Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (37)

36

Съзнателно заобикалям една от жертвите — гледачката Балцевич. Тя изпада от Престъплението с главно „П“, но имам вътрешното чувство, че е жертва тъкмо на Престъплението и дори може би смъртта й е ключът за цялостното му осмисляне. Засега се абстрахирам от нея и преминавам към собствената си личност.

Целият номер със затварянето на Александър Турецки в „Бутирки“ в общи линии вече е ясен: подполковник Красниковски, като чува моето бръщолевене в полудрямка, решава, че единствено аз представлявам опасност за него. Изпраща ме на среща с Валерия, това, разбира се, си носи риска, защото тъкмо от нея той крие истината. През ум не му е минало обаче, че ще откажа „да се повозя“ в луксозното волво, касетофонният запис и изпращането ми при Ключански са били резервни варианти.

Каква роля играят в цялата работа Амелин и Чуркин, не мога да проумея. Но тъкмо от Амелин нещата се завъртяха така, че аз да съм в ролята на жертва. Той дойде за подписа ми точно след като се поинтересувах къде е бележникът на Татяна Бардина. Сега вече съм сигурен, че бележникът няма нищо общо. Какво друго направих този ден? Какво му казах? Какво оставих при него? За какво го попитах? Или помолих? Помолих?… Помолих го да ми даде ереванския адрес на Бабаянц — това е. Амелин си даде сметка, че няма да оставя началството на мира, докато не изясня причината за внезапния отпуск на Бабаянц. Тогава е започнало събирането на „компромата“ — отначало за всеки случай, ако взема много да си отварям устата, после вече с точно определена цел в сговор с Красниковски.

Отстраниха ме.

Но какво общо има Клара Балцевич, гледачката и екстрасенска…

* * *

Да отиде или не при Зимарин във връзка със случая Бабаянц, по-точно по повод новоизникналия чудноват запис — този въпрос измъчваше Мойсеев от момента, щом разбра, че намерената от него лента съдържа част от запис, който е бил използван за фабрикуване на разговора между Турецки и Бабаянц. Той нямаше доказателства, че някой имитира гласа на Бабаянц. Но с тънкия си слух долови чужди нотки в гласа, чии — не можеше да разбере, имитаторът говореше с лек арменски акцент, почти като Гена Бабаянц, но все пак на места преиграваше, прекалено разтягаше гласните. Гласът на Турецки обаче си беше неговият, пък и събеседничката го нарича Саша. И всичко, което Турецки казва на „голямата“ лента, произтича от едно най-обикновено обсъждане на филм. И после за Зимарин — кой ще говори с такъв весел, даже безгрижен глас за наистина подготвяно покушение върху главния столичен прокурор?!

„Семьон! Не ставай глупав, никога не споделяй с началството съмненията си. При началник се ходи само в два случая: да се караш и да искаш“ — така щеше да каже предишният му началник Меркулов. Но го няма, а столът му в следствения отдел е зает от друго лице, в смисъл голям задник, разжалван от партийно функционерство и абсолютно бос в следствената работа.

Но Мойсеев вече отиваше в централната сграда, в резиденцията на московския главен прокурор, и досега запазила следи от спалнята на любовницата на търговеца Прохоров, някогашен собственик на „Трьохгорная манифактура“ — текстилно производство, подарил през 1915 година на любимата си държанка къщата, в която сега е седалището на прокуратурата.

С жеста на много зает ръководител Зимарин посочи на Мойсеев дълбокия кожен фотьойл. Но гостът не пожела да се възползва от комфорта и остана прав пред началника, с едната ръка подпрян на бастуна, а с другата прегърнал касетофона. Зимарин си свали очилата и дълго се взира в набръчканото лице на Мойсеев, сякаш се опитваше да открие нишката и да разплете заговора, който крои срещу него, главния столичен прокурор — не може да не крои! — всеки негов подчинен.

— Толкова сте зает, аз ви безпокоя, извинете ме, Едуард Антонович, но както сам отбелязахте, това дело е важно. Важно е в смисъл… вие трябва да сте постоянно в течение. В течение. Постоянно, защото делата срещу тези… нашите Турецки и Бабаянц… тъй да се каже, как най-точно да се изразя… са изфабрикувани, тоест те са фалшиви. Затова ви безпокоя, извинявайте — почти изкрещя Мойсеев, обяснявайки на шефа наглото си нахлуване, и сложи касетофона на бюрото му.

Зимарин не изрази учудване от обърканите думи на стария криминалист. Беше свикнал вече, че в негово присъствие някои подчинени започват да плетат език, сякаш са изпили две големи водки. Той само се намръщи, когато старият криминалист пусна касетофона с пълна сила.

— Виждате ли, Едуард Антонович, по-точно чувате ли… Този запис е продължение на първия. Чувате ли, това е гласът на Турецки, вероятно някой е записал срещата му с тази дама, която много се интересува от чуждестранни гангстерски филми. Виждате ли, тоест чувате ли — същия тон, същия изговор…

Но в поведението на главния прокурор се усетиха някакви странности: той рязко придърпа касетофона, започна да върти лентата напред-назад и слушаше записа, намерен в кошчето за боклук — един, два, три пъти. Всеки път, щом от тонколоните се чуеше женският глас, главният прокурор болезнено сбърчваше лице. И всеки път произнасяше, не, само пошепваше, едно и също: „Не може да бъде!“ А женският глас повтаряше ли, повтаряше съвсем ясно: „… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина при автомобилното гробище на онзи Джеймс, по-младия, дето го играе Бърт Рейнълдс… Видя ли, а ми разправяш, че не помниш. И какво си казаха тогава?… Питър, по-възрастният, се обажда от една телефонна кабина…“

Най-накрая Зимарин направи на Мойсеев знак да спре касетофона и попита:

— Кой е разбрал, че сте намерили този… тази… със записа на женския глас?

За времето на съвместната си работа със Зимарин Семьон Семьонович се беше убедил, че шефът просто така не задава въпроси. А и тонът му беше странен, съвсем непривичен за него — спокойно-угрижен.

— Никой освен нас двамата, Едуард Антонович.

Гримаса проряза грижовно поддържаното му лице. Не точно усмивка, не точно болка…

— Успяхте ли да разпознаете женския глас?

— Не. Трябва ми Турецки, а той е мъртъв.

— Добре. Оставете записа в касетофона и уредбата временно да остане при мен. Свободен сте.

* * *

Виктор Шахов сънува прекрасен сън: обичаше го жената, за която бе мечтал цял живот. Тя беше много нещастна и това го караше да я обича още повече. Те плаваха с бял параход покрай невероятни страни и той знаеше, че тя е измислила тези страни, тя ги е сътворила за него. Той не я изпускаше от силните си ръце, страхуваше се, че тя ще падне във водата, а това беше лош знак — да сънуваш, че някой пада в такава чиста, прозрачна вода. Значи е само сън? Само в съня може да има такива поличби. Той не искаше да се събужда. Да се събуди, значеше да се върне във внезапно опротивелия му кабинет, където в приемната седеше онази вещица Маргарита, където безкрайно звънеше телефонът и трябваше да се водят много важни, а всъщност безпредметни разговори, трябваше да се решава съдбата на огромната страна, която се свличаше все по-близко до ръба на пропастта, към студа и глада. И в това състояние на колапс той, министърът, отговорен за икономиката, фактически нищо не можеше да направи: властта е в ръцете на армейската върхушка, на отбранителната промишленост, на КГБ и партийните функционери. Те за нищо на света не биха се лишили от привилегиите си, от колхозите и ядреното оръжие. А той трябва да води унизителни преговори с чужденци от какъв ли не калибър, да проси кредити, които страната не е в състояние да изплати през близките десет-двадесет години.

Но следобедното слънце светеше право в очите му и той трябваше да се събуди и да се захване с подготвянето на докладна записка до президента за икономическото положение в страната. А какво да докладва, щом то можеше да се определи много просто: всичко е ужасно, никъде нищо няма и той не знае как да оправи нещата. Но защо слънцето е толкова силно — в спалнята му никога не грее слънце. Отвори очи, смут изпълни душата му и той си спомни всичко: просто сън и действителност се бяха преплели, тя е тук, неговата Ника, неговата богиня на победата, неговото щастие и мъка, смесени в едно — всичко това беше и е, но ще бъде ли?

Слабичката, почти безтелесна Ника се размърда и той се уплаши: сега и тя ще се събуди и ще го изпъди, било е само някакво утринно настроение на прага на незнайния ден. Взе ръката й — тя вече не беше студена като лед — и дрезгаво каза:

— Ника, все едно, ще те обичам цял живот!

— Знам. И аз. Каквото и да стане. Но всичко ще е наред. Моят малчуган ще бъде при нас. Знам.

Боже Господи, как чакаше той тези думи! Как се страхуваше от мислите си — като й върнат сина, всичко ще си отиде на мястото, той отново ще й бъде работодател, и толкова. Беше готов за това. Но съдбата му сервираше подарък след подарък и той се изпълни с увереността на Ника — как го каза тя? „Моят малчуган ще бъде при нас.“… Искаше му се да я вземе на ръце и да я отнесе в своя дом, но тя сякаш прочете мислите му:

— Трябва да си бъда вкъщи, аз съм примамката, разбираш ли? Примамката за тези, които убиха Ана и взеха Кеша. Може да се обадят, да дойдат, да искат някакви документи, те заплашваха… онази старица заплашваше… Освен това знам: скоро ще намерят Кеша. Днес. Ще чакам. Нали няма да си отидеш?

— Не! — възкликна Шахов. Той трябваше да си отиде, да напише докладната записка за президента на страната, но нито за миг не му мина през ум, че дори заради такава важна работа би могъл да остави Ника сама.

* * *

„Добре, че направих още един презапис!“ — доволен от своята съобразителност, Семьон Семьонович отново седна зад бюрото и взе да сравнява отпечатъците от пръсти върху касетата, придобита по далеч не мирен начин от Чуркин, с отпечатъците, останали по шишенцето с лепилото. До вратата се чу откъм коридора познатото почукване на токчета и той едва успя да покрие с вестник атрибутите на своето изследване, когато в кабинета буквално влетя секретарката на следствения отдел Клава:

— Мойсей Мойсеич… а, направо съм се побъркала! Семьон Семьонич, не им вярвайте, всичко е нагласено от Амелин, сега вече съм сигурна и ако щат, да ме уволнят, за толкова пари всякак ще си намеря работа, при девер ми в кооперативната фирма търсят машинописка… Но както и да е. Саша Турецки ме помоли да проуча кой се е обаждал на Едуард Антонович, та ви казвам, никой не му се е обаждал, Амелин сам си го е измислил това за обаждането…

— Клавдия Сергеевна, не разбирам…

— Нали Амелин е казал на Зимарин, че се е обаждал Бабаянц за отпуската. Е, как би могъл да се обади, след като вече е бил убит? На вас са възложили делото за Бабаянц, знам, Чуркин ми каза, но всичко това е лъжа, ще видите. Амелин е скроил това и на Саша, нали аз самата му казах, че Амелин идва при Зимарин. Амелин е усетил, че Саша му е по следите, и му е направил капан. Той е такъв гаден плъх, колко години го знам…

Вратата на кабинета безшумно се отвори и Мойсеев видя красива млада жена, пепелявите й коси падаха на тежка вълна върху повдигнатите по последна мода рамене на бялото сако; и нещо познато лъхна от сините й очи. Жената приветливо, като на стар познат, кимна на Мойсеев, но явно не той й беше нужен.

— Извинявайте, вие ли сте Клава? Може ли да говоря с вас?

Клава понечи да се свъси, но изведнъж се досети и се плесна по бузите:

— О, аз ви познавам…

Но синеоката не я остави да се доизкаже, измъкна Клава от кабинета и отнесе неясните спомени на стария криминалист, като го остави насаме с откритието на Клава. Той си наложи да продължи криминалистическото изследване, като прибави за нов обект и ключовете от кабинета, получени сутринта от зам. главния Амелин, и стигна до резултата, който очакваше да получи и от който главата му забуча като църковна камбана: отпечатъците от пръстите по шишенцето и по ключовете не съвпадаха, но поотделно бяха идентични с отпечатъците, открити на различни места върху касетата.

Обзе го едно-единствено желание: да смете всичко от бюрото право в кошчето — ей така, с един замах. И вече беше готов да го направи, но изведнъж се спря, извади си бележника и избра домашния телефон на Меркулов. Заето. Завъртя пак и пак, но някой здравата беше яхнал телефона на Меркулов. Тогава Семьон Семьонович прилежно прехвърли всички неща в найлонови торбички, прибра ги в чантата си, неизвестно защо се огледа на всички страни и се запъти към изхода. Опита се да вземе такси, не стана — или колите бяха за гараж, или шофьорите искаха майка си и баща си. На някаква девойка й излезе късметът: тя пъргаво скочи пред един „частник“ и викна:

— До Трите гари за десетарка!

Семьон Семьонович я позна — същата, с пепелявата коса, която беше идвала при Клава. Реши да повтори номера и се изправи на платното. Спря някакъв очукан московец и тънко се провикна:

— До „Проспекта на мира“ за десетарка!

— Ей, ветеран, да не си изкукуригал? Качвай се, ще те хвърля дотам за тройка!

* * *

„Скъпа кумице! Отново се появих на хоризонта на вашия живот, аз — източникът по прякор Птичка Божия, с образование до втори клас, по природа композитор и музикант, филмът за който (25 минути) спечели наградата на зрителските симпатии на Общосъюзния конкурс в Нижни Тагил и осем пъти е даван по Централната телевизия.

Кажете, моля ви, скъпа кумице, на вашия счетоводител да ми даде премиални за тежкия ми каторжен, пълен с опасности труд в полза на държавата в сферата на правосъдието, тъй като аз надуших следа като Джулбарс или някакъв Крючков и сега съм на път към окончателното изпълнение на вашата еднократна задача. (Молба: парите да се изпратят телеграфически и още днес, а не с пощенски запис, иначе до обяд не мога да скоча до едно място, а за всички разходи на родното съветско правителство ще се разплатя според курса, тоест ще се обадя с добри вести.)

Първо за онова, което е второ по важност след усилията за спасяване на детето Инокентий Славин, четиригодишно, и което може би представлява интерес за вас от Московското криминално управление, както и за дейците на културата и изкуството. За мен това е най-важното. Затуй, ако набърже съберете аудитория от хиляда души измежду отличниците на Вътрешно министерство и КГБ, то аз сам-саменичък ще ги забавлявам цяла вечер след уморителния работен ден: важно е колкото може по-бързо да спечеля пари, за да осигуря човешки живот на семейството си. С операта из живота на чекистите ще се захвана по-късно, а на литературното поприще мога да напиша авторски сценарии за игрални и документални филми изключително за подвизите на служители от КГБ, МУР и ОМОН, а също и криминални разкази, повести и романи, не по-лоши от тези на Агата Кристи или Жорж Сименон.

Анпасан ви съобщавам, че се внедрих в работните структури на групата «Зоро», управлявана от разжалвания и свален от всички постове бивш началник на УБХСС в Москва А. А. Гришаев. Той има картотека (задигнал я е от старата работа) не само с цялата московска номенклатура, тузарите мангизлии и нелегалните милионери, но и с големите акули на нашите джебчийски групи.

Скъпа кумице, дадохте ми насока да нюхам за специалист по удушаване с липса на алиби през първата половина на четвъртъка. Такъв бе изнамерен от мен в Гришаевата картотека. Как стигнах до нея — оставете на мен. Казва се Валерий Транин (прякор Огняря), 44-годишен, три пъти лежал за убийства и бандитизъм. Проверих, че в същия ден, когато са убили в парка известната спортистка, наши момчета са го видели на територията, купил водка по 50 рубли и се фукал, че сега прави големи удари с големи пари, и ето, точно днес бил изпълнил «поръчков удар» за 50 хилядарки в дървени рубли. Колкото до алибито, нека сам си го доказва пред вашите образовани служители, аз обаче не мога да подлагам живота си, пълен с недовършени дела, на опасността същият да секне поради удушаване, но адресчето, тоест физическото местонахождение, на В. Транин се надявам да изровя буквално всеки момент и ще ви се обадя лично на вас и на никой друг.

Оставам с разбито сърце въпреки наличната съжителка, ваш таен приятел и осведомител — Птичка Божия.“

* * *

Докато си лежа тук, в болницата, вече напълно оздравял, поне според мен, моите приятели там, зад прозорците, истински работят за разследване на Престъплението. Защо ли си въобразих, че въоръжен с полустрошена химикалка, ученическа тетрадка и контузена глава, ще мога да създам единствената правдоподобна версия за Престъплението? Московската криминална милиция начело с Шура Романова спокойно ще се оправи и без моите идеи, тя има на разположение не само огромна армия от професионални криминалисти, но и модерна техника, включително и компютри. А аз, удобно разположен в болничното легло, се мъча да открия мястото на Клара Балцевич, предала Богу нещастната си душа, в Престъплението с главна буква. Впрочем точно такива „малки винтчета“ (израз на другаря Сталин, в скоби казано) в мафиотския механизъм са обзаведени с въпросната модерна компютърна техника не по-зле от милицията. Колко му е да снесат сто хиляди за персонален компютър с лазерен принтер? Въпросът е: за какво й е бил необходим компютър на Балцевич — да вкара в паметта клиентите си? Да, клиентите, но не само своите. Наобиколяла я е московската мафия — от частниците до кагебистите… Стоп-стоп-стоп… Ако приемем, че Красниковски е убил Балцевич, тогава съвсем естествено е да приемем, че той й е бил клиент. Чантата на Биляш — двадесет сантиметра ширина, двадесет и пет височина, дебелина седем сантиметра; в чантата — бандерол от опаковка с малко по-малки размери. С компютри изобщо не съм се занимавал, но знам как изглеждат дискетите и колко информация могат да поберат.

Така значи. Биляш получава (открадва?) от Сухов чертежите на новото оръжие във вид на компютърни дискети. Всяка дискета побира от сто и петдесет до двеста страници текст, в кутията има десет дискети, тоест хиляда и петстотин до две хиляди страници. Красниковски убива Биляш и помолва Клара Балцевич да му направи копия, занася й кутия с нови дискети. Разпечатва я и част от опаковката се лепва от вътрешната страна на чантата. Клара се занимава с копирането на дискетите, когато я посещава Грязнов. Красниковски, заместник-началникът на Московската криминална милиция, научава къде е отишъл Грязнов, той познава способността му да измъква признания и хич не му се ще Балцевич да направи признания, дотолкова не му се ще, че единственият приемлив вариант за него е убийството.

Мога да смятам задачата си за изпълнена. Нямам повече работа в болницата. Бих могъл просто да скоча през прозореца — тук е ниско, втори етаж. Но ми трябва старши лейтенант Горелик с милиционерската кола, защото се страхувам, че сам няма да стигна и до първия ъгъл.