Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (16)

15

В кабинета на Грязнов цяла сутрин не млъква телефонът, подчинените докладват за извършеното. Местно оперативно издирване означава: откриване на самоличността по компютърната картотека на криминалната милиция, работа с размножени фотороботи по отдели и групи и контакти със специализираните звена, тоест пътната, транспортната, въздушната милиция. Също и работа с кварталните, с оперативните инспектори, дружинниците в щабовете, проверка по молбите за откриване на изчезнали лица и най-вече — срещи с информаторите на московските криминалисти. Тъкмо с тази рутинна дейност второ денонощие се занимаваше отделът на майор Грязнов. Оперативниците с компютърния портрет на Бил, направен по рисунките на Жора, обиколиха московските квартали, огромен брой хотели, всички гари и летища.

Местното издирване не даде резултат: Бил не беше известен на столичния престъпен свят. Грязнов включи телефона на „секретарка“ и отиде при подполковник Погорелов. Старият приятел и сътрапезник беше се издигнал, сега оглавяваше секретариата на началника на Московското главно управление на вътрешните работи, тъкмо за него работа: той беше невероятно мързелив, но мозъкът му щракаше по-бързо от IBM. А тук талантът му блесна стопроцентово: да ръководиш не значи ти самият да се пребиваш от работа. Подполковникът знаеше всичко, което става в управлението и извън него.

— Славка, дай да направим частно детективско бюро — посрещна той Грязнов с поредната си идея, — ако искаш, бачкаш, ако не — не.

— Дай — съгласи се Грязнов, — ама първо ми обясни положението с „антикварното дело“.

— Голямо напрежение, приятел, нас ни притискат шефовете, ние притискаме хората — безрадостно обясни Погорелов, но кое — дали положението с „антикварното дело“, дали причините за интереса си към частната инициатива?

— Положението е страшно напечено, Валентине!

Подполковникът тутакси разкара тъжния израз:

— Само заради този тъпашки закон за собствеността, за данъчното облагане, за кооперациите. Не се знае докъде са финансовите инспектори, откъде започва борбата срещу нетрудовите доходи. А генерал-лейтенант Прилуков, началникът на столичното управление на Държавна сигурност, има гадния навик да гледа през прозореца.

— Валя, Вальок…

— Не, не ставаш за частен детектив. Там знаеш ли как трябва да ти сече пипето? Раз-раз, а паричките кап-кап. Антикварният магазин „Уникат“, а такива като него на пръсти се броят, та той е точно срещу Московското управление на КГБ. Генерал-лейтенант Прилуков, да го питаш защо, изпитвал голям интерес към всекидневните тълпи точно под прозореца си. А ЦК на КПСС междувременно го пришпорва: къде са, мамка ви, разкритията за организираната престъпност? Тогава генералът ражда една нестандартна идея. Чекистите с помощта на УБХСС и Криминалната милиция се хвърлят на борба с онези, които отнемат от КПСС, от тази партия на началниците, част от капитала им, сиреч и част от властта им. Но онези повечето не са никакви спекуланти, а са честни колекционери, и то на преклонна възраст естествено. И такива хора са разпитвани безброй пъти, тикат ги в килии с рецидивисти, не им дават лекарства, изтезават ги — с една дума, ловко им измъкват самопризнания. Между нас да си остане, Саша, но сега това дело вече тихо-кротко се потулва, защото много нещо се изприказва и по вестниците, и по телевизията, ама всъщност и чекистите, и милицията здравата се облажиха: при изземането не включвали в описите доста скъпи неща и ги препродавали пак чрез същите спекуланти от „Уникат“.

— Говори ли ти нещо името Бобовски? Капитан от секретните служби.

— Не ми говори. Вашият Ромка Гончаренко например доста се е постарал. Включили са го в звеното на КГБ, защото някои от иззетите ценности били от московски и ленинградски музеи, например от музея на Новодевичия манастир.

— За Матвеевско да си чувал нещо?

— Не си спомням… Питай Вася Монахов, той ще ти снесе всички подробности. Между другото, много иска да се премести от отдела на Гончаренко в твоя, искал да се занимава с убийства, а не с кражби.

— Не ми е казал нищо, защо?

— Първо, страх го е от Гончаренко, второ, не смее да ти се натрапва, той е скромняга. Просто веднъж стана дума, в приятелски разговор. Така че не ме издавай.

 

 

Грязнов надникна в кабинета на Романова, но там беше пълно с началници и непознати хора. Спореха кому трябва да е вярна Криминалната милиция — дали на генерал Мириков, протежето на Пуго, или на професор Комисаров от Милиционерската академия, предложен за поста си от кмета на Москва Гаврил Попов.

Грязнов затвори вратата, бързо стигна до кабинета си, оттам избра директния телефон на шефката:

— Александра Ивановна, искам да взема Монахов от отдела на Гончаренко в моя отдел. После ще ти обясня:

Романова помълча, после кратко каза:

— Добре.

Грязнов намери Василий Монахов в компютърната зала, лейтенантът от милицията съсредоточено работеше с клавишите и още по-съсредоточено се вглеждаше в екрана. Грязнов постоя до вратата, после високо каза:

— Другарю лейтенант, щом освободите компютъра, обадете ми.

— Ако искате, веднага, другарю майор!

— Не, още не съм съвсем готов…

След десетина минути Вася надникна учуден през вратата на Грязнов:

— Другарю Грязнов, компютрите увиснаха.

— Така ли?

— Да, непрестанно увисват, програмите са много несъвършени.

— Добре, нека си висят, искам да поговоря с теб. Конфиденциално. Влез, седни. Отдавна те наблюдавам (тлъста лъжа, „наблюдаваше“ го от няколко секунди и остана доволен: Вася имаше повече лунички дори от неговите, носът му беше чип и много решителен), момче като тебе трябва да изпълнява сериозни задачи. На мен пък не ми стигат хората. Затова искам да те помоля: дали не би ми помогнал? Ако ти хареса при нас, оставаш, ако не — не те насилвам.

— Да зависеше от мен — веднага… — Монахов млъкна и се загледа към прозореца.

— Тогава? Романова е съгласна, каза: „Трябват ти хора — вземи Монахов от Гончаренко.“

— Така ли каза?

— Не точно, но в този смисъл.

— Благодаря ви, другарю майор. Честно казано, и аз предпочитам… Но другарят Гончаренко?…

— Благодаря ти, Василий, че прие. Гончаренко остави на мен. Приключи каквото имаш, и от понеделник идваш. Как сте там с „антиквариата“, свършихте ли?

— Не, блокирахме — тъжно рече Монахов.

— Значи сте увиснали, а? Несъвършена програма.

Лейтенантът се засмя:

— Увиснахме! Вадим душите на клиентите, ама полза никаква. Не знаят нищо за кражбите — скъпоценностите по няколко пъти са сменили собствениците, преди да стигнат до колекционерите.

— За Матвеевско също ли нямате резултати?

— Там май изобщо не сме имали нищо. Вкарал съм всички адреси в компютъра — Монахов се позамисли и потвърди: — Не, нищо нямам за там. На „Мосфилмовска“ имахме една баба със самовари. И на „Мичурински проспекти“ колекционер на уникати.

— Значи много работа, а?

— О, препускаме от сутрин до вечер и без почивни дни. Последния път ни излезе късметът с някакъв Капитонов — другарят Гончаренко щеше да му ходи на гости; не че ме е уведомил де, ама го чух, като се уговаряха по телефона. В шест вечерта ни пусна да си ходим.

Грязнов счупи пластмасовата химикалка, острият ръб болезнено се вряза в дланта му, но той още по-силно стисна юмрук, за да е в състояние да подхвърли възможно най-весело и спокойно:

— Значи ясно, нали? Засега нито дума на Гончаренко, нека дойде подписаната заповед — започваш при мен.

— Слушам, другарю майор.

В мига, щом се затвори вратата зад гърба на лейтенанта, Грязнов вече беше навъртял телефона:

— Александра Ивановна, ако има някой при теб, моментално го разкарай на майната му — имам екстрено съобщение!

* * *

— Викат: дисертацията трябва да се доработи. Аз им викам: ама моля ви се. Те викат: вие опростявате, а това е много важно социално явление, повлияно поне от двеста и петдесет фактора. Аз им викам: но правото може да повлияе най-много на петдесет от тях. С една дума…

В кабинета по криминалистика Харолд Чуркин от Специалния отдел разиграваше в живи картини как научният съвет на Института по криминология беше отхвърлил дисертацията му. Старият криминолог Семьон Семьонович Мойсеев търпеливо слушаше целия бълвоч, само в антрацитните му очи проблясваше всевечната скръб на еврейския народ.

— Чуркин, получил си правителствена телеграма — излъга от вратата Турецки.

— Веднага — друг път ще ви доразкажа.

— Наистина ли е получил телеграма? — попита Мойсеев, когато останаха сами.

— Нищо чудно.

В кабинета миришеше на денатуриран спирт, на масата бяха подредени някакви дрехи — Мойсеев разследваше убийството на някакъв известен московски рекетир. Турецки седна на стола до него. Мойсеев неочаквано скочи, взе си бастуна и заситни из кабинета. Фигурата му приличаше на питанка.

— Семьон Семьонович, знам, че сте зает. Ще бъда съвсем кратък. Бабаянц внезапно си взел отпуска и ме остави наникъде. Имам нужда от помощ.

Замълча, помисли, че Мойсеев не го слуша.

— Продължавайте, Александър Борисович… Саша. Просто съм много уморен. Не, нямам предвид днес. Уморен съм от живота. Ама, моля ви се, Саша, слушам ви, извинете.

„Значи пак има някакви проблеми. Да не би децата? А, деца — близнаците сигурно са вече на двайсет. Или Мухоморката го тормози, иска да го пенсионира? Един нормален човек остана в прокуратурата — и него скоро ще го разкарат“ — каза си Турецки, а на глас вече разправяше съвсем друго:

— Навремето Бабаянц водеше едно дело. Така и не го разкри. Не можа или не поиска, не знам. Може и да са му попречили. Преди десет дни го прехвърлиха на мен. Открих, че става дума за убийство. Потърпевшата е директорката на търговска фирма „Детски свят“. Съпругът — тогавашният председател на Госкомспорт. Убийството е извършено от лице, което от няколко дни също е труп. Бабаянц щеше да ми съобщи някакви подробности по случая, но изчезна. По никое време изведнъж в отпуска.

Мойсеев мълчеше. Турецки се чувстваше много неудобно, седнал до бюрото, докато Мойсеев куцукаше зад гърба му.

— Мъжът на жертвата настоява, че следователят бил взел бележника на убитата. Но бележника го няма. А той би могъл да проясни много от загадките…

— Искате да го потърсите тук, в кабинета?

— Сега виждам, Семьон Семьонович, че наистина сте уморен от еднообразието на живота и имате нужда да се позабавлявате. Хайде, посмейте ми се, не ви се сърдя.

Мойсеев се засмя.

— „Специалният“ Чуркин така ми опъна нервите, че реших да си го изкарам на вас. Иначе нищо повече, а си въобразява кой знае какво. Има силен гръб в лицето на Амелин. Взел съм да говоря с игрословици, нали? Не е на хубаво. Щом пигмеят си намери силен закрилник, започва да си въобразява невъобразими неща. Внимавайте да не ви изкара през носа правителствената телеграма. Слушам ви, Саша, извинете ме, за Бога!

— Въпросът е, че нашият Мухоморко е приятел на Бардин. По негово разпореждане Бабаянц е прекратил делото преди две години, още в Москворецки район. Сега Зимарин изведнъж иска ново разследване. Но междувременно от делото е изчезнал важен документ.

— Нали не искате да кажете, че главният прокурор на Москва е замесен в тези убийства?

— Нищо подобно. Но подозирам, че или е прикривал някого, или сега някого прикрива. Направо казано, аз самият съм доста объркан.

— Саша, вие сте почнали вече да забравяте. Да не би Едуард Антонович лично да ви е връчил делото на Бардина?

Турецки наостри ухо — така почтително, на име и бащино, никой не наричаше главния прокурор зад гърба му, обикновено се ползваха прякорите Мухоморката и Градоначалника или просто презимето — Зимарин.

— Ами, лично! Донесе ми го Клава, точно се бях върнал от отпуска, миналия петък. Получих папката с придружително писмо, подписано от… Ама че работа, Семьон Семьонович!

— Това е номерът, скъпи Уотсън — подписано от първия зам. главен по административните въпроси Амелин, тогава изпълняващ длъжността главен, защото Зимарин се върна от отпуска миналия понеделник… Което също не значи, че Амелин е пипал нещо в документацията. Така че не бързайте да го изправяте пред дулото на пистолета, за да му изтръгнете, признания. Все пак изчакайте да се върне Бабаянц, тогава много неща ще се изяснят.

— Видяхте ли, Семьон Семьонович! Все пак колко бях прав да дойда във вашата епархия да търся бележника! Иначе все нещо не пасва: Мухоморката първо прекратява делото, после иска доразследване… Но вие ми се виждате угрижен. Какво има?

Мойсеев най-накрая седна на стола до Турецки и неочаквано сподели:

— Моите момчета заминават за Израел.

— Браво!

— Едуард Антонович каза, че ще бъда изключен от партията.

— Ако аз по някаква най-ужасна случайност бях станал партиен член, отдавна да съм си хвърлил книжката на боклука. За какво ви е това партийно членство? Всички най-свестни хора вече се измъкват от това блато: Окуджава, Тихонов, Афанасиев… Доколкото знам, през последната година са напуснали над два милиона.

— Не така, Саша — аз съм в тази партия от четирийсет и шест години, аз съм убеден комунист. Бях на фронта, останах без крак… Както и да е… но за мен това е трагедия. Позор! Синовете ми да вървят, те отдавна били решили, но все не смеели да ми кажат.

— Сега времената са други, можете да обжалвате, да напишете до някой вестник, знам ли, да протестирате…

— В никакъв случай; ако научат момчетата, няма да ме изоставят на произвола на съдбата и тогава не бих си простил… Така че послушайте ме, изчакайте Бабаянц и не се навирайте между шамарите.

Турецки излезе от кабинета на криминолога съвсем объркан. Ако такъв честен и добър човек е със съвсем циментиран мозък, какво може да се очаква от другите? „Убеден комунист“! За четиридесет и шест години партиен ступор така и не е разбрал в какво толкова е бил убеден… Вече пренебрегнал съвета на Мойсеев — да изчака Бабаянц — и дори нарочно, напук, за да си докаже колко е независим, отвори вратата на зам. главния Амелин. Ако би знаел как ще му излезе през носа, и то доста скоро магарешкият инат, да би отминал тази врата, просто временно да я беше забравил.

Амелин, постлал бюрото с разграфените чаршафи на документациите си, преписваше някакви данни. Турецки започна още от вратата за краката:

— Възложихте ми случая за смъртта на Бардина. В делото трябваше да се намира бележникът на пострадалата. Няма също опис на документите.

Късите крачета на Амелин се свиха под бюрото, така че останаха да се виждат само върховете на отдавна нелъсканите му обувки.

— Не виждате ли, зает съм. Надзорът по следствието се осъществява лично от другаря Зимарин. Обърнете се към него — каза Амелин и заби нос в чаршафа.

— Кой е бъркал в документацията, преди да ми предадете делото? — реши да упорства Турецки, но другарят кадровик явно не желаеше да говори с него. Тогава Турецки реши да го подхване от другаде: — Имате ли ереванския адрес на Бабаянц? Трябва веднага да се свържа с него. Не ми харесва, когато някой ни в клин, ни в ръкав изведнъж си вземе отпуска.

Амелин вдигна поглед от бюрото, очите му шаваха зад дебелите стъкла. Но в този момент вратата се отвори и секретарката Клава пошепна тревожно:

— Александър Борисович, на телефона, спешно…

Този път Грязнов се обажда от съвсем изправен автомат и съобщава, че деветдесет и девет на сто е открил убийците и един от тях, Гончаренко, благодарение на Шура Романова е под „служебен арест“, тоест е сложен дежурен, за да е налице и да не мърда никъде, докато Грязнов установи самоличността на Бил, а това вече не било проблем, и че Ника Славина още днес или може би утре спокойно ще се прибере с детето вкъщи.

Турецки е толкова слисан, че не реагира адекватно на появата на Амелин, който вече не се сърди и лично е дошъл в кабинета на подчинения си, лично да му донесе за подпис някаква ведомост, може би статистическия отчет по завършените следствени дела през тримесечието; Турецки слага подписа си на няколко места, отбелязани от Амелин, и продължава да слуша Грязнов, наблюдавайки как Амелин тепа към вратата с късите си крачета.

— Защо смяташ, че не било проблем?

— Защото отивам при Клара, моя стара позната. Нали ти самият ме насочи към приятелката на Татяна Бардина. Само дето не е приятелка, а врачка… дърта вещица. Така че довечера чакай новини. Къде да те търся?