Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (19)

18

Този път Елена Петровна на блесна с деликатеси, но супата и месното руло бяха превъзходни. Турецки изяде по две порции от всяко блюдо, не би се отказал и от трета, но не искаше Ирка да го помисли за гладник. А тя също си похапна сладко, но в по-прилични граници. Обаче останалата компания явно нямаше апетит. Павел Петрович Сатин пи много, почти не яде и изглеждаше просто ужасно: за последната година се беше състарил поне с десет години, смъкна петнайсетина кила, някога гъстата му грива висеше на потни сиви фъндъци над ушите. Елена Петровна, уж поради кухненска заетост, почти не седна на масата. Елвира, дъщерята на Сатин от първия брак, вяло чоплеше с вилицата.

— Отивам да гледам футбол — рече Сатин вместо извинение, взе си водката и се оттегли в спалнята. Турецки много добре знаеше, че днес няма никакви мачове. Той виждаше, че присъствието му тежи на пастрока.

Щом баща й излезе от помещението, Елвира захвърли вилицата на покривката и каза:

— Мамо Лена, ти както искаш, но аз нямам намерение да мълча. Той все пак ми е баща.

Но „мама Лена“ замаха уплашено:

— Татко ти помоли… Да не стане още по-лошо. Нека не намесваме Саша.

— Когато бъде труп, вече нищо страшно не може да му се случи. Хайде, няма да отслабне Саша, ако ме изслуша. Никой не го кара да се меси. Може просто да даде някой разумен съвет.

Елвира беше глезена, но не и глупава. Турецки лесно намираше общ език с нея.

— Говорите си така, като че ли ме няма. В какво да ме намесвате? Нещо станало ли е? Разказвай, Еля.

— Една сутрин наскоро папата се прибра целият кален, пребит. Каза, че малко му остава да живее. Дали му ултиматум.

— Какъв ултиматум? Кой?

— Крие. Оттогава не е стъпил във вилата, не пуска и нас.

— Кога беше — точно!

— В неделя, в пет сутринта. Той миришеше на бензин, сигурно го бяха докарали с кола, но не чухме шум на двигател, явно са го хвърлили някъде доста далече от вилата. Събрах цялата мръсотия в един чувал.

— Каква мръсотия?

— Обуща, яке, панталон. Всичко в кръв, бяха му разбили носа. Сигурно е падал, докато се прибере, беше в кал и вар. Мама Лена не позволява дори аз да говоря с него по този въпрос.

— Саша — деликатно се намеси Ирина, — мисля, че в живота има случаи, когато трябва да се предприема нещо, дори и да противоречи на принципите ти. Не можеш така категорично да стоиш от другата страна на барикадата, когато нещата се отнасят за твоите близки.

— Вие ме представяте като някакво чудовище. Откъде да знам, че толкова е загазил. През целия си живот е бил все отгоре и винаги е имал предостатъчно закрилници в най-висшите ешелони. Между другото, няма да има дело против него. Което впрочем е тайна.

— Сашенка, мисля, че за него затворът щеше да е избавление. Нали разбираш, неговите собствени приятелчета вече са му вдигнали мерника. Пашка е непохватен в новите гешефти, защото сега се краде още повече отпреди, само че много по-хитро. Намират нови начини, с кооперативните фирми, борсите, смесените предприятия… Вече имат и оръжие… Какво ти обяснявам, ти много добре го знаеш. Така че…

— Майко — прекъсна я Турецки. — Веднага трябва да говоря с Паша. На четири очи.

… Павел Петрович седеше на неоправеното легло по долно бельо и се поклащаше като в синагога. Турецки доста дълго стоя на вратата на спалнята, но Сатин никак не реагира на влизането на омразния си завареник и продължаваше да се полюлява. Той не беше просто закъсал и уплашен — пред Турецки седеше свършен човек, комуто надали можеше да се помогне.

Турецки отиде най-после до леглото и седна на неудобна мека табуретка-пуфи с розова панделка, внимателно пое от ръцете на пастрока празната чаша и я остави на шкафчето.

— Какво търсиш тук? — полугласно полушепнешком го скастри Сатин. — Моите женоря ли те пратиха? А бе я вървете всички на майната си!

— Паша, знам, че сега целият свят ти е черен. В нашата страна всичко се обърна с краката нагоре и дявол знае кой прав — кой крив. Ето ти — крал си от държавата, пък може така да е трябвало, за да осигуриш живота на майка ми и на Елвира. — „Какви глупости плещя“ — си помисли Турецки, но продължи: — А сега излиза, че онези, пред които си се превивал, с които заедно си рискувал да влезеш в затвора, са още по-опасни врагове от държавната касапница. Всъщност тъкмо те са касапите и ще те направят на кайма, ако се изправиш насреща им. Твоите покровители се измъкнаха между капките, прехвърлиха парите от нелегалната икономика в кооперативните фирми, концерни и какво ли не, прекараха грамадни суми на Запад и спечелиха стотици милиони, и то в твърда валута, да, не в дървени рубли, дето нищо не струват, а сега посягат на дребен бизнес като твоя. Трябва да им се измъкнеш, ще ти помогна, Паша. Зарежи вече и поста си, и приятелчетата си. И вилата да върви по дяволите — можеш и без нея. Пенсионирай се и си гледай кефа. На прокуратурата в момента не си й притрябвал, вярвай ми. Изобщо всичко е глупост — пари, слава… Най-важното е семейството ти, твоите близки. Елвира ще се омъжи, ще дундуркаш внуци. И аз скоро ще се оженя, с Ирка задължително ще имаме много деца, поне две във всички случаи. И макар че не можеш да ме понасяш, те ще бъдат и твои внуци. Но няма и да ги видиш, ако сега веднага не ми разкажеш какво е станало. Утре и дори след час може да бъде късно.

Павел Петрович го погледна недоверчиво и внезапно попита:

— Това вярно ли е… за внуците?

— В смисъл: кое дали е вярно? Какви глупости питаш? Всички нормални хора имат деца, а децата, както знаеш, са и нечии внуци…

Дори да блъфираше, Турецки почти не лъжеше. Наистина му стана мъчно за Павел Петрович, който можеше да не доживее да види внуци. Вече нямаше значение, че Сатин сам си беше надробил попарата. Най-лесното беше сега, в тази малка спалня, да иска сметка за недостойните му дела, след като го заплашва смърт в най-буквалния смисъл на тази страшна дума. Турецки се почувствува дори някак неловко: кльофнал се на това глупаво пуфи, млад и здрав, съвсем независим — кой знае всъщност от какво и кого, — а пред него е човекът, който трябваше да му бъде баща, но не стана, защото двамата бяха от двете страни на барикадата в този объркан живот, но това сега беше без значение, застаряващият и изкаран от нормалните релси на добруването човек имаше право да бъде защитен от онези, на които беше служил десетки години.

— И дечичата няма да пожалят, и дечичата право в печката — изфъфли Сатин със същия полуглас полушепот и Турецки потръпна от ужас не само заради смисъла на чутото, но и защото Павел Петрович, иначе без дефекти в говора, сега казваше „дечича“. За миг сякаш му се мярна Бардин, как хвърля дечица в разпалена фурна, но абсурдността на видението го отрезви и го накара да се вслуша в думите на пияния и полупобъркан човек:

— … Викат, че съм погазил клетвата. Тази клетва беше поне отпреди трийсет години. Пред Катя я бях дал. Тогава бях млад и хубав, току-що ме бяха прехвърлили от КГБ на партийна работа. Катя си падаше по левентите, такива ги въртеше, че валутните курви пред нея са жалки пръдли. Пусне филмче с порно — хайде, Полчо, давай с езика, а аз ще ти изработя един минет. Хубави времена бяха. Бях човек на Голямата Катя… — „Ама той говори за Фурцова, Екатерина Алексеевна, да, нали тя беше кръстницата на московската мафия“ — досети се Турецки.

— Нейно протеже бях и тя обеща да ме издигне до ЦК. Веднъж ме закара на вилата в Барвиха, позабавлявахме се на воля, тогава бях мъж и половина, първата ми жена гледаше вкъщи Еля, пък аз… Да. И после ми вика: ти си джентълмен, Пол, сигурна съм. Но ако искаш и занапред да работиш с нас, закълни се да изпълняваш всички заповеди на нашата организация! За предателство те чака смърт, тебе и целия ти род до трето коляно! Ще се закълна, защо не, щом такава женска ми го иска. А тя, кучката, го записала на магнетофон, но аз тогава не знаех… После жена ми се разболя, много тежко се разболя. И почина. Катя си намери други момчета, а съм чувал, че не само с момчета, ами и с момичета се забавлявала. Владик Бардин от московския спорт комитет, с него заедно бяхме в службите за сигурност, ми предложи тази синекура, Мосспортторг, измъкваше ми черната борса, целия каймак ми обираше, да му го туря, но и за мен оставаше, не се оплаквам. Тогава не знаех, че е куку, че е диспансеризиран. Затова го изхвърлиха от Държавна сигурност.

Сатин се надигна тежко от леглото, пристъпи до секретера, олюля се, извади албум със снимки. Дълго разглежда една, хвърли я на леглото. Турецки внимаваше да не го смути, разбираше, че Павел Петрович се изповядва пред самия себе си. Обаче успя да разгледа снимката, на нея видя Паша Сатин с буйна начупена коса, до него непознат мъж с подпухнало лице и топчест нос. Тогава Сатин изрече думи, от които Турецки само дето не падна от табуретката:

— Той тогава не само името си смени, а и пластическа операция си направи. За да стане хубавец. През последните двайсет години поне пет пъти се е подмладявал в Института по красотата. Ожени се за Таня Корзинкина и все я лъжеше, че е по-млад от нея, а той ми е връстник. Не й показал паспорта си и тя не разбра… Но хайде, Корзинкина кучета я яли…

Турецки се слиса, мислите му се завъртяха в главата, без да намират логичния си завършек. Бардин — значи той е над шейсетте, бил е в тайните служби, сменил си е името, променил си е външността, притежава огърлица точно като тази на рода Долгорукови… — да не е Мишка Дробот? Кога си е сменил името? Ще трябва да проучи. Но Турецки остана неподвижен, за да не стресне пастрока си.

— Родителите на жена ми си взеха Еля. Запознах се с Ленуся. Имаше едно момченце, същинско вълче, намрази ме…

Турецки се убеди, че Сатин се намира извън реалната действителност — пастрокът му не забелязваше, че „вълчето“, сега трийсетгодишен мъж, седи срещу него.

— … Катя ни вдигна голяма сватба — добра жена. Седнала начело на масата с новия си тъпкач Витя Гришкин. А под масата ми разкопчава панталона и ме бара. После ме кани на арабско танго и нежно ми шепне в ухото: „Запомни ли клетвата за цял живот?“ Запомних я, викам, запомних, само си мисля Ленуска да не забележи нещо… И отново се издигнах: канят ме за всяко заседание в Кремълския дворец, награждават ме с ордени за юбилеите… Но всичко свърши и отшумя, Голямата Катя е в гроба, а приятелчетата… Кой в дранголника, кой в пръстта, само хищните твари останаха…

Чуха се запиращи на гърлото му хъхрещи звуци — Павел Петрович заплака. Турецки го остави да се наплаче, да се изсекне в ароматизираната кърпа и каза:

— Ще донеса нещо за пиене. Малко.

Сега Сатин започна да отговаря на внимателните му въпроси. Какво е станало в неделя? — Вечерта дошли на вилата двама непознати: единият висок, около четиридесетгодишен, черен, едър, с ей такива лапи, другият дребен, с кестенява коса, остър нос и май се мазнел пред черния. Как били облечени? — Нищо особено, честно казано, хич не ги загледал. Казали, че ги изпращал Бардин, викал го да се видят. Показали фирмена бланка с подпис. Е, пред Бардин е чист, добре, да вървим. Къде отиваме — ги попитал. Отговорили: в клуба. Защо Бардин ще урежда среща в клуба — Сатин заподозрял нещо съмнително, той е чистофайник и с такива работи не се занимава. За какъв „клуб“ става дума? — Ами за едно тайно място, не се знае къде е, но мнозина са го чували, особено най-големите тузари от бизнеса, дето си играят със седемцифрените суми… Сърцето му се свило от страх, от лоши предчувствия, вече бил получавал анонимни писма, в които се настоявало да разкара Бардин, но той много яко е обвързан с него…

Турецки реши да използва момента:

— Как се е казвал Бардин преди?

— Знам ли.

— А това чудо познато ли ти е? — Турецки извади снимката.

— Знаеш ли какво, Сашка, това колие струваше към триста хиляди, сега сигурно струва три милиона. Я дай… Виж, на твоята снимка едно листенце е повредено. Значи огърлицата е друга. Онази на Бардин си е наред.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото му я дадоха чрез мен.

— Кой?

— Един познат бижутер. Но в никакъв случай няма да ти кажа името му. А мястото на изработването мога да ти съобщя веднага — не е тайна. Московската ювелирна фабрика. Там са събрани най-добрите майстори. По чужди модели изработват скъпоценни джунджурийки за нашите царедворци. По-рано за Политбюро, сега за Президентския съвет. И за нас понякога пада по нещо. Ако пипнем тази банда, тоест вие ако ги пипнете, ще ти разкажа и подробности…

— Ще ги пипнем, Паша, ще ги пипнем. И колкото повече ми разкажеш, толкова по-скоро. Но сега да оставим настрана огърлицата, защото другото е по-важно… Значи Бардин те чакал в „клуба“…

— После ме вкараха в колата, направо насила ме тикнаха. Единият седна зад волана, другият, дето беше по-високият, се настани с мен на задната седалка. Хайде, рече, давай право към клуба. Завързаха ми очите. Към час и половина пътувахме. Спряхме. С вързани очи ме качиха на втория етаж. Там ми развързаха очите, по-ниският излезе. Някаква много особена стая, все едно че беше недостроена. И знаеш ли, Сашка, направо щях да умра от ужас: пред мен седнал знаеш ли кой? — Льончика.

— Така ли — обади се Турецки, но нямаше представа за никакъв Льончик.

— Разбрах — свършено е с мен. А той нежно-нежно ми пошепва: „Забрави ли клетвата, Павел?“ „Каква клетва, рекох, и какво искаш от мен?“ „Ами тази“ — казва той и пуска записа. И си чух гласа, едвам се познах, но нали знам, така се клех пред Голямата Катя. Изслушах записа и Льончика вика: „Сега разбра ли, предателството се наказва със смърт.“ Кого съм предал, го питам, и вече ми е ясно, че бележката от Бардин е била фалшива, сега трябва да работя за тях… Как, за кои тях? За Льончика и неговите хора, той по времето на Катя беше поел цялата дейност, а сега слага ръка на нелегалния бизнес. Аз му казвам: оставете ме мен, аз ще се пенсионирам вече. А пък си мисля наум: как да прескоча Владик? Той има още по-яки биячи от Льончика, млади момчета, майстори на спорта. Изведнъж някой взе да вика в съседната стая, ама страшен вой, ти казвам, като на ранен вълк. Льончика изкомандва високия да укроти народонаселението, много шум се вдигал. Онзи отвори вратата и оттам се чуха женски гласове, все едно, че имаше разпивка. А Льончика продължава да ми говори и аз се съгласявам, естествено, къде ще ходя! Чу се звънене на телефон, Льончика си погледна часовника, каза: почакай ме, идвам. И тогава, Сашка, понеже ще умра от любопитство какво става в съседната стая, като последен глупак отидох до вратата, леко открехнах, а там…

Сатин отново закри лицето си и захлипа.

— Не се разчувствай, Паша, нямаме време за губене, съвземи се. Ето, пий една глътка…

Сатин взе чашата с разтреперана ръка, но не пи, а заговори бързо, сякаш се боеше, че няма да му стигнат силите за дълъг разговор:

— А там онзи, едрият, дето бяхме в колата, залива бетон в кофража, а вътре в кофража лежи човек, размазан от побой, но още жив и устата му някак особено мърда. В ъгъла телевизор, там подскачат голи мацки. Още някой имаше, не видях, така се бях ужасил, но притворих вратата и се върнах на стола си. Льончика дойде, говори ми нещо, не го разбирам, само кимам: ясно, ще се спогодим. После той ме удари по рамото, уж приятелски, и каза: сега ще те откараме вкъщи. А мен ми се доходи по нужда, направо ме присвива, Льончика вика: „Добре, Паша, върви да не се насереш по пътя.“ Изведе ме в коридора и ме чака пред вратата. А на мен ми се яви ангел. Смешно ти е…

— Не ми е смешно. В такава ситуация би трябвало дяволи да ти се привиждат, а не ангели.

— Чуй ме де. Там в клозета имаше прозорец с белосано стъкло, но в боята изстъргано едно кръгче. Вдигам си панталона и си викам: я да погледна, може и да видя нещо. Какво ли ще видя, черна нощ, ама гледам. А там, в дупчицата — необикновена светлина, синкава, и един ангел, склонил надолу глава и ръцете му скръстени на гърдите. А зад него блести дворец, чудно красив. Това е предзнаменование, Сашка, че скоро ще умра…

— Това е в нощта срещу неделя, така ли?

— Така, да. Всички видения се сбъдват, ако са в нощта срещу неделя… А Льончика вече не издържа, думка ми по вратата… Как са ме откарали обратно, не помня. Пак ми вързаха очите и ме изхвърлиха направо на шосето, на километър-два от къщи…

Сатин допи чашата, отново се разхлипа, а Турецки се помъчи да си спомни нощта в събота срещу неделя: Ника с Кеша заминаха следобеда при Чуднова, няколко пъти му се обажда Грязнов от развалени автомати. Последния път му се обади посред нощ. После Турецки сума време не можа да заспи, а и луната му светеше в прозореца, той стана да пусне щората — река Москва се лееше сребърна от лунната светлина и всичко наоколо блещукаше в неясна синева…

Турецки си погледна часовника: единадесет.

— Виж какво, Паша, легни си. Ние с Ирка също си тръгваме. Но отначало искам нещо да уточня и после ще се обадя на едно място. Можеш ли да ми кажеш колко време пътувахте по шосето? Аха… И по селския път към четирийсет минути. Така…