Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (48)

48

„Само десет минути — да се преоблека.“ И в най-официални случаи тя не губеше за преобличане и гримиране повече от пет минути: минутка за чорапите, втора за полата, или панталона, трета за блузата, четвърта за малко червило на устните и грим за очите, петата за поглед в огледалото. Същото постигна сега за две минути и половина, прежали погледа в огледалото, отвори малкия стар секретер и извади от тайното чекмедженце единствената си скъпоценност. Златните стъбълца затрептяха на шията й, листенцата заблестяха с цветовете на дъгата. Но нямаше време да се полюбува на себе си в огледалото; извади от същото чекмедженце дълга плоска кутия.

Пистолетът, награда от състезания, беше съвсем нов. Но все пак го почисти по всички правила, намери кутията с патроните, зареди оръжието и го сложи в големия джоб на широката си лятна пола.

В коридора помисли няколко секунди кои обувки да обуе, но изборът не беше голям, единствените й прилични сандалети все още бяха в списъка на веществените доказателства и поради това не можеха да й ги върнат. Отиде в кухнята и затвори прозореца. Помисли дали да затвори и в стаята, но се отказа — нека се проветри. От площадката се дочуваха гласове, старши лейтенант Горелик и шофьорът Митя бяха останали за всеки случай на етажа и междувременно се басираха за предполагаемия футболен шампион. „Всичко се оправи“ — каза си Ника, но веднага разбра, че се самозалъгва, защото знаеше: Валерий Транин още съществува и докато е жив и здрав, тя не може да бъде спокойна. Вчера си мислеше, че само малкият да е с нея, само да не му се случи нищо, готова е да прости на всички за всичко. Но днес, когато Кеша е тук, при нея, вече не можеше да прощава на онези, които изтормозиха и него, и нея, които убиха Ана. Те нямат право да съществуват на земята. Съдбата си знае работата и без нея — Валерия Зимарина вече я няма и никога няма да я има.

Ника стигна до вратата, протегна ръка към бравата и замря. От стаята се чу някакъв звук, сякаш от дивана беше паднало на пода плюшеното мече на Кешка. Тя знаеше, че не бива да влиза в стаята, трябва да отвори вратата и да извика за помощ, но вече вървеше натам, стиснала в джоба пистолета. От отворения прозорец идваше насреща й човек и носеше въже или тел. Проблесна й е го така е убил Ана. Това е Транин. Той е мъчителят на сина й. Той й съкрати живота с три дни, които й се бяха сторили безконечен ад.

— Ей, гаден недорастък, казвай къде е чантата — или пилешката ти шийка ще…

Той беше вече съвсем близо, още нещо й говореше, питаше я за Бил. Но страхът й бе останал там, в коридора, и когато Транин стигна съвсем близо и вдигна ръка с металната примка, тя с бързо движение извади пистолета и стреля в упор. Транин зина — като от силно учудване, лъхна я смрад, но тя стреля още веднъж, Транин се свлече на пода, а тя стреляше ли, стреляше, докато патроните не свършиха, продължи да стреля с халосни, докато нечии силни ръце не я хванаха и не я отдръпнаха от тялото на Транин.

Старши лейтенант Горелик се хвърли към прозореца и изкрещя като невменяем:

— Минал е по дъска от съседния апартамент, но той е в другия вход. Затова сме го изтървали!

Жилището на Ника пак се изпълни с хора. Горелик и шофьорът литнаха надолу по стълбите със скоростта на звука.

Ирина наливаше Ника с чешмена вода, а самата Ника успокояваше всички: „Не съм превишила степента на самоотбрана, нали, Константин Дмитриевич?“

Полковник Романова и прокурорът криминалист Мойсеев пазеха на вратата и не пускаха Шахов, вдигнал Кешка на ръце.

Меркулов стоеше до стената и втренчен гледаше Ника — не Ника, той гледаше колието, едно от златните листенца беше нащърбено, а в орнамента проблясваше латинско N…

Щом се съвзе, протегна ръка към телефона, завъртя:

— Обажда се Меркулов от прокуратурата на РСФСР. Спешно пратете дежурната следствено-оперативна група за извършено убийство. Диктувам адреса…

Меркулов затвори и с нетърпящ възражение глас каза на всички присъстващи:

— Ирина взима Кеша и Горелик ще ги откара у нас, вкъщи. Виктор Степанович се налага да остане, както и ти, Семьон. Шура, щом пристигне групата, отиваш на „Петровка“…

— Защо не тръгваме наникъде? — огласяше Кеша входното антре с вика си. — Лельо Шура и чичо Семьон, защо не ни пускате с чичо Витя вътре?

Ника отиде при тях, взе сина си от Шахов и каза едва чуто:

— Мъничкият ми, сега ще отидеш с Ира на едно място, и аз скоро ще дойда.

— Ура! Ирка ми позволява да свиря!

Ника го целуна и пак много тихо каза:

— Божичко, какъв си ми глупавичък!…

Върнаха се Горелик и Митя: в апартамента от съседния вход намерили един инвалид със запушена уста и завързан за инвалидната си количка…

— Чичо Толя! Карай ни по-скоро на едно място! С Ира! Там ще свиря с тромпета!

Ника като отнесена гледаше как се затваря автоматичната врата на асансьора, без да чува, че Меркулов я пита нещо. Когато разбра, докосна красивата огърлица и замислено отговори:

— Виктор Степанович ме е чакал пял живот и това е залогът за нашето бъдеще.

Тя не забеляза кога Шахов се доближи до нея, но усети ръката му на раменете си.

— Константин Дмитриевич, това колие попадна у мен при много тягостни обстоятелства преди доста години. Струва ми се, че много ви заинтригува. Защо?

Меркулов извади снимката от вътрешния джоб:

— Майка ми. Тя беше убита. Също преди доста години… заради тази огърлица…

Шахов пребледня, белегът на бузата му изпъкна.

— Константин Дмитриевич… Не е възможно…

От улицата се чуха сирените на милиционерските коли.

— Не е възможно… Трябва… длъжен съм да ви обясня. Щом свърши всичко… това.

 

 

Следствено-оперативната група пристъпи към огледа. Дежурният следовател загуби ума и дума, щом видя сред свидетелите началничката на Московската криминална милиция, двамата прокурори от Републиканската и Градската прокуратура, министъра. Веднага стана ясно, че разследването по убийството на избягалия от затвора Транин ще бъде проведено максимално обективно и не заплашва с никакви юридически последици Вероника Славина.

* * *

Номенклатурната къща от червени тухли, построена от Стопанското управление на бившия Министерски съвет, в която живееше Красниковски, се намираше на спирката на метрото „Фрунзенска“. Грязнов, Монахов и Турецки пристигнаха със сервизно пикапче като водопроводчици. Съсредоточени, с ватенки и ботуши, те носеха сандъчетата с инструментите, гумени маркучи и всичко друго, необходимо за работата. Портиерката леля Фрося ги посрещна като синове:

— Най-после, момчета, благодаря ви, от една седмица сме поръчали майстори, съседите тука, все големи хора, се оплакват: клозетите не са наред и разни мръсотии им плували навън.

Бригадата тръгна по етажите, за да търси къде е повредата, докато не стигна целта — вратата на другаря Красниковски, прочутия борец против организираната престъпност, в миналото не по-малко известен боксьор полутежка категория, шампион на „Динамо“

Грязнов отвори сложните чужбински ключалки доста бързо с връзката ключове — имаше ги от един професионален крадец и бяха над двеста ключа. Всъщност Грязнов твърдеше, че в предишния си живот е бил професионален крадец и явно е запазил и в сегашния някои стари навици. Посетителите очакваха да видят апартамент, обзаведен съответно с данните, получени от тайното разследване. Но пред очите им се ширна средно голям спортен салон — почти без мебели, на пода имаше тюфлеци, а от тавана висеше боксьорската круша. До прозореца блестеше с металните си части задграничен уред за мускулна гимнастика, каквито ползуват културистите по света. Къде ли в това царство на грубата физическа сила може да са скрити крехките малки дискети?

— Той тук ли спи? — съвсем объркан попита Монахов, като посочи кушетката за масажи.

— Да не сме сбъркали вратата? — И Турецки беше смутен. Но най-слисан изглеждаше Грязнов:

— Не, момчета, тук има нещо гнило! Но съм сигурен, че това му е адресът!

— Слава, никой не се съмнява. Ето му там анцуга с емблема „АК“.

— Какво ще му мислим, да започваме и това е — каза Турецки.

Следователите разделиха салона, кухнята, банята, килера и коридора на квадрати и пристъпиха към явно незаконния обиск. Тридесет и пет минути по-късно оперативната група започна да се обезпокоява. След час Грязнов се настани на малката седалка на уреда за културисти, като че ли щеше да прави мускули, и тегли надгробната реч:

— Никога досега не съм търсил така стръвно веществени доказателства. Тук няма нищо. Никога не е имало. Ясно е. Трябва да изчезваме, докато не е станало късно. Може да ни спипат.

— Слава — каза Турецки, — огледайте с Вася още веднъж, веднага се връщам!

— Само да не носиш цигари на Ключански! — подвикна Грязнов.

Турецки влезе в банята и без да завинти сифона на ваната, пусна водата и я чу как шурна надолу.

„Това не е възможно, защото е невъзможно“ — тази мистична фраза му се въртеше в мозъка от момента, когато тримата влязоха у Артур. Изключено, повтаряше си той, докато слизаше бавно по стълбите, защото, освен да си надува перките, човек трябва да има място за хранене и спане. Никога не беше забелязвал у Красниковски такива рахметовски привички, особено в последно време. Преди десетина дни Ника сбърка апартамента и това повлече, меко казано, куп неприятности. Ами ако сега те тримата, двама оперативници и един следовател, са се заврели, където не им е работата?!

Някой на третия етаж крещеше по телефона:

— Фрося! Тук става наводнение!

Леля Фрося посрещна Турецки с хокане:

— Какви майстори сте вие бре! На третия етаж хората им става наводнение в банята, а пък току-що свършиха ремонта! Ще се оплача аз в сервиза ви… Какво искаш?

— Сервизът е затворен днес, в неделя работим извънредно — вдъхновено импровизира Турецки. — А водата тече от апартамента на полковника от милицията, висок един. Миналия път му правих ремонт.

— Няма що, ръцете си си оставил! Не е полковник, подполковник е! В кой апартамент? В единия само спортува, а живее у Ксюшка, съседната врата.

— А-а! Тогава ей сегинка!

Фрося искаше да разкаже на Турецки за отношенията между подполковника и дъщерята на вече покойния маршал на Съветския съюз Ксения Н., която му оставила „целия партамен“ награда за любовното обслужване, а пък тя самата живеела в Ялта, но Турецки вече беше натиснал звънеца на четвъртия етаж и извика високо, за да чуе и леля Фрося:

— Здраве желаем, другарю подполковник! Само ще проверим водопровода, другарю подполковник! От апартамента ви тече на долните етажи!

Дочули вика му, Грязнов и Монахов изхвърчаха от спортния салон на Красниковски.

— Друг апартамент ли сме пребарали! — уплашен попита Вася.

— Шшт! Слава, ще се наложи още веднъж да се върнеш в по-раншното си прераждане — пошепна Турецки и отиде в банята да спре водата.

 

 

В луксозно обзаведения тристаен апартамент в панера за мръсни дрехи намериха преносим сейф. Докато Турецки и Монахов за всеки случай продължиха обиска, Грязнов пуфтеше и псуваше касичката:

— Казах ви, че съм бил специалист по взломните кражби, а не касоразбивач. Ако искате да свършим всичко чисто, не би трябвало да трошим ключалката… Аха… тази джаджа тук… Да опитам този шперц… Насам, момчета! — тържествено извика Грязнов и извади две кутии с дискети от огнеупорната касичка. — Хайде, Сашка, сложи тук дискетите от Ника, а с тези моментално на „Петровка“. Василий, Русия цяла сега тебе гледа. Шефката вече ще ти отпусне компютър.

— Другарю майор, програмите може да се окажат некъмпетибълни^[1] и да не стане нищо.

— Не ми говори на китайски, все едно не разбирам. Ще се обадя на един специалист и той ще ни помогне.

Цялата операция, включително и обискът в жилището на Красниковски, продължи по-малко от три часа. В пет без петнадесет водопроводчиците се качиха на пикапа…