Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (43)

42

— Навреме идваш! Нещо закъсвам с клиентелата — рече Льовка Лейтес, засмя се и потупа по рамото едрия Гари Вартанян, известен московски милионер и баровец.

Така то посрещна на мраморното стълбище във вилата си в Малахово, където столични тузари срещу фантастичен куверт прекарваха свободното си време. Закритият клуб в Подмосковието изпълняваше функциите на казино и публичен дом, програмата включваше своего рода бродуейско шоу с полов акт на живо, а накрая срещу допълнително заплащане желаещите отвеждаха момичетата и момчетата по стаите си.

— След шоуто имам едни цепенячета от Талин, току-що пристигат, ще ни демонстрират сеанс на едновременна игра, ще си оближеш пръстите. По-точно те ще ти оближат което си поискаш — изцвили Лейтес, възхитен от собствения си каламбур.

— Момчетата са с мен — рече Вартанян и небрежно посочи двамата телохранители, каквито задължително трябваше да има мафиот на неговото положение.

Лейтес хвърли поглед на главорезите, изправени зад Вартанян.

— Може ли да им се гласува доверие? — попита просто проформа той.

— Излишни въпроси, Льова. Мои хора, плащам им.

— Да се забавляват. Забравих да те предупредя, Гарик, малките дойдоха със своя собствена програма и днес сме на нов режим — те сами си избират клиентите и това се нарича „дами канят“, затова не мога да ви гарантирам избор по вкус. В последния момент смених моите бабети с тези сладурчета от Естония, всички белички, всички куклички, най-голямата е на седемнайсет, цимес^[1] ти казвам!

Яхнали високите столчета на бара, Вартанян и неговите горили пиеха джин с тоник и с леко сумтене наблюдаваха механичните гърчове на тримата айгъри и петте кобили, които доста неумело представяха еротични сцени. Гарик тайно от Лейтес току оглеждаше салона и се мъчеше да отгатне на кого ли е задължен за измъкването от валутния процес. Някакъв му се стори познат, но той не можа да се сети къде беше виждал това врабешко личице. То се асоциираше с далечните години, когато Гарик нямаше не милионите, а дори и дребни за такси.

Вартанян знаеше, че животинската импресия трае около четиридесет минути. Отдавна му бяха омръзнали този вид зрелища и днес не по своя воля посети заведението на Льова. Но трябваше да се преструва на завладян, не дай боже Лейтес да заподозре нещо, ще трябва да се сбогува със свободата си, и този път задълго. Обърна се към бодигардовете:

— Още по едно, момчета? Същото?

— Щом може — любезно приеха момчетата, смъкнаха се от високите столчета и се дислоцираха: единият спокойно се запъти с питието към вратата, вторият се изправи от другата страна на бара, срещу Вартанян.

Гарик усети как грамадното му шкембе неволно се дръпва нагоре.

Шоуто свърши. Разпалени от зрелището бизнесмени попиваха обилната пот от зачервените си темета и с копнеж чакаха продължението на програмата. Помещението за броени секунди се превърна в грамадна спалня, стените се спуснаха и се преобразуваха в кралски легла. Типът с врабешкото личице се облегна назад и късите му крачка увиснаха във въздуха. Тогава Гарик го позна, той беше следовател от Градската прокуратура! Преди шест години беше започнал следствено дело срещу Вартанян в районната прокуратура за подправената диплома, но го повишиха и прехвърлиха делото на друг следовател. Ама какъв звяр беше този пигмей! Как се казваше? Емелин?… Омелин?… Аха, да, Амелин! Голям смях ще падне, ако сделката с него, Вартанян, е била заради този смрадльо.

Угасна осветлението, останаха само стенните лампи, и в червеникавия полумрак в салона влетя ятце девойчета с пионерски униформи: бели блузки, сини миниполички, червени връзки, стегнати на фльонги на гушките. Присъстващите заръкопляскаха, облеклото, непривично за публичен дом, повиши градуса на възбудата. Една от пионерките, не повече от четиринадесетгодишна — според Гарик, — се запъти право към Амелин, безцеремонно му разкопча сакото. Едра девойка избра Гарик:

— Малкият, искаш ли секс?

— Колко? — по навик попита той.

— Сто — отговори тя и окото й не мигна.

— Сто какво? — искрено се заинтересува Гарик.

— Все едно — невинно кимна тя, но допълни: — Само без рупли.

Естонката го задърпа към будоара, където вече се валяше с кисканици голият Амелин, а „пионерката“ си играеше между краката му и се глезеше:

— Расвърши ми връската, моля…

Гарик се огледа безпомощно — по другите легла ставаше същото, но един от неговите биячи, прикрит зад чашата с питието, предаваше някому нещо по уоки-токито, квиченето на девойките беше добро прикритие. Амелин прекатури партньорката си по гръб и започна да й разкопчава блузката.

В същия момент силен удар откъсна вратата от пантите, в салона нахълтаха униформени милиционери, „пионерките“ заскимтяха още по-ужасно и не можеше да се разбере Амелин дърпа ли се от ръцете на партньорката си, или я изнасилва, а Вартанян, който се опитваше да се измъкне, забеляза, че едно от ченгетата заснима с кинокамера точно тази двойка.

— Изчезвай бързо! — чу Гарик гласа на телохранителя и незабавно изпълни съвета му. Пъргаво, доколкото му позволяваха килограмите, се втъкна в поршето и последното, което видя, преди да запали, беше яката фигура на жена към петдесетте в униформа на полковник от милицията.

— Амелин да бъде откаран в републиканската прокуратура, в следствения отдел! — нареди тя на капитана и се насочи към служебния мерцедес.

* * *

Прегърнала с всички сили влажното одеяло, Ирина едвам се измъкна от бараката. Кеша не се събуди, насън я прегърна през врата и май престана да хлипа. След чернилката вътре пътят до насипа й се видя по-светъл, тя внимателно заобиколи ямата, където още бяха велосипедите на любовниците зад оградата, и примря от съненото гласче:

— Майчице, защо досега те нямаше?

— Не можах по-рано, миличко — пошепна Ирина. Сега той ще разбере, че не е майка му, ще заплаче, ще завика…

— Какви големи са ти станали гърдите, пораснали ли са? — попита Кеша в полусън и отново задряма с глава на рамото й.

Момченцето й тежеше и тя се препъваше по бабуните, токчетата й затъваха, боеше се да не го събуди, да не го изпусне. Чувстваше, че още няколко крачки — и ще остане без сили, повече няма да издържи да го носи. Трябваше поне мъничко да си почине. Сложи детето на земята и се втурна обратно — велосипедите! Сега ще открадне единия велосипед! Само дано ония двамата продължават да се любят, дано не чуят!

Измъкна мъжкото колело, закара го до мястото, където беше оставила Кеша, свали си сакото, уви в него спящото момченце, сгъна на няколко пъти одеялото, затисна го на багажника. Само Кеша да не види лицето й, да не се уплаши, трябва да изкара велосипеда до железопътното платно и чак тогава ще го събуди, ще го успокои. Още не мислеше как ще намери пътя за Москва, най-важното беше да се махне колкото може по-далече от това проклето място, да се скрие някъде, да изчака, не, не може да чака, всеки момент ще се появи човекът на Зимарина, тя обеща да прати „верния приятел“ и двамата с Транин ще я пипнат веднага, трябва да продължава напред!

Избута велосипеда по насипа, едвам се изкачи по нанагорнището, чакълът се сипеше изпод краката й и я теглеше надолу. Някъде към депото изсвири нощен влак. Тя остави колелото между линиите и се върна за Кеша. Той спеше дълбоко, свит на кълбо в белия й жакет. Ирина го вдигна, зашепна нежно и отново се закатери по чакъла, който се свличаше надолу.

— Събуди се, Кешинка, миличък… — пропя на ушенцето му. Но той, сигурно най-после успокоен, че е дошла „мама“, заспа още по-сладко. Не й оставаше друго, освен да го сложи на рамката на колелото и като го държеше с една ръка, да яхне велосипеда. Бавно потегли между двете линии, като внимаваше да не се удря в краищата на траверсите.

— Майче, дупето ме заболя! — изхленчи изведнъж детето и взе да се дърпа от ръката й, като се изхлузваше от рамката. Тя едвам успя да го задържи, рязко спря.

— Пишка ми се! — хленчеше Кеша. — Студено ми е!

Самичък си свали панталончето, свърши си работата и чак тогава отвори очи. Не се уплаши, само сбърчи носле и с неочаквано дебел глас попита:

— Къде е моята майка? Искам да ям.

— Сега с колелото ще идем при мама, ще те сложа тук, на багажника, дай да ти облека моето сако, да не ти е студено, и здраво ще се държиш, бързо да отидем при мама, там ще ядеш.

— Ти как се казваш?

— Ира. По-бързичко, Кеша, седни, тук няма да те боли, мекичко е.

Кешка делово се настани на багажника, загледан в лицето на Ира.

— Ти нали си жената на чичо Саша?

Ирка се слиса, но веднага попита на свой ред:

— Откъде знаеш?

— Чичо Саша каза на мама и гледахме твоята снимка. Сега те познах, честна дума! И ти ли ме открадна? Чичо Валера нали няма да ни хване?

— Изключено!

Тя свали колана от роклята си.

— Сега ще се кача на колелото, ти ме прегърни с ръчички, за да не паднеш, ще те завържа за мен, става ли? Тогава ще избягаме бързо-бързо!

— При мама ли? Да не ме лъжеш? Всички ме лъжеха. Казаха, че мама не ме иска вкъщи.

— Те са много лоши хора. Престъпници.

— Но чичо Саша ще ги хване, нали?

— Непременно. Хайде, потегляме.

— Ира, чакай. Искам да ти кажа една тайна за чичо Валера. Ама няма да казваш на мама — той ме пипаше по пишлето. Да.