Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (20)

19

В два и половина телефонът иззвъня. Турецки съзнаваше, че трябва да вдигне, но не посегна веднага, сякаш се надяваше, че на онзи ще му омръзне да чака и звъненето ще спре.

Грязнов извика много високо:

— Извинявай, братко. Знам, че е никое време, но намерихме този „клуб“. Имаш ли карта на Московска област? Отвори я. Ще ти обясня как да ни намериш…

Грязнов беше от малкото хора, които умеят да обяснят как се стига донякъде. Нощното шосе беше празно и Турецки за половин час стигна до Подолск. Тук задачата му ставаше по-трудна — трябваше да завие по второстепенния път, където, както се знае, човек не може да вдигне висока скорост. Пътуването по бабуните му отне близо четиридесет минути. Вече се зазоряваше и утрото се очертаваше прекрасно. Невероятен миг: той, гражданин до мозъка на костите, стана неволен свидетел на сутрешното пробуждане на природата. Брезовата горичка освежи сребърния си листак. Под фаровете блесна огледалото на езерната вода, мъгливо и потайно.

Както обясни Грязнов, веднага след езерото трябвало да види парка на старото имение, превърнато в почивен дом. Майорът успя да го осведоми: обектът не функционирал, територията била отнета от някакво ведомство, което щяло да прави санаториум.

… Ето и парка. Пред входа видя паркирана милиционерска волга. Регулировчик със снежнобели ръкавици му направи знак да отбие и да спре до канавката. Турецки подаде отворено удостоверението си, онзи небрежно козирува и му позволи да спре по-близо до портата.

— Кой е този? — чу зад врата си.

Дежурният обясни на колегата:

— Следовател от градската прокуратура. Идва при майора…

Фасадата на бившата господарска къща беше заобиколена от половин дузина милиционерски коли, две-три от тях със запалени фарове. Пред входа се мярна фигурата на Грязнов.

— Насам — каза той и поведе Турецки към вътрешния двор.

На тридесетина метра от къщата блестеше в неонови светлини висока модерна сграда. В този момент Турецки съзря и самия ангел на Сатин — на висока основа от черен гранит в скръбна поза беше застинала надгробната фигура е крила. На гранита се четеше позлатен надпис: „Кн. Варвара Алексеевна Подворска. 1848–1907“.

Турецки се качи след Грязнов на втория етаж. Гърбовете на униформените милиционери му пречеха да види какво става в ъгловата стая. Един се обърна — Турецки позна подполковник Артур Красниковски. Подполковникът му кимна, но не се здрависа с него и даже леко се навъси. Турецки имаше чувството, че не е много симпатичен на Красниковски, но не знаеше защо — нали него бе предпочела Валерия Зимарина пред младия следовател, подполковникът би трябвало да се смята за най-щастливия съперник. Но, общо взето, малко му пукаше, защото в края на краищата Красниковски беше опитно ченге, хитър и бърз. Но ето, той се помести и Турецки видя… Бабаянц.

Вместо лявото му око зееше черна дупка. Лицето… лицето обаче беше запазило някакъв ужасяващ шутовски израз, сякаш Гена усмихнат разказваше поредния арменски виц. След миг Турецки разбра защо. Убийците му бяха разпрали устата. Бяха му изболи окото, бяха му избили зъбите, в слабините му бяха налели горещ цимент. Бяха нацепили с бръснач гърба и гърдите. Общо четиридесет и три телесни наранявания…

„Откъде знам? Да не започвам да полудявам?“ — ужаси се Турецки. Сигурно наистина леко полудяваше — до него стоеше прочутият в цяла Москва и Московска област съдебномедицински експерт на име Градус и с разтреперан глас довършваше информацията:

— … Преди да го залеят в кофража, са го разпнали. Вижте пироните по стената и кървавите следи. Дирите от влачене — от стената до циментовото корито.

Възрастен човек с рогови рамки на очилата, тежкар от Областната прокуратура, седнал на перваза на прозореца, изготвяше протокола за огледа на местопроизшествието.

— Да, какво са направили с нашия генацвале… — обади се някой зад гърба на Турецки.

Но Турецки с ужас гледаше измъченото тяло. Информацията се превъплъти във видение. Картината на кървавата разправа с Галактион Бабаянц сякаш се изправи пред очите му… Беше се ядосвал на Гена. Беше го проклинал за неговата несериозност. А Бабаянц по това време е бил убиван по особено мъчителен начин… Турецки отстъпи към изхода, спусна се надолу. На площадката между двата етажа повърна.

Грязнов го настигна в парка, стисна го за лакътя, подаде му плоско шишенце:

— Пий. Спирт. Разреден. Помага.

Турецки преглътна веднъж, втори път. Спиртът го опари, но не го успокои.

Караше по безлюдната Москва, превишил всички възможни позволени скорости. На „Комсомолски“ изпревари такси волга, която май беше намислила да се надбягва с него. Изненада се от амбициозния си маньовър — в такъв момент да си играе с някакъв тъпак; но не намали скоростта и продължи нататък към незнайното. Пропусна завоя за „Втора Фрунзенска“ — за към къщи, и се опомни чак на площада пред стадион „Лужники“.

Безметежното спокойствие на тихата лятна сутрин над безлюдното пространство отрезви пламналия му мозък. Още няколко часа — и стадионът ще заживее всекидневния си живот. От метрото към входовете на залите за тренировка ще забързат спортистите, ще се отворят закусвалните, кафенетата, щандовете за сладолед и сувенири. Ще се продават вестници и в тях няма да има съобщение за смъртта на следователя Бабаянц.

Откъм Лужницкия мост изпълзя цистерна за миене на улиците и под напора на водните струи храстите се залюляха, листакът заблестя. Шофьорът се подаде от кабината, извика нещо на Турецки, той не го разбра. После му направи знак с мигачите. Турецки се досети, че през цялото време е стоял със запалени фарове. „Защо си хабиш акумулатора?“ — явно беше викнал шофьорът; сега Турецки разбра. Наистина, язък за акумулатора — и той отново се учуди и на себе си: как може да мисли за някакъв скапан акумулатор, когато е убит негов приятел. Но все пак реши да опита, двигателят заработи веднага, всъщност акумулаторът беше почти нов. Цистерната обиколи площада и слезе под моста. Тогава Турецки се опита да направи нещо, което много пъти вече му се беше налагало да върши в трудния си занаят: помъчи се да мисли за случая абстрактно. Нямаше никакви Турецки и Бабаянц в цялата история. Беше убит човек и следователят трябваше да открие убийците. Щом изпълни задачата си, ще може пак да стане Александър Турецки, отмъстил за смъртта на приятеля си Галактион Бабаянц.

Но много, много трудно беше да превключи и да мисли отвлечено, да развива версии, да съставя планове. Виждаше пред очите си живия Генка, весел човек, никакви жизнени изпитания не можеха да сломят жизнерадостния му дух. А, не: веднъж Генка много се вкисна — когато трябваше да сложи очила. Той не можеше да свикне да ги носи за писане и четене и ги забравяше, когато и където му паднеше. Съвсем пък се ядоса на красивия калъф с инициалите си, който баща му изпрати от Ереван. Но буквите не се четяха, защото винетката беше изписана на арменската азбука…

Никога после не би могъл да обясни как точно стана: дали разказът на Грязнов за намерените очила в кожен калъф със златна винетка изплува някак в паметта му и му напомни за историята с очилата на Генка, или покрай спомените за Генка направи връзка с разказаното от Грязнов. Както и да е — Турецки разбра, че там, в апартамента на Капитонов, където беше убит Биляш, е бил по някое време и Гена. Още не се досещаше и не разбираше как Гена е попаднал в този капан, където престъпниците са предприели първото си „разследване“, но със сигурност знаеше, че е бил там. Което значеше, че и двамата — и Бабаянц, и Билящ — са били откарани в „клуба“ и там бандитите на Льончика, или как беше, са изтезавали Гена, за да му измъкнат някаква тайна. Тайната почти сигурно е свързана и с Бил-Биляш, и с убийството на Татяна Бардина отпреди две години. Мъртвият (или полумъртъв) Бил е зазидан в бетонна плоча като Бабаянц — и колцина още други? Веднага трябва да се върне в имението, по-точно на строежа в територията му, докато огледът още продължава.

Не беше започнало сутрешното движение и той наду към имението с двойно превишена скорост. Очакваше да види картината, която беше оставил преди няколко часа, объркан и нажален. Но наоколо не се виждаха никакви милиционерски коли. Да не е сбъркал мястото? Как може тъй скоро да са завършили огледа на местопроизшествието? Слезе от автомобила, бавно се доближи до портата. Мъртвило. Старите врати заскърцаха под ръцете му, той прекрачи долния праг… и екна откос от автоматично оръжие. Турецки отскочи назад от буците пръст, които изхвърчаха току под краката му, и закрещя:

— Красниковски! Артур! Какво ви става! Аз съм, Турецки, от Градската прокуратура!

Последва нов откос. Турецки изскочи зад портата, изруга. Но какво да прави — сигурно тежкарят от Областната прокуратура не беше си свършил работата или самият Красниковски е дал нареждане да свършат огледа и е оставил някой кретен за охрана. Обърна колата и реши да търси най-близката поща, оттам да се обади на Петровка. Встрани от пътя забеляза някакво селище, сви по тясната лъкатушна пътека и чу зад себе си шум на кола. Обърна се — настигаше го милиционерската волга. Натисна газта, но в огледалото за обратно виждане зърна през прахоляка как милиционерската кола спря, отвътре изскочи Грязнов, заразмаха ръце и нещо завика. След него се появи и непознат младеж с дънки.

— Къде си се понесъл? — изкрещя Грязнов.

— До пощата — изломоти Турецки, — там някой стреля.

— Къде? В пощата?!

— В имението, Слава. Върнах се… Помислих си… Общо взето, тук някъде е скрит и Бил, по-точно трупът му… Но някой стреля с автомат…

Грязнов и младежът се спогледаха.

— Слава, онези очила са били на Бабаянц.

— Какви очила?

— В апартамента на Капитонов.

— Откъде разбра? Няма значение. Значи тези мерзавци са направили там гробище… Горе-долу и аз се досетих… Все същата весела компания. Страхотен идиот е Красниковски, ако че е полковник. Вася, запуши си ушите. Нашият Артурчик голям началник стана — прекрати огледа и нареди всички да си вървят. Били се уморили, представи си. Остави само охраната.

— Но защо охраната стреля по свои, Вячеслав Иванович? — попита Вася.

— Ей сега ще проверим и тая работа. На своя глава реших да вдигна моите хора и внимателно да огледаме всичко вътре. — Едва сега Турецки забеляза, че в милиционерската кола има още двама. — За която цел също ходих до пощата, но тя е точно в обратната посока. Получих от Шура разрешение, плюс няколко псувни, задето съм я събудил… Имаш ли оръжие? Не. Ние пък за всеки случай имаме. Оставих моята кола на пощата, а Вася, тоест Василий Алексеевич Монахов, новият ми помощник, компютърен експерт, между другото, докара момчетата със служебната. Така че остави твоята лада, ела при нас, все ще се сместим. Значи казваш, там някой стреля с автомат? Дайте да разработим план как да смъкнем тоя снайперист…

* * *

15 август, четвъртък

Набързо събра багажа: пъхна играчките и дрешките на Кеша в голяма найлонова торба, откачи принтера от компютъра и внимателно опакова скъпоценния подарък от Ана в кашоните с надпис „Amstrad“. Довечера си отиват с Кеша. Обаче Ника не изпитваше радостно чувство на човек, който се прибира вкъщи, напротив — усещаше се тревожно като никога. Погледна през прозореца: Горелик все така без грешка изпълняваше служебните си задължения — седеше във волгата и ужким четеше вестник. Ника знаеше, че той внимателно следи всичко, което става наоколо. В далечината, където свършваше градската улица и започваше рядката горичка, видя високата фигура на Ана и мъничката на Кеша, който подскачаше до нея. След петнадесет минути ще я вземе партийно-правителствената лимузина — Виктор Степанович беше решил да държи речта си пред американските бизнесмени от хранителната промишленост направо на английски.

* * *

Капитан Захар Тимофеевич Мартинчик най-после пристигна в Москва. Не че копнееше за столицата, прекрасно го задоволяваше и животът в малкия му морски град, а и обичаше самото градче, смяташе го за най-хубавото място на земята, дори без да беше виждал кой знае колко други места. Целия си живот беше прекарал в каботажния, крайбрежния флот, тоест отначало курсираше по Азовско море с платноход, а после и с катер от пристанище до пристанище. Беше плавал малко и по Черно море, веднъж бе стигнал и до Одеса. Но сега капитан Мартинчик вече беше пенсионер. Наскоро погреба жена си. За погребението пристигнаха от Москва децата и внуците, а когато си заминаха, старият капитан усети, че вече не може без внуците.

Сега ги водеше сутрин на училище, после се разхождаше. Децата живееха в една от покрайнините на Москва и нямаше нищо особено за гледане освен горичката с езерото на около един километър — там беше хубаво. И сега капитанът бавно се разхождаше в горичката и като вървя, вървя — май нещо сбърка пътя. Същевременно го преряза стомахът, може би сутринта беше хапнал нещо поразвалено. И тъкмо клекна удобно в храстите — по пътечката се зададе млада дама с момченце. Поне да беше някоя бабка, а тя красавица, точно като онази на старата литография в неговата каюта: косата черна, чак синее, устните сочни, бюста си го бива, тя самата висока и стройна. Но особено роклята — точно като на неговата картина с морския пейзаж: бяла моряшка яка, синя връзка, бяла пола. Липсваха само корабът и бурната стихия. Капитанът от каботажното плаване си изкомандва: „свали бом-брасела“ и се сниши в храсталака, наблюдавайки как се отдалечава неговата „морячка“, повела момченцето за ръка.

Развълнуван от малкото приключение, пенсионираният капитан Мартинчик криво-ляво отхвърли нуждите си и продължи, накъдето му видят очите, а именно към малкото езеро с патетата, досега не беше го виждал. На пейката до езерото седеше друга дама, по-възрастна от първата и не чак толкова красива, както установи далекогледият пенсионер. Тя седеше малко особено, наклонила главата си на една страна, и сякаш спеше, а в ръцете й Мартинчик видя дебела книга с шарена корица. Той се доближи с намерение да седне на пейката и да подхване непринуден разговор, но забеляза, че полата на дамата се е вдигнала от вятъра и е заголила бельото й, тоест нежносините дантели на комбинезона. Капитанът чак се зарадва на неудобното за дамата положение — така можеше още по-непринудено да захване приказка.

— Мадам — поздрави той и се изпъна, — вдясно на борд имате нередност в тоалета.

Но дамата не реагира на любезната забележка — изглежда, че дълбоко беше задрямала. Захар Тимофеевич обаче държеше непременно да я заприказва, защото нямаше представа как да се прибере. Затова заобиколи пейката и докосна отзад рамото й:

— Позволете да хвърля котва редом с вас, мадам.

Мадам се полюшна напред, ярка топка се изтърколи от коленете й в тревата, книгата се затвори и Мартинчик видя заглавието: „Мечо Пух“. И още преди да имаше време да се учуди, главата на дамата климна на другата страна и капитанът замръзна втрещен: шията й беше прерязана с кървава бразда.