Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (14)

13

14 август, сряда

 

— Моля за извинение, Александър Борисович, май съм дошъл по неудобно време? Ако сте зает, ще почакам в коридора.

Светски мъж с меки черти на интелигентното лице, стегнат, благоухаещ и на вид бодро-свенлив. Лицето му беше съвсем младолико. Турецки малко изненадан побърза да се извини:

— Прощавайте, Владилен Михайлович, че ви откъснах от работата. Седнете, където ви е удобно. Креслото, дивана? Обещавам да не ви отнема много време.

„Какво съм седнал да му се мазня?“ — тъкмо се запита той, но Бардин любезно каза с приятния си тенор:

— Моля ви, Александър Борисович, колкото е необходимо, толкова. За мен, слава Богу, всичко отдавна е свършено, но вие сте длъжен, естествено, да изпълнявате нарежданията отгоре дори когато не са съвсем… обективни, така да го кажем. Много добре разбирам, че инициативата за преразглеждане на делото не излиза от вас. Да не са разкрити нови факти във връзка с Татяна?

— Да, имате право. Нови факти. За това и само за това, Владилен Михайлович, се реши да бъде възобновено следствието.

Тънките вежди на Бардин леко се вдигнаха, сякаш той беше твърде изненадан от думите на следователя, а дори може би и обиден.

— Първо задължителните формалности. Трите ви имена…

Бардин послушно отговаряше, но с доста учудена нотка в гласа. Турецки си взе цигара, предложи и на Бардин. Онзи запали, дръпна, смръщи се — „Столични“ явно не му бяха по вкуса. Очите му обиколиха предметите по бюрото и се спряха върху лицето на следователя.

Турецки го слушаше с половин ухо. Знаеше вече всичко това от протоколите на Бабаянц. Роден, учил, работил, оженил се… И ето първото изречение, което не беше фиксирано в предишните протоколи:

— … Срещнах едно момиче, в което се влюбих като луд. Татяна научи за Нели и после… Подозираха ме… подозират ме, че съм я убил, но никой не знае колко е трудно за мен. Да, виновен съм за смъртта й. Но как да измеря вината си? Ако вървите по стъпките на Бабаянц, доникъде няма да стигнете, Александър Борисович. Трябва да се поставите на нейно място — близо четиридесетгодишна, никога не е била красавица. Появява се Нинел, млада, красива…

Турецки забеляза жълти пламъчета да просветват в очите на ексминистъра. Но той не споделяше възторга му от мускулестата Галушко.

— … спортна звезда от световна величина… She is so beautiful — изтърси неочаквано на английски.

Турецки го виждаше как истински се вълнува. Бардин си наля вода от гарафата, изпи я на един дъх. — Колко е топла водата — каза с паднал глас. — Нищо де, нищо…

Взе си цигара. Ноздрите на правия му нос трепкаха от всяко дръпване.

— Не си губете напразно скъпоценното време, Александър Борисович. Нито аз, нито Нели сме искали смъртта на Татяна. Наистина, не бях споменавал на Бабаянц за отношенията си с Нели. Никой не ме е питал. Но защо, ми кажете, трябваше да набърквам едно младо момиче в цялата тази история? Видях, че следователят има намерение да ме тикне зад решетките. Трябваше ли да повлека и Нели със себе си?

— Доколкото можахме да научим, първата ви жена не е била от тези, дето ще се хвърлят под влака заради изневярата на другаря в живота; не — простете откровеността ми, — те си намират заместник.

Турецки произнесе предварително изрепетираното изречение съвсем небрежно, като подреждаше междувременно нещо по бюрото си. Той усети как Бардин сякаш хлътна в креслото.

— Но тя си беше намерила заместник май доста преди вашето запознанство с Нинел Галушко. Дано всевишният ми прости кощунствените слова за покойната.

Бардин тъкмо вдигаше чашата — и така си застина. Не, не беше уплашен. Стана му криво. Много криво. Дори не отвори уста да протестира, да възразява — просто се втренчи с невиждащи очи във водата вътре в чашата, без нищо да каже. Турецки не знаеше как да прекъсне това странно занимание. Но трябваше да продължи разпита.

— Извинете, Владлен Михайлович, искам да ви питам за роднините на Татяна. Живи ли са родителите й, има ли чичовци, лели?

— Родителите й отдавна са покойници, а единственият й близък роднина, чичо й, почина наскоро след смъртта на Таня. Други няма.

— Ходили ли сте във вилата на чичо й?

Бардин вдигна очи от чашата.

— Вила ли? А, да-да, той имаше вила. Знаете ли, бях прекъснал, тъй да се рече, дипломатическите отношения с него още преди да беше придобил вилата. Той ме обиди, скарахме се… Но какво общо има вилата с нашия… с моя… с целия този случай?

— Има. Защото се намира, по-точно намираше се преди пожара…

— Пожар ли?

— … в „Червен строител“.

Бардин изтърва чашата на пода и Турецки се уплаши, че и ексминистърът ще я последва.

— Знаехте ли, че жена ви посещава вилата на о.з. полковник Корзинкин? Взимали ли сте участие в оргиите там? Кого от антуража на Татяна познавате? В какви отношения беше тя с Бил — сигурно познавате млад мъж с такова странно име, нали? — Турецки изстреля въпросите един след друг, с пресметнат жест измъкна изпод книжата кадастроните с нарисувания Бил.

Очите на Бардин станаха оранжеви, Турецки никога не беше виждал такъв цвят очи. Дали пък не е ненормален. Бардин рязко издърпа скиците от ръцете му.

— Този ли е Бил?

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал. Не знам кой е, не му знам името. Но съм чувал Таня да нарича някого така по телефона. Ще питате какво са говорили — кълна се, никога не съм се мъчил да разбера, те говореха с недомлъвки. Разговорите й бяха доста тайнствени.

Бардин нервно потри ръце, сякаш ги миеше.

— Веднъж си дойде от отпуска, обади се на приятелката си… Името ли? Клара. Не знам коя. Може би искаше просто да си побъбрят, но изведнъж лицето й се изопна, тя затвори телефона и влезе в спалнята — там имаме дериват. Аз бях обезпокоен и реших… да подслушам, това беше единственият път, когато го направих умишлено. Тя се обади на рецепцията на хотел „Белград“. После го нарече по име, но не можах да разбера какво си говорят.

— Помните ли кога беше?

— Помня. Преди три години, през септември. На тринайсети септември ми е рожденият ден, Татяна обеща да се върне, но се забави няколко дни. Аз бях много засегнат.

— Защо не сте дали цялата тази информация на Бабаянц?

— Защото я намирам ирелевантна^[1].

Турецки се направи, че разбра.

— Таня имаше много познати… мъже — гласът на Бардин отново трепна — и макар да живеехме разделени, макар да не бих казал, че нейните… връзки са ми безразлични, досещах се, че търси… с извинение… по-остри усещания. Всичко това беше доста мъчително за мен. Бихте ли ми казали сега — тези ли са новооткритите факти, ако така се казва в правото, имам предвид историята с Бил.

— Отчасти.

— Отчасти… Извинете, мога ли да отида в тоалетната?

* * *

— Дежурният Гончаренко слуша.

Само той му липсваше. Турецки леко си преправи гласа:

— Грязнов?

— Майор Грязнов изпълнява задача, кой го…

Затвори и се обади на Романова.

— Вячеслав тича по твоя случай, а ти мен ме подпитваш. Хайде, не се вкисвай. Ей го тук Горелик с рапорта при мен, засега няма нищо, твоята спортистка го съсипала, карала като луда. Нахранил заедно с тях някакви патета в една локва и сега ги оставил да обядват. А Славина е с корабчето по реката с компания от лъв нагоре. Него не го пуснали, но там си имат предостатъчно охрана. Така мисля. Какво да предам на Вячеслав? Записвам. Втората половина на септември… хотел „Белград“… така. Второ, приятелката на Бардина Клара, презимето неизвестно, познава Бил. Откри ли го?

— Бардин е тук на разпит, но в момента отиде до тоалетната поради душевно разстройство.

Романова се засмя:

— Така ли му викате вече?

* * *

Турецки отново и отново поставяше на Бардин въпроси за познанствата на жена му, за възможните й контакти с главатарите в престъпния свят, например такива като Кондаков и Троекуров, с които се занимаваше Меркулов, за приятелките и любовниците й, за доходите и незаконните сделки. Меркулов се интересуваше от връзките на Бардин в нелегалните далавери, а Турецки се мъчеше да разбере кой е Бил и какво го свързва със съпрузите Бардини.

— Александър Борисович — потръпна разпитваният, — интересувате се за… познанствата на жена ми — ами тя имаше един бележник, който бе иззет от Галактион Ованесович. Таня беше делова жена. Не бях посветен в тайните й, но помня, че винаги ползваше бележника си, по-скоро не бележник, а голям тефтер. Никога не съм надничал вътре. Но трябва да е в делото. Във всеки случай другарят Бабаянц ще потвърди.

Не, никакъв бележник нямаше в делото. Кой го е иззел? И колко ли други — и какви? — доказателства са унищожени, скрити, липсват? Кому е било необходимо това? На Бардин, ако той е убиецът на жена си. Но защо с готовност съобщава за изчезналия бележник? На кой етап са изчезнали записките на Татяна Бардина от делото? Били са извадени от Бабаянц още в Москворецката прокуратура, или вече тук от някого, който има достъп до следствените дела?

Турецки спря касетофона. Визитата на московския банкер приключваше.

— Ще ме викате ли пак? — може би неспокойно, а може би и с жив интерес попита Бардин.

— Още не мога да ви кажа — отвърна Турецки с дежурната фраза, като си мислеше дали да съобщи на Бардин, че Бил е убиецът, или не. Реши, че е рано, оттласна се заедно със стола назад, уморено преплете пръсти пол тила си и попита, сякаш случайно се сещаше:

— Още една минутка, Владлен Михайлович — не бихте ли погледнали това колие, може да ви се стори познато?

Турецки погледна снимката, докато я подаваше на Бардин, и се свъси: фотографът на Меркулов не беше си направил труда да ретушира копието на фотографията и това, което беше излязло, приличаше на обезглавено женско тяло. Явно и на Бардин му стана неприятно, сякаш не разглеждаше преснимано бижу, а резултат от дейността на гилотина.

— Просто снимката е лоша — реши да го успокои Турецки — и в същия мит разбра, че Бардин беше познал колието.

През годината, изминала от срещата с умиращия безумен чекист, Меркулов двеста и седемнадесет пъти — както личи от записа му — вади от чантата си портрета на Наталия Меркулова, по баща княгиня Долгорукова, с надеждата, че някой ще познае скъпоценната огърлица и той ще открие следите на убиеца на майка си. Двеста и седемнадесет пъти надеждите му остават излъгани. „Ще го търся, докато го намеря. Ако трябва, и цял живот.“ И ето, на двеста и осемнадесетия път, но не Меркулов, а той, Турецки, вижда как маската на страха изкривява лицето на седналия пред него човек.

— Ъъ, то е мое… на Неля…

Бардин мънкаше нещо съвсем неразбираемо, а Турецки трескаво обмисляше какво да предприеме — просто не беше готов за неочаквания поврат.

— Откъде го имате?

— Ами… от мои близки… наследство.

Турецки не беше упълномощен от Меркулов нито да го разпита, нито да навлезе в дебрите на мелодраматичните спомени при създалото се положение. Кой да знае, че ще стане така!

Неудобното мълчание бе прекъснато от телефона — обади се Ирина. В скоропоговорка — да не отнема от ценното време на следователя — му съобщи, че напразно е обърнала целия „Комсомолски проспект“ да търси нещо за ядене и кибрит, нямала с какво една цигара да запали, камо ли газта, а за вечеря ще направи само задушено зеле, и то ако намери кибрит от съседите. После внезапно се разсмя — спомнила си, че за газта има запалка.

Турецки затвори телефона и с омраза погледна Бардин. Джунджурийки за онази крава по няколко стотици бона, всеки ден обеди, вечери, ако не и двете. А той какво да подари на Ирка — едно въшкаво пръстенче струва месечната му заплата. Обяд за двама при Серафима — седмичната заплата! Кибрит със свещ да търсиш — екстра каламбур за „Литгазета“! Сапуна като по време на войната ти го режат с конец от калъпа! Той почти безцеремонно разкара Бардин. После се обади на майка си и се самопокани на вечеря — крайно време беше да запознае родителското тяло с бъдещата си жена (програма максимум: да изкопчи от пастрока нещо за Бардин), запали последната цигара и завъртя на Меркулов.