Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (33)

32

ТЕЛЕФОНОГРАМА

ДО ДЕЖУРНИЯ НА ГУВД ПРИ МОСГОРИСПОЛКОМ

ЗА ОТДЕЛА ПО НЕЩАСТНИ СЛУЧАИ

 

Днес, в 5:00 сутринта, в травматологията на „---“ градска болница е докаран в безсъзнание гражданин с неустановена самоличност с тежко черепно нараняване, резултат от удар с тъп предмет, най-вероятно удар от броня на камион, тъй като е бил намерен на пътното платно от случайно минаващи строителни работници. Състоянието на пострадалия е критично, същият е в безсъзнание.

Данни: 30–32-годишен, височина 178 см, телосложение — нормално, физическо развитие — добро, коса — светлокестенява, очи — кафяви. Облекло: син дънков панталон местно производство 50-а мярка, светлосиня риза, производство на рижката фабрика „Дзинтарс“, размер на яката — 41, маратонки „Рибок“, много износени, номер 42.

Особени белези: в областта на левия лакът белег 4 см х 2 см (вероятно рана от огнестрелно оръжие), в коремната област белег 7 см х 1 см (вероятно от нож).

Следи от употреба на алкохол не са констатирани.

Справки на телефон „---“

Елена Петровна Сатина с трепереща ръка завъртя нула две.

— Дежурният на телефона.

— Другарю дежурен, къде да се обадя, синът ми не се е прибирал нощес, обадих се по всички болници, да не му се е случило нещо…

— Обаждате се точно където трябва. Трите имена?

— Саша… Александър Борисович Турецки.

— Година на раждане?

— Хиляда деветстотин петдесет и девета.

— Място на раждане?

— Тук е роден. В Москва де.

— Почакайте така.

Не се наложи много да чака, информация от подобен род веднага се вкарва в компютъра.

— Никакви случаи с подобни данни нямаме регистрирани. Няколко лица с неустановена самоличност са поместени в различни лечебни заведения и морги.

— Как така „с неустановена самоличност“? Може би синът ми е мъртъв, а вие…

И Елена Петровна захлипа по телефона.

— Успокойте се, дайте описание на сина си.

— Описание?… Ами висок, красив, много спортува…

— Как е облечен?

— Ами… Сини дънки, светлосиня риза, вносни маратонки, доста старички…

— Височина, цвят на косата, конструкция?

— Казах ви, висок. По-точно ли? Към метър и осемдесет. Цвят на косата… преди беше съвсем светла, после потъмня.

От другата страна се чу тежка въздишка и настъпи продължителна тишина.

— Особени белези има ли?

— Какво значи особени белези? Бенки ли?

— Белези от рани?

— Да, има белези от рани. Такава му е работата. Опасна.

— По-точно?

— Следовател е, работи в Градската прокуратура. Има белег на ръката, стреляха по него с пистолет, и до пъпа, от удар с нож.

— Ще ви дам телефона на една болница. Записвате ли?

— О, болница ли? Какво му е?

— Лице с подобни данни, каквито ми съобщихте, се намира в една болница, там на място ще научите всичко.

— Записвам, записвам, другарю дежурен. Много ви благодаря.

Елена Петровна си пое дъх и отново вдигна слушалката.

— От милицията ми дадоха вашия номер. При вас имало един човек, може да е синът ми.

— Име?

— Александър Турецки.

— Нямаме такъв.

— От милицията казаха, че данните съвпадали.

— А-а, онзи, дето е в бокса, в безсъзнание. Сега ще ви прочета данните: „30–32 години, височина 178 см, коса — светлокестенява, очи кафяви. Облекло: сини дънки 50-а мярка, светлосиня риза… яка 41-ва мярка, маратонки — много износени, номер 42. Особени белези: в областта на левия лакът 4 см х 2 см… в коремната област 7 см х 1 см…“

— Това е синът ми, сигурна съм. Идвам веднага. В тежко състояние ли е?

— В тежко. Побързайте.

Елена Петровна затвори и погледна тревожно Романова.

— Спокойно, Елена Петровна, преди половин час говорих с него и лекарят каза, че няма нищо страшно. Хората от болницата изпълняват наши инструкции. Пригответе се, ще отидем заедно, предстои ви да изиграете много по-неприятна от тази сценка.

— Да, вече ми обяснихте. Само дето хич ме няма като артистка, а на сцена съм се качвала за последен път преди двайсет и пет години. В живота пък хич не ми се е налагало да играя роли, особено такива…

* * *

Турецки не се чувстваше особено уютно в очакване на предстоящия спектакъл, в който щеше да играе собствения си труп. Поради служебни задължения му се беше налагало да посещава моргите доста по-често, отколкото други граждани, и тези посещения не му доставяха никаква наслада. Но дежурният лекар така усърдно подхвана сценария, че Турецки се поуспокои, макар и да заподозря у доктора склонност към мошеничества. Освен това го чакаше възможността след няколко дни да присъства и на погребението си, но се надяваше, че дотогава с колегите ще успеят да отложат тази процедура поне с петнадесетина години.

Доспа му се, но на вратата на бокса, в който го пренесоха преди половин час, се появи майка му с толкова естествено измъчено лице, че сънливостта му мигом се изпари.

Подготовката за представлението започна.

Веселякът доктор като допълнение към по-рано изпратената телефонограма информира милицията, че гражданинът с неустановена самоличност, докаран през нощта в повереното му болнично заведение от 4-ти дежурен патрул, е починал от травмите си, без да дойде в съзнание. Според опознаването, извършено от Елена Сатина, същият бил следователят от Градската прокуратура Александър Борисович Турецки.

В момента, когато бе получена тази информация, в помещението на дежурния на „Петровка“ 38 случайно се намираше помощникът на майор Грязнов, старши лейтенант Горелик от милицията, и той незабавно потегли в нужната посока.

За събитието беше съобщено и по местоработата на починалия следовател. Получилият съобщението следовател Чуркин неописуемо се обърка, но след консултация със зам. главния Амелин пристигна в болницата, съпроводен от двама свидетели, за да извърши идентификация според всички писани правила.

До момента на пристигането на тази компания участниците в операцията бяха преминали вече в състояние на пълна бойна готовност. Турецки, инжектиран с някакъв чудовищен препарат, лежеше бездиханен на масата в моргата с лице като отровна гъба и начални признаци на трупно вкочаняване, Елена Петровна истински плачеше в приемната, старши лейтенант Горелик с нажален вид и с униформена фуражка в ръка стоеше до вратата на моргата.

Дежурният лекар Давид Лвович помоли церемонията да премине по-бързичко — дежурството му беше свършило. Педантичният Чуркин с насмешливо изкривени устни написа протокола за идентифициране с всички подробности. Когато свършиха с формалностите, докторът се обърна към Чуркин — дали с въпрос, дали с констатация:

— Както гледам, не сте много опечален от загубата на своя колега…

— Бивш, докторе, бивш. Виждате пред себе си държавен престъпник, избягал от следствения изолатор — театрално рече Чуркин и напусна помещението.

Щом се оттегли групата на Чуркин, от болницата изчезна и следователят Турецки, а на негово място остана незнайният пациент Козлов.

И той се събуди с приятното чувство, че е в топлото легло, защото от цялата процедура в моргата му остана усещането за невероятен студ. Вляво над леглото си видя стъкленица с гумено маркуче, което завършваше с вкарана във вената му игла. Отдясно седеше на стол майка му и го милваше по ръката. До прозореца видя старши лейтенант Горелик. Давид Лвович в дъното на стаята тихо обясняваше нещо на друг, съвсем млад лекар, който любопитно присвиваше към Козлов и без това присвитите си дръпнати очи.

— Честито възкресение! — поздрави Давид Лвович. — Предавам ви на доктор Чен. Днес няма да ставате, след два часа можете да хапнете, но малко. Оставям ви протокола, който направи вашият колега. — Докторът сложи на шкафчето няколко четливо изписани листа. — Елена Петровна, един съвет от мен: няма нужда да стоите повече тук. И вие, старши лейтенант. Не привличайте вниманието към другаря Козлов.

Останал насаме със себе си, Турецки — за кой ли път — реши да подреди малко мислите си: мъчеше се да събере накъсаната информация ведно, но докато стигнеше до края на някоя мисъл, забравяше началото и изпадаше в лека дрямка. Сънят обаче също му бягаше и особено остро започна да се усеща загубеното време, то просто изтичаше като в пясъчен часовник и трябваше непременно да бъде спряно. Най-накрая той разбра какво ще му е необходимо. Стигна със свободната дясна ръка копчето на звънеца над леглото и помоли влязлата сестра за тетрадка и молив. След леко наддумване тя се съгласи. Но писането лежешком се оказа много неудобно. Той пак повика сестрата и я помоли да премести по-близо масата за ядене. С третото позвъняване си извоюва още една възглавница и репутацията на досаден пациент.