Джон Гришам
Камерата (47)

46

До обяд съдия Слатъри бе осъзнал напълно сериозността на положението и макар упорито да се опитваше да го прикрие, страхотно се забавляваше, че се е озовал за кратко в центъра на бурята. Първо, бе разпуснал съдебните заседатели и адвокатите по гражданското дело, което му предстоеше да гледа. Два пъти бе разговарял със секретаря на Пети областен съд в Ню Орлиънс, а после и със самия съдия Макнийли. Големият момент настъпи в единайсет и няколко минути, когато съдията от Върховния съд Едуардф. Олбрайт позвъни от Вашингтон, за да се информира за последните събития. Заяви, че следи внимателно развитието на събитията. Разговаряха за закони и теория. Нито един от тях не бе против смъртното наказание и двамата имаха проблеми с въпросния статут на Мисисипи. Бояха се, че той може да бъде нарушен от всеки осъден на смърт, който се престори на луд и намери някой доктор шарлатанин да го потвърди.

Журналистите бързо научиха, че е насрочено заседание, и не само засипаха с телефонни обаждания кабинета на Слатъри, но и се настаниха в приемната му. Шефът на полицията бе призован да разпръсне досадниците. Секретарката носеше съобщения всяка минута. Брек Джеферсън се ровеше в безброй юридически книги и бе отрупал с бележки дългата заседателна маса. Слатъри разговаря с губернатора, с главния прокурор, с Гарнър Гудман и с още десетина други. Бе събул обувките си под масивното писалище. Обикаляше покрай него, държейки слушалката на телефона с дълъг кабел и цялата тази лудост му бе ужасно забавна.

 

 

Ако в кабинета на Слатъри цареше възбуда, то при главния прокурор бе истински хаос. Роксбър беше побеснял от новината, че един от изстрелите на Кейхол в тъмното е улучил целта. Бе водил битка в продължение на десет години из апелативните съдилища, от една съдебна зала в друга, бе воювал срещу изобретателните юридически умове от Американския съюз за граждански свободи и други подобни организации. Похабената хартия бе унищожила поне една тропическа гора. И точно когато го е взел вече на мерник, този главорез подава тонове жалби и една от тях привлича вниманието на някои разнежил се в момента съдия.

Той бе изтичал по коридора до кабинета на Морис Хенри, самия д-р Смърт, и двамата бяха сформирали набързо екип от най-добрите криминалисти. Събраха се в една голяма библиотека, в която бяха натрупани всички правни писания, излезли напоследък. Отново разгледаха петицията на Кейхол и действащия закон и после разработиха стратегия за действие. Трябваха им свидетели. Кой бе виждал Кейхол през последния месец? Кой можеше да даде показания за думите и действията му? Нямаше време за преглед от техни лекари. Той имаше лекар, но те нямаха. Това представляваше значителен проблем. За да го притиснат с някой уважаван лекар, щатът щеше да бъде принуден да поиска още време. А това означаваше спиране на изпълнението на присъдата, което бе изключено.

Надзирателите го виждаха ежедневно. Кой друг? Роксбър позвъни на Лукас Ман, който предложи да разговарят с полковник Наджънт. Наджънт каза, че е видял Сам само преди няколко часа и да, разбира се, ще се радва да даде показания. Кучият му син не беше луд. Беше просто проклет. Сержант Пакър също го виждаше всеки ден. Психиатърът на затвора д-р Р. Стигал също се бе срещала със Сам и можеше да даде показания. Наджънт гореше от желание да помогне. Спомена и свещеника на затвора. Щеше да си помисли и за други.

Морис Хенри организира ударен отряд от четирима адвокати, чиято единствена задача бе да изровят някаква мръсотия за д-р Ансон Суин. Да издирят другите дела, в които е свидетелствал. Да разговарят с други адвокати в страната. Да намерят протоколи с неговите показания. Той не бе нищо друго освен платен, професионален свидетел. Да открият компрометиращи факти.

След като разработиха стратегията и екипът се залови за работа, Роксбър слезе с асансьора до фоайето, за да побъбри с представителите на пресата.

Адам паркира колата на празно място на територията на щатския Капитолий. Гудман го чакаше под сянката на едно дърво, със свалено сако, навити ръкави и безупречно вързана шарена папийонка. Адам набързо представи Кармен на мистър Гудман.

— Губернаторът иска да се срещнете в два часа. Току-що излизам от кабинета му, за трети път тази сутрин. Хайде да идем до нашата канцеларийка — каза той и махна към центъра. — На няколко преки е.

— Срещнахте ли се със Сам? — попита той Кармен.

— Да. Тази сутрин.

— Радвам се, че сте го направили.

— Какво ли е намислил губернаторът? — попита Адам. Според него вървяха прекалено бавно. Успокой се, каза си той. Само се успокой.

— Знам ли? Иска да се срещнете насаме. Може би му е повлияло пазарното проучване. Може би крои планове за някакъв удар чрез средствата за масова информация. Не мога да прочета мислите му. Но определено изглежда уморен.

— Значи телефонните обаждания имат успех?

— Страхотен.

— Никой ли не подозира нищо?

— Още не. Често казано, атаката е толкова светкавична и масирана, че се съмнявам дали ще имат време да засичат обажданията.

Кармен стрелна празен поглед към брат си, който не го забеляза, тъй като бе твърде погълнат от разговора.

— Какви са последните новини от Слатъри? — по нита Адам, докато пресичаха една улица и спряха за миг да погледат мълчаливо демонстрацията пред Капитолия.

— Нищо ново след десет часа тази сутрин. Секретарят му ти е звънил в Мемфис и твоята секретарка му е дала тукашния ми номер. Така ме откриха. Той ми каза за заседанието и че Слатъри иска адвокатите да се съберат при него в три часа, за да обсъдят процедурата.

— Какво означава това? — попита Адам, молейки се отчаяно неговият наставник да каже, че са на прага на голяма победа.

Гудман почувства напрежението на Адам. — Честно казано, не знам. Новината е добра, но Никой не може да предвиди дали ще продължи дълго, заседание на този етап не е нещо необикновено.

Пресякоха още една улица и влязоха в сградата. Във временната канцелария горе бе твърде шумно. Четиримата студенти по право водеха безкрайни разговори по безжичните телефони. Двама седяха с крака на масата Третият стоеше до прозореца и говореше сериозно. Четвъртият крачеше в далечния край на стаята с телефон на ухото. Адам застана на вратата и се опита да възприеме спокойно сцената. Кармен бе ужасно объркана.

Гудман обясни обстановката със силен шепот.

— Правим около шейсет обаждания на час. Набираме повече номера, но очевидно линиите блокират. Явно ние предизвикваме претоварването, но така пречим на други хора да се свържат. През уикенда работата вървеше много по-бавно. Тогава горещата линия се обслужваше само от една телефонистка. — Той им даде тази информация, както някой горд директор на завод се хвали с последни те технически нововъведения.

— На кого звънят? — попита Кармен. Един от студентите се приближи и се представи на Адам, после и на Кармен.

— Забавлявам се страхотно — каза той.

— Искате ли да хапнете нещо? — попита Гудман.

— Имаме някакви сандвичи — каза Адам.

— На кого звънят? — отново попита Кармен.

— На откритата линия на губернатора — отвърна Адам без по-нататъшни обяснения.

Заслушаха се в разговора на стоящия най-близо до тях, който преправи гласа си и прочете някакво име от списъка с телефонни номера. Сега той бе Бени Чейс от Хикъри Флат, Мисисипи, бе гласувал за губернатора и смяташе, че Сам Кейхол не бива да бъде екзекутиран. Време беше губернаторът да се намеси и да направи нещо.

Кармен отново стрелна с поглед брат си, но той не й обърна внимание.

— Тези четиримата са студенти по право в колежа на Мисисипи — продължи да обяснява Гудман. — От петък досега сме ползвали услугите на десетина студенти на различна възраст, бели и чернокожи, мъже и жени. Професор Глас много ни помогна в това отношение. Той самият също участва в обажданията, както и Хез Кери неговите хора. Най-малко двайсет души участват в кампанията.

Дръпнаха три стола в края на масата и седнаха. Гудман извади газирани напитки от пластмасов охладител и ги постави на масата. После продължи шепнешком.

— Джон Брайън Глас в момента прави проучване. Ще подготви информацията до четири часа. Хез Кери също работа. Проверява чрез колегите си в други щати, където съществува смъртното наказание, дали наскоро е използвано подобно средство за екзекуция.

— Чернокожият ли е Кери? — попита Адам.

— Да, той е шеф на група за защита на извършители те на тежки престъпления в Юга. Много е умен.

— Чернокож адвокат се трепе, за да спаси Сам.

— За Хез няма значение. За него това е просто още едно дело със смъртно наказание.

— Бих искал да се запознаем.

— Ще се запознаете. Всички те ще бъдат на заседанието.

— Безплатно ли работят? — попита Кармен.

— Може и така да се каже. Кери е на заплата. Част от работата му е да следи всяко дело със смъртна присъда в щата, но тъй като Сам има частни адвокати, Кери е излишен. Вярно, че отделя от времето си, но той иска да го прави. Професор Глас е на заплата в Юридическия факултет и работата му тук определено е извън обсега на задълженията му там. На студентите плащаме по пет долара на час.

— Кой им плаща? — попита тя.

— Милата стара фирма „Кравиц и Бейн“.

Адам грабна най-близкия до него телефонен указател.

— Кармен трябва да хване някакъв самолет днес следобед — каза той, прелиствайки жълтите страници.

— Аз ще имам грижата за това — каза Гудман и взе указателя. — За къде?

— За Сан Франциско.

— Ще видя дали има билети. Вижте какво, точно зад ъгъла има малка закусвалня. Защо не прескочите да хапнете нещо? Ще отидем пеша до канцеларията на губернатора в два часа.

— Трябва да мина през библиотеката — каза Адам и погледна часовника си. Наближаваше един.

— Иди да хапнеш, Адам. И се опитай да се отпуснеш, по-късно ще имаме време да седнем с другите умници и да поговорим за следващите ни ходове. Точно сега имаш нужда да се отпуснеш и да хапнеш.

— Гладна съм — обади се Кармен, която нямаше търпение да остане насаме с брат си няколко минути Излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си. Тя спря на занемарената площадка пред стълбите.

— Моля те, обясни ми — хвана го за ръката тя.

— Какво?

— Тази малка стаичка.

— Съвсем очевидно е, нали?

— Законно ли е?

— Не е незаконно.

— Етично ли е?

Адам пое дълбоко дъх и впери поглед към стената.

— Какво смятат да направят със Сам?

— Да го екзекутират.

— Да го екзекутират, да го вкарат в газовата камера, да го унищожат, да го убият, наречи го както искаш. Но това е убийство, Кармен. Узаконено убийство. Грешно е, а аз се опитвам да го спра. Мръсна работа, така че, ако и аз наруша някои етични норми, хич не ми пука.

— Отвратително е.

— Също и газовата камера.

Тя поклати глава, но се сдържа и не каза нищо повече. Преди двайсет и четири часа бе обядвала с приятеля си в едно улично кафене в Сан Франциско. Сега не беше сигурна къде точно се намира.

— Не ме съди за това, Кармен. Преживявам ужасни часове.

— Добре — каза тя и тръгна надолу по стълбите.

 

 

Губернаторът и младият адвокат бяха сами в огромния кабинет, седнали в удобни кожени столове и кръстосали крака, които почти се докосваха.

Гудман бе хукнал с Кармен към летището. Мона Старк не се виждаше никаква.

— Знаете ли, странно е, че сте му внук, а го познавате от по-малко от един месец. — Макалистър говореше бавно, почти уморено. — Но аз го познавам от много години. Всъщност той е част от живота ми от дълго време насам. И винаги съм смятал, че с нетърпение очаквам този ден. Искал съм да умре, нали разбирате, за Да бъде наказан за убийството на двете момчета. — Губернаторът оправи перчема си и леко разтри очи. Думите му бяха толкова непосредствени, сякаш двамата бяха стари приятели, които си разправят стари клюки. — Но сега не съм толкова сигурен. Трябва да ви призная, Адам, че натискът започва да ми оказва влияние.

Или беше брутално искрен, или беше талантлив актьор — Адам не беше сигурен.

— Какво ще докаже щатът, ако Сам умре? — попита Адам. — Ще стане ли животът тук по-добър, когато в сряда слънцето изгрее, а той е мъртъв?

— Не. Но това значи, че вие не вярвате в смъртното наказание. А аз вярвам.

— Защо?

— Защото трябва да има някакво върховно наказание за убийство. Поставете се в положението на Рут Крамер и ще започнете да мислите другояче. Проблемът при вас, Адам — а и при хората като вас — е, че забравяте за жертвите.

— Можем да спорим с часове за смъртното наказание.

— Прав сте. Да оставим това. Сам каза ли ви нещо ново за атентата?

— Не мога да разгласявам това, което ми е казал Сам. Но отговорът е не.

— Може да е действал и сам, не знам.

— Какво значение има това днес, един ден преди екзекуцията?

— Право да ви кажа, не съм сигурен. Но ако знаех, че Сам е само съучастник, че някой друг също е отговорен за убийствата, тогава би ми било невъзможно да позволя да бъде екзекутиран. Знаете, че мога да го спра. Да, мога да го направя. Ще си навлека големи неприятности. Ще ми навреди и по политическа линия. Вредата би била непоправима, но това за мен няма значение. Започвам да се уморявам от политиката. А и не ми доставя удоволствие да ме поставят в тази роля, да дарявам или да отнемам човешки живот. Но бих могъл да помилвам Сам, ако знаех истината.

— Вие смятате, че е имал помощник. Вече ми го казахте веднъж. Агентът на ФБР, който е водел разследването, също смята така. Защо не действате според убежденията си и не проявите снизхождение?

— Защото не съм сигурен.

— Значи една дума от Сам, само едно име, подхвърлено тук в последните часове, и хоп, вие ще вземете писалката и ще спасите живота му?

— Не, но мога да отложа изпълнението на присъдата за да се установи истината с името на съучастника.

— Това няма да стане, губернаторе. Опитах вече. Толкова често му задавах този въпрос и той толкова пъти отрече, че дори вече не го обсъждаме.

— Кого прикрива той?

— Ей богу, не знам.

— Може би грешим. Той разказвал ли ви е някога подробности за атентата?

— Пак ви казвам, че не мога да изнасям навън нашите разговори. Но той поема цялата отговорност за бомбата.

— Тогава защо трябва да мисля за снизхождение?

Ако самият престъпник твърди, че е извършил престъплението и че е действал сам, от къде на къде трябва да му помогна?

— Защото той е един старец, който и без това скоро ще умре. Помогнете му, защото това е единственото правилно решение и дълбоко в сърцето си вие искате да го сторите. Затова трябва кураж.

— Той ме мрази, нали?

— Да. Но това може да се промени. Помилвайте го, и той ще стане най-горещият ви почитател.

Макалистър се усмихна и отвори една дъвка.

— Наистина ли е луд?

— Нашият експерт го твърди. Ще направим всичко възможно да убедим в това съдия Слатъри.

— Знам, но така ли е наистина? Вие сте прекарали много часове с него. Той съзнава ли какво става?

В този момент Адам реши да не бъде честен. Макалистър не му беше приятел, а и въобще не можеше да му се вярва.

— Много е тъжен — призна Адам. — Честно казано, чудя се дали някой изобщо би могъл да запази разсъдъка си след няколко месеца, прекарани в Отделението на смъртта. Сам вече е бил стар, когато е попаднал там, и е започнал бавно да гасне. Това е една от причините, поради които отказа всякакви интервюта. Представлява жалка гледка.

Адам не можеше да каже дали губернаторът повярва на това, но със сигурност го чу.

— Каква е програмата ви за утре? — попита Макалистър.

— Нямам представа. Зависи от заседанието при Слатъри. Бях решил да прекарам по-голямата част от деня със Сам, но може да се наложи да тичам и да подавам последните жалби.

— Дадох ви частния си номер. Нека утре да държим връзка.

 

 

Сам хапна три лъжици от фасула и малко От царевичния хляб, а после остави подноса на края На леглото Съшият идиот с безизразно лице го наблюдаваше през решетките на вратата. Животът в тези неудобни кутийки бе и без това твърде лош, но да живееш като животно и на всичкото отгоре да те наблюдават, беше непоносимо.

Стана шест часът, време за вечерните новини Сам нямаше търпение да научи какво говори светът за него. Програмата на канала в Джаксън започна със съобщението за заседанието при федералния съдия Флин Слатъри. Съобщението бе направено от възбуден младок пред федералния съд в Джаксън, който с микрофон в ръка обясни, че заседанието се е забавило малко поради разправията между адвокатите в кабинета на Слатъри Той положи всички усилия да обясни накратко какво става. Защитата твърди, че мистър Кейхол не притежава достатъчно умствени способности, за да осъзнае защо го екзекутират. Той е изкуфял и побъркан, заявява защитата която ще извика като свидетел един известен психиатър. Това е последното и усилие за спиране на екзекуцията. Заседанието се очаква да започне всеки момент и никой не знае кога съдията Слатъри ще вземе някакво решение. Отново се появи водещата, която каза, че междувременно в затвора в Парчман всичко е в бойна готовност, и на екрана се появи друг младеж с микрофон в ръка. Стоеше близа до входа на затвора и описваше мерки за сигурност. Посочи надясно и камерата обходи района близо до шосето където се разиграваше истински карнавал. Полицай контролираше движението и наблюдаваше сборището на няколко десетки куклуксклановци. Протестиращите включват и различни групи, борещи се за господство на белите, както и обичайните противници на смъртното наказание, каза той.

Камерата се насочи отново към репортера, който сега беше с полковник Джордж Наджънт, временно изпълняващ длъжността главен надзирател на Парчман и отговарящ за екзекуцията. Наджънт мрачно отговори на няколко въпроса. Каза, че нещата са под контрол и че ако съдилищата дадат зелена светлина, екзекуцията ще се извърши според закона.

Сам изключи телевизора. Адам бе позвънил преди два часа и му бе обяснил за заседанието. Затова бе подготвен да чуе, че е изкуфял и откачен и бог знае още какво. И все пак това никак не му хареса. Да очаква собствената си екзекуция беше ужасно, но да лъжат така безотговорно за разума му приличаше на жестоко вмешателство в личния му живот.

В сектор А беше горещо и тихо. Звукът на телевизорите и радиоапаратите бе силно намален. В съседната килия Проповедникът пееше тихо „Старият изпочупен кръст“, което не беше неприятно.

В спретната купчинка на пода до стената бяха сгънати новите му дрехи — бяла памучна риза, панталони, бели чорапи, блестящ кожен колан и чифт кафяви мокасини. Следобед Дони прекара един час с него.

Сам угаси лампата и се отпусна на леглото. Оставаха му трийсет часа живот.

 

 

Главната зала на Федералния съд бе претъпкана, когато Слатъри най-накрая освободи адвокатите от своя кабинет за трети път. Това бе последното от серия разгорещени заседания, продължили почти целия следобед. Наближаваше седем часът.

Отидоха в залата и заеха местата си. Адам седна заедно с Гарнър Гудман. На реда зад тях седяха Хез Кери, Джон Брайън Глас и трима от неговите студенти. Роксбър, Морис Хенри и шестима помощници се бяха струпали около масата, определена за щата. Два реда зад адвокатите седеше губернаторът с Мона Старк от едната страна и Ларамор от другата.

Останалите бяха главно журналисти. В залата не бяха допуснати камери. Присъстваха и любопитни зрители, студенти по право и други адвокати. Заседанието бе открито за обществеността. На последния ред, в спортно сако и вратовръзка, седеше Роли Уедж. Слатъри влезе и всички станаха за миг.

— Седнете — каза той в микрофона. — Да започваме — обърна се Слатъри към водещия съдебния протокол. Направи кратък преглед на петицията и на съответния закон и очерта параметрите на заседанието. Не беше в настроение за дълги аргументи и безсмислени въпроси, затова призова адвокатите към ефективност.

— Защитата готова ли е? — попита той с поглед към Адам.

Адам се изправи нервно и каза:

— Да, сър. Призоваваме доктор Ансон Суин.

Суин стана от първия ред и тръгна към мястото за свидетели, където се закле. Адам отиде до подиума в центъра на съдебната зала, със сноп бележки в ръка, мъчейки се да се владее. Бележките му бяха написани на машина и бяха много педантични, резултат от великолепното проучване и подготовка, извършени от Хез Кери и Джон Брайън Глас. Заедно с екипа на Кери двамата бяха посветили целия ден на Сам Кейхол и заседанието. Бяха готови да работят цяла нощ и целия следващ ден.

Адам започна с няколко основни въпроса към Суин за неговото образование и подготовка. Добре беше, че Суин говореше с безпогрешен акцент от Средния запад. Експертите трябва да говорят по различен начин и да пътуват на големи разстояния, за да се ползват с уважение. С черна коса, черна брада, черни очила и черен костюм, той наистина имаше зловещ, вид на майстор в своята област. Предварителните въпроси бяха кратки и конкретни, но само защото Слатъри вече се беше запознал с квалификацията на Суин и бе решил, че всъщност може да свидетелства като експерт. Щатът можеше да атакува неговата правоспособност при кръстосан разпит, но независимо от това показанията му щяха да се протоколират.

Насочван от Адам, Суин разказа за двата часа, които бе прекарал със Сам Кейхол предишния вторник. Той охотно описа физическото състояние на Сам, изкарвайки го едва ли не жив труп. Твърде вероятно било да е невменяем, въпреки че това бил правен, а не медицински термин. Трудно отговарял дори на най-простите въпроси като „Какво яде на закуска?“, „Кой е в съседната килия?“, „Кога умря жена ти?“, „Кой беше адвокатът ти по време на първия процес?“.

Много внимателно Суин се застрахова като повтори няколко пъти, че два часа просто не са достатъчни, за да се определи диагнозата на мистър Кейхол. Необходимо е повече време.

По негово мнение Сам Кейхол не можеше да осмисли факта, че ще умре, не разбираше защо ще го екзекутират и със сигурност не съзнаваше, че го наказват за извършено престъпление. На моменти Адам стискаше зъби за да не го издаде изразът на лицето му. Но Суин бе съвсем убедителен. Мистър Кейхол бе напълно спокоен и отпуснат, несъзнаващ съдбата си, гаснещ бавно в килията си с размери два на три. Наистина тъжно. Едно от най-тежките дела в неговата практика.

При различни обстоятелства Адам щеше да бъде ужасен от мисълта да постави на мястото за показания един толкова явно блъфиращ свидетел. Но в този момент направо се гордееше с този необикновен нисък мъж. Застрашен бе един човешки живот.

Слатъри нямаше намерение да прекъсва показанията на д-р Суин. Този казус щеше да бъде незабавно разгледан от Пети областен и може би от Върховния съд на САЩ и той не искаше никой по-горе да се усъмни в неговата работа. Гудман подозираше това, а Суин се бе подготвил да говори. Така със съдействието на съда Суин се впусна в обяснения за възможните причини, довели до състоянието на Сам. Описа ужасния живот в килия двайсет и три часа в денонощието; съзнанието, че газовата камера е на две крачки; липсата на приятели, прилична храна, секс, движение, спорт и свеж въздух. Бе работил с много осъдени на смърт в различни затвори и познаваше добре проблемите им. Сам, разбира се, е много по-различен, поради възрастта си. Средната възраст на осъдения на смърт е трийсет и една години при прекарани средно четири години в очакване на смъртта. Сам е бил на шейсет, когато е дошъл в Парчман. Физически и умствено не е могъл да издържи. Влошаването на състоянието му е неизбежно.

Суин бе разпитван от Адам в продължение на четирийсет и пет минути. След като изчерпи въпросите си, Адам седна. Стийв Роксбър наперено отиде до подиума и впери поглед в Суин.

Суин знаеше какво ще последва, но ни най-малко не се уплаши. Роксбър започна с въпроса кой му плаща за услугите и каква е таксата му. Суин каза, че „Кравиц и Бейн“ му плащат двеста долара на час. Важна клечка. Ложата на съдебните заседатели бе празна. Слатъри знаеше, че на всички експерти се плаща, за да дадат показания. Роксбър се опита да засегне професионалната квалификация на Суин, но не стигна доникъде. Човекът бе добре образован, добре подготвен и опитен психиатър. Какво лошо имаше в това, че преди години бе решил да спечели пари като експерт в съда? Квалификацията му не бе намаляла. А Роксбър не можеше да спори по медицински въпроси с един лекар.

Въпросите станаха още по-странни, когато Роксбър започна да пита за други дела, в които Суин бе давал показания. Имаше процес за едно дете, изгоряло при автомобилна злополука в Охайо, в което Суин изразил мнението, че детето било напълно невменяемо. Доста крайно мнение.

— Какво целите с това? — прекъсна го високо Слатъри.

Роксбър погледна бележките си и каза:

— Ваша светлост, опитваме се да оборим този свидетел.

— Знам. Но няма ефект, мистър Роксбър. Този съд знае, че свидетелят е давал показания на много процеси в страната. Какъв е смисълът на въпросите ви?

— Опитваме се да покажем, че той е готов да даде твърде крайни мнения, ако получи съответната сума.

— Адвокатите често го правят, мистър Роксбър.

Сред публиката се чу лек, приглушен смях.

— Не искам да слушам повече — отсече Слатъри. — Продължавайте нататък.

Роксбър би трябвало да си седне на мястото, но моментът бе твърде неподходящ. Той премина към следващата взривоопасна тема и започна да задава въпроси за прегледа на Сам. Отново не успя да постигне нищо. Суин парираше всеки въпрос с готов отговор, който само допълваше показанията му. Отново повтори тъжното описание на Сам Кейхол. Роксбър не можа да спечели никакви точки и след като бе напълно сразен, си седна на мястото. Суин бе освободен.

Следващият и последен свидетел от страна на защитата бе изненада, въпреки че Слатъри вече го бе одобрил. Адам призова мистър Е. Гарнър Гудман да даде показания.

Гудман положи клетва и зае мястото си. Адам го попита за адвокатската защита, която неговата фирма бе осигурила на Сам Кейхол, и Гудман накратко описа Всичко за протокола. Слатъри вече знаеше по-голямата част От историята. Гудман се усмихна, когато припомни усилията на Сам да се откаже от „Кравиц и Бейн“. — В момента „Кравиц и Бейн“ представляват ли мистър Кейхол? — попита Адам.

— Всъщност да.

— И сега вие сте тук в Джаксън, за да работите по делото?

— Точно така.

— Вие, мистър Гудман, смятате ли, че Сам Кейхол е казал на своите адвокати всичко за бомбения атентат в кантората на Крамер?

— Не, не смятам.

Роли Уедж леко се поизправи на мястото си и се заслуша напрегнато.

— Бихте ли обяснили, моля.

— Разбира се. Винаги са съществували косвени улики, че по време на атентата в кантората на Крамер и при атентатите преди него със Сам Кейхол е имало и друг човек. Мистър Кейхол винаги е отказвал да обсъжда това с мен, а и сега не желае да го стори със своите адвокати. Очевидно на този етан на делото пълните му признания пред защитата му са от решаващо значение. Но той не може да го направи. Съществуват факти, които би трябвало да знаем, но той не иска да ни ги каже.

Уедж бе едновременно изнервен и успокоен. Сам не се даваше, но и адвокатите му опитваха всякакви средства.

Адам зададе още няколко въпроса и седна. Роксбър зададе само един.

— Кога за последен път говорихте с мистър Кейхол?

Гудман се поколеба и за миг се замисли за отговора. Наистина не можеше точно да си спомни.

— Не съм сигурен. Може би преди две-три години.

— Две-три години ли? И вие се наричате негов адвокат?

— Аз съм само един от неговите адвокати. Мистър Хол е главният адвокат по делото и е прекарал безброй часове с клиента ни през последния месец.

Роксбър седна, а Гудман се върна на мястото си до масата.

— Нямаме други свидетели, ваша светлост — каза Адам за протокола.

— Повикайте първия си свидетел, мистър Роксбър — нареди Слатъри.

— Щатът призовава полковник Джордж Наджънт — съобщи Роксбър.

Намериха Наджънт в коридора и го доведоха до мястото за показания.

Масленозелената му риза и панталони бяха безупречно изгладени. Ботушите му блестяха. Той съобщи за протокола кой е и с какво се занимава.

— Бях в Парчман преди един час — каза той, поглеждайки часовника си. — Току-що пристигнах с щатския хеликоптер.

— Кога за последен път видяхте Сам Кейхол? — попита Роксбър.

— Преместихме го в наблюдаваната килия в девет сутринта. Тогава разговарях с него.

— Беше ли умствено адекватен, или се лигавеше в ъгъла като някой идиот?

Адам понечи да скочи и да протестира, но Гудман го сграбчи за ръката.

— Беше изключително адекватен — отговори с готовност Наджънт. — И наблюдателен. Попита ме защо го местим в друга килия. Разбираше какво става. Не му хареса, но сега той от всичко е недоволен.

— Видяхте ли го вчера?

— Да.

— Можеше ли да говори, или просто лежеше безчувствен?

— О, бе доста словоохотлив.

— За какво разговаряхте?

— Носех със себе си списък с нещата, които трябваше да решим с него. Той се държа много враждебно и дори заплаши да ме удари. Много е агресивен и има остър език. След като се поуспокои, говорихме за последното му ядене, за очевидците на екзекуцията и за личните му вещи. Говорихме и за екзекуцията.

— Съзнава ли, че ще го екзекутират?

Наджънт се разсмя.

— Що за въпрос е това?

— Отговорете — каза Слатъри с каменно изражение.

— Разбира се, че съзнава. Знае много добре какво става. Не е луд. Каза ми, че екзекуцията му няма да се състои, защото адвокатите му се готвят да пуснат тежката артилерия, както се изрази той. Те са планирали предварително всичко това. — Наджънт размаха и двете си ръце към съдебната зала.

Роксбър попита за предишните му срещи със Сам и Наджънт не скри никакви подробности. Изглежда, помнеше всяка дума, изречена от Сам през последните две седмици, особено хапливия сарказъм и язвителните забележки.

Адам знаеше, че всичко е истина. Той се наведе към Гарнър Гудман и двамата решиха да се откажат от кръстосан разпит, тъй като едва ли щеше да има някакъв резултат.

Наджънт измарширува по пътеката и излезе от залата. Човекът си имаше задача и в Парчман се нуждаеха от него.

Вторият свидетел на щата бе д-р Н. Стигал, психиатър. Тя се отправи към мястото за показания, докато Роксбър се съвещаваше с Морис Хенри.

— Кажете името си за протокола — каза Слатъри.

— Доктор Ен Стигал.

— Ан ли? — попита негова светлост.

— Не. „Ен“ е инициал, „Н“ имам предвид.

Слатъри я погледна, после погледна Роксбър, който вдигна рамене, сякаш не знаеше какво да каже.

Съдията се наведе и се загледа надолу към мястото за свидетелите.

— Вижте какво, докторе, не ви питам за инициалите ви, а за вашето име. Сега го кажете за протокола и не ни бавете повече.

Тя отвърна поглед от неговия, прокашля се и каза неохотно:

— Нелдийн.

Нищо чудно, че предпочита инициал, помисли си Адам. Защо ли не го бе сменила с нещо друго?

Роксбър използва момента и й зададе серия въпроси за квалификацията и подготовката й. Слатъри вече бе сметнал, че тя може да даде показания.

— А сега, доктор Стигал — започна Роксбър, като внимаваше да не спомене „Нелдийн“. — Кога се срещнахте със Сам Кейхол?

Тя погледна към листчето, което държеше в ръцете си.

— В четвъртък, на двайсет и шести юли.

— Каква бе целта на посещението ви?

— Това е част от работата ми, аз обикновено посещавам осъдените на смърт, особено тези, чиято екзекуция наближава. Давам им консултации и лекарства, ако поискат.

— Опишете душевното състояние на мистър Кейхол.

— Изключително адекватен, умен, с остър език, на границата на бруталността. Всъщност се държа доста грубо с мен и ме помоли да не го посещавам повече.

— Той спомена ли нещо за екзекуцията?

— Да. Знаеше, че му остават тринайсет дни и ме обвини, че се опитвам да му дам лекарство, за да не предизвиква никакви проблеми, когато удари неговият час. Той също изрази загриженост за друг осъден на смърт, Ранди Дюпре, чието душевно състояние според него се влошавало. Беше много разтревожен за мистър Дюпре и ме укори, че не съм го прегледала.

— По ваше мнение той страда ли от някаква форма на умствена непълноценност?

— Не. Има много остър ум.

— Нямам повече въпроси — каза Роксбър и седна.

Адам се устреми към подиума.

— Кажете ни, доктор Стигал, как е Ранди Дюпре? — попита той високо.

— Ами, аз не съм имала още възможност да го прегледам.

— Сам ви е казал за него преди тринайсет дни, а вие не сте си направили труда да го посетите?

— Бях заета.

— От колко време сте на сегашната си служба?

— От четири години.

— И колко пъти през тези четири години сте разговаряли със Сам Кейхол?

— Веднъж.

— Не ви интересуват много осъдените на смърт нали, доктор Стигал?

— Напротив.

— Колко мъже има в момента в Отделението за осъдени на смърт?

— Ами не съм много сигурна. Мисля, че са около четирийсет.

— Всъщност с колко от тях сте разговаряли? Кажете ни няколко имена.

Дали беше от страх, яд или незнание, никой не можеше да каже. Но Нелдийн се вцепени на мястото си. Лицето й се изкриви, наклони глава на една страна, очевидно опитвайки се да улови някакво име от въздуха, но безуспешно. Адам я остави да се мъчи така за миг, после каза:

— Благодаря ви, доктор Стигал. — Той се обърна и бавно тръгна към мястото.

— Повикайте следващия свидетел — нареди Слатъри. — Щатът призовава сержант Клайд Пакър.

Пакър бе доведен от коридора. Все още бе облечен в униформа, но бе оставил оръжието си. Закле се да говори истината и зае мястото си.

Адам не бе изненадан от впечатлението, което направиха показанията на Пакър. Той беше честен човек, който просто разказа това, което е видял. Познавал Сам от девет години и днес той бил същият както при пристигането си. Пишел на машина писма и юридически документи по цял ден, четял много книги, особено юридически. Пишел юридически молби за приятелите си от Отделението, както и писма до жените и приятелките на някои от затворниците, които били неграмотни. Пушел много, защото искал да се унищожи, преди щатът да го направи. Заемал пари на приятелите си. По скромното мнение на Пакър, сега Сам бил толкова адекватен, колкото и преди девет години. А и умът му бил много бърз. Слатъри се облегна малко по-напред, когато Пакър описваше ежедневните игри на дама с Хеншоу и Гулит.

— Той печели ли в тези игри? — прекъсна го негова светлост.

— Почти винаги.

Може би обратът в заседанието настъпи, когато Пакър разказа как Сам поискал да види изгрева на слънцето, преди да умре. Станало в края на предишната седмица, когато една сутрин Пакър извършвал редовната си обиколка. Сам тихо го помолил за това. Знаел, че ще умре, казал, че е готов за това и че иска да го изведат тихо някоя сутрин в двора за разходки в източната част на затвора, за да види изгрева. Пакър уредил въпроса миналата събота и Сам прекарал на двора един час, пиейки кафето си в очакване на изгрева. След това му бил много благодарен.

Адам нямаше въпроси към Пакър. Освободиха го и той напусна залата.

Роксбър съобщи, че следващият свидетел е Ралф Грифин, свещеникът на затвора. Доведоха Грифин до мястото за показания и той се огледа смутено. Каза името си и с какво се занимава, после погледна внимателно Роксбър.

— Познавате ли Сам Кейхол? — попита Роксбър.

— Да.

— Виждали ли сте се с него напоследък?

— Да.

— Кога за последен път бяхте при него?

— Вчера. Неделя.

— Как ще опишете душевното му състояние?

— Не мога да го направя.

— Бихте ли повторили?

— Казах, че не мога да опиша душевното му състояние.

— Защо?

— Защото сега съм негов свещеник и всяка негова дума или действие са строго поверителни. Не мога да дам показания срещу Сам Кейхол.

Роксбър се поколеба за миг, опитвайки се да реши какво да прави по нататък. Явно нито той, нито умните му подчинени бяха помислили за подобно положение. Може би бяха приели, че свещеникът ще им сътрудничи, тъй като работеше на държавна служба. Грифин зачака нова атака от Роксбър.

Слатъри бързо реши проблема.

— Това е добър довод, мистър Роксбър. Свидетелят не е трябвало да идва. Кой е следващият?

— Няма повече свидетели — каза главният прокурор и забърза към мястото си.

Негова светлост дълго драска нещо в бележника си, после погледна претъпканата зала.

— Ще обсъдим казуса и ще дадем становището си, вероятно рано утре сутрин. Щом подготвим решението си, ще уведомим адвокатите. Не е необходимо да чакате тук. Ще ви позвъним. Закривам заседанието.

Всички станаха и забързаха към задната врата. Адам настигна преподобния Ралф Грифин и му благодари, после се върна на масата, където го чакаха Гудман, Хез Кери, професор Глас и студентите. Скупчиха се и си зашепнаха, докато тълпата се разотиде, после напуснаха залата. Някой предложи да отидат да пийнат и хапнат. Наближаваше девет часът.

Журналистите чакаха пред вратата на съдебната зала. Адам няколко пъти учтиво отказа да коментира и продължи да върви напред. Роли Уедж следваше Адам и Гудман, докато си проправяха път сред тълпата в коридора и изчезна, когато те напуснаха сградата.

Вън чакаха две групи с камери. На първите стъпала Роксбър говореше пред група журналисти, а недалеч от него, на тротоара, държеше реч губернаторът. Когато Адам минаваше покрай Макалистър, го чу да казва, че обмисля възможността за помилване и че нощта ще бъде напрегната. Утрешният ден щял да бъде още по-труден. Ще присъства ли на екзекуцията, попита някой. Адам не можа да чуе отговора.

 

 

Събраха се „При Хал и Мал“, известен и доста посещаван ресторант в центъра на града. Хез намери една голяма маса в ъгъла близо до входа и поръча бира за всички. В задната част свиреше оркестър. Залата и барът бяха претъпкани.

Адам седеше в ъгъла до Хез и се усмихваше за първи път от много време. Бирата му дойде добре, поотпусна го. Поръчаха фасул и ориз и побъбриха за заседанието. Хез му каза, че се е представил чудесно, а и студентите по право го обсипаха с комплименти. Настроението бе оптимистично. Адам им благодари за помощта. Гудман и Глас седяха в далечния край на масата, увлечени в разговор за друго дело на осъден на смърт. Времето течеше бавно и когато донесоха вечерята, Адам съсредоточи вниманието си изцяло върху нея.

— Може би не е най-подходящото време да ви питам за това — каза Хез през зъби. Не искаше никой друг да го чуе. Оркестърът засвири по-силно. — Предполагам, че ще се върнете в Чикаго, когато всичко свърши. — Той погледна към Гудман, за да се увери, че още разговаря с Глас.

— Сигурно — каза Адам неубедително. Не бе имал време да мисли за нищо друго, освен за утрешния ден.

— Ами искам само да знаете, че в нашата кантора има вакантно място. Един от нашите се захваща с частна практика. Затова търсим адвокат. Занимаваме се само с дела на осъдени на смърт, нали знаете.

— Прав сте — каза тихо Адам. — Наистина е отвратително да говорим за това точно сега.

— Работата е трудна, но благодарна. А също е вълнуваща и необходима — продължи невъзмутимо Хез, после лапна парче наденица и го поля с бира. — Парите са малко в сравнение с това, което получавате сега във фирмата. Бюджетът е малък, работният ден е дълъг, имаме много клиенти.

— Каква е заплатата?

— Като начало мога да ви предложа трийсет хиляди.

— В момента получавам шейсет и две хиляди. И предстои увеличение.

— Минал съм по този път. Печелех по седемдесет хиляди в една голяма фирма във Вашингтон, преди да дойда тук. Можех да стана съдружник, но напуснах. Парите не са всичко.

— Харесва ли ви работата тук?

— Постепенно те завладява. Необходими са здрави морални убеждения, за да се бориш срещу такава система. Помислете си.

Гудман гледаше към тях.

— Ще пътуваш ли до Парчман тази вечер? — попита той високо.

Адам допиваше втората си бира. Пиеше му се още, но не биваше. Изтощението постепенно вземаше връх.

— Не. Ще изчакам, докато научим нещо утре сутрин.

Ядоха, пиха и слушаха Гудман, Глас и Кери, които разказваха истории за екзекуции. Лееше се бира и атмосферата се промени от оптимизъм към пълна увереност.

 

 

Сам лежеше в мрака и чакаше да мине полунощ. Бе гледал късните новини и научи, че заседанието е приключило и че часовникът продължава да отмерва времето. Не бе постановено спиране на екзекуцията. Животът му бе в ръцете на някакъв федерален съдия.

В една минута след полунощ той затвори очи и каза една молитва. Помоли Бога да помогне на Лий да се справи с проблема си, да не изоставя Кармен и да даде сили на Адам да посрещне неизбежното.

Оставаха му двайсет и четири часа живот. Сам скръсти ръце на гърдите си и заспа.