Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (23)

22

16 август, петък

 

— Саша, Саша! Забравих да ти кажа… Вчера те търси Романова. Помоли да й се обадиш — по всяко време. Меркулов също. Но той не предаде, че е спешно.

Турецки едва разлепи очи. В стаята надничаше сиво московско утро.

— И това ми било лято… Ако не е жега, ще е дъжд — измърмори той.

— Събуди се, Саша, Романова каза да й се обадиш, май има някаква неприятност. — Гласът на Ирина звучеше тревожно.

— Такава ми е идиотската професия — само за неприятности ме търсят. Колко е часът?

Опипа нощното шкафче.

— Няма ми часовника.

— На ръката ти е. Но е спрял на три и седем минути. А моят е в банята. Кой ще го донесе?

— Никой.

Турецки вдигна телефона от пода, закрепи го на корема си, избра „точно време“: „… сковско време седем часът и четирийсет и една минути“.

— Имаме ли цигари?

— Две.

— Кутии?

— Не, цигари. Хайде да ги откажем, Саша. Тройна полза: парите, здравето и няма да си късаме нервите да търсим.

— Добре. Но ще откажем и яденето, и пиенето, и миенето, ще ходим пеша и с набедрени превръзки…

— Саша…

— Правителството вече успешно действува по въпроса.

— Днес си в прекрасно настроение. Дай да си разделим първата цигара…

* * *

До началото на работното време в прокуратурата оставаше още цял час, но зам. главният по административните въпроси Амелин вече препускаше по коридорите с папка под мишница. Без да поздрави, веднага го подхвана, сякаш беше предвидил да се срещнат:

— Защо ви нямаше вчера на работа, Турецки? Чакам от вас писмено обяснение.

— Добро утро, другарю зам. — отговори Турецки, обърна му гръб, влезе си в кабинета и хлопна вратата.

— В такъв случай ще давате обяснение лично на Едуард Антонович — дочу фалцета на Амелин от коридора.

— Майка от вчера не се е прибирала — отговори му със сънен глас един от синовете на Романова, — имали тежък случай.

Дежурният на „Петровка“ отговори почти същото, но на езика на правозащитните органи:

— Началникът на Московската криминална милиция полковник Романова с екипа е на местопроизшествието на особено опасно престъпление… Заместника й, подполковник Красниковски, още го няма… Началник отдела, майор Грязнов, и неговата група ползуват почивка за извънреден труд, другарю Турецки…

Турецки запрелиства входящата поща, която се беше натрупала от няколко дни. Резултати от различни експертизи, писмо от контролно-ревизионното управление за предстояща ревизия, тъжба от роднини на задържан за изключване от описа на имуществото — всекидневната канцеларщина. Писмо — „За А. Турецки, лично“. Без обратен адрес, пощенското клеймо е от летище Шереметиево. Скъса плика, погледна края — Алексей. Първо се зарадва: хубаво, че се обажда; после зачете писмото и го изпълни тревога:

„Сашка, приятелю. Случват се мигове в живота, когато можеш да си излееш душата само пред стар приятел. Честно казано, надявам се също на твоята деликатност, такт и топли чувства към Ника. Вчера й се обадих, щях всичко лично да й обясня, но не я намерих и всъщност дори се зарадвах. Майка ми каза, че Вероника с Инокентий живеели у някаква приятелка. Значи с нея всичко е наред и страховете ни за разните убийства са били безпочвени.

С две думи: срещнах жената, с която бих искал да свържа живота си. И не става дума само за моето отношение към нея — тя ме прави щастлив: по всяко време и навсякъде, от леглото до кухнята. Държи се така, сякаш Ален Делон в разцвета на силите си е нула пред мен. И най-важното е, че й вярвам. В състояние съм безкрайно да описвам нашите отношения, но си давам сметка, че не е прилично и може би не е много интересно за другите.

Имам една молба към теб: ако имаш възможност, обясни всичко това на Вероника. Връщам се след около седмица. В Токио ни очакват много интересни състезания. Според специалистите — и куп медали. Радвам се — за първи път ще отразявам такъв разкош.

Стискам ти ръката, твой Алексей.“

Турецки методично накъса писмото на лентички и го хвърли в кошчето. Алексей имаше право да среща когото си иска, да се преживява като Ален Делон, ако ще и като Бриджит Бардо на младини, двамата с Ника така или иначе са в развод, но да възлага такова поръчение на трето лице си беше най-обикновена пъзльовщина. Ника не губи надежда, колкото и да крие дори от себе си, че някога може пак да се съберат с Альоша, и той, Турецки, трябва да разбие сега надеждите й.

Но изведнъж му хрумна нещо, той извади накъсаното писмо от кошчето и взе да подрежда ивичките, докато намери нужната.

Така улисан го завари секретарката на следствения отдел Клава. Тя безшумно открехна вратата и застина на прага. Дали защото не беше с обичайния грим, дали от прекарана безсънна нощ, а може и от мрачината на схуленото утро — но изглеждаше неочаквано млада и някак съвсем близка.

— Здрасти, Клава, влез, седни.

— Здрасти. Само не ме заглеждай отблизо, че днес съм като вещица… О, извинете, минах на „ти“…

— Моля те, Клава, аз първи почнах. Все едно, че сме пили брудершафт. Имаш нещо да ми кажеш ли?

— Да. Но много ме е страх. На никого да не казвате… казваш.

— На никого никога. Заклевам се.

— Сигурно не знаеш, че секретарката на Зимарин Вера Стапановна ми е зълва.

— Ще рече? Винаги ги бъркам…

— Сестра на мъжа ми. Никой не знае. Тя се води с друго име. Тя ми намери работата тук. Но това е отделен въпрос. Днес от сутринта правя разследване, тази история с Гена Бабаянц ми обърна сърцето. И тя каза, че в понеделник не е мърдала от стаята и никакъв Бабаянц не се е обаждал. Да де, тя вече знае, че е изключено да се е обаждал, но става дума, че тя има записано всяко обаждане, води си ги за по-прегледно в една своя тетрадка. Изобщо никакъв непознат човек не е телефонирал тогава, искам да кажа: някой да е имитирал гласа на Гена. Дори не е излизала за обедната почивка този ден, защото си носела от къщи сандвич с цвекло.

— Ами ако някой от името на Бабаянц му се е обадил директно. Ти самата спомена нещо подобно.

— Споменах, ама от глупост. Зълва ми каза, че тогава, от петък до вторник, директният бил изключен, защото сменяли линията.

— Значи твоята Вера Степановна може да ни каже кой се е обаждал този ден на Зимарин?

— Каза ми. Преди Зимарин да ме извика, за да ми съобщи за обаждането на Бабаянц, в кабинета му бил Амелин и Зимарин нещо го навикал… После изскочил от кабинета: „По дяволите, я повикайте секретарката на Следствения отдел!“ — тоест мен.

— Значи някой се е обадил на Амелин.

— Сигурно. Но моето лично разследване беше дотук.

— Защо изобщо изясняваш случая, Клава? Страх те е, че никой няма да ти повярва, ако започне да се разнищва, така ли?

— Отначало да. Но после всичко това взе така да не ми харесва…

— Не се тревожи за нищо. Аз лично ще говоря със Зимарин. Помоли Вера Степановна да ме запише за приемното му време, рано сутринта. От теб искам мълчание, никому нито думица. Самата Вера Степановна да не те издаде?

— О, как не! Тя не може да понася Мухоморката. А особено пък жена му, онази хубостница. — Клавдия сви устни.

— Какво й е виновна Валерия… — Турецки се запъна, изчерви се, но продължи: — … Валерия Казимировна?

— Използува я в извънработно време. Ту я праща на пазар, ту при някакви типове за кожух… Последният й номер бил, че ще учи пиано, та заръчала на Верка да й намери учителка с препоръки. Някога била живяла с мъжа си н’ам къде си зад Полярния кръг, в град Караул, запомних го заради името, и там заобичала музиката, понеже умирала от скука. Но научила само „Танцът на малките лебеди“. Знам го от Верка, тя напипала някакви писма на Валерия. А пък самата Валерия е злоба, усойница и е страхотно алчна. Веднъж Верка й купи яйца, ей такива едри, обаче онази от трийсетте измъкнала пет по-дребни и й казала: бягай да ги смениш… Леле, майко, защо ти разправям всички тези глупости… Чао.

Той нямаше представа, че Валерия е имала вече и друг брак, умираше да научи още нещо за предишния й живот, но не идеше да демонстрира интереса си пред Клава, затова доста строго й каза:

— Моля те, помъчи се да ми намериш Романова или Красниковски.

— Красниковски е при Амелин.

— Къде — тук, в прокуратурата?! Помоли го, ако обичаш, да ми се обади после, когато се освободи.

„Аха. Дошъл е да се оплаче. Научил е вече за вчерашната ни самоинициатива. Затова Амелин ми иска писмено обяснение. Поредната междуособна война между милицията и прокуратурата.“

Турецки приготви чист лист — да състави дневния си план. Изписа с едри букви: „Вероника Славина“. Запали лампата на бюрото — всички предмети в кабинета му сякаш се размиха и отстъпиха, почти изчезнаха. Тишината стана почти материално осезаема. Той усети, сякаш изпада от нормалния свят. И друг път му се беше случвало — той притвори очи, кога? — помъчи се да си спомни. Бели стени, тихи гласове: „Пулсът е съвсем слаб, кислород, пулсът се губи, още кислород…“ Преди много години, в болницата… Не, в затвора, единична килия, подземие. Но той никога не е бил в затвора. Да не чуе дяволът! Кой го каза? Кой пуши тютюн Вирджиния в килията? Следователят. Но не той, а друг следовател, него го разпитват, сега ще го изтезават, ще залеят слабините му с бетон… Трябва да обясни на всички, че Ника не е взимала никаква чанта от Бил, тогава ще го освободят…

— Спи се нощно време, Сашуля.

Отвори очи и видя Красниковски.

— Какво е това — нова изгора, а? Събуди се де!

Красниковски стоеше с цигара в устата, с другата държеше листа с изписаното „Вероника Славина“.

— Поне хубава ли е?

Не, явно още не беше се досъбудил, не можеше да се отърси от унеса, та после така и не разбра от къде на къде изведнъж запелтечи, за да даде някакво смислено обяснение:

— Да, хубава е и се мъчат да я открият, но не знаят, тоест как да разберат, че тя няма нищо общо. Не е взела нищо от Бил и аз единствен го знам. А, да — усети се Турецки. — Бях се записал за посещение при Зимарин… Но все едно…

Разтри слепоочията си и окончателно дойде на себе си.

— Със Славка сте без грешка! — доброжелателно подхвърли Красниковски. — Да откриете такава гробница!… Искал си да ме видиш?

Турецки всъщност желаеше да научи къде е Романова и за какво го е търсила, но вместо това изтърси:

— Защо така набързо приключихте вчера огледа?

Красниковски отговори на секундата, сякаш беше очаквал въпроса:

— Повика ме министърът. Пуго. Имаше спешно персонално поръчение за мен. А онези кретени от областното управление вече съвсем през просото са го подкарали. Щом съм тръгнал, след половин час и те се омели. Приемаш ли версията ми?

— Да знаеш за какво ме е търсила Романова? Какво толкова може да се е случило? Дай една цигара, ако ти се намират, а?

Подполковникът извади „Кент“:

— Може ли, Саша — за тебе винаги ще се намерят. Между другото, ако те интересува, мога да ти дам един адрес, там винаги се намират щатски цигари. Ще кажеш, че аз те пращам. И надценката е сравнително човешка: петдесетарка картонът.

— Благодаря ти, Артур. Имам у мен само десет. Но къде е Романова все пак?

— А, да. Шурочка втори ден се заглавиква с някакво убийство. Не съм в течение. Това ли беше? Довиждане. Ето, оставям ти няколко цигари.

Меркулов още не беше в службата, макар че работното време в републиканската прокуратура започваше един час по-рано, отколкото в московската. Турецки се обади на домашния му телефон.

— Какво става, Костя, да не си болен?

— Не, съвсем здрав съм. Просто ми писна да ходя на работа.

„Писнало му да ходи на работа.“ Изключено за Меркулов. Той винаги е бил работоман. Виж, той самият, Турецки, да — отдавна му беше омръзнало да ходи на работа. Тук има нещо гнило. Но Меркулов не му остави време за повече размишления:

— Всъщност тия дни работя вкъщи. С разрешение на прокурора. Нашият нов генерален на Русия ми възложи да направя справка за Елцин — понеже Елцин се усъмнил за някакви рокади в армията, КГБ и милицията. От средните им звена са получени сведения, че някои техни части се придвижват към Москва под предлог да помагали за прибиране на реколтата.

— Интересно. Може наистина да е за реколтата? Или цяла армия ще бъде хвърлена лично срещу Елцин?…

— Иронията ти е неуместна, Саша. Какво искаше да ме питаш?

— Добре. Въпрос първи: успя ли да научиш истинското име на Бардин? — попита Турецки, вече настроен съвсем сериозно, но все пак му се беше сторило учудващо Меркулов да отдава толкова голямо значение на идиотските слухове.

— Да. Бардаков. Какво ще кажеш, неблагозвучно?

— Значи не е Дробот… Тогава всички останали въпроси отпадат.

— Чакай, чакай, не бързай. Има нещо свързано и с името на другаря Бардин, някогашен служител на КГБ. Така например през седмицата той е взел участие в две тайнствени операции. Забъркан е в износа на злато в Токио през Владивосток. И колко злато, мислиш? Не си мъчи мозъка, все едно не можеш да познаеш. Триста тона. И защо е предприета тази акция, пита се. Момчетата от републиканската прокуратура смятат, че ЦК и КГБ целят да дестабилизират обстановката у нас и в света. На първо време — на токийската и други борси. Още една дребна подробност. От екипа на Елцин са засекли Бардин, че прехвърля партийни средства в швейцарски банки. Говори се за сума от сто милиарда лири стерлинги! Кручина, от секретариата на ЦК, е стар приятел на твоя Бардин. Тъкмо се занимавам с тази кръстословица и за целта ми е необходим домашен уют. Чете ли, между другото, „Слово към народа“ във вестник „Советская Россия“? Там великите писатели на руската земя призовават народа към кървав бунт. А „Покана за окопите“ в трийсет и втори „Огоньок“? Изредени са поименно членове на възможния военен заговор. Крючков, Язов, Варенников. Дано да не е. Един от моите хора твърди, че с очите си видял празни лагери в Магадан за затворниците. И още една информация за размишление. В лефортовския затвор тъкмо привършиха ремонта. Сега може да се вкарат вътре поне хиляда души политически. Дали чекистите не се канят да приберат зад решетките депутатите от руския парламент?

— И аз четох подобни неща, Костя. Но сега всеки пише каквото си иска, та не знаеш на кого да вярваш.

Помълчаха.

— Сега, Костя, да се върнем на житейската проза. Откъде светото семейство Бардини притежава онази огърлица?

— Малко длъжка история. Сегашната му жена Нинел Галушко е своенравно момиче. Още преди да се запознаят с Бардин, била на едни състезания в Мюнхен и видяла на книжарска витрина прекрасно издание — на корицата имало някаква дама, херцогиня, с разкошно колие на шията и в него буквата „N“. Неля купила изданието с всичките си дребни валутни спестявания. Донесла го в Москва и окачила портрета на дамата с накита над леглото си, за да му се наслаждава. Та когато Бардин й предложил ръката и сърцето си, тя изискала за сватбен подарък същото бижу.

— Платил е триста хиляди за това дребно удоволствие. Но триста хиляди, когато още бяха много пари. Добре, а защо толкова се уплаши, когато го попитах за колието?

— Много просто — изплашил се е, че може би трябва да отговаря. Ако ти беше казал, че има нещо общо с ювелирната фабрика и е бил там постоянен клиент, рамо до рамо с Галина Брежнева, какво? Щеше ли да го наградиш с медал „За трудово отличие“?

— Ти ми натресе това дело за убийството на жена му, то пък сега така цъфна, че не мога да му хвана края — и пак ти се намери да ми се надсмиваш.

— Напротив, много ти съчувствувам и дори съм ти благодарен, че ми помогна да се ориентирам в „случая Бардин“. Извинявай, че те накарах да се занимаваш в работно и извънработно време с мой личен проблем.

Меркулов млъкна, чу се как драсна клечка. Турецки го изчака да си запали цигарата, но Меркулов нищо не каза.

— Костя, ако нямаш нищо против, бих те посетил при първата възможност.

Турецки не можеше и да си представи при какви обстоятелства скоро-скоро ще има тази възможност… Той извади от пепелника два фаса и си опари пръстите и върха на носа, докато запали. Двете угарки му стигнаха колкото за по едно дръпване. Той разтърка в пепелника почти изгорелия филтър — и на вратата отново се появи Красниковски.

— Между другото имало и наши, родно производство, точно по десетарка. Специално издействувах за теб.

Турецки си представи как вади от картона пакет „Столични“, пали цяла цигара — и тъй силно беше изкушението, че помоли:

— Дай адреса — ще отскоча… О, забравих, чакам Зимарин.

— Той ще дойде чак следобед. И аз го чакам. Ти за четирийсет минути пак си тук.

Преди да „отскочи“, Турецки се обади вкъщи:

— Ирка, ура! След час ще ти донеса цял картон цигари.