Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (5)

4

Ника, стаила дъх, се доближи безшумно до вратата.

— Аз съм, Саша Турецки.

— Дойде ли? Благодаря ти. Здравей. Влез, заповядай, седни, моля те, почакай да разтребя играчките. Благодаря ти. Сега, само да махна кашона.

— Няма нужда да разтребваш, Никушка. Ето, подпри някъде чантата ми и всичко е наред. Дай хубаво да те разгледам, сто години не съм те виждал. Все същата красавица…

— Благодаря ти. Да. Тоест… исках да кажа…

— Знаеш ли какво, ако имаш кафе, с удоволствие ще пия едно, може и нес.

— Нямам — о, какво говоря, напротив, веднага ще ти направя. Има и кекс, Альона го е правила. Много е хубав, със стафиди. Още е мек. Ами да, от вчера е, съвсем пресен. Защо се смееш? Сигурно много идиотски вид имам?

— Видът ти е изключителен, Никушка! Хайде в кухнята. Знам какво хубаво кафе правиш, помня още знаеш ли откога? От Соколники. С Льошка бяхме втори курс, а ти — в девети клас. Тъкмо си беше отрязала плитките и хвърли Альоша в тъча. Още си е там.

— Къде? — стресна се Ника.

— В тъча. Бъхти се, драпа, размахва краченца във въздуха, но само се прави, че не му пука. Ще видиш, скоро ще мирне и ще целува прекрасните ти нозе.

Ника недоверчиво си погледна чехлите.

— Мислиш ли? Не, Саша. Той вече ми е турил кръст — за него аз не съществувам, за него съм антитяло. А снощи… всъщност днес за пореден път му дадох повод…

— Ника, стоп! Ти си ми ясна, ако не те спре човек, кой знае какво ще си изфантазираш. Льошка е много притеснен от цялата тази история, просто се е уплашил. За теб.

— Не и за мен. Нито за Кеша. И да е уплашен — само за себе си. Защото съм му създала грижи. А той не понася грижите. Имам предвид тези, дето ти създават главоболия, а не мускулна треска.

Турецки си помисли, че е права. Неговият приятел и съученик Альоша с годините се беше превърнал в нещо като плейбой, който живее на издръжка на богати женички не първа младост. Но честно казано, кой ли пък обича да се главоболи с чужди дертове? Обаче гласно каза дежурните, нищо незначещи думи:

— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи.

— Да? Надали. Може… Още едно кафе? Не? Ами тогава…

— Сега ще ми разкажеш всичко подробно. Минимум емоции, максимум фактологичен материал.

— Боя се, че нямам никакъв материал. Дойдоха Жора с Альона и Сеня с Мила. Доведоха този Бил… Всъщност?… Висок, рус, спортен тип със спортен сак през рамото, впрочем не точно сак, а чанта „Адидас“ колкото кутия за обувки, но по-плоска… После го видях там, убит.

— Убит — това е вече умозаключение.

— Главата му беше размазана и целият беше в кръв — не можеш да си представиш! Но засъхнала. А шията отпред като прерязана. Но не с нож. Все едно с тел. И беше… съвсем студен.

— Да не си го пипала?

Ника се надигна от масата.

— Ела в антрето, ще гледам да ти обясня. Не съм чистила, всичко е, както си беше… Ето. Той се изниза някак потайно, сигурно е било към девет, така ми се струва. Поради това въртя няколко пъти телефона. Но май нямаше никой. После се свърза. Не чух какво говореше. И повече не го видяхме. Изпратих гостите, после се прибрах, даже в асансьора бях с едни от седмия етаж и тъкмо да си отключа, вратата сама се отвори. Запалих. Но имам чувството, че когато излизах, не бях загасила. И не знам как не припаднах: гледам същия Бил… Наведох се над него, не, коленичих, ей така, на това място. Той лежеше целият изпънат и с прибрани ръце до тялото. Само главата му извъртяна някак нечовешки. Хванах го за ръката, взех да го дърпам: „Бил, Бил, какво има?“ А ръката му лед.

Тогава съвсем превъртях от ужас и хукнах нанякъде, по пътя съм си посяла сандалетите, чисто нови, не можех да тичам с високите токчета и ги свалих. Исках да се обадя в милицията, а завъртях на Альоша, не знам защо. За останалото вече си в течение, идва Альоша — тука празно. И все едно никога нищо не е ставало. Но не си измислям, честна дума, въпреки че пих много коняк.

Турецки отвори чантата си, извади специалната лампа и дълго оглежда пълзешком пода.

— Къпа ли се днес?

— Да, сутринта — побърза да отговори Ника, после се учуди: — Защо питаш?

— Щом си се къпала, отпада. Да си била случайно с чорапогащник снощи? Или с чорапи?

— Не, със сандалетите на бос крак.

— Жалко.

— На тази жега вчера, Саша! Какъв чорапогащник! И с оувърола заврях.

— С кого?

Ника се засмя:

— Не с кого, с какво — с гащеризона. На английски повече ми харесва. На руски няма съвсем точна дума. Все пак гащеризон е работна дреха…

— Момент, Никуша, момент — искаш да кажеш, че си била с панталон? Бързо давай насам този оувърол!

— Хвърлих го за пране…

— Но не си го изпрала — слава Богу! Донеси го, дай мушама за масата… Така, добре. Докато свещенодействам тук — почти в буквалния смисъл, — виж какво ще можеш да измъкнеш от Альона за Бил: трите имена, професия, всичко.

— Толкова ме е страх…

— Не, няма от какво да те е страх. Измисли си някаква историйка и си повярвай. Например: Льошка ти е извъртял сцена на ревност, а ти дори не знаеш кой е този тип, дето ти е бил на гости. А? Не бързай, измисли нещо друго. Ако ти преча, мога да поизляза из микрорайона.

— Не, остани. Ще се помъча. Добре. Дай една цигара…

Избра номера. Няколко незначителни изречения за главоболието, за лошото време и за напразното редене на опашката. После:

— Представяш ли си, Альонка, моят, бившият мъж днес такава сцена на ревност ми сервира! Явно съседките са ме издали за снощната спявка у нас. И ми вика: какви са тия дангалаци, дето ги мъкнеш, не чувстваш ли, че се излагаш, ще те наклепят в милицията и направо ще изхвърчиш, нали знаеш, че дори не си регистрирана. Хич не съм му давала обяснения, разбира се, това са си мои работи, но знаеш ли, аз наистина нямам представа кой беше този… В смисъл как — аналогичен случай?

Ника дълго слуша мълчаливо, загаси цигарата, веднага запали нова. В това време Турецки закрепи на масата статива с много силна крушка и взе да оглежда гащеризона й през някакво червено-оранжево стъкло. Изхъмка одобрително, гребна нещо невидимо със скалпела, внимателно го сложи в прозрачно пликче и прибра в чантата скромната си лаборатория. Ника затвори телефона още по-отчаяна:

— Напразни изпълнения, Саша. На път за насам те четиримата с форда на Альона минали при спирката на метрото „Варшавска“, там имало голяма опашка за таксита и Сеня казал: „Що да не изкараме за бутилка водка?“ Жора викнал от прозореца: „Има ли желаещи за Матвеевка?“ От опашката изскочил едър млад мъж с малка чанта „Адидас“ — Бил, както се досещаш, и казал, че е за улица „Веерна“. По пътя се разговорили. Нашите започнали да го навиват, че имали приятелка таман като за него, той казал, че трябвало да отиде някъде си и след това можело да дойде. После си погледнал часовника и казал, че има десетина минути и ако у „приятелката“ може да ползува телефон… Останалото знаеш. Кой е, що е — и те не знаят.

— Та-ка… Всичко се подрежда идеално… Сега гледай внимателно. Ти влизаш в апартамента. Аз гася лампата. Става тъмно. Нещо да те смущава? Някакви мебели, които не са си на мястото?

— Да, но сега не е толкова тъмно. Не забравяй, че беше след полунощ. Всъщност… Ето виж, стъклената врата за бокса, дето спи Кеша…

С учудване установиха, че тъкмо в момента Кеша не спи, а подробно изследва съдържанието на чантата-лаборатория.

— Тази ли е жена ти? — подаде на Турецки снимка на Ирина, открита сред криминалистическата екипировка.

— Първо, защо не спиш? Второ, кой ще поздрави? Трето, как може да пипаш чуждите работи?

— Майко! — извика Кеша. — Не мога да запомня толкова наведнъж!

И додаде с нормалния си глас:

— Здравей, чичо Саша.

— Здравей, приятелю Инокентий. Младата дама се казва Ира.

— Жена ли ти е?

— Почти.

— Защо е с такава коса, а майка е с толкова малко?

— Защото майка ти харесва къса коса и така най-много й отива.

— Ама моята майка пак е по-хубава от твоята Ира.

— Не ще и дума. И хайде вече — лека нощ.

Кешка с подчертано нежелание се запъти към леглото.

Ника му затвори вратата и продължи:

— В стъклото се отразява уличната светлина. Но тогава нямаше никакъв отблясък. Може навън да не е имало осветление, не знам. Но така ми се стори — че е по-тъмно от друг път.

— Добре, чудесно… Да ти се намират някакви цветя? Все едно — или от ваза, или от саксия? А, ето. Гергини ли бяха? Или божури?

— Не, хризантеми. Идва есен… Защо са ти цветя?

— Ония съседи от седми етаж, с които си била в асансьора, от кой апартамент са?

— Точно над нас. Но ти…

— Намери ми някаква хартия и ги загърни. След малко ще ти ги поднеса. Как ти се виждам като гостенин? Май нещо… Вратовръзка не нося, затова ще се погрижим само за прическата…

Извади гребенче, среса се пред огледалото в антрето:

— Е, няма да ме сбъркат с Шварценегер, но съм си съвсем като истински: съветски млад мъж с цветя за своята любима.

— Шварценегер не може да се хване на малкия ти пръст! Сериозно ти говоря. Още в училище всички момичета бяха луди по теб. Почти всички…

— Оттогава са минали тринайсет години, Ника. И всички момичета се изпариха нанякъде. Тръгвам. След малко се връщам.

Турецки излезе, Ника остана в антрето, обърната към вратата и притиснала с пръсти лицето си, докато той не се върна.

— Сега спокойно да палнем по цигара. Ела в кухнята… Така… Да теглим чертата относно случая със среднощното произшествие в дома на Ника Славина. Първо. Не го е имало. Второ. Защото няма смисъл. Не ме прекъсвай. Трето. Вероника Славина в не съвсем трезво състояние в петък срещу събота вместо в своя е влязла в апартамента на пети етаж, оставен с отключена врата; тази версия е потвърдена от съседите, които са били с нея в асансьора. Отивам с букета и им звъня на вратата. „Добър ден. — Добър ден. — Търся Вероника Славина да й честитя на патерица… А, така ли? На долния етаж? Съжалявам, изглежда, съм забравил, хем скоро идвах, кога беше, преди седмица-две… Да, наистина, как да не се обърка човек, толкова си прилича всичко. Ха, значи и тя самата сгрешила етажа? Вместо на шестия слязла на петия, така ли? Кога? Снощи… И доста лъхала на коняк, казвате? Да, да, имала е гости, празнували са рождения й ден. Тогава нищо чудно, още повече след полунощ. Извинете за безпокойството, приемете и прочие, и прочие…“ Четвърто. С Кеша спокойно можете да ползувате собственото си антре и забравете, че на света съществува или е съществувал човек с името Бил. Мисля, че няма нужда да уведомяваш когото и да било за своето премеждие. Остави Льошка на мен. Както и официалната част, сиреч разследването на убийството или опита за убийство на гражданина Бил в апартамента на петия етаж в този блок…

 

 

„Значи все пак не съм съвсем превъртяла. Значи е истина. Слава Богу — не тук, слава Богу, че Саша всичко разкри“ — си повтаряше Ника за кой ли път. Същевременно се мъчеше да се съсредоточи върху помагалото по програмиране, което трябваше да преведе от английски до понеделник.

„Слава Богу, че не са я очистили още там, на място“ — втори час висеше на спирка „Матвеевска“ Турецки — беше пропуснал вече два влака и не знаеше какво да направи, за да спаси от смъртната опасност жената на своя приятел.