от Матвеевско. По катарамите има отпечатъци от пръстите на Биляш. Чантата е била празна естествено, от вътрешната й страна е залепнала тънка ивичка целофан, бандерол от опаковка. Сега всичко е в лабораторията, изследват микрочастиците. Защо ти разправям всичко това? В чантата е имало някаква кутия с размери: петнайсет сантиметра ширина и дебелина пет. Спомняш ли си, Ника разправяше, че чантата била съвсем лека, висяла на рамото му, докато танцували.

— Може и да е диамант, а — стотина карата?

— Може, но интуицията ми подсказва друго.

— Александра Ивановна, Валерия търси учителка по музика, разпитвала секретарката на Зимарин дали не може да й препоръча някоя. Клавка, нашата секретарка, ми каза. Може Грязнов да измисли нещо.

— Съмнявам се сред нашата агентура да има музиканти… И още нещо. Някой много иска да те види мъртъв. Защо да не му доставим това удоволствие. Какво ме гледаш?

— Не е лошо като идея — измънка Турецки.

— Е, помисли по идеята, докато говоря с доктора. Първо, това ще ни развърже ръцете, ще притъпи бдителността на враговете, ще спечелим време. Второ, няма повече да те преследват. Сега ще се разтичам по всички тези истории, ще събудя Грязнов, с неговия Горелик да търсят Кеша, макар че това ще ни изправи срещу ръководството. Шахов, министърът, голяма аларма вдигнал, иска сегашният ни шеф Мириков да мобилизира цяла Москва и моментално да се намери детето. Наясно ли си — дали не е завъртял нещо със Славина?

— Кой? Мириков?

— Ох, Александре, май наистина не си наред. С Шахов, разбира се. Добре, чисто и просто женско любопитство.

— Александра Ивановна — спря я Турецки, когато Романова вече се канеше да излезе, — моля ви, приберете Ирина някъде. Може би у Меркулови, тя се разбира с тях. Днес ще духна оттук, най-късно довечера.

— Е, това вече докторите да решат. За такова нещо на мен не разчитай! — каза Романова и отново посегна към бравата.

— И още нещо, Александра Ивановна! Ушите на Биляш издават следи от измръзване. Наистина, подробно разгледах рисунките още когато му правехме словесния портрет, и това ме заинтригува. Наредете да се проучи дали не е работил на север преди около осем години. Ако да, имам някои подозрения…