Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (42)

41

В полунощ надеждата да дочака техническа помощ се изпари, лейтенантът с кодовото име „Двадесет и пети“ вече колко пъти отскача до телефонния автомат на гарата, но и Грязнов се беше изпарил нанякъде, затова милиционерът реши да действа самосиндикално: остави колегата да чака, а той самият тегли поредната на разваления предавател, извади за всеки случай пистолета си от кобура и се запъти към вилата на главния прокурор. Нареждането на Грязнов фактически беше провалил, изпусна тъкмо „нашия човек“, не организира прослушване и на всичко отгоре вечния номер с техниката — макар поне тук той да нямаше конкретна вина. На Грязнов обаче такива не му минаваха и лейтенантът непременно трябваше да се реабилитира пред началството.

Вилата беше осветена, но зад дебелите пердета не се долавяше никакво движение. „Двадесет и пети“ се спусна към реката, бързо откри маскираната в гъсталака вратичка, но тя беше затворена отвътре. Тогава си изу обущата, свали чорапите, прибра всичко под едно храстче и влезе в още топлата вода. Някъде из съседните вили бясно залая куче, лавна и второ, той се спря, но из прокурорския имот цареше тишина. Оградата на вилата влизаше с няколко метра в реката. Скоро лейтенантът разбра, че може да я заобиколи само с плуване. Поразмишлява малко и както си беше, с панталона и светлата лятна риза, заплува, като отмахваше с лявата ръка жилавите стъбла на водните лилии, а в дясната държеше пистолета си над водата.

Отначало се чу женски вик. После гръмна изстрел. „Двадесет и пети“ от изненада се гмурна под водата, после изплува и вече без да обръща внимание на лилиите, с които беше облепен, бързо заплува към брега, като гребеше с лявата ръка и псуваше на висок глас. Жената продължаваше да вие, хлопна се врата, после още веднъж, и така се тресна, че стъклата издрънчаха. Лейтенантът стреля във въздуха, изстрелът отекна в гората, а той вече се катереше по хлъзгавия бряг и тичаше към вилата, и викаше: „Стой, ще стрелям!“, без да е наясно към кого по-точно адресира последното предупреждение. От къщата изскочи страховита старица, точно тя крещеше като заклана, видя пред себе си водния дух и припадна. А той мълниеносно влетя през вратата и застина на прага: насред стаята лежеше чернокоса жена с прозрачен пеньоар и по гърдите й се разплуваше кърваво петно. „Двадесет и пети“ се завъртя с пистолет в изпънатите ръце, но гръмна още един изстрел, този път горе, лейтенантът се совна натам и с два куршума разби ключалката, след като не успя да изкърти вратата с рамо.

Главният прокурор Зимарин седеше зад писалището си, неестествено изметнал глава встрани и назад, дясната му ръка висеше безжизнено надолу. На писалището беше оставен лист, затиснат с голям бележник-записник с кафява кожена подвързия и златопечатни букви: „Татяна Бардина“.

Дочул стрелбата, вече беше дотичал и колегата от автомобила, който изкрещя:

— Лейтенант, къде си?

„Двадесет и пети“ се спусна по стълбите и също викна:

— Никой да не пипа! Никой да не влиза! Бързо карай на гарата, обади се на Грязнов! Да изпрати бригадата и лекар. Кажи му: два трупа.

— Ама оная в градината май е жива — тъпо каза колегата, с ужас взрян в простряното тяло.

— Не говоря за дъртата! Тя се уплаши от мен и припадна. На горния етаж прокурорът е прострелян. Какво стоиш като…

— Предавателят включи, лейтенант. Точно навреме…

* * *

Калининград тънеше в чернилката на дълбоката нощ. Вратите на гарата са затворени до пет сутринта, когато тръгва първият влак. Трябва да търси барака осемнадесет или е по-добре лично да се обади на Романова, на Грязнов — да не би Игор да се забави или да не ги е намерил. На празния предгаров площад видя две кабинки — в едната телефонът без слушалка, в другата липсва самият автомат. Реши да потърси тукашната милиция, запъти се по улицата, която сигурно водеше към центъра, и спря — насреща й се зададе пиянска компания. Ирина се скри в пресечката. Всичко е залостено, няма жива душа, поне да пита къде е милицията. Ха така — а кой се фукаше: ще намеря Кеша, ще го спася! Сега обаче просто я е страх. От страх й се свива стомахът, от страх я стяга диафрагмата. Силен шум разцепи тишината, по пресечката се зададоха мотоциклетисти. Тя бързо се мушна в първия вход, изчака да отминат. Някой, събуден от мотоциклетния трясък, изпсува от горните етажи.

Върна се на гарата. В коя посока да върви, къде да търси бараките? Тръгна наслуки. Вървя близо километър, разбра, че посоката не е тази, от двете страни на жп линията имаше обикновени гарови сгради от червени тухли с нормална номерация и улицата носеше баналното име „Гарова“. Тръгна в обратната посока.

Много дълго вървя покрай линията и вече се беше отчаяла да открие нещо, което да прилича на „бараки“, отмина елеватора, водната кула, депото, градът отдавна остана зад гърба й и тя трябваше да върви по насипа, като не виждаше нищо на повече от три метра напред. Но ето, нещо се бялна и на слабата светлина на лампата на кулокрана тя видя нещо като бараки или хамбари. Запали фенерчето, стомахът й се сви още повече: „Барака 9“. Тук някъде. Барако-хамбарите нямаха вид на обитаеми. Ирина освети стени, огради — барака десет, дванадесет, после направо петнадесет и… двадесет и едно. Значи някъде там, между тях. Тръгна навътре, покрай оградата, чу смях. Не, не беше смехът на Валерий Транин, така можеше да се смее само жена: тихо и морно. После чу глас: „Още малко, не се вдетинявай, с такъв ли да си ходя. Язък ми за стоката!“ Отново смях, този път призивен, сладострастен. „Ох, Серьожка…“ Ирина се отлепи от оградата и продължи покрай нея с котешка стъпка. Барака седемнадесет. Ускори крачка — и се продъни в плитка яма, издра си краката в нещо метално. Велосипед. Два велосипеда. Мъжки и дамски. На онези двамата, дето бяха зад оградата. И още преди да се изправи, вече беше видяла отдалече изрисувано с маслена боя и осветено от фенерчето: „Барака 18“.

Приведена обиколи, ослуша се. Отвътре дочу пресеклив шум на помпа. Каква помпа — посред нощите? Някой хъркаше. Транин. Или имаше и други? Цяла банда? Не, не. Зимарина му каза, че барака осемнадесет е празна. Ирина си пое дълбоко дъх. „Скъпа моя! Ти не се боиш от нищо! Там има едно малко момченце, Кеша. Ще го вземеш и ще го заведеш на Ника. Не те е страх от нищо… ще влезеш… ще го вземеш…“ По дяволите тези глупости, как могат да помогнат при такъв страх! Обаче колкото и да е странно, все пак се почувства по-добре, вече не умираше от болка в стомаха, очите й свикнаха с тъмнината, тя видя входната врата, която по-рано бе открила опипом. Сложи чантата и фенерчето на земята, много внимателно подръпна вратата — тя се открехна съвсем малко, после долният й ъгъл заора в пръстта. Ирина се промуши през процепа.

Лъхнаха я алкохолни изпарения и влага на необитаемо помещение, но сега не й беше до миризмите. Тя молеше Бога откъм левия ъгъл да не спира животинското хъркане, което заглушаваше всякакви други звуци. Полази на четири крака вдясно покрай стената. Точно пред нея в неясния отблясък на осветлението от жп линията се очерта карето на прозореца. Ръката й се натъкна на нещо меко, Ирина я дръпна в мигновен ужас, стори й се нещо като куче, после пак си пое дъх и се престраши да протегне наново ръка. На пода беше сложен дюшек, целият продран и във валма вата. Със спряло сърце, сантиметър по сантиметър тя опипа нечие ложе, докато не чу забързано плитко дишане, прекъсвано от леки изхлипвания. Знаеше — така спят деца, които преди лягане са били наказани или напляскани.

И вече без да мисли за нищо, без капка страх грабна заедно с влажното и бодливо одеяло това малко, хлипащо в съня си същество и се хвърли да бяга.

Чуркин прекосяваше метрото на спирка „Таганска“ с някакво особено усещане, имаше чувството, че го следят. Озърна се, изгледа лицата на околните — дали някой не е по петите му? Реши, че е сбъркал. Проклетата професия го беше докарала до мания за преследване. Кой ли пък в преустройствена Москва би се осмелил да дебне следовател от Специалния отдел?

В мотрисата за „Текстилшчики“ се отпусна. Днес не беше лош ден, макар че започна рано-рано — наложи му се да отиде в моргата за опознаване на труп. Но всичко се подреждаше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Той ненавиждаше Турецки отдън душа заради подигравателното му отношение към него, Чуркин, заради веселия нрав, заради независимото държане пред шефовете (черта, която липсваше на Чуркин, колкото и да се мъчеше да си я създаде) и дори заради глупашкото обръщение „Чайлд Харолд“, изровено от кой знае каква вехта литература, я от Шекспир, я от някой друг, впрочем може би беше от Байрон. А онзи умник Турецки сигурно знаеше и точно откъде, и би цитирал съответния текст, а и може би ще го цитира дори в оригинал! Но не, вече не! Не може! Повече няма да може!

Чуркин с отвращение се отдръпна от пийналия небръснат спътник, премести найлоновата торбичка от седалката на коленете си — остава само да му свият такава ценност в наши дни.

Да, намалява конкуренцията в прокуратурата. Първо Бабаянц, сега и Турецки. И как хубавичко се нагласи всичко, камион го блъснал онзи остроумец — и точка, а колко нерви му струва, когато делото пое дъртият евреин, куцият дявол, той можеше да разкрие всичко, а трътльото Амелин обеща толкова сухо, че свят му се завиваше. И ето сега — нека си рови колкото ще, край, всичко е скрито-покрито и скоро ще бъде погребано под надгробната плоча.

Освен това най-сетне се беше решил и въпросът с дисертацията, вече два пъти отхвърляна от научния съвет. Преди около час Чуркин успя да напие в „Славянски базар“ научния си ръководител и да се разбере с него, че този учен мъж ще направи от грозното пате прекрасен лебед, ще доизпипа текста, като го натъкми в съответствие с престижната напоследък тема за организираната престъпност на Запад и в Съюза.

Директорът на „Базара“ му беше длъжник — Чуркин го прикри в един случай, не безвъзмездно, о, не, такива работи кой ти прави днес безплатно, та парите му дойдоха тъкмо на място, той веднага „снесе“ три от десетте хилядарки на учения; естествено, вечерята беше аванта, а получи и този дар: торбичката с хайвер и други деликатеси плюс западен алкохол. А, животът наистина беше тръгнал на хубаво.

Някой нагло го дръпна за рамото. Той без никакво желание, но и без страх отвори очи и видя сержант от милицията.

— Гражданино, защо сте присвоили чуждо имущество? Имаме оплакване.

— Ти луд ли си! — слиса се Чуркин. — За чий… ми е чуждо имущество?

— Ще ви помоля да си подбирате изразите на публично място.

Чуркин видя, че в торбичката му с деликатесите, която за всеки случай придържаше леко с ръка, се беше вкопчил онзи, брадясалият пияница.

— Това пък на какво прилича? — извика Чуркин и притисна до гърдите си безценната торбичка.

Веднага сред пътниците започна глъчка, едни викаха, че младият мъж още от „Таганка“ се качил с тази торбичка, други взеха страната на брадясалия и нагло твърдяха, че с очите си видели торбичката в ръцете на симпатягата още от „Парка на културата“.

— И двамата ще слезете — реши последно сержантът, — нашият участък е на следващата спирка, там ще се разберем чий е багажът.

— А бе ти, говедо, не разбираш ли с кого си имаш работа?! Аз съм свой! Колега! Следовател от Специалния отдел, от Градската прокуратура! — кипна Чуркин. — Никъде няма да ходя! Слизам на по-другата!

— Ще дойдеш не, ами оттатъка ще минеш! — Сержантът заби пръсти в рамото му. Вратата се отвори. Сержантът свирна и към мотрисата се втурнаха други двама милиционери.

Повели го от всички страни, го вкараха при дежурния в участъка на Московското метро.

— Обадете се на прокурора! Амелин! Никакви показания няма да дам без него!

— Спокойно, Чуркин, вече си имаме прокурор. Мойсеев — задоволява ли те?

— Да не сте се изперкали вие тук под земята! — разяри се още повече Чуркин. — От къде на къде ще ми го натрапвате него! Аз съм руснак!

— Днес е събота, няма други.

— Като е събота, да си върви в синагогата! — не млъкваше Чуркин, а същевременно го налягаше все по-голям ужас: той разбра, че цялата история с торбичката беше провокация, той самият много пъти беше прилагал такива номера за задържане на заподозрени. И съвсем падна духом, когато видя в дежурното помещение Мойсеев, който дори не пожела да говори с него, само кратко подхвърли на един от милиционерите:

— Задържаният да бъде доставен в републиканската прокуратура!

* * *

В този участък от шосето нямаше интензивно движение. Ясно защо: на километър оттук беше Звездното градче, центърът за подготовка на съветските космонавти. Там и пиле не може да прехвръкне без разните му пропуски и карти. Грязнов и Горелик решиха да установят щаба си в караулката на дежурния от специалните транспортни служби на КГБ, който разполагаше тук със свръхмодерна техника.

Грязнов залагаше на Хотково, където бяха открили убежището на Транин. Той работеше съвместно с пътната милиция, местните ченгета и служители на КГБ, но откровено казано, разчиташе единствено на себе си и своите момчета. Беше ги разделил на три групи в три посоки: едни следяха автомобилния поток по ярославското шосе, други контролираха местните пътища, трети потеглиха за Москва, за да блокират входните артерии. Всички заедно и поотделно дебнеха фолксвагена микробус. За цвета мненията се разминаваха, та кой знае, но все едно, да открият колата, пък за цвета после ще се спогодят, не са далтонисти.

Първи се обадиха момчетата, дето обикаляха местните пътища. Грязнов чу познатия глас на Монахов:

— Вячеслав Иванович, открихме един фолксваген пред градския съвет в Пушкино. Но първо, че е син на цвят. Второ, е на предрика.

— Какво? — не разбра Грязнов. — И това ли значи педераст?

— Не, предрик е председател на изпълкома. Така или иначе, проявихме бдителност. Проучихме случая. Не върши работа.

— Благодаря, продължавайте и занапред да сте бдителни — усмихна се Грязнов, но някакво шесто чувство му подсказваше, че гадината се е укрил някъде наблизо. Той няма сметка да се вдига на път с момченцето — хем ще изпусне плячката, хем ще си изпати яко!

Грязнов затвори телефона и се заслуша в разговора на двамата кагебисти: дежурният в караулката говореше по предавателя с колегата си от Звездното градче.

— Здрасти, Михей. Бугаев. Как е?

— Никак, бачкам с милицията. Да си забелязвал един немски вълчак в градчето?

— Какъв вълчак?

— А бе фолксваген, обявен за издирване — тук-таме лила…

— Не.

— Не си ли чат бе, човек?

— Чат съм аз — таман застъпвам и тука заварих цяла планина от разпореждания, сега ги разучавам.

— Щом видиш бусче чужда марка, да ми обадиш. Тук ми гостува шеф на отдел от Вътрешно министерство.

— Ясно. А бе, Михей, ти вчера можа ли да напазаруваш? Тука в Звездното градче бяха пуснали хайвер от патладжани и рибен хайвер. Успя ли да си вземеш?

— Ами, прецаках се. Подполковникът ме вика и знаеш ли как ми разгони майката!

— Защо?

— Защото… Нали помниш, дето спрях оная седмица една волга за превишена скорост, а вътре Титов и една мадама, да му се не види! Чете ми конско за грубо държане.

— А ти чу ли последния виц за Горби? Вика го в Лондон Великолепната седморка и го питат…

Грязнов не успя да доизслуша последния виц за президента — обадиха се момчетата от ярославското шосе, спипали едно микробусче, неидентифицирано на цвят. Започнали преследване, приклещили го — обаче оня факир бил пиян и фокусът не станал. Стигнали до прелеза на Абрамцево, оня се опитал да подмине бериерата, цапардосал се в един стълб — и на място. Труп. Както се разбрало след това, бусчето било рено, карал го Ястреба, виден митишченски^[1] рекетир и бандит, издирван за пет убийства и безброй изнудвания. В бусчето открили три израелски автомата „Узи“ — затова Ястреба трябвало на всяка цена да избяга от преследвачите. Новината подейства неприятно на Грязнов: убиец-неубиец, ама си отишъл човекът. И то, кажи го, заради него, Грязнов…