Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (31)

30

Събуди го подозрителен шум в по-далечния ъгъл на килията. „Плъхове!“ — уплаши се. Нямаше и представа, че толкова го е страх от плъхове, но честно казано, не беше имал случай за подобно общуване, освен дето ги беше виждал да притичват край сметището в двора на старата им къща в Соколники. Ако му скочи плъх изведнъж на нара? Въпреки влажния студ в килията се изпоти от страх. Пъхна ръка под твърдата плоска възглавница — Керим му беше оставил кибрит. Драсна клечка и на бледата краткотрайна светлинка се взря в ъгъла, но не видя нищо освен танцуващата сянка от наровете върху квадратните плочи на каменния под. Шумът продължаваше и сякаш даже се усили. Турецки не смееше да стъпи на пода, той къшкаше плъховете, замеряше ги със запалени клечки, но те не реагираха нито на звуците, нито на огъня. Внезапно шумът спря и след няколко минути безшумно, както всеки път, в килията влезе Керим с джобно фенерче.

— Браво, Турецкин, сам се събудил.

— Керим, там има плъхове… в ъгъла.

— Няма никакви плъхове, един имаше и е съвсем мъртъв — аз го хвърлих на боклука. Ставай, ще бягаме.

— Къде ще бягаме?

— Вкъщи, разбира се. Ти бягаш, мои приятели бягат, Керим помага. Така че не може да се обади на твой Меркулов. Ставай, обувай се обувки, ще вадим камък.

— Какви приятели? От „Бутирка“ не може да се избяга, ти самият ми го каза.

— Ти не можеш избяга, сам не можеш избяга, с моите приятели можеш избяга. Клетва даваш — никога на никого не признаваш. Казвай — сам бягал, сам намерил дупка. Не се заклеваш — не бягаш, оставаш тук съвсем мъртъв. Мои приятели не са престъпници, искат да дават свобода на татари. Лоши хора им скалъпва процес, също дето тебе. Ставай, ще светиш с лампичка.

Керим се насочи към ъгъла на килията, откъдето Турецки беше чул шумоленето на плъховете, отмести нара и започна с кой знае откъде донесено желязо да вади от пода една каменна плоча. Турецки върза набързо маратонките и предпазливо се приближи до Керим — още му се счуваха плъховете. Видя, че подът е бил разкъртен предварително. Керим разчистваше с желязото още не съвсем втвърдения цимент по краищата на плочата. Стана ясно, че операцията е подготвяна не ден и два и Турецки, затворен в тази изоставена килия, в която не би трябвало да има никой, едва не се е превърнал в пречка за рискованото начинание. Какво му оставаше на Керим, освен да въвлече и него?

Приятелите му сигурно бяха в съседна килия, Керим не, можеше да ги преведе покрай охраната на долния етаж или в подземието, затова се е наложило да кърти пода в неизползваната килия.

— Керим, къде води тази дупка?

— Навънка води. Цял месец работих, хубава работа стана. По воняща тръба ще вървиш дълго, сам ще вониш, ще вониш — ама няма да си мъртъв. Сега ще доведа приятели, заедно ще дигаме — двеста кила тежи. А сега давай клетва. Кълни се в твой Бог, мой Аллах ще прости.

— Да, разбира се, кълна се, Керим… Кълна се в Бога. Но ти поемаш голям риск, ако се разбере.

— Стар татарин не е страх. Ще кажа — другарите пистолет заплашвал, внучка искал изпорти, много ще плача… Отивам за приятели. Дойде време, скоро ще се сменя караул. Други дрехи ще донеса, ти твои прибери в торба, хубави дрехи. После други дрехи хвърляй в рекичка, изкъпи се.

Четвърт час по-късно Керим се върна с трима затворници и чувал с дрехи, въжета, инструменти и други необходими за бягството неща. Борците за свободата на татарския народ се оказаха млади интелигентни момчета, бързо заговориха непознатия си език и току поглеждаха към Турецки. А той свали ризата, дънките, гащетата, тикна ги в приготвения за целта найлонов плик с изтипосана кравешка муцуна, нахлузи нечий почти съдран анцуг.

— Маратонките също свалете, ще вървим боси — тихо каза един от младежите. — Ще вървите след нас. Ето, вижте по картата. Трябва да минем по тръбите към осем километра. Щом стигнем до тази рекичка, сменяме дрехите и — кой накъдето види. Да знаете, посоката на течението е надолу към града. Нямаме друг изход, освен да разчитаме на вашата почтеност.

Турецки бързо закима, свали маратонките и завърза торбата за кръста си като другите.

Около половин час отиде за повдигане на предварително изкъртената плоча. Бегълците се сбогуваха с Керим, който остана да прикрие следите от бягството поне в началото, и се спуснаха по въжетата в долното помещение, което някога вероятно е било канализационна камера; от стените стърчаха покрити с втвърдена слуз срязани тръби. Един от бегълците освети с фенерче стената, даде знак „тук“ и тримата започнаха да я къртят с чука, увит в меки парцали, докато на половин метър от края й не се разкри дупка с формата на огромна тръба. Явно и проходът беше подготвен предварително, а след това запушен отново, но вече с шперплат, измазан отгоре с цимент. От тръбата ги лъхна на гнилоч.

Един след друг се вмъкнаха в тръбата, младежът с фенерчето отпред, и пълзешком с лакти и колена поеха напред, като се охлузваха до кръв в грапавата повърхност. Тръбата постепенно се разширяваше, те вече не пълзяха, а напредваха на четири крака. Отначало тръбата беше водоравна, после, след като диаметърът й се увеличи още малко, се заспуска под лек наклон. Придвижването стана доста по-леко, но вонята тук беше още по-гадна, очите им сълзяха от амонячните изпарения, съзаклятниците на Турецки толкова се отдалечиха, че той едва различаваше мъждукането на фенерчето. Внезапно секна и тази слаба светлинка. Той усили крачка, почти се затича, приведен, с изпружени напред ръце — и с все сила се блъсна в преграда: на това място тръбата завиваше. Отново видя отпред светлинката, тръбата стана грамадна и можеше да се изправи в цял ръст, но някъде отстрани го удари отходна струя, той се хвърли напред — от другата страна течеше не струя, а цял водопад от изпражнения или химически отпадъци. Пристъпяше до глезените в тази гадост, хлъзгаше се по дъното и внимаваше да не изпусне торбата, наложи се да намалява темпото, краката го носеха устремно напред, очите, разяждани от парите на кой знае какви съединения, вече не виждаха нищо, струваше му се, че още метър, и няма да издържи повече в това зловоние, от което всяка секунда щеше да загуби съзнание. Идеше му да извика: „Момчета, малко да си починем“, повтаряше си тези думи наум и това още повече го затрудняваше. Тогава започна да си говори на глас: „Никаква почивка, скоро ще свърши, никаква почивка.“ Гласът му кънтеше от приглушеното ехо и заглъхваше някъде далече назад. Тогава в паметта му изплуваха други гласове, неговият и гласът на Бабаянц, когато водеха онзи нелеп диалог:

„Бабаянц: Турецки? Здрасти. Слушай, приятел, трябва да привършим Зимарин. Той се е спотаил, но нали го познавам, вече е надушил нещо.

Турецки: Отива си той на вилата, а на прелеза го причакват с калашници и се прицелват.

Бабаянц: Много си лекомислен, Сашка. Може ли да им се доверим за такова нещо? Трябва да сме сигурни. Ти си единственият.

Турецки: Искаш аз да го направя — а?

Бабаянц: Непременно. Ти знаеш разни хватки, самбо, какво ли не. Трябва да го спипаш някъде натясно.

Турецки: С него нямаме никакви допирни точки, за да се видим насаме.

Бабаянц: Какво предлагаш?

Турецки: Ще ни трябва пушка с оптически мерник.

Бабаянц: Ти имаш ли?

Турецки: Да. Окей, да побързаме, докато не е научил за…

Бабаянц: Знам, знам. За бележника на Татяна Бардина, че ти си го взел.

Туреики: Иначе всички следи ще водят към мен.

Бабаянц: Кой е твоят кандидат за главен?

Турецки: Меркулов.

Бабаянц: Точно така. Наш човек. Меркулов винаги ще ни прикрива, както и досега. Ще дойда при теб в неделя. Всичко ще уговорим.“

Тъпак! Надали по целия свят има по-голям тъпак от теб, Турецки! Не би могъл да гарантира за точността, но вече знаеше как беше монтирана тази глупост на записа. „Ще ни трябва пушка с оптически мерник… Ще стрелям по него от покрива, когато излиза от сградата. Трябва да отида при китаеца…“ И малко преди това: „Направо ми идеше да го убия. Да го отровя или да го бутна в пропаст. Но той е толкова жилав, ще оцелее, а аз ще го излежавам… — Искаш аз да го направя, а, Лера? През ум да не ти минава. Няма ли по-лесни начини, развод например?“ И после: „Гледал ли си го? — За полицаите — да. — Разкажи ми го!“

Потресе го, разтърси го откритието, злоба към самия себе си, невъзможност да разбере: защо им е било нужно всичко това. Решението беше някъде съвсем наблизо, но още не успяваше да стигне до него, трябваше да продължава напред, спасението му беше в това придвижване.

Колко километра е минал — два? пет? сто? Но той вървеше, отдавна загубил от очи съучастниците си, броеше крачките: двеста и трийсет… триста и единайсет… петстотин и шейсет… докато не усети, че вече не върви в слузта, а във вода, водата задържа крачките и улеснява движението му, водата се вдига все по-високо, мокри гърдите му, зловонният въздух не може да напълни дробовете му. Накрая водата изпълни цялата тръба и той трябваше да плува, да се бори с водата, която изтикваше и тласкаше тялото му нагоре, притискаше го до горната част на тръбата и той плуваше, гребеше с една ръка, а с другата си стискаше носа. С нечовешки тласъци на цялото тяло — един, втори, трети — накрая се освободи от тази тръба-затвор и се отпусна — водата го беше изнесла на свобода.

Той се отпусна по гръб, разпери ръце и малката рекичка кротко го носеше по течението си. Така плува петдесет минути, но изведнъж се сети — трябва да плува срещу течението, не към града, а обратно, колкото може по-далече от злото, което този град таеше в себе си. Течението не беше силно, водата ставаше все по-чиста и по-студена, бреговете се сближиха, стана съвсем плитко и Турецки се измъкна на брега. Свали анцуга, хвърли го във водата и макар че зъбите му тракаха от студ, отново влезе в реката, дълго търка тялото си с пясък, направи тридесетина упражнения за загряване и си сложи собствените риза, дънки и маратонки.

Още не беше съмнало и той се опита по звездите да познае посоките, но беше доста бос в астрономията. Тогава забеляза, че половината небе изглеждаше по-светло от другата половина — там беше центърът на града. В тъмнината му беше невъзможно да се ориентира, той тръгна наслуки, като смяташе да е на север. Вероятно онова, което скоро остави зад гърба си, беше малка горичка и ето, пред него се бялнаха пететажните „хрушчовски“ блокове. Отнякъде се чу пърпорене на двигател, той се завтече към шума, значи наблизо има път и разбра, че вече е стъпил на него; неасфалтиран, насечен от коловози, пътят правеше остър завой, иззад който светнаха фарове на приближаващ камион. Турецки се дръпна, но загуби равновесие, искаше да отскочи от камиона, но не успя: нещо го блъсна, завъртя го, отхвърли го встрани и той се вкопчи и се държеше за въздуха, докато съзнанието не го напусна.