Джон Гришам
Камерата (44)

43

Може би защото бе неделя, а сигурно и заради дъжда Адам се почувства необичайно спокоен, докато пиеше сутрешното си кафе. Вън бе все още тъмно, а лекото почукване на топлия летен дъжд по терасата просто го унасяше. Той стоеше на отворената врата и се вслушваше в долитащите отвън звуци. Ривърсайд Драйв пустееше. Не се чуваше и шумът на влекачите по реката. Беше тихо и спокойно.

Днес, ден трети преди екзекуцията, му предстоеше огромна работа. Първо щеше да отиде в кантората, за да подготви още една петиция. Доводът бе толкова нелеп, че Адам почти се срамуваше да я подаде. После щеше да отиде в Парчман и да поседи със Сам.

Малко вероятно бе да има някакво раздвижване в което и да е съдилище в неделя. Но все пак бе възможно, тъй като отделите по делата със смъртни присъди и техните екипи стояха на повикване, когато предстоеше екзекуция. Петък и събота бяха минали без никакви съдебни решения. Той очакваше същото бездействие и днес. По неговото неопитно и непроверено мнение утрешният ден щеше да бъде пълна лудница. А вторник, който бе определен за последния ден на Сам като живо същество, щеше да бъде кошмарно напрегнат.

Но тази неделна утрин бе забележително спокойна. Беше спал почти седем часа — истински рекорд напоследък. Мисълта му бе ясна, пулсът нормален, дишането спокойно. Съзнанието му бе необременено и ясно.

Той прелисти неделния вестник, но погледът му само пробягваше по заглавията. Имаше най-малко два материала за екзекуцията на Кейхол, придружени с още снимки от разиграващия се цирк пред входа на затвора.

Дъждът спря, когато слънцето изгря, и той поседя в мокрия люлеещ се стол около час, разглеждайки архитектурните списания на Лий. След двата часа спокойствие Адам бе готов за действие.

Имаше да довършва нещо в спалнята на Лий. Безуспешно се бе опитал да забрави, но от десет дни е душата му бушуваше мълчалива борба дали да вземе книгата от шкафа й. Тя беше пияна, когато му каза за снимката на линча, но това не беше безумното бълнуване на наркомана. Адам знаеше, че книгата съществува. Имаше истинска книга с истинска снимка на млад чернокож, увиснал на въжето, а някъде под краката му стои група горди бели мъже, ухилени пред камерата, недосегаеми за съдебно преследване. Адам бе пресъздал снимката в съзнанието си, бе подредил лицата, скицирал дървото, въжето и Добавил имената в празното място. Но имаше някои неща, които той не знаеше и не можеше да си представи, виждаше ли се лицето на мъртвеца? С обувки ли беше ли бос? Можеше ли лесно да разпознае младия Сам? Колко бели лица имаше на снимката? И на каква възраст бяха те? Имаше ли и жени? Оръжие? Кръв? Лий каза, че са го били с камшик. Виждаше ли се камшикът на снимката? Дни наред си я бе представял и сега най-накрая трябваше да я види. Не можеше да чака повече. Току-виж, Лий се върнала тържествуващо. Той смяташе да прекара следващите две или три нощи тук, но и това можеше да се промени от някое телефонно обаждане. Можеше да се наложи да хукне към Джаксън или да спи в колата си в Парчман. Нещата от ежедневието като обяд, вечеря и сън изведнъж стават непредвидими, когато на твоя клиент му остава по-малко от седмица живот.

Това бе най-подходящото време и той реши, че е готов да види тълпата, извършила линча. Отиде до входната врата и огледа паркинга само за да се увери, че тя не е решила да се отбие. После заключи вратата на спалнята и отвори горното чекмедже на шкафа. Бе пълно с бельо и той се смути.

Книгата бе в третото чекмедже, върху някаква избеляла блуза. Беше дебела и подвързана със зелен плат — „Негрите на юг и голямата депресия“. Издадена през четирийсет и седма от „Тофлър Прес“, Питсбърг. Адам я взе и седна на ръба на леглото. Страниците бяха гладки, сякаш книгата никога не бе докосвана. Но кой ли в дълбокия Юг би чел такава книга? А ако тя е била у семейство Кейхол няколко десетилетия, Адам бе убеден, че никой не я е чел. Той разгледа подвързията и се запита при какви обстоятелства е станала собственост на семейството на Сам Кейхол.

Имаше три раздела със снимки. Първият съдържаше няколко снимки на разнебитени къщи и паянтови колиби, където чернокожите били принудени да живеят в плантациите. Имаше снимки на веранди с по десетина деца и неизменните фотографии с полски работници, приведени ниско над редовете с памук.

Вторият раздел се намираше в средата на книгата и заемаше двайсет страници. Всъщност имаше две снимки на линч. Първата бе ужасно отвратителна сцена с двама клановци в роби и качулки, с пушки в ръце, позиращи за снимката. Зад тях бе увиснал на въжето пребит чернокож, с полуотворени очи и премазано, окървавено лице. Линч на Ку Клукс Клан, вътрешността на Мисисипи, 1939, обясняваше надписът отдолу, сякаш бе достатъчно само да се спомене времето и мястото на тези ритуали.

Адам поглъщаше безмълвно с очи ужаса, после обърна страницата и видя втората сцена на линч, която в сравнение с първата бе почти невинна. Безжизненото тяло на въжето се виждаше само от гърдите надолу. Ризата изглеждаше разкъсана, вероятно от ударите с камшик. Чернокожият бе много слаб, широките му панталони бяха здраво привързани за кръста. Беше бос. Не се виждаше кръв.

Въжето, на което висеше тялото му, бе вързано за един клон. Дървото бе голямо, с дебели клони и широк дънер.

На сантиметри под висящите крака на обесения се бе събрала празнична тълпа. Мъже, жени и момчета кривяха лица пред обектива, някои с пресилени пози на гняв и мъжественост — сурови гримаси, яростни погледи, стиснати устни, сякаш притежаваха неограничена сила за да защитят жените си от нападенията на негрите; други се усмихваха и дори кикотеха, особено жените, две от които бяха доста хубавички; едно малко момче държеше пистолет, насочен заплашително към обектива; млад мъж държеше бутилка с алкохол, обърната така, че да се вижда етикетът. Повечето изглеждаха доста весели. Адам преброи седемнайсет души и всички без изключение гледаха в обектива без срам или съжаление, че е извършено нещо лошо. Бяха неприкосновени за правосъдието. Току-що бяха убили друго човешко същество, но беше болезнено ясно, че са го направили без страх от някакви последствия.

Истинско малко увеселение. Беше нощ, времето бе топло, имаше алкохол и хубави жени. Със сигурност бяха донесли кошници с храна и се готвеха да прострат одеяла на земята и да си организират хубав пикник под дървото. Линч в земеделската част на Мисисипи, 1936, гласеше надписът.

Сам бе в първата редица, клекнал на едно коляно между двама други млади мъже. Той бе на петнайсет-шестнайсет, със слабо лице, което отчаяно се опитваше да изглежда опасно — стиснати устни, свъсени вежди, вирната брадичка. Дързък самохвалко, който се опитваше да подражава на възрастните негодници около него.

Лесно го откри, тъй като някой бе драснал с избеляло мастило стрелка през снимката до полето, където с печатни букви бе изписано името Сам Кейхол. Стрелката минаваше през телата и лицата на другите и спираше в лявото ухо на Сам. Еди. Сигурно го е направил Еди. Лий му каза, че Еди намерил книгата на тавана. Адам си представяше как баща му плаче в тъмното над снимката и насочва обвинителната стрелка към главата на Сам.

Лий бе казала също така, че бащата на Сам е бил водачът на тази измет, но Адам не можа да го разпознае. Сигурно и Еди не е могъл, защото нямаше никакви означения. Имаше най-малко още седем мъже, достатъчно възрастни, за да бъдат бащи на Сам. Колко от тях носеха фамилията Кейхол? Тя също бе споменала, че и братята му бяха замесени. Един от по-младите мъже приличаше на Сам, но не бе възможно да се каже със сигурност.

Той гледаше ясните хубави очи на дядо си и сърцето го заболя. Едно момче, родено и отгледано в дом, където омразата към чернокожите и всички различни от тях хора просто е била начин на живот. До каква степен вината бе негова? Ами тези до него — баща му, семейството, приятели и съседи, всички вероятно честни, бедни, отрудени хора, снимани в края на една жестока церемония, нещо съвсем обикновено в тяхното общество? Сам не е имал друг шанс. Това е бил неговият свят.

Как въобще бе възможно да примири миналото с настоящето? Как би могъл Адам да съди справедливо тези хора и ужасното им деяние, когато по ирония на съдбата би могъл да бъде сред тях, ако се бе родил четирийсет години по-рано?

Обзе го странно спокойствие, докато наблюдаваше лицата им. Макар да бе очевидно съучастник, Сам бе просто един от тълпата. Явно по-възрастните мъже със суровите лица бяха вдъхновителите за линча, а останалите се бяха събрали по този повод. Като гледаше снимката, бе невъзможно да приеме, че Сам и по-младите му приятели бяха инициаторите на тази жестокост. Той не бе направил нищо, за да я спре. Но може би не бе сторил и нищо, за да я окуражи.

Сцената повдигаше стотици въпроси. Кой е бил фотографът и как се е озовал там с фотоапарата си? Кой е бил младият чернокож? Къде е било неговото семейство, майка му? Как са го хванали? Властите ли са го освободили от затвора и са го предали на тълпата? Какво са направили с тялото, когато всичко е свършило? Дали жертвата на изнасилването бе една от младите усмихнати жени? Баща й бе ли сред останалите мъже? А братята й?

Ако Сам е участвал в линч толкова малък, какво можеше да се очаква от него като възрастен? Колко често са се събирали тези хора и са празнували по този начин в Мисисипи?

Как, за бога, би могъл да бъде различен Сам Кейхол? Невъзможно.

 

 

Сам чакаше търпеливо в предната канцелария и пиеше кафе, което бе силно и ароматно за разлика от кафеникавата вода, която получаваха затворниците всяка сутрин. Бе седнал върху бюрото, а краката му бяха вдигнати върху стола.

Вратата се отвори и полковник Наджънт влезе с маршова стъпка, следван от Пакър. Вратата се затвори. Сам се изпъна и козирува енергично.

— Добро утро, Сам — каза мрачно Наджънт. — Как си?

— Страхотно. А ти?

— Горе-долу.

— Да, знам, че имаш много проблеми. Трудно ти е, трябва да организираш екзекуцията ми и да си сигурен, че ще мине гладко. Не е лесна работа. Свалям ти шапка.

Наджънт не обърна внимание на сарказма.

— Трябва да поговорим за някои неща. Адвокатите ти казват, че си луд, а аз просто исках сам да се уверя как си.

— Свеж като краставичка.

— Ама наистина изглеждаш добре.

— О, благодаря ти. А ти си страшно издокаран. Имаш хубави ботуши.

Черните военни ботуши блестяха както обикновено. Пакър погледна надолу и се ухили.

— Да — каза Наджънт, седна на един стол и се загледа в лист хартия. — Психиатърът каза, че си некомуникативен.

— Кой?

— Доктор Стигал.

— Да не е онова момиче с големия задник, дето няма малко име? Говорих с нея само веднъж.

— Беше ли некомуникативен?

— Горещо се надявам да е било така. Тук съм от девет години, а тя едва сега довлече дебелия си задник, когато съм с единия крак в гроба. И то защо? За да ми даде някакъв опиат, та да се вдървя, когато вие, негодници дойдете да ме изведете. Да ви улесни работата, нали?

— Искала е само да ти помогне.

— Тогава Бог да я благослови. Кажи й, че съжалявам. Няма да се повтори. Пишете ми черна точка в досието.

— Трябва да поговорим за последното ти ядене.

— Защо е тук Пакър?

Наджънт погледна към Пакър, после към Сам.

— Такава е процедурата.

— Той е тук, за да те пази, нали? Страх те е от мен. Боиш се да останеш сам с мен в тая стая, нали Наджънт? Стегни се бе, на седемдесет години съм, едва се тътря, едва дишам от тия пусти цигари, а ти се плашиш от мен, осъдения убиец.

— Ни най-малко.

— Ама прав си, ако река, ще ти строша главата, Наджънт.

— Умирам от страх. Виж какво, Сам, хайде да пристъпим към работата. Какво искаш да бъде последното ти ядене?

— Днес е неделя, а последното ми ядене ще бъде във вторник вечер. Защо ме тормозиш отсега с това?

— Трябва да подготвим нещата. Можеш да си поръчаш всичко, в разумни граници, разбира се.

— Кой ще готви храната?

— Ще я готвят в нашата кухня.

— О, чудесно! От същите майстори, които ме тровеха с буламачи цели девет години. Хубав начин да си ида, няма що!

— Какво ще искаш, Сам? Опитвам се да бъда търпелив.

— Ами ако си поръчам препечен хляб и варени мор кови? Не ми се ще да ги мъча с нещо ново.

— Добре, Сам. Когато решиш, кажи на Пакър и той ще съобщи в кухнята.

— Няма да се стигне до последно ядене, Наджънт. Адвокатът ми ще пусне утре тежката артилерия. Вие, негодници, няма и да разберете откъде ще ви дойде ударът.

— Надявам се да се окажеш прав.

— Лъжеш, негодник такъв! Нямаш търпение да ме отведеш там и да ме вържеш. Опиваш се от мисълта, че ще дойде моментът да ме попиташ дали имам да кажа някакви последни думи, после да кимнеш на един от слугите си да заключи вратата. А когато всичко свърши ще се изправиш пред репортерите с тъжна физиономия и ще съобщиш, че в дванайсет и петнайсет тая сутрин, осми август, Сам Кейхол е екзекутиран в газовата камера тук, в Парчман, в изпълнение на заповед на Областния съд в Лейкхед, Мисисипи. Това ще бъде най-хубавият миг в живота ти, Наджънт. Не ме лъжи.

Полковникът въобще не вдигна поглед от листа.

— Трябва ни твоя списък със свидетелите.

— Говори с адвоката ми.

— И кажи какво да правим с вещите ти.

— Говори с адвоката ми.

— Добре. Получихме много молби от пресата за интервюта.

— Говори с адвоката ми.

Наджънт скочи на крака и изхвърча от канцеларията. Пакър хвана вратата да не се тресне, изчака няколко секунди и после каза спокойно:

— Почакай малко, Сам, имаш още един посетител.

Сам се усмихна и намигна на Пакър.

— Тогава донеси ми още кафе, а, Пакър?

Пакър взе чашата и се върна след няколко минути. Донесе му и неделния вестник от Джаксън. Сам се зачете в материалите за неговата екзекуция. Ралф Грифин почука и влезе.

Сам остави вестника и изгледа свещеника. Грифин бе с бели гуменки, избелели джинси и черна риза с бяла свещеническа яка.

— Добрутро, отче — каза Сам, отпивайки от кафето.

— Как си, Сам? — попита Грифин, примъкна един стол много близо до бюрото и седна.

— Точно в този момент сърцето ми е изпълнено с омраза — каза мрачно Сам.

— Съжалявам. Към кого е насочена?

— Към полковник Наджънт, Но ще ми мине.

— Молиш ли се, Сам?

— Всъщност не.

— Защо?

— Защо да бързам? Разполагам с днешния ден, с утрешния и с вторник. Мисля, че с теб ще се молим доста във вторник вечерта.

— Стига да искаш. От теб зависи. Аз ще бъда тук.

— Искам да бъдеш с мен до края, отче, ако нямаш против. Ти и адвокатът ми. Вие двамата имате право да бъдете с мен през последните часове и минути.

— Това ще бъде чест за мен.

— Благодаря.

— За какво точно искаш да се молиш, Сам?

Сам отпи голяма глътка кафе.

— Ами, първо, бих искал да знам, че като напусна този свят, всички лоши неща, дето съм направил, ще ми бъдат опростени.

— Греховете ти ли?

— Да.

— Бог очаква от нас да му признаем греховете си и да го помолим за прошка.

— Всичките ли? Или един по един?

— Тези, за които можем да си спомним.

— Тогава по-добре да започнем сега. Ще ни отнеме доста време.

— Както желаеш. За какво друго искаш да се молиш?

— За семейството ми — такова, каквото е. Ще бъде тежко за внука и за брат ми, а може би и за дъщеря ми. Няма да се пролеят много сълзи за мен, нали разбираш, но бих искал те да намерят успокоение. А също бих искал да се помоля и за приятелите ми тук, в Отделение то. Те ще го понесат тежко.

— Някой друг?

— Да. Искам да кажа една хубава молитва за семейство Крамер, особено за Рут.

— Семейството на жертвите ли?

— Да. А също и за семейство Линкълн.

— Кои са те?

— Дълго е за разправяне. Други жертви.

— Това е хубаво, Сам. Трябва да свалиш този товар от сърцето си и да пречистиш душата си.

— За да пречистя душата си, ще ми трябват много години, преподобни отче.

— И други жертви ли има?

Сам остави чашата на бюрото и леко разтри ръце. Погледна изпитателно топлите, доверчиви очи на Ралф Грифин.

— И какво, ако има и други жертви? — попита той.

— Мъртви ли?

Сам кимна много бавно.

— Хора, които си убил?

Сам продължаваше да кима.

Грифин пое дълбоко дъх и за миг се замисли.

— Честно да ти кажа, Сам, не бих искал да умра, без да се изповядам за тези грехове и да помоля Бог за прошка.

Сам продължаваше да кима.

— Колко са? — попита Грифин.

Сам слезе от бюрото и обу любимите си гумени сандали. Запали бавно цигара и закрачи напред-назад зад стола на Грифин. Свещеникът се обърна, за да може да го вижда.

— Имаше един Джо Линкълн, но аз вече написах писмо до семейството му, в което им признах, че съжалявам.

— Уби ли го?

— Да. Той беше африканец. Живееше в наша къща. Винаги съм съжалявал за това. Случи се някъде около петдесета година.

Сам млъкна и се облегна на кантонерката. Заговори с поглед към пода, като в транс.

— Имаше и двама други бели мъже, които убиха баща ми на едно погребение, преди много години. Лежаха известно време в затвора, а когато излязоха, аз и братята ми зачакахме търпеливо. Убихме ги и двамата, но да си кажа честно, никога не съм съжалявал много. Бяха боклук, а и бяха убили баща ми.

— Убийството винаги е лошо нещо, Сам. Ти самият сега се бориш срещу собственото си законно убийство.

— Знам.

— Хванаха ли ви тогава, теб и братята ти?

— Не. Старият шериф ни подозираше, но не можа да докаже нищо. Бяхме много предпазливи. А и те бяха истински нищожества, от които никой не се интересуваше.

— Това не те оправдава.

— Знам. Винаги съм смятал, че са си получили заслуженото, а после попаднах тук. Животът придобива различен смисъл, когато си в Отделението на смъртта. Оценяващ истинската му стойност. Сега съжалявам, че убих ония мъже. Искрено съжалявам.

— Някой друг?

Сам обходи стаята по дължина, броейки всяка стъпка, и се върна при кантонерката. Свещеникът чакаше. В този момент времето нямаше значение.

— Преди години имаше няколко линча — каза Сам, неспособен да погледне Грифин в очите.

— Два ли?

— Май че да. А може би три. Да, три бяха, но при първия аз бях дете, малко момче. Наблюдавах, скрит в храстите. Беше линч на Клана, в който участваше баща ми, а аз и брат ми Албърт се промъкнахме в гората и само гледахме. Значи това не се брои, нали?

— Не.

Сам отново опря рамене в стената. Той затвори очи и наведе глава.

— Втория път си беше истинско престъпление. Мисля че бях на около петнайсет и взех дейно участие. Едно момиче беше изнасилено от африканец, поне тя така твърдеше. Вярно, че не беше много стока, защото две години по-късно роди мургавичко бебе. Та кой знае? Но както и да е, тя го посочи с пръст, ние хванахме момчето, завлякохме го навън и го линчувахме. Бях виновен, колкото и останалите.

— Бог ще ти прости, Сам.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Колко убийства ще ми прости?

— Всичките. Ако искрено помолиш за прошка, той ще ти прости. Пише го в Евангелието.

— Прекалено хубаво е, за да е вярно.

— Ами другият линч?

Сам започна да клати глава, напред-назад, със затворени очи.

— Не мога да говоря за него, отче — каза той, дишайки тежко.

— Не трябва да разправяш за това на мен, Сам. Просто го кажи на Бога.

— Не знам дали мога да говоря с когото и да било.

— Разбира се, че можеш. Просто затвори очи през една от оставащите нощи, до вторник, докато си в килията, и изповядай всичките си грехове пред Бога. Той мигновено ще ти прости.

— Знаеш ли, че не изглежда много справедливо? Убиваш някого, после е въпрос на минути Бог да ти прости. За един миг. Прекалено лесно е.

— Трябва истински да съжаляваш.

— О, съжалявам. Кълна се.

— Бог забравя за това Сам, но не и човек. Ние отговаряме пред Бога, но и пред човешките закони. Бог е ти прости, но ти ще понесеш последиците според държавните закони.

— Зарежи държавата. Готов съм да умра тук, така или иначе.

— Добре, нека да бъдем сигурни, че си готов, става ли?

Сам отиде до бюрото и седна на ъгъла, до Грифин.

— Ти ще бъдеш наблизо, нали, отче? Ще ми бъде необходима помощ. Дълбоко в душата ми са скрити някои лоши неща. Може да ми отнеме известно време докато ги извадя наяве.

— Няма да бъде трудно, Сам, ако наистина си готов.

Старецът го потупа по коляното.

— Само стой наблизо, чу ли?