Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (6)

5

11 август, неделя

Александър Борисович Турецки ставаше сутрин само ако го будеха преднамерено и целенасочено. Иначе никакви гръмове, мълнии или трополене на развеселени съседи не можеха да смутят съня му. Реагираше единствено на звънене: телефон, будилник или на вратата. И тъй като в почивните дни тези пробуждащи фактори обикновено липсваха, към два следобед го будеше гладът. Но днес спа само два часа, не повече, и сега, в шест сутринта, без да мисли за нищо, наблюдаваше през прозореца набраздената от дъжда река Москва. Августовските жеги от два дни бяха отстъпили място на порои и бури. Заедно с бурите придойдоха и проблемите, които обаче нямат нищо общо с времето.

В два през нощта бе събудил от телефонната будка на спирка „Матвеевска“ майор Вячеслав Грязнов от милицията (за което изслуша потоци от подбрани псувни) и му изложи колкото се може по-свързано случая с Ника Славина. Щом чу познатото: „Ясно, другарю генерален“ — се поуспокои, още веднъж обиколи блока на Ника, съзря в далечината зелената светлинка на такси и изскочи насреща му.

В пощенската кутия го чакаше писмо от Ирина — щяла да си дойде за отпуската, ще живее при някаква приятелка… Вдигна веднага телефона въпреки късния час и със заплахата, че ще посрещне всички влакове от Рига, най-накрая й измъкна признанието, че пристига в девет и половина вечерта в понеделник, тоест утре. Затвори телефона и чак се почуди на проявената си настойчивост. Цяла година бе жадувал тази среща, но сега чисто и просто се стресна: ергенският му живот безвъзвратно завършваше последната си фаза.

На бюрото го чакаше чисто ново куфарче с честитка от майка му. Съвсем беше забравил, че днес има рожден ден. Но съдържанието на честитката не беше никак празнично. Елена Петровна молеше сина си да дойде веднага, защото Павел Петрович „е много зле“. Което, естествено, значеше не че пастрокът му е на смъртно легло, а че майка му „ще моли“ за него — и той ще трябва да се измъкне по някакъв начин, без да я засегне.

„Ако го вкарат в затвора, ще взема майка при мен — помисли си Турецки и се обърна с гръб към прозореца. — Тук можем да сложим едно канапенце. Гардеробът е малък наистина; ще изместим бюрото към прозореца…“ На бюрото го чакаше спретнато подшита папка, творение на веселия следовател Гена Бабаянц, когото Турецки очакваше на обедно гости с обещаната информация, неотразена в материалите по делото, възбудено „във връзка със смъртта на гражданката Т. А. Бардина“. Това иначе рутинно дело по някакъв начин беше свързано с проблемите Ника-Ирина-майка му, колкото и да не личеше нищо общо между тях.

Турецки си направи нес кафе, отвори пакет цигари, легна с дрехите върху одеялото на дивана и зачете. Познаваше мнозина, ако не и всички участници в разследването — следователи, експерти, прокурори. Зад казионните изрази в документите виждаше живите хора, доразвиваше онова, което не бе отразено в делото и не бе забелязано от следователя и прокурорите по следствения надзор.

… Сутринта на 9 май 1989 година, в седем без четвърт, край железопътния насип в близост до гара „Червен строител“ местен кантонер се натъква на трупа на Татяна Бардина. Следственият екип от транспортната прокуратура и милицията се появяват на местопроизшествието с вълшебна бързина (абсолютно безпочвено подозрение на А. Т.). И съдебномедицинският експерт, излъхващ алкохолни пари (също предположение на А. Т., но в случая доста обосновано), казва на следователя: „Смъртоносни черепно-мозъчни травми. Още нищо не мога да кажа за начина, по който са нанесени, труден случай — трябва да прегледаме за оставени следи!“

Тъкмо това не успяват да сторят нито дежурният следовател, нито Бабаянц, комуто транспортната милиция съвсем мотивирано прехвърля случая: трупът бил намерен на „градска територия“, ще рече, на три метра и тридесет сантиметра от жп платното, а това с нула цяло и три метра превишавало правомощията на железопътните следствени органи.

Близо месец Бабаянц обикаля района на местопроизшествието с надежда да открие следи от престъпника. Научава само, че наскоро преди откриването на трупа през гара „Червен строител“ минал товарен влак. Разпитаният машинист настоява, че не е забелязал в този участък никаква жена. Детективите от районната криминална милиция не намират нито оръжието на престъплението, нито самия престъпник. А медиците дават мъгляво заключение: „Причина за смъртта — нараняване на черепната кост с твърд тъп предмет“. С други думи, възможно е какво ли не: и убийство, и самоубийство, и нещастен случай.

Самият другар Бардин по времето, когато става нещастието с жена му, се намира в служебна командировка.

Сега, повече от две години след като оперативната група от транспортната прокуратура и милицията е била на местопроизшествието, Турецки трябва да се заеме с този „батак“ — неразкритото, забатачено дело.

В него има само въпроси: какви са били отношенията между съпрузите — добри, лоши? Защо Бардин толкова бързо се е оженил повторно? Поради каква причина Бардина в тъй ранен час се е намирала в онази извънградска местност, далеч от дома? Дали Бардин не си е осигурил алиби с командировката тъкмо за да може да изведе жена си далече от града и да я блъсне под влака?

Турецки взе душ, избръсна се и приготви мезето, по-скоро направо обяда: направи салата от стъргани репички с лук и сметана, хвърли в тигана две пържоли, които му беше осигурила бюфетчийката в прокуратурата, забърка яйца с мляко за омлета, негов специалитет. Дванадесет без десет. Седна до радиото, завъртя копчето. Неделното предаване „Седмична панорама“ на радио „Свобода“ беше посветено на резултатите от скорошната среща на Горбачов с Голямата седморка и коментираше възможностите за военен преврат в Съветския съюз.

Бабаянц не дойде нито в дванадесет, нито в един. Турецки си честити рождения ден, изяде половината обяд и му телефонира. Ни Бабаянц, ни дявол.

Турецки набираше номер след номер. Художникът Жора, участник в купона у Ника, се е изхвърлил с някаква нова джаджа: телефонната „секретарка“ отговори, че лицето може да бъде намерено в понеделник. Турецки изпсува и завъртя този път на Алексей Славин. И пак свободно. А бе къде са се дянали всички на този свят — и живи, и мъртви? Даже майката на Льошка не си е вкъщи.

Ника вдигна веднага, като че ли чакаше на телефона. Слава Богу, добре са и двамата с Кешка, гледат си работата — Ника превежда, Кеша прави космически кораб от столове. Турецки с известно усилие имитира мажорни нотки в гласа си и изтърси първото, което му хрумна:

— Знаеш ли, Ника, исках да те попитам, имам тук някаква кръстословица и една дума ми се закучи: осем букви, четвъртата „р“, повишен, натъртен изговор на отделна речева единица.

— Осем? Четвъртата „р“? Сигурно „ударение“, става ли?

— Колко съм тъп! Цял ден си блъскам главата!

Затвори и веднага пак вдигна слушалката — нещо му беше дошло наум. Ана Чуднова. Рекордьорка и световна шампионка по лека атлетика, макар и в по-отдавнашни времена, метър и двадесет висока, по сила може да се мери с мъжете. Но не това е най-важното. Ана е много свой човек. Може да й се гласува сто процента доверие.

— Добър ден, Аня. Боя се, че не ме помните. Запознахме се преди три години, тоест бях при вас във връзка с един случай…

Ана го прекъсна:

— Познах те — ти си следователят, нали? Само името съм забравила…

— Турецки, Александър… просто Саша.

— А, да. Турецки. И какво пак си закъсал?

— Знаеш ли (и той мина на „ти“), имам голяма молба към теб, съвсем неофициална. Но първо един въпрос: сама ли живееш?

— Уви. Исках да си осиновя детенце, ама и то не било никак лесно… Е, това не те интересува. Казвай си мъката.

— Дали не можеш да прибереш при теб една жена с момченцето й за около две седмици?

— Защо не? Надявам се, че момченцето не е на трийсет?

— Не, моля ти се! На четири.

— Така да! Хем ще му изплета и костюмче. По-рано само шапки можех, сега се научих всичко. Време — дал Господ, три пъти седмично ходя сутрин на тренировки, друго нищо. Русичко ли е детето или черно?

— По-скоро русичко… — неуверено измънка Турецки и си помисли: колко е смешна и добра.

— Сигурно е хубаво момченце. А майчето — от хъзбънда^[1] ли се спасява? Все едно. Да заповядат. Помниш ли къде живея?

— Тази жена — Вероника се казва — е заплашена от голяма опасност. Трябва да открием престъпниците. Дълга история, тя ще ти я разкаже. Не бих искал да се мъкнат през целия град.

— Тогава ще ги взема с жигулата. Дай адреса…

Да я склони да поживее у Ана Чуднова, и то така, че да не я уплаши още повече, се оказа доста трудно. Тъкмо дългите преговори най-после се увенчаха с успех — Грязнов се вклини в безкрайните му телефонни разговори:

— Ти наред ли си бе, Сашок! Три часа ти въртя — заето! Първо ми спускаш задачи — после висиш на телефона! — Гласът му чезнеше в галактиките и отново се появяваше — на вълни.

— Откъде се обаждаш? Нищо не чувам!

— От кабина. Чакай, пак ще завъртя… Сега чуваш ли ме? Добре, докладвам. Прослушахме с момчетата „Матвеевка“, засега няма сигнал за убийство.

Този път телефонът престъргваше и чегърташе като в репортаж от леярски цех.

— … Това свърталище под Славини е много съмнително, проверката ще иска доста време. Клъвнах оттук-оттам по-малко информация: навъртат се някакви чешити, сигурно въртят алъш-вериш, докарани са много баровски. Не можах да надникна вътре, на вратата са монтирани едни брави, голяма чалга ще стане. А пропо, титулярят е Капитонов, онзи, спортната звезда, сега е навън, май във Виена тренира хокеисти. Подсигурих за Вероника Славина един познат оперативник от Гагарински район… Сашка, направо не си чувам гласа, някой блъска ламарини, мамка му!

— Да блъска, карай нататък!

— Значи турих моя човек и знаеш ли кое не ми харесва — там, в Матвеевка, един кагебист ни се мота, Марат Бобовски, та намекнах на едно приятелче да го разкара. Скъсах си нервите, ти казвам, след половин час ще ти се обадя от милицията.

Нещо страховито изтрака и сякаш прехапа слушалката. Турецки искаше да предупреди Ника за оперативника на Грязнов, но там никой не отговори — сигурно бяха на път към Ана Чуднова.

Грязнов му се обади след двадесет минути и изрева на телефона:

— Какви ги вършиш, да не си луд? Кажи ми бе, човек, какви ги вършиш? Извеждаш обекта от наблюдение, дума не ми споменаваш…

— Ти ми затвори, не успях нищо да ти кажа…

— Да! Затворих… Добре, всичко свърши нормално. Моят оперативник чул отвън зад вратата разговора на Ника с теб и се сетил какво става. За всеки случай проследил колата, с която отпратили. Къде са?

— У Чуднова. Ако си спомняш — една спорта…

— Ти за какъв ме имаш — „ако си спомням“! Добре си се сетил за Ана, тя тия като Бобовски ги оправя с едно ляво кроше — и край, пиши го бегал!

— Не разбирам какво общо има този Бобовски.

— Вече нищо, защото очаква хирургическа намеса в най-близката болница. След случайна среща с моя човек.

— Защо си толкова краен, Слава? Защо мислиш, че някакъв си Бобовски по някакъв начин е свързан с нашия случай?

— Интуиция, Сашок, зверска интуиция!