Джон Гришам
Камерата (53)

52

Първият проблясък на изгрева се появи като розов ореол около един хълм над Клантън. Бледите лъчи се мъчеха да пробият през дърветата. Скоро светлината стана жълта, после оранжева. Нямаше никакви облаци, само ярки цветове на тъмното небе. На тревата лежаха две неотворени бири. Три празни кутии бяха захвърлени до близката надгробна плоча. Първата бе още в колата.

Зазоряваше се. Сенките от редиците надгробни паметници се наклониха към него. Скоро слънцето вече надничаше иззад клоните на дърветата.

Бе прекарал тук близо два часа. Всъщност бе загубил представа за времето. Струваше му се, че го делят години от Джаксън, от съдията Слатъри и заседанието в понеделник. А Сам бе умрял преди минути. Беше ли мъртъв? Свършили ли бяха вече мръсното си дело? Времето си правеше шеги с него. Не бе намерил мотел, а и не се бе престарал в търсенето. Озовал се бе близо до Клантън, после нещо го бе привлякло тук, при гроба на Ана Гейтс Кейхол. Сега си почиваше, облегнат на надгробния камък. Бе изпил топлата бира и кутиите бяха захвърлени до най-големия паметник наоколо. Ако го откриеха ченгетата, щяха да го арестуват, но това изобщо не го тревожеше. Вече беше влизал в килия. Ами да, току-що излизам от Парчман, щеше да каже на съкилийниците си. Току-що идвам от Отделението на смъртта. И те щяха да го оставят на мира.

Очевидно ченгетата бяха ангажирани другаде. Гробището бе сигурно място. Четири малки червени знаменца бяха забити до гроба на баба му. Адам ги забеляза, след като изгря слънцето. Щяха да копаят нов гроб.

Някъде зад него се затвори вратата на кола, но той не я чу. Една фигура се приближи към него, но той не я усети. Тя се движеше бавно из гробището, внимателно търсейки нещо.

Изпукването на клон стресна Адам. Лий стоеше до него с ръка върху камъка на майчиния си гроб. Той се взря в нея и отвърна поглед.

— Какво правиш тук? — Беше твърде смазан от мъка, за да се изненада.

Тя приклекна, после седна съвсем близо до него и опря гръб в надгробния камък на майка си. Обви с ръка лакътя си.

— Къде, за бога, беше, Лий?

— На лечение.

— Можеше поне да позвъниш, дявол да го вземе.

— Адам, моля те, не ми се сърди. Имам нужда от приятел. — Тя склони глава на рамото му.

— Не съм сигурен, че мога да ти бъда приятел, Лий. Това, което направи, е ужасно.

— Той искаше да ме види, нали?

— Да. Ти, разбира се, си се затворила в своя собствен малък свят, погълната от себе си както винаги. Без ни каква мисъл за другите.

— Моля те, Адам. Бях на лечение. Знаеш колко съм слаба. Имам нужда от помощ.

— Ами тогава намери я.

Тя забеляза двете кутии с бира и Адам бързо ги захвърли настрана.

— Не пия — каза тя жално. Гласът й бе тъжен и кух.

Хубавото й лице бе уморено и сбръчкано.

— Опитах се да го видя — каза тя.

— Кога?

— Снощи. Ходих до Парчман. Не ме пуснаха. Казаха, че е твърде късно.

Адам наведе глава и ядът му премина. Нямаше да постигне нищо, като я ругае. Тя беше алкохоличка и се бореше с демони, които той се надяваше да не срещне никога. А освен това бе неговата любима леля Лий.

— Той питаше за теб до края. Помоли ме да ти кажа, че те обича и че не ти се сърди, задето не си дошла да го видиш.

Тя заплака тихо и взе да бърше лице с опакото на ръката си. Плака дълго.

— Той си отиде с много кураж и достойнство — каза Адам. — Беше много смел. Каза, че сърцето му се е помирило с Бога и че не мрази никого. Ужасно се разкайваше за извършеното. Той беше шампион, Лий, стар боец, готов да продължи в един друг свят.

— Знаеш ли къде бях? — попита тя, като подсмърчаше, сякаш не бе чула нищо от онова, което й говореше.

— Не. Къде?

— Бях в старата ни къща. Снощи от Парчман отидох направо там.

— Защо?

— Защото исках да я запаля. Изгоря красиво. Къщата и плевелите край нея. Огромен огън. С много дим.

— Не се занасяй, Лий.

— Истина ти казвам. За малко да ме хванат. Май минах покрай някаква кола, когато тръгвах. Но не се тревожа, защото купих къщата миналата седмица. Платих тринайсет хиляди долара на банката. Ако е моя, мога да я изгоря, нали? Кажи, ти си адвокат.

— Сериозно ли говориш?

— Иди и виж сам. Паркирах пред църквата на една миля оттам, за да чакам пожарните. Те обаче не дойдоха. Най-близката къща е на две мили. Никой не видя пожара. Иди дотам и виж. Нищо не остана освен комина и купчина пепел.

— Как…

— С бензин. Ето, помириши ми ръцете. — Тя ги бутна под носа му. Той усети острия мирис на бензин, който не можеше да сбърка.

— Но защо?

— Трябваше да го направя много отдавна.

— Това не е отговор. Защо?

— Там се случиха лоши неща. Беше пълно с демони и духове. Сега си отидоха.

— Значи са умрели със Сам?

— Не, не са мъртви. Отишли са да преследват някой друг.

Адам бързо реши, че е безсмислено да продължава този спор. Трябваше да тръгват, да се върнат в Мемфис, където той щеше да й помогне да се възстанови. А може би трябваше да се лекува. Щеше да остане с нея, докато се убеди, че е потърсила помощ.

Мръсен пикап влезе в гробището през железните порти на старата част и бавно се потътри по бетонната пътека между старите паметници. Спря пред малка барака в един ъгъл на гробището. Трима чернокожи мъже бавно се изсипаха от пикапа и се разкършиха.

— Онзи е Хърман — каза тя.

— Кой?

— Хърман. Не му знам фамилията. Гробар е от четирийсет години.

Наблюдаваха Хърман и другите двама над редиците паметници. Гласовете на мъжете, които бавно започнаха да се подготвят, едва достигаха до тях.

Лий спря да подсмърча и да плаче. Слънцето се бе издигнало над върховете на дърветата и лъчите му огряваха лицата им. Вече бе доста топло.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Знам, че това е означавало много за него.

— Изгубих, Лий. Провалих се с моя клиент и сега той е мъртъв.

— Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да го спаси.

— Вероятно.

— Не се обвинявай. Още през първата си вечер в Мемфис ми каза, че шансовете са малки. А ти почти успя. Би се мъжки. Сега е време да се върнеш в Чикаго и да се заемеш с твоя живот.

— Няма да се върна в Чикаго.

— Какво?

— Ще си сменя работата.

— Но ти работиш като адвокат едва от една година.

— Пак ще бъда адвокат. Само че ще се занимавам с нещо по-различно.

— К-какво?

— С дела на осъдени на смърт.

— Звучи ужасно.

— Да, така е. Особено в този момент от живота ми. Но ще се специализирам. Пътят ми към големите фирми не е отрязан.

— Къде ще практикуваш?

— В Джаксън. Ще прекарвам доста време в Парчман.

Лий разтри лицето си и отметна коса назад.

— Предполагам, че съзнаваш какво правиш — каза тя, неспособна да скрие съмнението си.

— Бъди спокойна.

Хърман се въртеше около стар жълт багер, паркиран под сянката на едно дърво до бараката с инструменти. Той го разглеждаше внимателно, докато другият мъж поставяше две лопати в кофата на багера. Те отново се протегнаха, засмяха се на нещо и подритнаха предните гуми.

— Имам една идея — каза тя. — На север от града има малко кафене. Нарича се „При Ралф“. Сам ме водеше…

— „При Ралф“ ли?

— Да.

— Свещеникът на Сам се казваше Ралф. Той беше с нас снощи.

— Сам е имал свещеник?

— Да. Много добър.

— Сам ни водеше двамата с Еди да ни черпи там на рождените ни дни. Кафенето съществува от сто години. Ядяхме огромни пасти и пиехме горещо какао. Хайде да идем и да видим дали е отворено.

— Сега ли?

— Ами да! — Тя възбудено скочи на крака. — Тръгвай, гладна съм.

Адам се хвана за надгробния камък и се изправи. Не беше спал от понеделник и краката му бяха натежали и вдървени. А бирата го бе замаяла. В далечината забръмча мотор. Шумът екна из гробището. Адам замръзна на мястото си. Лий се обърна да види какво става. Хърман бе подкарал багера, а ауспухът бълваше синкав пушек. Двамата му помощници бяха седнали в кофата и краката им висяха отвън. Багерът се заклати бавно по пътеката, покрай редиците гробове. После спря и обърна.

Идваше към тях.