Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (40)

39

Ирина дояде пилешкото „чахохбили“, като се мъчеше да не обръща внимание на Валерия, която я наблюдаваше. Влезе Маня и нарочно много шумно заразтребва масата. Валерия заключи вратата зад гърба й с думите:

— Сега никой не трябва да ни безпокои, нали?

— Да-да, хайде… започваме… — жизнерадостно отговори Ирина и бързо се насочи към рояла „Стейнуей“ — сякаш отвътре не й се обърна всичко от гнусното предчувствие. — Ще ви… сега ще ти пусна първия урок на запис. Тогава ще е ясна целта, към която трябва да се стремите… стремиш…

„Божичко, опази ме от нея, помогни ми да открия Кешинка, Божичко, на всичко съм съгласна, само да не ме докосне с тия ръце…“

Ирина пусна касетофона, чу се елементарна мелодийка — модерна песничка в бавен аранжимент.

— Сега ще изсвиря началото. Щом си учила някога пиано, няма да те затрудни.

„Само да не ми треперят пръстите, само да не сбъркам…“ Но пръстите я слушаха и не трепереха, клавишите меко потъваха и Ирка изпита желание това да продължи вечно — тя да свири тази глуповата мелодийка, аранжирана за дебили, само и само да не се доближава до нея това женище, което я разделя със Саша, наистина я разделя, сега, днес, а не по-рано, когато тя още не познаваше Валерия, а само знаеше, че той си има някоя, но тогава се беше примирила и беше забравила, не точно забравила, но можа да го преглътне. Сега обаче всичко се обърна, тя не си представяше как е можел да бъде с тази жена и щом е могъл, значи просто не е същият, когото тя от толкова време познава и обича.

— Нали виждаш, няма нищо трудно — продължи със същия жизнерадостен глас и се усмихна, и очите й светеха като сини газови пламъчета.

„Само едно, само едно може да изкупи всичко, само заради едно ще забравя, че Валерия Зимарина съществува на този свят — трябва да намеря Кеша. Тогава Валерия ще изчезне и духът й ще се изпари от земята.“

— Да… наистина… нищо трудно — чу съвсем близо пресеклив шепот и усети хищна длан на гърдите си, и почувства, че умира, ще получи разрив на сърцето, защото има само един начин да намерят малкото момченце Кеша, да го намерят и да го върнат на непознатата й Ника, смазана от нещастието; да си върне любимия, да забрави всичко, свързано с тази жена, с тази настойчива ръка със зелен перлен лак: трябва да се подчини, да приеме гнусните ласки. Направи усилие да се отпусне, да се освободи от напрежението, което я беше сковало на камък, и продължи да свири, като поглеждаше с невиждащи очи над рамото си.

И тогава дойде избавлението. Телефонът иззвъня и мелодичният звук извести за края на изтезанието. Ирина не трепна, но спря да свири; а Валерия не вдигна, само си погледна часовника и бързо излезе от хола, пътьом й подметна:

— Свири, свири.

Сигурно има дериват някъде другаде в къщата — телефонът спря да звъни. Ирина някак по интуиция реши, че позвъняването трябва да е свързано с отвличането на Кеша, пролича, че Валерия го беше очаквала, затова като дива котка изви очи към изящното си часовниче с инкрустациите, затова уж небрежно й подхвърли: „Свири, свири“ — за да не чуе какво ще говори по телефона. Ирина продължи да свири с лявата ръка, същевременно пусна касетофона, на който беше записала в свое изпълнение същата мелодия, и много предпазливо вдигна слушалката. Не, Валерия не е вчерашна — апаратът мълчи, явно този телефон се изключва с вдигането на слушалката на другия апарат. Ирина внимателно го затвори, свали си обувките, излезе в антрето, ослуша се — гласът на Валерия се дочуваше някъде отгоре. Притеснена да не се натъкне на Маня, Ирина се качи по стръмната вита стълба и залепи ухо на вратата. Звукът на пианото и думкането на собственото й сърце заглушаваха всичко, не трябваше да включва касетофона толкова силно, но Валерия повиши тон и сърцето на Ирина така силно заудря, че вече имаше опасност да го чуе цялата къща.

— Нито цент, Валера! И ще те пусна на ченгетата, боклук такъв, окото ми няма да мигне! Грабвай се с копелето и веднага — чуваш ли ме, мо-мен-тално! — изчезвайте в Подлипки… Как така си забравил бе!… Да знаеш, че ако имах време, аз тебе щях да те натикам в… Да си вържеш връзка знаеш, а да си поразмърдаш мозъка никакъв те няма, така е! Оставяш колата на гарата и хващаш по шмендефера, барака осемнайсет. Чист е теренът. Чакаш там, ще ти изпроводя един верен приятел.

Ирина още не беше осъзнала чутото, когато телефонът се затръшна и тя се понесе надолу като стрела, седна пред пианото както си беше, боса, но телефонът до нея тихо прозвънна — Валерия избираше. Ирина щеше пак да хукне нагоре, но чу хлопване на врата, след секунди влезе Зимарина и каза:

— Да си нямаш работа с мъже, кукло.

„Ако пак ми пусне ръка, ще я убия. С тази бронзова статуетка. И ще бягам към реката.“ Самовнушението вече не й помагаше.

— Изсвири ми нещо приятно — Моцарт например.

„Подлипки, шмендефера, барака осемнайсет. Какво е това? Веднага трябва да съобщя на Романова. Валерия ще му прати «верен приятел» — няма време за губене! О, колко съм загубена, аз не знам даже телефона на Меркулов. И как ще се обадя? Откъде? Господи, помогни ми да се измъкна!“

Мъчеше се да не поглежда към Валерия, боеше се, че Моцарт няма да надделее над кощунството.

— Само че се съблечи, искам да свириш гола. Аз ще те гледам. Трябва да се обадя на едно място.

Ирина се извърна към статуетката, но Зимарина най-неочаквано изпсува долнопробно, злобно загледана към прозореца, захвърли слушалката и изхвърча от стаята. „Като вещица с метла“ — каза си Ирина и също погледна през прозореца. В двора беше влязла кола, от нея почти в движение слезе набит мъж на около петдесет години, с широки стъпки закрачи към къщата — Ирина позна главния прокурор Едуард Антонович Зимарин.

* * *

Кирин започна отдалече и Меркулов търпеливо го чакаше да стигне до отговорите на поставените въпроси.

— Успях да открия тайната организация ръководителка. Мозъчния тръст. Той управлява целия военноиндустриален комплекс. Тази структура се нарича „Наблюдателен съвет към Министерския кабинет на СССР“. Макар че не той се подчинява на правителството, а то на него. Но самите членове наричат съвета „Вече“ — дали по аналогия с Новгородското вече^[1], или е нещо друго, не знам. Макар че Новгородското е било създадено да изразява народната воля.

Келнерката донесе „телешко на грил“, с което за минута прекъсна монолога на Кирин.

— Нашата вина е тъкмо тази, че всички ние, повече или по-малко овластени, не умеем да използваме властта си в името на народа. Даваме им възможност, разбираш ли, да се възползват от плодовете на седемнайсета година.

— Прощавай, но кои сме „ние“? И кои са „те“?

— Номенклатурата. Говоря и за държавния апарат, и за военнопромишления комплекс, и наказателните органи. Много е бил прав, който е нарекъл този ужасен мастодонт „военнополитически комплекс“. Тъкмо той превръща страната ни във военна свръхдържава. От многобройни примери стигнах до извода, че нашият комитет, партията и отбраната вече не могат да намерят общ език със собствения си народ. И никога няма да намерят. Прекалено много се разминават пътищата им. При това неизбежно — така са програмирани. И знаеш ли кой е дробил цялата тази попара? Не се ли досещаш? Сталин и Берия. — Кирин с интерес погледна Меркулов. — Изглеждам ти луд, нали? Този комплекс е програмиран само да брани системата, да разпалва война. Той е противник на всичко градивно и съзидателно. Търся съюзници за борбата с това зло. Търся хора, които упражняват някаква власт. Като тебе, Костя. Наблюдателният съвет към Министерския кабинет, така нареченото „Вече“, е, от една страна, част от системата, а, от друга, се превръща в самостоятелно действащ орган и за превземане на властта не пренебрегва и най-нехуманните методи. Включително терор.

— Как така, да не би Министерският съвет да се занимава с тероризъм?!

— „Вече“-то има право да гласува смъртна присъда на всекиго. Дори на президента. На тебе и на мене. Заедно или поотделно. Едновременно или по различно време. Присъдата не подлежи на обжалване. Никой никога няма да научи за нея.

Меркулов разтри с двете длани страните си, сякаш беше измръзнал — имаше този тик при силно вълнение.

— И ти знаеш как можем да разкрием това „Вече“?

— Ще ти дам човек. С него можеш да говориш както с мен. Между другото, не съм чувал за никакъв Бес, кой ли е пък този „боец“? Андрюха обаче може и да знае. Той е моят човек, казва се Андрей Викторович Борко. Запомни телефона, нищо не записвай. Ще кажеш, че си приятел на Вава̀. Ударението на второто „а“, както на бразилската футболна звезда. Ще кажеш: така и така, продавам хубава спинингова въдица, вносна. И няма страшно дори ако телефонът му се подслушва. Непременно да споменеш „спининг“. Каквото и да ти отговори, ще го чакаш на Беларуската гара, втори перон. Той по някакъв начин ще ти съобщи часа, ти ще разбереш. Веднага ще го познаеш — косата му е сресана съвсем гладко на път. Борко ще ти даде някои сведения. Ти ще ги обработиш, имам предвид юридически. И ще предадем информацията в Белия дом. На Елцин, не на Буш.

— Кога е най-удобно да му се обадя?

— По всяко време от осем вечерта до осем сутринта. Можеш и веднага. Както разбирам, положението ви е напечено.

Меркулов си погледна часовника:

— Ако е удобно, наистина да му се обадя веднага…

* * *

— Грязнов? Изпуснахме Транин. Адресът беше верен. Спирка Хотково. Изчезнал е с колата в неизвестна посока… с детето. Видял го съседът от клозета си. Десетина минути сме закъснели.

— Завардихте ли шосетата?

— И питаш? Слава, Слава…

— Какво „Слава, Слава“?

— Това, Слава, да не крещиш, защото така или иначе сме по петите му и колата ни е добре известна. Нощес ще го пипнем. Само че знаеш ли…

— Хайде бе, майната ти? Говори по-живо!

— Знаеш ли, че прякорът на Транин е Огняря?

— Още малко и започвам да стрелям по свои!

— „Огняр“ на жаргон е педал.

— За толкова години все съм го понаучил! Какво каза?

— Същото. Да не би нещо с момченцето…

— Давай веднага номера, марката, всякакви отличителни знаци на колата… стар фолксваген… „Каравел“… Номер — не се знае. Цвят? Не бях чувал за „побеснял крокодил“… Не ми е до шеги, приятел. Люляков ли? Тоя съсед май люляк е сънувал. Добре, все едно в тъмното надали чак толкова ще нацедим цвета. Веднага се включвам в издирването, дай ми вашите маршрути…

Лейтенант Василий Монахов вече два часа страдаше пред монитора, като се мъчеше да открие как са изчезнали от компютъра данните за затворника Валерий Транин с прякор Огняря. Вратата рязко се отвори и майор Грязнов с овладян глас рече от прага:

— Зарежи тия глупости, Вася, ами да тръгваме. Ще караш. Вземи си оръжието.