Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (41)

40

Главният прокурор на Москва много спокойно говореше с жена си, Ирина чуваше всичко, но не можеше да разбере за какво става дума. Знаеше едно: трябва да изчезне оттук, да намери телефонна кабина — не смееше да използува телефона до себе си и да съобщи на Романова, че Кеша е в Подлипки, барака осемнадесет по шмендефера. Минаха десет минути, петнадесет…

Трябваше да използва момента и да бяга. Не, ще зареже и касетофона, и папката с нотите, само чантата, там са й парите, иначе не може дори да се обади в Москва. Боеше се, че ще я спре охраната — нали там беше останал паспортът й — но по дяволите паспорта!

— Къде ма, курво? Ей сега като разкажа на Едик какви ги вършите тук с Валя, мисли му! Ще те оправи той едно хубавичко!

От страх, че ще бъде задържана, няма да успее да избяга, Ирина истински заплака и заговори с хлипане през сълзите:

— Манечка, мила, аз не съм курва, аз съм учителка, моля ви, помогнете ми, отворете ми вратата, много ви моля, Манечка. Така ме е страх от нея, от вашата Валя…

— Че какво търсиш тогава у нас?

— Да я уча на пиано, а тя взе да ме пипа и искаше да ме съблече гола…

Ирина малко по малко се увлече в ролята си и гледаше да бие на жалост.

— Ами що се целувахте? — продължи разпита Маня. — И не съм ти никаква Манечка, а Мария Антоновна.

— Ох, Мария Антоновна, ама вие сте сестра на другаря Зимарин? А Валя ви нарече слугиня.

— Кучка лагерна! Ще й дам аз една слугиня! Вече взела и за жени да се облизва, че мъжете ги оправи от край до край! Едик е такъв фактор, а тя… Май наистина не ми мязаш на курва. Че къде ще вървиш в тъмното? — неочаквано се смили Маня. — Чакай да ти дам фенерче. Портата е затворена — Едик щом си дойде, и я затварят до сутринта. Ела да ти покажа една дупка, ама де не ме издадеш.

— Моля ви се, никога!

— Тя самата Валя я направи тази дупка, отвънка хич не си личи. Ще хванеш през гората покрай брега и щом стигнеш шосето, гарата е вдясно.

* * *

Меркулов се озърна. До телефоните автомати в залата на метрото не се очертаваше никой и нищо съмнително. Той прикри слушалката с вестник, разтегна си устата и каза с жабешки глас:

— Андрюха, здрасти. Вава̀ каза, че може да си взема моите сто и петдесет за спининга. Извинявай, ако късно ти се обаждам. Ама мангизите страшно ми трябват.

От отсрещната страна последва мълчание, после интелигентен глас отговори:

— Добре, ела.

Меркулов знаеше от генерал Кирин, че „ела“ означава да отиде на Беларуската гара и там на втори перон ще го чака мъж, гладко сресан на път. Меркулов натърти, че парите страшно му трябват, значи няма никакво време. И Борко го разбра, така че въпреки късния час веднага ще отиде на гарата.

„Задръстих се с тия бумаги, остарях преди време — помисли си Меркулов, като гледаше отражението си в стъклото на нощната мотриса. — И пих доста, и препуших, но ето, сърцето ми си работи като часовник, не ми създава грижи. Най-после истинска задача, както в старите времена, когато със Саша Турецки участвахме в дегизиране и преследвания. Е, преследванията вече не са за мен, но малко представление все още мога да направя.“

Веднага позна Борко, нищо че онзи изобщо не приличаше на човек от тайните служби, по-скоро беше като млад учен, както ги представяха в нашите съветски филми през шестдесетте години. Меркулов отиде при него и го попита:

— Извинявайте, тоя ли е влакът за Дорохово?

С Борко не бяха уговаряли никаква парола, а и нямаше нужда от чак такива конспирации — по перона се мяркаха само неколцина окъснели пътници. И въпросът беше излишен: на таблото светеше „Можайск“. Но му се искаше да продължи още малко играта, да се върне години назад.

Борко му хвърли поглед през очилата с тънка метална рамка:

— Тоя, тоя. И е време за качване, тръгва след две минути.

Меркулов с неприкрито задоволство се качи на високите стъпала на вагона и се настани до кагебиста. Беше доволен, че Борко прие играта.

— Имам билети за отиване и връщане до Голицино — каза Борко, когато влакът вече беше потеглил, а Меркулов, честно казано, не беше се и сетил за билетите, тоест той просто не беше помислил дори, че ще пътуват нанякъде. — Според времетраенето на разговора ще можем да променим и крайната спирка. Във всеки случай разполагаме с час и нещо. Кой сте вие?

— Константин Дмитриевич Меркулов. Началник отдел „Следствен“ в прокуратурата на РСФСР. Но служебното ми положение няма нищо общо с въпросите, които бих искал да ви поставя.

— Слушам ви.

* * *

В чакалнята видя двама: достолепно старче и младеж с очила. Чакаха влака. Тя намери телефон, но беше без шайба.

— Девойче, навън има друг и работи. Поне преди десет минути работеше — каза достолепното старче. — Търсих внучката, исках да й кажа да не заключва вратата, ама я няма, къде ли скитосва…

Ирина влезе в кабината и чу свирката на влака, протяжна и самотна като сирената на морския фар в мъглата. Тя отвори разписанието, но в кабинката беше съвсем тъмно; спомни си за фенерчето от Маня, освети бледо отпечатаните страници: беше последният влак за Москва. Ирина се поколеба между телефонната кабина и перона, но предпочете все пак да се качи: може и да не се свърже, а ще изпусне влака.

Очилатият седна срещу нея и се вглъби в някаква схема, начертана на голям кадастрон.

— Извинявайте — престраши се Ирина, — може ли да ви попитам.

— Да, да — младежът нави чертежа на руло и му надяна ластиче, сякаш само това беше чакал, да подхванат разговор.

— Не знаете ли случайно на кое в Подлипки му викат шмендефер? Може би е някаква фабрика?

— Защо в Подлипки? Подлипки е само гарата, иначе градът се казва Калининград.

Да, Ирина май го знаеше, но в момента това никак не я интересуваше.

— Добре, Калининград. Дали там има някакво място, което така се нарича?

— Място ли? В какъв контекст е употребено, ако смея да попитам?

— В никакъв. Просто „по шмендефера“ и толкова.

— Така ли са ви обяснили? — остана много учуден очилатият. — „По шмендефера“? Че то е апашки израз, тоест лагерен, затворнически.

Гледаше я изненадан през дебелите стъкла, сякаш беше чул нещо нецензурно, което не е бивало да достига слуха на такава симпатична и интелигентна девойка.

— Да, възможно. Една лагерна жена така се изрази.

Ирина с тайно удоволствие награди Валерия с Маниния епитет.

— А, лагерна? Тогава — проточи младежът, — тогава означава железопътна линия. „По жп линията.“

По жп линията! Разбира се, как можа да не се досети! Ще намеря Кеша, горкото дете, два дни го мъкнат къде ли не! Ще го намеря непременно! Колко ли е пътят до Подлипки — петнадесет-двадесет минути? Господи, дай ми сили да открия тази осемнадесета барака, ще взема Кеша каквото ще да стане!

Последният влак спираше на всяка керемидка и престояваше сума ти време. Ирина го препираше — по-бързо, по-бързо! Очилатият загуби надежда да продължат разговора и дремеше, подпрял глава на дървената ламперия.

Ами дали…

Ирина леко докосна ръката му. Младежът се стресна и кой знае защо, си поглади косата.

— Може ли за нещо да ви помоля? Съвсем малка услуга: да се обадите в милицията. Не знам телефона…

— Нула две.

— Да, но…

„Замесени са и от милицията, дори някакъв подполковник, не дай Боже този да попадне тъкмо на някой от тях!“

— Само че трябва да потърсите лично, на всяка цена лично Романова…

— Шефката на Криминалната милиция?! — ентусиазира се очилатият.

— Или майор Грязнов. И ако не ги намерите, на никого нищо не казвайте. Дори и на най-големия началник на „Петровка“. Ще ми се представите ли? Аз съм Ирина.

— Игор.

Ирина бързо написа на страничка, откъсната от разписанието: „Романова. Грязнов. Ирина предава, че трябва спешно да се търси в Подлипки, барака Осемнадесет по жп линията.“

— Ето, Игор, благодаря ви, и ако Романова или Грязнов попитат от кого е бележката, опишете ме.

— С най-голямо удоволствие — веднага се съгласи Игор и внимателно я огледа. — Ще разберат ли за какво се отнася?

— За съжаление и аз самата не знам нищо повече. Подлипки ли е вече? Довиждане, благодаря ви предварително!

* * *

— Константин Дмитриевич, доколкото разбирам, вашата цел е да разобличите група хора, които са убили ваш приятел, ако не се лъжа, беше Бабаянц, и са посегнали на друг ваш приятел, Турецки. Правилно ли съм разбрал, че се водите от съвсем лични мотиви, а държавните — в този конкретен случай — не ви интересуват?

— Да, не ме интересуват.

— Жалко, защото ние търсим съюзници. Кои „ние“, ще питате. Аз формално представлявам Комитета за държавна сигурност. — Наблегна на „формално“, Меркулов не разбра защо, но му направи впечатление. — Смятам, че съществуването на тази тъй непопулярна институция е абсолютна необходимост, но така, че да има възможност за борба с организации от типа на „Вече“-то. Впрочем вие и без това ми станахте съюзник, защото получената от вас информация е изключително ценна за мен. Генерал Кирин наистина откри съществуването на това „Вече“, но нямахме… аз нямах никаква надежда дори да припаря до него. Разполагам със сведения, че в състава му има кадри от горните управленски етажи на Министерството на вътрешните работи и прокуратурата, а и от нашите тайни служби, също и други министри и длъжностни лица. Трябва да разбера кои са, не мога да си позволя грешка. Но и аз като Кирин не съм чувал за Беса.

Вече се връщаха. Меркулов си поглеждаше часовника — Шура Романова го чакаше да й се обади.

— Сега за Биляш — продължи Борко. — Аз водя делото за неговото убийство. По-точно днес сутринта ми го дадоха. Нашите оператори загубиха няколко часа да разгадаят кода за влизане в компютърната му система, върху който е установил тъй наречения протекшън^[1], и в края на краищата успяха. Но освен четиризначни номера и непонятни означения срещу всеки номер друго нищо не откриха в нея. Общо двайсет и четири числа. Нашите шифровчици ще открият какво е това, сигурно са кодирани имена. Предполагам, че е тайната група на Биляш, за която ръководството на КГБ не знае… Искахте нещо да кажете?

— У Биляш е открита електронна карта-пропуск с буквата В и четиризначен номер — две хиляди осемстотин седемдесет и четири. Ако картата е на негово име, и първолак ще разкрие шифъра. Освен това, за да се разбере загадката, може да помогнат имената, които ще ви назова.

— Повторете номера, ако обичате… Да, да. Почти съм сигурен, че е тъй.

Меркулов усети, че е впечатлил Борко с назования номер.

— Да, Константин Дмитриевич, слушам ви. Искахте да ми изредите имената. Прощавайте, че ви прекъснах.

— Бардина. Зимарин и Валерия Зимарина. Транин. Гончаренко. Красниковски. Амелин. Чуркин. Не, в никакъв случай не съм сигурен, но…

— Запомних ги. Защо в протокола за огледа на гробницата и деветте трупа не се споменава за никаква карта? Протоколът май беше подписан от Турецки и Грязнов?

— Не са знаели, че ще имам щастието да се запозная с вас…

Борко се подсмихна и продължи:

— Всъщност връзката с „Вече“-то стартира от генерал-лейтенант Сухов… Чакайте, как казахте — Амелин ли? Да, Амелин. Сега ще ви обясня. Кирин отдавна беше заподозрял, че този институт работи с поръчки от някаква тайнствена компания, или по-точно комплот, и продава, дето се вика, по втория начин нови видове оръжие. Ние го покрихме, така да се каже, с един наш човек, който нищо не успя да научи, защото още след първите дни изчезна безследно. Един от разложените трупове, открити от вашите приятели в имението на Подворски, вчера беше идентифициран. Вече се досещате — беше трупът на нашия агент. И така, малко преди да изчезне, този човек ни уведоми, че Сухов е в много топли отношения със зам. главния прокурор Амелин.

— Но Амелин най-малко ми изглежда като нелегален търговец на оръжие!

— Извинете, но откъде знаете как трябва да изглеждат търговците на оръжие, и то нелегалните?

Меркулов се смути, но Борко се разсмя:

— Ако знаехме, нямаше да имаме заплаха за мира, поне от страните в Третия свят… Изредихте още имена. Кои са тези хора? Зимарин — това е самият главен прокурор на Москва, нали? Валерия трябва да е жена му, така ли?

— Да. Тя е свързана… била е — с Биляш. Транин е затворник, който незаконно се намира на свобода. Тези тримката — Валерия, Биляш, Транин — са свързани от едновременното си пребиваване в град Караул, Архангелска област. Чуркин е доверено лице на Амелин, следовател е в Московската прокуратура. Татяна Бардина според наши проучвания е любовница на Биляш и е била убита от него преди две години. Последното е доказано от фактите по делото.

— Красниковски?

— Подполковник от Вътрешно министерство, първи заместник-началник на Московската криминална милиция. Турецки е сигурен, че той е убил Бабаянц, който водеше делото против института на Сухов за нередовно изплатени премиални, убил е гледачката Балцевич, провокирал е ареста на Турецки. Любовник е на Валерия Зимарина.

— Гончаренко?

— Майор от милицията, свързващо звено между Биляш и Красниковски. Сега и аз на свой ред да ви попитам. Какво ще кажете за капитан Бобовски от КГБ?

— Ще ви отговоря, но ако ми кажете защо се интересувате.

— В деня на убийството на Биляш са го видели в Матвеевско. Това е единствената причина за интереса на колегите.

— Обещах и отговарям. Марат Бобовски беше човекът на КГБ, натоварен да следи Биляш. Имахме някои предположения, че Биляш е замесен в убийството на Сухов. Марат е следвал Биляш до пиацата за таксита, но онзи неочаквано се качил на частна кола и Бобовски го изпуснал. Обаче колата, с която е изчезнал, доста биела на очи — разбрицан американски форд. Диренето го отвело на улица „Веерна“, но някакви гамени му спукали главата и той се намери в болница с мозъчно сътресение. Тайно го измъкнахме оттам, защото се бояхме, че нападението не е било случайно. Та нали и Биляш беше убит точно на „Веерна“, така ли е?

Борко се вгледа в непроницаемото лице на Меркулов и довърши:

— Имам предложение. Да отидем у нас, разполагам с компютър, ще се опитаме да разшифроваме номерата от Биляш. То е от взаимен интерес. Ако не е късно за вас…