Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (10)

9

13 август, вторник

 

Кабинетът на Виктор Степанович Шахов, министър на икономиката и член на ЦК на КПСС, съвсем точно отговаряше на високия му пост в съветската държава. Прозорецът беше с прекрасно изложение към Садовое колцо — част от пейзажа, изпортена с несполучливо разположената нова сграда на Стопанското управление на ЦК, в което фактически се уреждаха тъкмо привилегиите, против които така се беше опълчил Шахов. На бюрото до „петолъчката“ беше оставил разтворената брошурка с печат „Строго секретно“, разпратена по списък от Стария площад — таен сценарий за предстоящата августовска сесия на Върховния съвет, разработена от председателя на парламента Лукянов. Текстът беше изпъстрен с бележки, направени с едрия почерк на Шахов. Министърът не одобряваше нито сценария, нито самия Лукянов-Макиавели, рядко властолюбива личност, която можеше всеки момент да заеме мястото на състудента си по право — президента на държавата. Но в случая не става дума за това, а че Лукянов и сие от ЦК и Върховния съвет винаги посрещат с нападки фермерските концепции на Шахов. Селяните в най-скоро време трябва да бъдат оземлени, да ползуват банкови кредити, техника и агрономическа помощ. Иначе в страната ще настане глад.

Тежкото августовско слънце изпълзя иззад сградата на Стопанското управление, грейна над бюрото. Вратата се отвори и повехналата руса секретарка каза с повехналия си глас:

— В четири без четвърт имате среща с американците, Виктор Степанович, а нашият постоянен преводач Болшаков неочаквано се е разболял, току-що се обади жена му.

Шахов вдигна глава, зажумя срещу ярката светлина, стана иззад бюрото, направи няколко широки крачки до прозореца и дръпна щорите. Имате спортна фигура, лицето с хубав тен и леко обветрено би изглеждало дори красиво, ако не беше дълбокият белег на лявата буза.

— Кой го замества?

— Едно момче, май се казваше Колодни. Виктор Колодий, да.

— Повикайте го.

Секретарката го погледна:

— Веднага.

Излезе и скоро се върна с младо свенливо момче.

— Само мъже ли са преводачите? Нямаме ли представителки на прекрасния пол?

Преводачът Колодни едва чуто отвърна:

— В нашата група сме петима, двамата с другаря Болшаков сме с английски. Нямаме жени, не ги назначават.

Шахов пак примижа:

— Така значи, нашите кадровици не искат жени — и защо? Страх ги е да не раздуят щата ли? Аз пък искам да ми превежда някое красиво създание, а не онзи гъгнивец Болшаков. С вас сме адаши, седнете, заповядайте.

— Иначе жените преводачки са дори повече от мъжете — осмели се да каже Виктор, но веднага млъкна и приседна на крайчеца на стола.

— И какво — подкани го Шахов, — не се смущавайте.

Виктор Колодни се донастани на стола:

— Познавам много от преводачките на издателство „Прогрес“. Много добри професионалистки.

— Например? — усмихна се Шахов.

— Например ли?… Вероника Славина, да речем. Тя ми е състудентка. Преподавателите казваха, че има абсолютно кеймбриджки английски. Говори го по-добре от американците. Те не говорят чисто, особено тексасците. Понякога дори не им се разбира.

— Много хубаво, че съветска преводачка говори английски по-хубаво от американците — засмя се Шахов, точно това ми трябва. Как беше името?

— Славина.

— Чудесно.

Шахов се обърна към секретарката:

— Маргарита Петровна, направете необходимото да намерим Славина. До два часа я искам тук.

* * *

Турецки пристигна рано на „Новокузнецка“, на неговия етаж и в приемната още нямаше посетители. Влезе в канцеларията, взе пощата.

— Как сме с днешна дата, Клава?

— За вас не знам, аз съм добре.

— Браво — когато сме най-зле, така да сме.

Кой знае защо, с хората от нейния тип Турецки винаги разговаряше с тези тъпи клишета, не намираше нормални човешки думи. Колкото и да е чудно обаче, Клава и подобните й нямаха нищо против вечните му баналности.

— Бабаянц да е дошъл?

— Как ще дойде? Нали е в отпуска?

— В отпуска ли? По график щеше да излиза през октомври!

Графикът, естествено, нищо не значеше. Той съществуваше, кажи-речи, формално. Следователите предпочитаха почивката през юли-август, като приключваха някое поредно дело и се разберяха лично с шефа. Турецки се ядоса, че Бабаянц не беше си направил труда да му спомене — дори му обеща да обсъдят случая Бардина.

— Той се обади вчера и каза, че спешно трябва да вземе отпуска. Май заминавал при баща си в Ереван.

Турецки изпсува наум и Бабаянц, и самата Клавка и влезе в кабинета. Бързо разпредели пощата и завъртя телефона на Меркулов — трябваше веднага да си го излее пред някого.

— О, браво, че се обади, Саша — чу познатия баритон, — исках да се видим.

— И аз имам нещо да ти казвам. За случая Бардин… Не точно за него… Както и да е.

Не можеше с две думи да сподели тревогата си за Ника и да разкаже за Бил със сплесканите уши и за ненадейната отпуска на лекомисления Бабаянц.

Турецки спря насред дума, но и Меркулов мълчеше. Чу се някакъв лек шум в слушалката, сякаш ветрец прошумоля в предесенната шума.

— Да. Бардин — откликна най-сетне Меркулов и Турецки разбра, че няма никакъв ветрец, а Меркулов беше прелистил бележника си. — Да обядваме заедно, ако искаш. С кола ли си? Имам идея.

* * *

— Никаква пола ли нямаш? Сега ще ти спретнем блузка, но с тия дънки какво ще правим?

Ана Чуднова препускаше из къщата, премяташе съдържанието на гардероба и дрешника, а Ника я гледаше безпомощно: във всяка дреха на Ана можеха да влязат по три Ники.

Всичко започна от палачинките. Спорът беше с прясно мляко ли се правят, или с кисело. Ника се обади на свекърва си, експертка по всички видове десерти. Завари я в почти прединфарктно състояние от сутринта министърът на икономиката другарят Шахов издирвал нея, Вероника Славина, за участие в среща с американска делегация. Ника изпадна в паника — до времето на срещата оставаше около час, а тя нямаше нищо освен дънките и фланелка с надпис „I love NY“ (подарък от един турист). Надписът как да е, но самата фланелка беше крещящо жълта.

— Еврика! — изрева внезапно Ана и изхвърча нанякъде.

След десет минути се върна със страхотен костюм.

— Жесток е — нали?! От съседката. И тая смотанячка какъв гардероб има само! Не работи, не учи — тя си знае… Но е добро дете, веднага се нави. Малко ти е широка? Сега ще я прихванем с безопасна. Глей кво кръстче — по-тънко от врата ми. Имаш ли грим? Хайде, действай, ще се обадя на секретарката да пратят бричката…

Кешка дълго й маха с ръка и когато грамадният черен автомобил вече отдавна беше отпрашил, се обърна към Ана:

— Сега ела в любимата ни градинка. Ще ми почетеш за Мечо Пух… А, развързала ми се е обувката.

Ана клекна, завърза му връзката, подръпна му дрешките.

— Ти ли вече си ми баба? — тихо я попита Кеша и прегърна с ръчици сипаничавото й лице. — Не, бабите са много стари, а ти още не си. Лошо. Какви са ти тези пъпчици по лицето?

— Не са пъпчици, а са белези от шарка.

— Каква шарка, дето се прави с боички ли?

— Не, моето е от болест, шарка се казва болестта. На тебе са ти правили инжекция, за да те имунизират, ти няма да се разболееш.

— А на тебе защо не са ти правили?

— Защото, как да ти обясня, аз съм родена в лагер и там не ни правеха…

— В пионерски ли лагер?

— Не точно… Моите родители ги нарекоха врагове на народа и ги затвориха в тъмница, после ги пратиха в лагер, в Архангелска област. После ги реабилитираха, но много късно, баща ми почина в лагера, а пък аз се разболях от шарка… Какви ги разправям и аз на такова малко момченце, загубена жена. Ела в градината.

— Не, чакай само да ти кажа. Не съм малък, скоро ще стана на пет години, другата година. А ти на колко си?

— На трийсет и пет.

— Колко много! Всичко разбрах. Дядо ми също е умрял в затвора. Той е бил най-красивият и най-смелият, но го хванали и казали, че е шпионин. Още преди да съм се родил, но аз знам, тате ми разказа и чичо Саша също, защото и неговия татко са го убили, а той изобщо не е бил шпионин. Аня, защо всички татковци трябва да са в затвора? И нас ли може да ни затворят? Или да ни убият?

— Не, Кешинка, няма да се дадем.

— Ти ще ни спасиш всичките, нали? Ти си фея, Аня.

— Не, Кеша, не съм фея. За съжаление…

* * *

— Нека се възползуваме от нововъденията в икономиката, да си спомним, че имаме вече двеста хиляди кооперативни фирми, от тях четиринадесет хиляди в Москва и от тях — три хиляди за обществено хранене. С други думи, да вървим при Серафима — завърши Меркулов и едвам побра дългите си крака в колата. — Откога му кани…

— Каква Серафима?…

— Не помниш ли, на „Новокузнецка“ имахме една чистачка? Открила кооперативна кръчма — нещо като „Червената шапчица“ или „Доктор Охболи“. Похвали се, че винаги имала тъмно пиво. Свий по Садовое колцо, ето адреса… Саша, дай една цигара — помоли го и се озърна. — Нито вкъщи ми дават да пуша, нито в работата. — С явна наслада дръпна дима. — Докато стигнем, разкажи ми в общи линии версията „Бардин“ или която искаш. Нали виждам, нещо те тревожи. Само в най-общи линии, моля те, и без да жестикулираш и да играеш действуващите лица, докато си зад волана.

Но той все пак жестикулираше и играеше. Меркулов не го прекъсна — никога не си го позволяваше по време на разговор дори ако лицето срещу него говореше най-големите глупости. Но Турецки забеляза как от време на време потреперваше острата му брадичка. Костя Меркулов имаше безпогрешна интуиция — без да знае подробностите (а дали и събеседникът ги знаеше?), той отбелязваше по този начин слабите места в изслушваните предположения. Самият Турецки някъде към средата на разказа си започна да се чувства доста разколебан, но не се издаде.

За петнадесет минути успяха да стигнат до края на историята и до заведението на Серафима, което се наричаше „Дядовата ръкавичка“. Меркулов посочи с очи табелата и с жест се извини за сбърканата фирма. После го задържа за лакътя и сподели многозначително:

— Ако зависеше от мен, щях да те предложа за звание Главен Инспектор по Предлагане на Версии — всичко с главни букви.

Серафима посрещна следователите като най-скъпи гости. Настани ги в едно удобно ъгълче и сложни „Reservee“ на масата.

— Да не ви се лепнат — обясни и понечи да приседне, да разкаже нещо, може би спомени за някогашната съвместна борба с престъпността, но забеляза мрачното лице на Турецки, присви устни с разбиране и взе поръчката.

„Ръкавичката“ изглеждаше доста забавно заведение. Уж всичко стилизирано: изписани талерки, брезови украшения, дори една балалайка имаше на стената. Серафима носеше неописуем везан покосник, на мокрия бюфет работеше мустаклия с бродирана украинска риза и унил израз на разбойническото лице.

И все пак заведението беше старомодно-уютно. „Както по времето на непа“ — помисли си Турецки. Макар непът да беше предал Богу дух много преди той да се появи на бял свят, тогавашното обзавеждане му беше познато от филмите.

Серафима наистина донесе тъмна бира и две грамадни паници шкембе.

— Сима — погледна я в очите Меркулов, — нямаш ли нещо по така… сериозно? Само по едно, а?…

— Водка не сервираме, Константин Дмитрич, подали сме за концентрати, ама още не са ни позволили, освен конячец, ако искате, ама в кафени чашки, нали нямате нищо напротив (така каза: нищо напротив).

— Да, моля те, нямаме нищо против — строго потвърди Меркулов.

Пиха коняк от кафените чашки и замезиха със силната горчива бира. Шкембето спокойно можеше да конкурира най-добрите блюда от валутния „Национал“ и доста ги превъзхождаше по обем и цена.

Мъжът на бара зорко следеше посети гелите и щом халбите им се изпразниха, направи знак на Серафима.

— Да повторим, Константин Дмитрич? — дотърча веднага тя.

— Да, Сима — и едното, и другото…

— Добре, но ще си позволя съвсем малка забележка за недоглеждане, ще прощавате. Вие с другаря Турецки държите чашките като конячени, отдолу, а трябва за дръжките, както се пие кафе.

Бившата чистачка тръсна везания покосник и остави предишните си колеги да се смеят на „недоглеждането“.