Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (45)

44

Ника влезе в стаята и застана до прозореца, стоя така няколко часа, без да се обръща, с ръце дълбоко в джобовете на басмената роба, само от време на време вадеше цигари и кибрит. Вглеждаше се как над Матвеевско пада вечерта и не обръщаше внимание, че Шахов нещо търсеше, движеше се безшумно в стаята, после писа нещо, мачка написаното и пак писа… А когато най-накрая се обърна, го видя да слага изписани листа в пликове, после той извади от горния си джоб червена книжка и я сложи в един от пликовете. Тя се загледа в движенията на ръцете му, спокойни, отмерени, не театрално спокойни и театрално отмерени — това бяха движения на човек, който е взел единствено вярното решение, теглил е чертата под дълъг отрязък от време, под всичко, с което е живял десетки и десетки години.

Погледна към нея, видя учудено-тревожните й очи и направи жест към пликовете, сякаш ги отмахваше, както се отпъжда досадна муха, все едно показваше, че още не е време да обсъждат неговите проблеми, най-важното е сега да чакат завръщането на сина й. И Ника му се усмихна — точно както по-рано се беше усмихнала на шофьора Митя, като да беше надзърнала в онова, което все още знаеше само той: в решението му да зареже всички постове, държавни и партийни, да посвети останалия си живот на нея, Ника, да се махнат оттук и да заживеят в голямата му стара селска къща, дето от двадесет години стои затворена, да я напълнят с деца, свои и чужди, да изхарчат парите, които има от публикациите си зад граница и които го чакат в чуждите банки, за обзавеждане и уреждане на всичко това — и да живее, да живее за себе си, за Ника, за Кеша, за другите деца, следователно и за техните родители, и за много други неща, които още не бяха съвсем ясни във фантазиите му. Ще се намерят хора, прекрасно ще го заместят на всичките постове, които изведнъж му бяха омръзнали, от които беше просто уморен, и тези хора ще успеят много по-добре от него да лавират в това море от нехайство и некадърност, може би дори ще бъдат много по-полезни за страната от него.

И отново Ника стоеше до прозореца и броеше падащите августовски звезди, и пак пушеше и тръскаше цигарите в пепелника, сложен на перваза. Не се обърна, когато на вратата се позвъни, влезе шофьорът и Виктор Степанович го помоли за една услуга — да отиде първо в ЦК на Стария площад и да връчи един от пликовете на дежурния, после в Кремъл, там да остави в експедицията плика, адресиран за премиера Павлов; след това да се отбие у Шахов, да сложи в едно куфарче малко ризи и няколко ката долно бельо по свой вкус, а също така всичко от бюрото му.

Митя го слушаше с шумни въздишки и оглеждаше пликовете, като че трябваше да познае какво има вътре.

— Дадено, Виктор Степанович, ще ми трябва около час. Да си бяхте полегнали, Вероника Николаевна, утрото е по-мъдро от вечерта.

— Не, не, Митя, чакам моето момченце, малко остана… — отвърна тя през рамо.

Митя сви широките си рамене, с недоумение погледна Шахов, но онзи направи успокояващ жест — не се безпокой за нея. И тогава иззвъня телефонът: един път, втори път, спря. Това беше условният сигнал за „свои“. Ника спокойно се доближи, натисна бутона за запис, както беше според инструкцията на Криминалната милиция, и вдигна, щом чу новото позвъняване. В тишината на къщата екна от високоговорителя на апарата рязък глас:

— Вероника Николаевна, Романова се обажда. Синът ви е в безопасност и е на път за вкъщи.

* * *

Полковник Романова освободи шофьора, който от два дни не беше мигнал, и реши да кара въпреки клетвата си никога вече да не пипва волана — пътуването й до института „Ганушкин“ този път трябваше да остане в пълна тайна. Студената августовска нощ свистеше зад стъклата на милиционерския мерцедес, но пък хладината я разсънваше, поддържаше вече съвсем сетните й сили, пътищата бяха празни, колата послушно летеше по асфалта, влажен от скорошния дъжд. Замислената от нея и Меркулов операция си носеше риска и зависеше изцяло от предстоящия разговор с Гончаренко. Романова го познаваше от дългите години съвместна работа в Криминалната милиция, той беше смел и находчив, макар донякъде и умствен пролетарий, и само тя е виновна, че му даде картбланш за работа, където му замириса на лесни пари, та се прояви селяшката му алчност и Ромка се изкофти пред очите й, сега пък е изпаднал до компании на убийци и кой знае още какви. Но тя все пак се надява, вярва, че още не всичко е загубено, сигурно е мислел, че е хванал дядо Боже за брадата, опиянил се е от всемогъществото си, а те, аверите, изведнъж са му посочили мястото: момче за всичко — да, но за повече не се надявай.

Романова мина моста, сега без никакво движение, а през деня тук ставаха задръствания с върволици от коли като разбунени мравуняци, и обърна надясно към болницата.

 

 

Капитан Золотарьов видя шефката в дъното на коридора, скочи от стола и се опъна мирно, но Романова само му махна и рязко отвори вратата. Гончаренко сякаш изобщо не беше заспивал — метна пергели през таблата и се заби в ъгъла зад шкафчето. Романова запали горната лампа и каза, още влязла, невлязла:

— Удържах на думата си, Роман, семейството ти е в пълна безопасност…

— Вие ли сте, Александра Ивановна… — с облекчение въздъхна Гончаренко, запретна смутено пижамата си и излезе от скривалището.

— Сега: София, дъщеря ти, я открихме в Ялта, тя там изкачваше с туристите Ай Петри, осигурихме й безопасно място за временно пребиваване, и жена ти е там.

— Благодаря.

— Добре. Разкрихме и случая, Рома. Сега знам сюжета по-добре и от теб. Но нямам време да ти го разкажа. Ще ти изброя само действуващите лица. Майор Биляш от секретните служби и неговата приятелка Валерия, Транин с прякор Огняря…

Гончаренко захлупи лице в ръцете си, но Романова преспокойно продължи:

— … И тази прекрасна компания е започнала деянията си още откога под ръководството на не по-малко прекрасното КГБ. Но идват нови шефове, както например моят стар приятел и помощник Артур Красниковски… — да продължавам ли? И ти решаваш да смениш господаря, за да лапнеш повече. Колко ти плати Артурчик?… Виж какво. Отпускам ти пет минути да обмислиш безизходното си положение. Пет минути — триста секунди. На триста и първата ще трябва да ми отговориш дали ще работиш за мен или не. Предстои ти извънредно трудна и опасна задача, ти си ми необходим като човек с пропуск за Беса. Да, просто Биляш не е успял да ти го връчи. Ще знаеш: при положителен отговор ти обещавам пълна свобода след завършване на операцията; завинаги ще изхвърчиш от службата, то се знае, при това по собствено желание. При отрицателен — вдигам охраната. Живей си както щеш. Или мри.

Романова си погледна часовника и взе да кръстосва стаята, крачките й отброяваха секундите… Едно, две… петнадесет… четиридесет и три… В стаята беше задушно и непоносимо смърдеше, тя отвори прозореца. През металната решетка нахлу свежият нощен въздух на август. На сто и осмата секунда чу гласа на майор Роман Гончаренко, дошъл сякаш изпод земята:

— Съгласен съм, Александра Ивановна…

„Долуподписаният Роман Гончаренко, майор от милицията, началник на Трети отдел във Второ управление на Криминалната милиция, в продължение на седем години работих съвместно със служителя от Първо главно управление на КГБ Анатолий Петрович Биляш. По указание на ръководството заедно с него придружавах по влака, а после и с транспортни самолети специални товари, тоест танкове и ракети, които изпращахме за Афганистан, а по-късно за Куба, Ангола, Ирак, Сирия и др.

За всяко пътуване ни се плащаха добри командировъчни: пари в плик, които не декларирахме; позволяваха ни да пазаруваме в страните, които посещавахме, даваха ни известни суми във валута или в бонове за «Берьозка». Тази дейност се водеше зад прикритието на «антикварното дело».

С всичко това се занимаваше учреждението на улица «Качалов», то е от типа «пощенска кутия» и е маскирано с фалшиво наименование. Биляш и другите помежду си го наричаха «Вече».

Взаимоотношенията на хората, свързани с това «Вече», бяха много особени. Например лично пред мен Биляш даваше указания на генерали и министри, на видни партийци. Когато съм му задавал въпроси за йерархията и го питах как е възможно, Биляш усмихнат ми отговаряше: «Имай търпение, ще видиш кой е истинският стопанин.» Скоро разбрах, че управлението на нашата страна е в ръцете не на Политбюро и Министерския съвет, а на въпросното «Вече». Всичките ни структури са за пред очи, те са театрални декори. «Вече»-то реално диктува и във финансите, и в космическите изследвания, и в промишлеността. А за политиката, за всичките ни парткоми с марксистката им идеология хич не им пука. Играеха по свирката на някакъв, наречен Беса; както после ми обясни Биляш, у него били всички пари на «Вече»-то, той бил някогашен дълбоко засекретен разузнавач.

Взаимоотношенията на «Вече»-то с армията, с КГБ и с нас, от Вътрешно министерство, бих казал, също изглеждаха доста непривично. Уж се обръщаха към нас с молба, но молбите им бяха като заповеди.

Преди няколко месеца Биляш ме заведе в една конспиративна квартира в Матвеевско. Там ни посрещна генерал Феоктистов от Държавна сигурност и проведе с мен проверочен разговор. Каза, че успешно съм преминал изпитателния срок и от този ден съм зачислен в специалния отдел на «доверените лица» на «Вече»-то. Биляш обеща да ми извади пропуск, същия като неговия — и ми показа пластмасова карта с буквата «В», изрисувана като винетка.

Сега за случая, който ме докара в психиатрията. Биляш имаше любовница, тогава знаех само прякора й, Саламандра. Тя беше много влиятелна във «Вече»-то, доверено лице на Беса. Биляш ми нареди да изпълнявам всичките й указания. Тя ми заповяда да унищожа данните от досието на Огняря — Валерий Транин. Веднъж, Биляш ми каза, че взел да я сваля заместник-началникът на Криминалната милиция подполковник Артур Красниковски и че лично на него всичко това никак не му се нрави. Биляш нареди да вляза под кожата на Красниковски и аз го направих. Каних го в нашата вила и подразбрах, че Саламандра всъщност е съпругата на главния прокурор Зимарин. Много се уплаших, защото само това ми липсваше! Разбрах също, че никак не му беше притрябвала като жена, а искаше чрез нея да стигне до Беса. Красниковски ми подсказа, че има голямата подкрепа лично на Крючков, председателя на КГБ. Обеща ми за съдействието един милион долара.

Внуших му, че мога да помогна и ще уредя нещата с Биляш без участието на Валерия Зимарина. Биляш каза да заведа Красниковски в Матвеевка, в конспиративната квартира, и каза също, че ще ми даде пропуск за «Вече»-то и нещо, което да занеса на Беса.

Така че на 9 август, в петък, отидохме с Артур на «Веерна», разполагах с ключове, Биляш трябваше да се обади от кабините при училището, те са на пет минути от Капитонов. Към седем телефонът започна да звъни, но Красниковски ми забрани да вдигам и каза «чакай». Разбрах, че играта загрубя, но вече нямаше накъде да се измъкна. Минаха два часа, телефонът звъни. Артур ми прави знаци: спокойно. Изведнъж се позвъни на вратата, по условния начин, три пъти късо, един път дълго, Артур отвори и влязоха зам. главният Амелин и още един, наричаха го Льончика. Казах: не бяхме се разбрали така, но Артур ме подбра с патлака и си затворих устата. Накара ме да вдигна, когато телефонът пак звънна, аз казах: всичко е наред, можеш да дойдеш.

И тогава стана фалът: Красниковски и компания искаха да ме вържат и да ми запушат устата, мислеха, че имат време, а Биляш цъфна буквално след миг и аз не знаех какво да правя, стана така, че хем съм предал Бил, хем и тези не ми вярват. Но техните позиции са по-стабилни, а ние с Бил се оказваме като в капан. Както и да е, спогледаха се и ми правят знак: върви. Отворих вратата, Артур и Льончика веднага се нахвърлиха на Биляш, а пък Амелин, тоя плъх, ме подпря с оръжието си и ме отведе в кухнята.

Говориха дълго, не знам за какво, не се чуваше. После ме извикаха: така и така, благодарим ти, Роман, извинявай, че се наложи да употребим такива мерки. Биляш ме гледа с омраза, аз обаче си викам: нищо, после ще ти обясня. Артур ме пита: «Каква е тази чанта, дето ти я носи Пирожката?» Чудя се как да се измъкна, викам: «Още не знам, днес трябваше да ми обясни.» «Аха — вика Артур, — значи, Пирожка, току-що си бил купил това от магазина?» Биляш замахна, фрасна Льончика в диафрагмата и се метна към вратата. Обаче къде ти — Артур му метна примка на врата, но и Биляш е як, та Льончика го цапна с някакво желязо по главата, а Красниковски взе да затяга телта на шията му.

Пренесоха го в антрето. Красниковски изкомандува Льончика: «Ще откараш Пирожката заедно с генерала до сцената, ела да вземеш колата, не заключвайте.»

Излязоха, а ние с Амелин нагласихме трупа в антрето, там му оставихме и чантата, Амелин взе да разчиства в апартамента. После изгасихме лампата, седим с Амелин в тъмното. Не щеш ли — чуваме асансьора да спира на етажа и женски токчета: чук-чук-чук. Вратата леко се отвори, светна лампата в антрето. Амелин не вижда, той седеше на канапето в дъното на стаята, но аз гледам, влиза една мацка с черен гащеризон, раменете й голи, очите грамадни, видя Бил и взе да се вайка: какво е това, Бил, миличък, и го гали по главата. После излезе на етажа, а пък асансьорът още си беше там, тя се втурна в него и затвори вратата. Ние с Амелин се гледахме като идиоти, но в това време дойдоха Артур и Льончика, качиха се пеша, такова е правилото, никога с асансьор.

И ние докладвахме: така и така, идва приятелката на Бил, не знаехме какво да правим. Тогава Артур каза: «Тая кучка е свила чантата.» Сега, ако щете, ме убийте, не помня, сигурно съм бил много уплашен — дали я бях видял с чанта или без. Повярвах на Артур, че тя я е взела. Паникьосах се: ами сега? Артур ми вика: «За Пирожката никому нито дума. Мацката жив или мъртъв да я откриеш. Обади се на Валерия, кажи й, че самият Бил е дал чантата на момичето.» Обадих й се. Какво чуха ушите ми, не мога да ви опиша. И точно тогава я дадоха онази малката, Славина, по телевизията. Обаждам се на Валерия, докладвам, че съм научил името на тая, дето отмъкна чантата. Тогава не знаех, че не е тя. Но явно това е била информацията между Саламандрата и Красниковски. Така се намерих между чука и наковалнята.

Останалото знаете.“

 

 

18 август, неделя

 

Вече втора, нощ генералният прокурор на републиката страдаше от безсъние; най-после преди около два часа с две хапчета потъна в тежък сън. Събуден посред нощ от настойчивите телефонни позивни на Меркулов, той дълго не можа да разбере защо трябва веднага да бъде в кабинета си на Кузнецкия мост и лично да разпитва някакви мошеници, на всичко отгоре не в определеното от закона време за разпит. Но когато до съзнанието му стигна смисълът на спокойните обяснения на Меркулов, той бързо скочи от леглото и още със слушалката, затисната на рамото, взе да си навлича униформата на държавен юридически съветник I степен.

 

 

Чуркин огледа кабинета и без покана се настани срещу прокурора. Генералният седеше приведен, кръстосал ръце на бюрото си. Направи знак на конвоя да излезе и се взря с внимателни сиви очи в следователя от столичната прокуратура, сякаш да направи бърза рентгенограма на тъмната му душа.

— Разказвайте — прикани го кратко и сухо.

Чуркин прекрасно разбираше, че главният юрист на Русия най-малко се интересува от покушението над скъпоценната торбичка с деликатесите, но все пак понечи тутакси да се възмути от несправедливостта, проявена към него от милицията, като по този начин поне спечели време да се ориентира за истинската причина за задържането. Но си спомни, че в приемната видя до стария криминалист Мойсеев някакъв мъж с тъмни очила, лицето му не успя да разгледа, понеже в приемната още беше сумрачно, а осветлението не беше запалено. Обаче тъкмо тази смътна фигура го безпокоеше — къде ли беше виждал тези износени, макар и модни маратонки? Реши да използва друг похват — да отговаря на въпросите с въпроси.

— Какво да разказвам, другарю генерален прокурор?

— Най-важното. Като начало: защо беше нужно да премахнете Турецки?

— На мен — да премахна Турецки?

Но играта очевидно беше добре позната на генералния.

— Повтарям въпроса: защо трябваше — ще го кажа съвсем ясно: да убиете Александър Турецки. Слушам ви.

— Извинявайте, но нали го блъсна кола. И той почина в болница от травмите си. Аз отговарях за идентифицирането. Но наистина водя дело срещу него. По указание на главния прокурор другаря Зимарин. За злоупотреби и подкупи. За покушение над живота на главния прокурор на Москва. Имахме показания. Срещу Турецки и Бабаянц. Потвърдени от свидетели. Имахме и записа. Но най-важното — имахме самопризнанията на обвиняемия. Той собственоръчно потвърди всичко.

— Какви ги дрънкате? Доказателства, свидетели, записи! Собственоръчно! Вие собственоръчно сте изфабрикували всичко това! При Мойсеев има ваши отпечатъци. Защо ви трябваше да унищожите честния, талантлив следовател? С какво ви пречеше? Или по-точно, с какво попречи на вашите господари?

Прокурорът се изправи, наблюдавайки как Чуркин потръпва от думите му.

— И какво ще правим сега, Чуркин?

Запитаният огледа стените на кабинета, все едно, че те можеха да му подскажат изход от положението. Но стените, разбира се, запазиха гробно мълчание и тогава той произнесе:

— Лентата беше некачествена. Пренавих я… Скъса се на няколко места… Лепих я. Естествено, оставил съм отпечатъци. Знам откъде идва цялата работа, другарю генерален прокурор. Мойсеев отдавна ми има зъб, не обича нашето брата…

Прокурорът седна, вдигна учудено вежди.

— … руснаците, имам предвид. Децата му се канят да си вдигнат чуковете за Израел и за пред съответните служби в бърлогата на световния ционизъм ще им е от полза компрометираща информация срещу наши служители…

Забеляза как пламна лицето на събеседника му и млъкна.

— Ах, ти, псе, кучи сине… — изсъска генералният прокурор право в лицето на Чуркин, — я стига ми ги разтяга тия, ами казвай защо се набъркахте с Амелин в тия лайна. Кому служиш ти, дрисльо!

Чуркин увеси чене, подбели очи, имаше чувството, че припада, не, умира; не можеш повече да живееш, ако човек на такова положение те заплюва в лицето с подобни гнусни думи. Това е краят на всичко — и на кариерата, и на живота. Ако веднага не намери някаква сламка, за която да се хване…

— Всичко ще разкажа, другарю генерал… Другарят Амелин ме помоли… Той каза, че Бабаянц и Турецки са престъпници, но нямало достатъчно доказателства и трябвало да се помогне… Даде ми касета, нареди да говоря с арменски акцент… Аз вярвам на другаря Амелин, той е истински мъж. А Турецки в затвора ме удари с касетофона, вижте, още ми е синьо. Другарю генерален про… Ако са престъпници, има ли нещо лошо да се помогне на следствието, разбира се, не е много хубаво, тоест никак не е добре, но Турецки подписа показанията си и аз мога да се закълна, че той лично пред мен и пред другаря Амелин направи пълни самопризнания…

Чуркин се давеше в думите си, постепенно се въодушевяваше, вярваше в подкрепата на Амелин, да, да, все пак ще се измъкне, какъв късмет, че Турецки вече го няма, за мъртвия може да каже каквото си иска, мъртвият не противоречи, мъртвият не може да бъде нито свидетел, нито обвинител.

— Аз, другарю генерален про… най-отговорно заявявам, че Турецки беше хомосексуалист, той ми е правил недвусмислени предложения… С Бабаянц поддържаха интимни отношения… Турецки лично ми го е казвал…

Чуркин трескаво мислеше какво друго зашеметяващо да избълва срещу Турецки и не забеляза как държавният съветник натисна бутона на звънеца. Така той говореше и говореше, докато по едно време вратата скръцна, някой влезе и спря на прага. Беше същият, с тъмните очила, седнал с Мойсеев в приемната на генералния прокурор. Само че сега си беше свалил очилата и Чуркин дълго се взира в непознатите мустачки, обръснатата глава, бялото петно на слепоочието. После тялото му взе да отмалява, стана на пихтия и следователят от Специалния отдел се захлупи на пода с все стола.

* * *

— Какво щастие, Константин Дмитриевич, какво щастие, че сте вие… Само че защо са ви вдигнали посред нощ заради такива дреболии? Разбирате, нали, аз нищо не искам да крия. Да, грях ми на душата, грях ми на душата, но кой ли пък е съвършен, Константин Дмитриевич? Съпругата ми отиде на море, тя е жена на години, разбирате, а аз все още съм пълен със сили и енергия. Вие разбирате, аз разбирам, че хайката беше организирана от нашите момчета, браво, всичко изпипаха много професионално, изпратиха онези момиченца нарочно с червени връзчици, пиленца, петнайсетгодишни, сега някои ще си изпатят, както и двамата с вас знаем — насилствено принуждаване на непълнолетни към полови сношения или как точно беше формулирано в закона… Дето се вика, не пуша, не пия, ама на, с тия момиченца… дяволска работа… Какво ли ви обяснявам, Костя, ние с вас колко сме преживели заедно, каквито случаи сме разплели?! Сега ще ме отстраниш от делото, разбира се, не бива да се петним с такива глупости, а аз пък ще ти изброя подробно кои посещаваха заведението през последната година. Нелегалните гешефтари от миналото, дето днес бутат страната ни към капитализма, за такива направо разстрел! А аз — какво? Случайно захвърлен от съдбата в тази увеселителна процедура, лишен от женска ласка строг пазител на законността…

Празнословието на административния зам. главен прокурор на Москва не трогна Меркулов. Всъщност даже не го слушаше, зает да съпоставя фактите, които му бяха станали известни през последното денонощие. Изобщо не го интересуваше моралният облик на седналия пред него дребен човечец с врабешко личице, не го трогваха идиотските приказки за опетняването и прочие, дето нямаха нищо общо с Престъплението. Саша Турецки направи опит да подреди всички престъпления в един общ низ, който е Престъплението с главна буква, но и той не си представяше, нямаше и най-малката представа за цялата опасност, която носеше смърт на страната.

— Включвам касетофона — каза Меркулов с уморен глас — и ви предлагам да разкажете подробно как с измама сте накарали Турецки да подпише, като сте му сложили между статистическите отчети празни листа, как по указание на подполковник Красниковски сте изфабрикували записа с диалога между Турецки и Бабаянц. Също така ви предлагам да назовете всички съучастници в убийството на директора Сухов, на следователя Бабаянц, на гледачката Балцевич, на майора от Държавна сигурност Биляш. И накрая: къде се базира щабът на организацията, към която принадлежите с подполковник Красниковски. Няма да ви напомням за не знам кой път, че чистосърдечното признание ще облекчи вината ви дори и за такова престъпление против държавата.

Меркулов чака много дълго. Зазоряваше се, но августовската неделя се очертаваше облачна. В отсрещната къща светна самотен прозорец и зад завесата се мярна някаква сянка.

— Нищо няма да ви кажа, Меркулов — чу тихия, но твърд глас, — ще отговарям само пред Бога.

* * *

Пътуването на шофьора Митя по задачите на шефа се проточи много повече от час: докато в ЦК на партията се задържа не повече от минутка, в Кремъл пък го накараха безкрайно да чака, докато му дадоха най-после разписка за получен плик. Но и това не беше краят: някакъв мъж, типичен канцеларски плъх, дълго го подпитва къде е министърът на икономиката, но Митя твърдо издържа на разпита и не накисна шефа, без да му мигне окото, съчини разни врели-некипели за неразположение и отпътуване в неизвестна посока. А когато стигна в апартамента на Шахов и започна да опакова нещата му, видя, че от телекса се спуска дълъг чаршаф с някакви послания. Откъсна листа, сви го на руло, в този момент телексът отново забръмча и заизлиза нова информация. В горния ъгъл на първата страница видя парафа „Строго секретно“, реши да поизчака, може наистина да е важна държавна работа. Но апаратът блокираше, жално писукаше и започваше наново. Най-после Митя видя под текста „Край“, откъсна, без да го чете — не защото не биваше да знае правителствените тайни, а защото не го интересуваха, пък и нямаше време, беше обещал на шефа да се оправи за час, а вече стана утре. Прибра секретното послание в куфара, нахвърля и някои неща от бюрото, за секунда задържа поглед върху една красива вещ и се учуди: защо му е на Виктор Степанович това женско украшение, като няма нито жена, нито дъщеря, май и близки дами също няма, но прибра и него, затвори куфара и слезе при колата.

Тъкмо да тръгне, пред къщата спря волга, от нея изскочиха четирима добре облечени млади мъже, които веднага усъмниха Митя, защото, макар да вървяха бързо, почти тичешком, те се движеха потайно като крадци и с ръце в джобовете. Единият, леко плешив, със спортно сако, остана на входа, останалите трима влязоха. Не, всичко това никак не се хареса на Митя. Изключи двигателя и се запъти към входната врата, но плешивият му препречи пътя и любезно попита:

— Тук ли живеете?

— Ти кой си да питаш?

Плешивият извади червената си карта и я размаха пред носа му. Но пак любезно каза:

— Ако живеете тук, дайте си паспорта и заповядайте.

Митя обаче нямаше никакво желание да се занимава с ченгетата от КГБ и отговори кротко:

— Не, исках да се видя с една позната, ама друг път ще мина.

На две-три крачки взе разстоянието до колата и запали.

Четвъртият етаж се освети. Докато завиваше, Митя пак погледна нагоре и изпсува съвсем нецензурно: светеха прозорците на неговия началник.

* * *

Гончаренко се събуди в бялата си стая за луди много рано. Зазорилият ден предвещаваше хубаво време. И по радиото вчера казаха, че в Москва ще бъде топло и без превалявания, 20–22 градуса. Как ли ще мине този ден, може би последният в неговия живот?

Сърцето му се сви от страх, той взе от нощното шкафче успокояващото хапче, помисли и взе още едно, глътна и двете с престоялата вода. До началото на операцията оставаха още три часа. Нагласи будилника и се унесе.

* * *

Дежурните телефонистки бяха инструктирани: за всички позвънявания в дома на заместник-началника на Криминалната милиция Красниковски да съобщават на неговата шефка Романова. А това означаваше подслушване и записване на всички телефонни разговори при позвънявания от и в дома на подполковника. Московските телефонистки още не се съобразяваха с новоприетия член тридесет и пети прим, според който за такъв незаконен акт се изискваше прокурорско нареждане.

Въпросното позвъняване беше в неделя в осем и четвърт сутринта. Красниковски вдигна слушалката:

— Да.

— Артур Андреевич?

— Аз съм.

— Позна ли ме?

— Разбира се, Владимир Александрович. Слушам ви най-внимателно.

— Сам ли си?

— Сам съм, сам. Аз винаги съм сам.

— Имам една молба към теб. Ела днес в два в Кремъл. В кабинета на премиера Валентин Сергеевич Павлов. Ще има важно заседание. Онова, за което бяхме говорили. Ти си умно момче, сигурно вече си се досетил за какво ти говоря?

— Ясно, в два съм на линия.

— И друго. Онова нещо у теб ли е?

— „Порт-пресът“ ли, както го наричат моите клиенти? Да, тук е. Да го взема ли?

Пауза. Когато позвънилият отново заговори, думите му поради смущения по трасето или поради лоша дикция трудно се разбираха:

— М-м, знаеш ли какво… Тук е доста объркано… Още не сме се разбрали… Виж, остави го… онова нещо… вкъщи. Ще го донесеш по-късно, когато ти кажа. Но само лично на мен… Или аз ще дойда. Или ще пратя някого. Разбра ли? Съвсем точно ли ме разбра? И виж какво. Познаваш ме добре. Не ми е в стила да заплашвам, но трябва да те предупредя: загубиш ли „порт-преса“, смятай се за покойник. Хайде, до скоро виждане. Чакам те.

— Довиждане — някак по-особено, дали с бодър, дали с уплашен глас отвърна Красниковски.

* * *

Гончаренко се събуди пет минути преди да иззвъни будилникът и полежа още една минута, за да се успокои. После започна бавно да се облича, но не с опротивялото затворническо-болнично облекло, а с милиционерската униформа, донесена от Грязнов; погали майорските звезди на пагоните, защото и да останеше жив, никога вече нямаше да ги носи.

През нощта бяха разработили плана за „бягството“, който днес предстоеше да изпълни. Всъщност нямаше да има никакво бягство. Всички наоколо са свои, колеги. В тази история с „Вече“-то той се закле да работи за Криминалната милиция, значи милиционерите не са опасни за него. С изключение на един. Важното е колкото може по-хитро да се спаси от Красниковски, който му беше станал смъртен враг. Ако се срещнат, така да се каже, очи в очи, няма шанс — Красниковски не е от ония, дето лесно се лъжат. Само заради това Грязнов разработи версията „бягство“, с други думи: подкупване на милиционер от охраната, който трябваше да признае получаването на парите, ако работата излезе наяве.

Гончаренко надяна на колана кобура с пистолета, наложи фуражката. Време е да погледне часовника. Девет без петнадесет. Грязнов беше предвидил всичко, всичко беше приготвил в торбичката този оперативник за чудо и приказ: чорапи, обувки, документ за самоличност, пластмасовата карта-пропуск, дребни пари, не беше забравил дори носна кърпа, цигари, запалка.

В девет Гончаренко излезе от стаята: вратата не беше заключена, в коридора нямаше охрана и пътят към изхода беше свободен. Наблизо чакаше такси волта с подставен шофьор.

— Николай? Гараж за таксита номер три? — попита Гончаренко според уговорката.

— Тъй вярно, Рома — беше отговорът.

— До улица „Качалов“.

— С удоволствие, другарю майор. Вячеслав Иванович помоли да направите корекция в плана, вижте бележката.

Николай даде на майора да прочете няколкото реда, Гончаренко пребледня, а шофьорът взе от разтрепераните му пръсти бележката, драсна кибрита, смачка пепелта в дланта си и я изхвърли през прозореца. Колата потегли към парка „Соколники“. Гончаренко погледна в ©гледалото за обратно виждане. На около 50 метра зад тях се движеше друга таксиметрова волга. В нея беше Грязнов с групата си. Операция „Вече“ започваше.