Фридрих Незнански
Кутията на Пандора (1)

Пролог

Тайнинка, 1956

Райско място е Тайнинка. Разправя се, че преди революцията тук живеели в собствени вили или под наем богаташите — фабриканти и банкери. Или прочути личности — писатели, артисти. Лека-полека Сталин ги помел от вили, къщи и веранди. Едни отишли на оня свят, други се намерили по лагерите. С една дума, точно преди войната местният натюрел коренно се променил. Запристигали със семействата си хубавците от НКВД — с портупеите, с кобурите. А в някои къщи били настанени и важни клечки от народните комисариати. Сега вече, след смъртта на Сталин, населението е станало по-шарено. Има и заможни, с положение, от разни министерства и ведомства, от предприятия и задруги, но има и доста сиромаси.

Много са красивите местности край Москва. И като природа, и като строително изкуство. Но Тайнинка е най-красивата. Поне за него, Циклопа. И ето че повече няма да я види…

Тази нощ спа лошо. Въртя се, бълнува, сънува лоши сънища. Беше намерил временен подслон в тази изоставена вила, отпра от един прозорец чамовите дъски, с които бяха заковани всички прозорци и врати. Къщата беше инвентаризирана от властите, а самият собственик, главен редактор на московски вестник, беше запратен подир жена си и сина си в лагер и там наскоро бе починал. Луксозната някога вила с парка и пристройката, скрити зад висока желязна ограда, стоеше занемарена вече трета година.

Той се вдигна от дюшека, сложен направо на пода в таванското помещение. С брича (подарък от баща му), по фланелка и само по чорапи се спусна по стълбата, подпряна на отвора за тавана, и влезе в кухнята — снощи си беше оставил три картофа, крайшник хляб и американска консерва свинско.

През нощта времето съвсем се развали, вековните борове стенеха навън, кресливо се препираха врани. В тази голяма мъртва къща, която го изпълваше с усещане за мъка и безизходност, той живееше вече цяла седмица, по-точно преспиваше тук. Иначе живееше накрай Митишчи, в работническото градче със стари, овехтели къщи, клекнали в земята; близо до тях е старото гробище, там погребаха баща му, след като беше изкарал осем години по лагерите, и защо — задето на 9 май, в Деня на победата, казал на другар по оръжие: „Виж ги немулята, и днес си гледат търговията с кренвиршите.“ Подир смъртта му животът на Циклопа се преобърна, той не съжаляваше, че заряза училището, само за футболния отбор му беше мъчно и за децата от долните класове — беше им треньор. Тогава още не му викаха Циклопа — чак след сблъсъка с Монголеца му остана този белег: кожата на слепоочието му се събра и клепачът падна. Той тогава не се стъписа, успя да хване яката ръка на Монголеца с бокса, та ударът, макар и силен, не беше смъртоносен.

В бандитското царство на Монголеца се въргаля две седмици на легло, Монголеца лично се грижеше за него, не го пусна да отиде на лекар. Тогава остана в тайфата му и понеже беше невръстен — едва-що навършил седемнадесет, — не му възлагаха сериозни задачи, та само с един друг образ караха стоката на битака, сладка работа. Но след половин година дойде краят на кефа, трябваше да се впуска в Занаята: например някой от частпромаджиите дава на Монголеца пачка мангизи и му поръчва: „Този и този да не си пъхат носа в нашия бизнес, на ти адреса.“ Монголеца плащаше щедро на своите апапи и Циклопа за година и половина направи добри пари, от него гешефтарите се плашеха повече, отколкото от шефа му. Веднъж копоите направиха тайна хайка и го друснаха в лагер за половин година — все пак нищо работа, защото още беше непълнолетен. След лагера го изби на хазарт — пляскаше картите с други неприятели на закона, не му вървеше, загуби близо три хилядарки. Не че са кой знае колко пари, можеше да се измъкне, но Монголеца предложи игра „Петарка“ и Циклопа се съгласи като бунак, а петият се оказа ченге от тамошното управление, той бил човек на Шефа, та Монголеца му снасял по три стотарки всеки понеделник. И нямаше начин Циклопа да не изпълни бандитския закон, според който си длъжен с кръв да отмъстиш за обръндзаното — иначе сам падаш под ножа. И тогава Циклопа реши да духне, макар Монголеца сто пъти да го беше предупреждавал, че от него може да избяга само на гробищата. Но поиска му един ден отсрочка и офейка…

Отвори консервната кутия с финландския нож, истински кинжал с ръкохватка от плексиглас и мед, подарък от Монголеца, и лакомо залапа месото направо от острието. Реши довечера да се вдигне към морето, може да го вземат моряк на някой кораб и тогава — сбогом, Монголец. Направи удар за петстотин рубли в тарапаната на Трите гари, въпреки че презираше джебчийството, но просто нямаше друг начин. Циклопа обра с хапка ароматната мазнинка от консервата и тъкмо да я лапне — чу шум на двигател, и то не отдалеко, от пътя, а съвсем наблизо. Лепна се на прозореца. В двора бавно влезе джипка. Циклопа не успя нито да се смае, нито да се изненада — както си беше, с ножа и празната консерва в ръка, се втурна към таванското помещение, издърпа стълбата, изпълзя до капандурата, разположена ниско над пода. През мръсното, години немито стъкло не се виждаше нищо. Той внимателно вдигна кукичката и открехна прозорчето. Ако влязат, ще изскочи долу, има-няма три метра и му е позната всяка пътечка тук.

Колата спря, слязоха двама: този, който караше, беше кльощав, с очила, войнишка ушанка и някак особено ситнеше, на всяка крачка се обръщаше към другия — едър, с хубаво кожено палто и кожени ботуши. Кльощавият беше млад, най-много на двадесет и пет, а едрият — към четиридесетте. „Какво търсят тук?“ — тъкмо да се размисли Циклопа и в същия миг се дръпна от прозореца, защото изведнъж разбра откъде идваше нервността на Очилатия — едрият го следваше отзад с насочен пистолет.

— Свали ютията, Ваня — чу се гласът на Очилатия.

— Нали се разбрахме, не съм ви Ваня и се изразявайте като хората, стига с тоя жаргон. Лошо ми става, като си помисля, че ви бях наставник, а вие да излезете крадец и предател!

— А ставаше ли ти лошо, когато разстрелваше живи хора? — подхвана младият.

— Те бяха врагове на народа също като вас… Защо спряхте. Водете ме.

Но Очиларката не помръдна.

„Сега ще видят, че дъските от прозореца са отпрани“ — смрази се Циклопа. Но не напусна наблюдателницата си — там долу, на няколко метра от къщата, се разиграваше някаква страшна и тайнствена драма. Двамата от джипа бяха спрели на два метра от залостената врата. Циклопа нямаше как да изчезне.

— Все пак, Ваня, бих искал да имам някакви гаранции…

— Гаранции ли? Гаранции? Ей ти моята гаранция — виждаш ли я добре?! Като те надупча, ще ми станеш само на гаранции!

— Добре, Ваня, така по бива. — Може би на Циклопа му се счу или Очиларката наистина тихо се изсмя. — Няма да ме надупчиш, докато не ти покажа мястото. И после нищо няма да ми направиш. Защото съм оставил на когото трябва в бараката една бележчица…

— Шантажираш ли ме?

— Шантажирам те. Но не блъфирам. Понеже въпросното куфарче беше лично на Лаврентий Павлович. Отде знаеш, може да не съм те довел където трябва, а? Нито вилата е тази, нито в Тайнинка е тайното скривалище, а? Ха-ха-ха!

— Не е на Лаврентий Павлович, а на Държавна сигурност. Лаврентий Павлович е в гроба, но службите са безсмъртни.

— Ах, какви сме патриоти! А за безсмъртието ли мислеше, когато докара петнадесетгодишната дъщеря на своя приятел — и той чекист, между другото — от новогодишното тържество в Колонната зала право в спалнята на Лаврентий? Оттогава нищо не се чу за нея, а баща й още я търси…

Очиларката пристъпваше от крак на крак, сякаш му се ходеше по малка нужда, и току потриваше носа си с длан, но не отлепяше очи от пистолета и гласът му трепереше и пресекваше, така че Циклопа много неща недочуваше, а за разбиране пък нищо не разбираше, само му се счу, че говорят за Лаврентий Павлович — да не би за самия Берия?! Но кльощавият си беше наумил да спечели този двубой — това и за Циклопа беше ясно.

— Добре, да чуем какви гаранции искаш — подхвърли едрият, вече не толкова заядливо.

— Ами такива! Първо, искам намаляване на присъдата — не! — направо освобождаване от лагера и точка-край! Това първо…

Как може! — досега да не забележи, че Очилатия носи затворническа памуклийка с пришити номера! А оня, с коженото, е чекист, мамка му бериевец!

— И златното куфарче делим честно — за мен двайсет и пет процента за услугата!

Златно куфарче! Двамата долу подхванаха пазарлъка, но Циклопа вече нищо не чуваше. Златно куфарче ли? Кой знае колко тежи? Десет кила? Десет кила чистак злато, така ли? Монголеца златна халка продаваше за петстотин рубли и викаше дори, че било без пари! Циклопа се помъчи да пресметне колко струват десет кила злато — защо десет, може да са и двайсет? — и излизаше толкова много, че не му се вярваше. Петстотин хиляди? Осемстотин? Почти милион?

Двамата долу явно се бяха разбрали, защото Очилатия ненадейно тупна кучешката колибка, притулена до терасата, и ясно каза:

— Тук.

Уверено откърти дъската под терасата, извади лопата и разкопа пръстта с посърналата есенна трева около някогашната кучешка къщичка, със силно движение вдигна прогизналата от дъждовете колибка, премести я невредима и взе да копае. След десетина минути вече беше нахвърлял цяла купчина пръст и глина. Свали памуклийката, прехвърли я през парапета на терасата, отново си тръкна носа с длан — някак набързо, отдолу нагоре — и каза усмихнат:

— Един тютюн почивка, шефе.

— Нали не пушиш.

— Все едно — почивка. Изядоха ме дървениците. Щом се изпотя, започват да хапят. Дай да се умия — ей къде е кладенецът.

Имаше нещо особено в гласа на тоя, кльощавия, пък и не излезе никак кльощав, под вълнения пуловер личеше мускулесто тяло. Якият отстъпи крачка назад, вдигна пистолета. Но каза кротко:

— Я копай! Тепърва има да броим. Дай да свършим по светло. Това не ти е дюкянът на Сеня Гершман с пиринчените брошки. Двайсет и осем милиона, не разбираш ли. Ще си вземеш петнайсетте процента, след като осчетоводим…

Циклопа не се стряскаше повече, само се опитваше да проумее разговора, пот на вади се стичаше по челото и носа му. Възможно ли е — двайсет и осем милиона? Двайсет и осем милиона какво? Рубли? Или пиринчени брошки от някой си Гершман?

— И то не е лесно — да си отбереш стока за четири милиона — продължи Коженото палто.

— По-точно, Ваня, по-точно! Четири милиона и двеста хиляди.

Рубли! Двайсет и осем милиона рубли! В някакво куфарче. О, не и рубли — чекистът каза: стока. Брилянти сигурно, изумруди. Очиларката изкрънка петнайсет процента. Четири милиона и двеста хиляди.

Без видими причини изведнъж стана съвсем тихо и се чуваше само как лопатата спорно се врязва в земята. Дори вековните борове вече не се поклащаха и враните се умълчаха. Циклопа надигна глава до открехнатия прозорец: сега младият копаеше до кръста вътре в ямата.

— Това е, готово — подвикна най-накрая, — помогни ми да се измъкна.

Якият премести пистолета в лявата ръка, подаде му дясната. Онзи изскочи от дупката и със светкавично движение стовари лопатата върху главата на досегашния си началник. За част от секундата тялото остана неподвижно, но само след миг краката се подкосиха, то рухна в ямата и повлече надолу Очилатия. Циклопа, забравил за опасността, подаде глава от прозорчето и с ужас видя как от ямата се надига трупът на якия (всъщност се измъкваше Очилатия) и над лявата му вежда шупва кървава каша.

Циклопа пълзешком се оттегли от прозорчето и трескаво си заобува ботушите. На всяка цена трябваше да си плюе на петите. Сгънат под скосените греди, си навлече якето. Отново изпълзя до капандурата: младият мъкнеше тялото към терасата. После изтича до колата, извади туба. „Ще подпали къщата!“ — изтръпна Циклопа. И наистина, онзи делово обиколи с тубата в ръка и ужасно замириса на бензин. После скочи в ямата, изтика голям куфар, целия в кал, и с лекота се изкатери пак нагоре.

Сега вече ще драсне клечката, ще грабне двайсет и осемте милиона, ще се метне на джипа — и дим да го няма! А ти, Циклопе, ще се опържиш жив. Но Очиларката не бързаше. Засипа дупката с пръстта, върна кучешката колибка на мястото й. Вдигна куфара за дръжката, сякаш да прецени теглото, и го потътри по земята до джипа. Свали си фланелата, огледа се и тръгна към кладенеца по пътечката, която минаваше край къщата. Циклопа се напрегна цял, той не виждаше вървящия, само чуваше равномерните му крачки. Още пет-шест стъпки — и ще мине под капандурата. Циклопа стисна ножа в ръка, клекна. Още две стъпки… една… — и с нечовешко усилие изстреля надолу тренираното си тяло.