Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (25)

24

В помещението с табела „Грил бар“ естествено нямаше нито грил, нито бар. Върху стъклената витрина бяха подредени в редичка еднолитрови буркани с доматено пюре по осем рубли — конкурентни цени. В ъгъла лелка с мръсна манта продаваше наливен кайсиев сок. Половината заведение беше затрупано от дървени каси с щръкнали във всички посоки пирони. Момче на около дванадесет години с маратонки „Пума“ и жокейка адидаска държеше на ветрило няколко плоски дъвки и равнодушно повтаряше: „Американска за балони, само рубла парчето, американска за балони…“

Турецки преглътна яда си от обичайната картинка на недоносената свободна инициатива, взе да си отворя път към щанда и усети, че не всичко беше същото в този „бар“, нещо по-особено нарушаваше привичната обстановка. Обърна се. Видя отсреща Валерия Зимарина, подпряна на стената, тя го гледаше учудено-въпросително. Той усети, че го залива гореща вълна, и в невъзможност да се помръдне от мястото си стоеше до щанда и не отговаряше на отправения явно към него въпрос: „Какво ще обичате, другарю?“

Колко време мина, откакто се бяха виждали за последен път? И кога беше това? През есента? В началото на зимата? Когато навън безкрайно ръмеше, а в хотелската стая беше прекалено топло, кой знае дали от силното парно, или от техните разпалени тела. Когато на сутринта позорно избяга — не от нея, а от целия този сладък живот за чужда сметка с пътуванията до Сочи и сауната в Прибалтика, от постоянния страх, че всесилният й съпруг може да научи. Беше казал на Меркулов: „Взех нещо да я дразня“ — но това беше чак после, когато тя му искаше обяснения по телефона и не приемаше нечленоразделните му оправдания. А по-късно очевидно на хоризонта се е появил Красниковски…

Но той вече вървеше към нея с непринудена — поне така си въобразяваше — усмивка и я заговори с неочаквано изтънял глас:

— Валерия?! Здравей. Най-малко тук съм очаквал да те видя…

Тя му подаде ръка с бижута на всеки пръст:

— Че къде в наши дни можеш да срещнеш нормалните хора освен по такива долнопробни места? В нашата страна всичко се продава и всичко се купува, обаче изпод щанда. За цигари ли си дошъл? При Иван? И аз купувам от този мошеник. Дошла съм за десет картона. Почакай го, влезе в склада. Натрупал тук барикади, не можеш да се разминеш, милиони върти, а трудовите хора плащат майка си и баща си…

А, тя все пак си беше и от това „долнопробно място“, и от „нашата страна“, нейната умопомрачителна външност и супертоалетите й вече не можеха да го излъжат, че цялата беше неделима част от огромния безжалостен валяк, който вече дори в легалния печат се наричаше държавна мафия. Това умозаключение отпусна душата му. Турецки се усмихна и попита вече със собствения си баритон, с който говореше още от петнадесетгодишен:

— Ти ли си „трудовите хора“?

Валерия приятелски се засмя:

— Защо, не съм ли? Надявам се, още не си забравил как работя? Нямам нищо против още веднъж да ти покажа колко съм неуморна и как ме бива… Охо, още не си се отучил да се изчервяваш, а?

— Лера, наистина много бързам, само да купя цигари, и бягам.

— Ах, моля ви се — сега пък се начупихме. Просто така го казах, за закачка. И аз бързам. Но за теб бих намерила време… Ето го Иван. Направи се, че не се познаваме, иначе той се стяга. Взимам си „Кента“ и те чакам навън.

Той излезе от „бара“ със загърнат във вестник картон „Столични“. Валерия безцеремонно го хвана под ръка.

— В края на краищата, ние сме стари приятелчета, Турецки — каза изведнъж настоятелно. — Ела да си побъбрим петнайсет минутки в моята кола.

Тя кимна към луксозното волво, самотно паркирано на отсрещната страна на улицата.

— Можем и тук да побъбрим… — отново се почувства неудобно Турецки.

— Как не! Тук се мяркат толкова познати, все някой ще ни издаде. Защо ме гледаш така? Викаш си: тя пък откога взе да се бои, нали?

— Да, откога?

Тя сведе поглед, въздъхна, леко докосна ръката му:

— Точно сега никак не ми е лесно, Саша.

В гласа й прозвуча непресторена тъга. Турецки реши наполовина да отстъпи, но твърдо каза:

— Добре, Лера. Ето и моята бракма. — Ритна гумата на ладата. — Тук не можем да стоим, ще се поразходим из Москва.

Леко безпокойство засенчи за миг лицето й, тя погледна към волвото и махна с ръка:

— Добре. Да се поразходим.

— Да не те е страх, че ще ти я откраднат?

— Да ми я откраднат ли? Не, тя е със специално заключване.

Качиха се. В шпалир отлитаха масивите на московските сгради, унили като целия град. Въздухът миришеше на изгорели газове. Валерия не започваше първа, Турецки не успяваше да измисли тема за разговор. Излязоха на Москва река. Тук миришеше на нефт и шоколад.

— Саша, спри някъде. Нали знаеш, не мога да се возя.

Тя се облегна назад, коленете й се оголиха. Носеше чорапи със сребриста нишка. Все същият привличащ аромат на чистота и прекрасен френски парфюм.

Той спря колата до една панорамна площадка. Валерия извади седефена пудриера, но само се погледна в огледалцето и без да се пудри, пак я пусна в чантата.

— Погубих си младините с моя Мухоморко, Саша, Ето вече имам бръчки, а животът ми е за никъде. Напоследък е станал много мнителен, затваря ме във вилата.

— Искаш да кажеш — заключва те?

— Е, не буквално. На всеки петнайсет минути се обажда да ме проверява. И… даже ме е срам да ти призная… бие ме.

Тя придърпа полата нагоре, дотам, където се видя загорелият й крак. Турецки позна комбинезона й, червен с черни дантели, и тялото му леко се напрегна пряко волята. Но в същия момент изпита известно облекчение — непривлекателната синина го поуспокои.

— Просто ми идваше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще остане жив, а пък аз да го излежавам…

— И какво, да не искаш аз да го направя? През ум да не ти минава такова нещо! Няма ли по-лесни начини, като развод например.

— Тогава той ще ме убие! Не го познаваш! Този правозащитник на всичко е готов! Ще трябва аз да избързам. Не те карам да го убиваш, но ми кажи някакъв начин, за да съм сигурна! Не издържам вече, не издържам, не издържам…

Притисната до рамото му, тя галеше коляното си с разтреперана ръка.

— Саша, Сашенка…

Той рязко я отмести.

— Лера да прекратим този разговор. Ще те откарам до твоята кола. Съчувствам ти… — Направи усилие в гласа му да няма ирония. — Много ти съчувствувам, но нямам намерение да ти давам никакви съвети.

— Чакай! Не пали колата! Само малко да се успокоя…

Извади цигара, жадно дръпна. Турецки видя, че е много развълнувана, стига това да не беше някакъв фарс. Не, тя нямаше никакви причини да му сервира такива сцени. Освен с надежда за ново сближаване: пожали ме, доближи се, спомни си, спомни… Но те случайно се бяха срещнали! И той наистина си спомняше, отпъждаше спомените и пак си спомняше. Валерия тихо му говореше, а той я видя на верандата на хотела в Адлер, долу шумеше морето. Тя стоеше със същия червено-черен комбинезон и откопчаваше къдравите жартиери от чорапите си. Той я придърпа към стаята, но тя каза: не, защо, нека тук, нека целият плаж ни види; обърна се с гръб към него, опря се на перилата… Спомни си нощния полет към морето, нейната глава в скута му, нека мислят, че е заспала, но той много добре знаеше как не им е до сън и на двамата…

Валерия продължаваше да говори, но той почти не разбираше какво, искаше само едно — пак да притисне главата й към слабините си и както тогава, в самолета… Направи усилие и се вслуша…

— … Седя си, гледам телевизия всяка вечер, имаме такава антена, хваща цяла Европа. Само че нищо не разбирам освен каквото се досетя. Има много интересни филми. Един тип убива проститутки, защото майка му била такава и той имал комплекс още от дете. А в друг филм — как двама приятели убиват полицаи, и те с комплекси: защото на единия полицай по погрешка застреляли брат му, на другия — също случайно — жена му. Гледал ли си го?

— За полицаите — да.

— Така ли? Наистина? Тогава ми го разкажи.

— Какво да ти разказвам, ти току-що го разправи целия.

— Само което се разбираше! Помниш ли, когато си говореха по телефона, какво си казаха?!

— Лера! Откъде да помня чак такива подробности?

— Ти имаш страхотна памет, знам. Помниш ли, когато по-възрастният се обажда от една кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го игра Бърт Рейнълдс.

— Обратно, Джеймс се обажда.

— Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казват тогава?

Наистина нещо й беше станало, за да си пълни главата с такива глупости.

Той се вторачи в таблото на колата и отсече:

— Обсъждаха плана за поредното убийство. Мисля, че се отнасяше за началника на полицията.

— Това и аз го разбрах. Конкретно какво си казаха?

Турецки кипна и почти се развика:

— Джеймс каза: „С този няма да се справим толкова лесно. Ще ни трябват пушка с оптически мерник. Ще го очистим така, както Ли Осуалд уби Кенеди. Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата.“ Питър не е съгласен: „Нали с еди-кой си — не помня за кого ставаше дума, — нали с еди-кой си се справи само с един юмручен удар.“ А той му вика: „С този няма да успея по същия начин. С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме. Той е прекалено голяма клечка за мен. Ако беше по-дребна риба, нямаше да има проблем…“ Или нещо от този род…

— Ще ми пукнеш тъпанчетата. И какво решават?

— Питър обещава да достави оръжието. Не, каза, че трябвало да отидат при китаеца, тоест Джеймс да отиде при китаеца, че той имал такова оптическо оръжие.

— И Джеймс какво?

— „Окей, да побързаме, докато не е научил за… — Турецки се замисли за името, — за Николс. Иначе всички следи ще водят към мен. Най-късно до утре ще го гръмна.“ Не те разбирам, Лера, за какво са ти всички тези подробности, те нямат никакво значение за филма… Чакай, чакай, съвсем скоро го даваха по първа програма, защо е трябвало да го гледаш без превод?

— Аз — да гледам нашата посрана телевизия?! — Валерия се замисли за секунда, въздъхна. — Да можеше и моя Мухоморко някой да го гръмне… Тия неща и в живота стават, не само на кино. Ли Осуалд така уби президента на Америка…

Турецки се засмя:

— Нашите доморасли рекетири не падат по-долу от американските. Просто действуват в други условия. На гамените от Подмосковието окото им няма да мигне — вече са изгледали всичко на видео и са готови да опитат на практика. Така че може да ти излезе късметът. Какво им пречи да направят засада на Зимарин? Отива си той във вилата, на прелеза го причакват. От колата слизат двама с калашници и се прицелват в Зимарин. Бум! И длъжността главен прокурор се овакантява.

— Кой ще бъде според теб кандидатът? Меркулов?

— Ами, Меркулов! Той е прекалено честен човек. Амелин, естествено. Или някой друг такъв чвор. Виж как се хванах на глупостите ти!

Тя погледна изящното си часовниче с инкрустирани скъпоценни камъчета, усмихна се:

— Изтече ли ни времето?

— Отдавна.

— В преносния смисъл ли?

— И в преносния. Извинявай, Лера. Да те закарам ли до колата?

Валерия се засмя:

— Ако само това можеш да ми предложиш… Не, благодаря. О, впрочем закъснявам за една делова среща. За прокуратурата ли си сега, до „Новокузнецка“?

— Общо взето, да…

— Тогава те моля за една съвсем скромна и малка услуга, на път ти е.

Извади от найлоновата торба картон „Кент“, прехвърли го в по-малък плик.

— Моля те, закарай тези цигари на Ключика — на „Пятницка“. Обещах му. На път ти е. Нямал какво да пуши. На̀ ти адреса.

Не че толкова му дожаля за Ключика, тоест Артьом Ключански, техен общ приятел, навремето прочут следовател, а сега по принуда непушач и не по-малко прочут бизнесмен, известен с това, че миналата година официално плати един милион рубли партиен членски внос — просто се чувствуваше толкова неловко през цялата среща с Валерия, че би се възползувал от всякакъв повод да се спаси.