Джон Гришам
Камерата (42)

41

Пакър влезе в килията в пет и трийсет в събота сутринта. Не си бе направил труда да носи белезниците. Сам го чакаше и те тихо тръгнаха през сектор А. Минаха през кухнята, където работниците бъркаха яйца и пържеха бекон. Сам никога не бе виждал кухнята и затова вървеше бавно, броеше стъпките си и измерваше разстоянието. Пакър отвори една врата и направи знак на Сам да побърза. Излязоха навън в мрака. Сам спря и погледна правоъгълната тухлена сграда отдясно, в която се намираше газовата камера. Пакър го дръпна за лакътя и се запътиха заедно към източния край на Отделението, където ги чакаше друг надзирател. Той подаде на Сам а чаша кафе и го преведе през една порта в двор, подобен на този за разходки в западния край на Отделението. Беше ограден с бодлива тел, имаше баскетболен кош и две пейки. Пакър каза, че ще се върне след един час, и излезе с надзирателя.

Сам стоя неподвижно дълго време, пиеше горещото кафе и поглъщаше с очи гледката наоколо. Първата му килия бе в сектор Д, в западното крило, и той бе идвал тук много пъти. Знаеше точните размери — петнайсет на десет метра. Видя надзирателя в кулата, който го наблюдаваше, седнал под лампата. През оградата и над редовете с памук се виждаха светлините на други сгради. Бавно се запъти към една от пейките и седна.

Какво внимание бяха проявили към него тези хора, като удовлетвориха молбата му да види за последен път изгрева на слънцето! Не беше го виждал от девет години и отначало Наджънт му отказа. После се намеси Пакър и обясни на полковника, че няма нищо лошо и никакъв риск за сигурността, ей богу, та човекът ще умре след пет дни. Пакър поема цялата отговорност.

Сам се загледа в небето на изток, където една оранжева ивица вече надничаше иззад разкъсаните облаци. В първите му дни в Отделението, когато току-що бе обжалвал и още нямаше решение, прекарваше часове в спомени за славното еднообразие на свободния живот, за незначителни неща като топъл душ всеки ден, радостта на кучето му, меда върху бисквитите на закуска. Всъщност тогава той все още вярваше, че един ден отново ще може да ходи на лов за катерици и пъдпъдъци, да лови риба, да седи на верандата и да наблюдава изгрева, да пие кафе в града и да кара на воля стария си пикап. През първите дни в Отделението мечтаеше да отлети до Калифорния и да намери внуците си. Не можа да го направи.

Мечтите за свобода бяха отдавна забравени, прогонени от отегчителната монотонност на живота в килията и унищожени от суровото решение на много съдии.

Това щеше да бъде последният му изгрев, той вече бе убеден, че е така. Твърде много хора искаха да умре в газовата камера не се използваше достатъчно често. Време беше за екзекуция, дявол да го вземе, и той бе на ред.

Небето просветля и облаците се разпръснаха. Въпреки че бе принуден да наблюдава великолепието на природата през ограда от железни халки, той бе доволен. Още няколко дни, и няма да има повече огради. Решетките, бодливата тел и затворническите килии ще останат за някой друг.

 

 

Рано в събота сутрин двама журналисти пушеха цигари и пиеха кафе от автомат до южния вход на Капитолия. Бяха дочули, че губернаторът ще прекара този ден в канцеларията си, посветен на делото Кейхол.

В седем и трийсет черният му линкълн спря наблизо и той слезе. Двама добре облечени телохранители го придружиха до входа, а на няколко крачки отзад ги следваше Мона Старк.

— Губернаторе, смятате ли да присъствате на екзекуцията? — забързано попита първият журналист.

Макалистър се усмихна и вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че гори от желание да спре и да си побъбри с тях, но има много по-важна работа. После видя камерата, която висеше на рамото на другия репортер.

— Още не съм решил — отвърна той, спирайки за секунда.

— Рут Крамер ще даде ли показания на заседанието за помилване в понеделник?

Камерата бе насочена към него.

— Точно сега не мога да кажа — каза той с усмивка към обектива. — Съжалявам, момчета, но сега не мога да говоря.

Той влезе в сградата и взе асансьора до кабинета си на втория етаж.

Телохранителите заеха позиция във фоайето, скрити зад сутрешните вестници.

Адвокат Ларамор чакаше с последната информация. Обясни на губернатора и на мис Старк, че от пет следобед вчера няма промяна в различните петиции и молби по делото Кейхол. Нищо не се бе променило от предишния ден. Молбите ставаха все по-отчаяни и според него съдилищата щяха да ги отхвърлят бързо. Вече бе говорил с Морис Хенри от канцеларията на главния прокурор и според компетентното мнение на доктор Смърт в момента съществуваше осемдесет на сто шанс за провеждане на екзекуцията.

— Нещо за заседанието в понеделник? Някаква вест от адвокатите на Кейхол? — попита Макалистър.

— Не. Помолих Гарнър Гудман да се отбие в девет тази сутрин. Мисля, че трябва да поговорим с него. Ще си бъда в кабинета, ако имате нужда от мен.

Ларамор се извини и си тръгна. Мис Старк извършваше сутрешния ритуал по преглеждане на всекидневниците от всички краища на щата и сортирането им на заседателната маса. От деветте вестника, които тя следеше, осем публикуваха историята на Кейхол на първата си страница Обявяването на заседание за помилване бе предизвикало специален интерес в събота сутрин. Три от вестниците поместваха една и съща снимка на клановците, които се пържеха на жестокото юлско слънце пред Парчман.

Макалистър си съблече сакото, нави ръкавите на ризата и започна да преглежда пресата.

— Донеси ми списъка с обажданията — каза той рязко.

Мона излезе от кабинета и се върна след по-малко от минута. Носеше компютърна разпечатка, която очевидно съдържаше неприятни новини.

— Слушам те — каза той.

— Обажданията са спрели около девет снощи, последното е било в девет и десет. Общо за деня са позвънили четиристотин и осемдесет и шест души, като поне деветдесет на сто силно са се противопоставили на екзекуцията.

— Деветдесет на сто — възкликна недоверчиво Макалистър. Вече не се стряскаше. Вчера до обяд, телефонистките на откритата линия бяха съобщили за необикновено големия брой обаждания, а до един часа Мона анализираше разпечатките. По-голямата част от вчерашния следобед прекараха в разглеждане на телефонните обаждания и в обмисляне на следващия ход. Губернаторът бе спал малко.

— Кои са тези хора? — попита той, гледайки през прозореца.

— Вашите избиратели. Обаждаха се от целия щат. Номерата и имената изглеждат истински.

— Какво показват старите данни?

— Не знам. Май че имахме около сто обаждания в един ден, когато законодателите си увеличиха заплатите. Но никога не са били толкова много.

— Деветдесет на сто — промърмори отново той.

— А и още нещо. Имаше много други обаждания на различни телефонни номера в канцеларията. Само моята секретарка е записала около десетина.

— И всичките за Сам, така ли?

— Да, всички против екзекуцията. Говорих с някои от колегите. При тях положението е било същото. А Роксбър ми позвъни снощи вкъщи и каза, че са ги проглушили с обаждания против екзекуцията.

— Добре. Искам и той да се поизпоти малко.

— Ще затворим ли откритата линия?

— Колко телефонистки работят в събота и неделя?

— Само една.

— Не. Нека я оставим и днес. Да видим какво ще се получи днес и утре. — Той отиде към другия прозорец и разхлаби вратовръзката си.

— Кога започва анкетата?

— В три следобед.

— Нямам търпение да видя резултатите.

— Може да се окажат също толкова лоши.

— Деветдесет на сто — каза той, клатейки глава.

— Над деветдесет на сто — поправи го Мона.

Командният пункт бе отрупан с празни кутии от пица и бира — доказателство за дългия ден на пазарно проучване. Поднос с пресни понички и редица високи картонени чаши с кафе очакваха проучващите пазара. Двама току-що бяха влезли с вестниците. Гарнър Гудман стоеше до прозореца с нов бинокъл в ръце и наблюдаваше Капитолия през четири преки, като отделяше особено внимание на прозорците на кабинета на губернатора. В един момент на досада вчера бе отишъл до търговския комплекс да потърси книжарница. Бе видял бинокъла на витрината на магазин за кожи и целия следобед се забавляваха много, докато се опитваха да зърнат губернатора, потънал в мисли до прозореца на канцеларията си, очевидно питайки се откъде ли идват всички тези проклети обаждания.

Студентите изгълтаха поничките и прегледаха вестниците. Имаше кратка, но сериозна дискусия за някои очевидни процедурни недостатъци в закона за помилване на Щата Мисисипи. Третият член на екипа, студент първокурсник от Ню Орлиънс, пристигна в осем и отново започнаха да звънят.

Веднага стана ясно, че откритата линия не действа безупречно, както предния ден. Връзката се осъществяваше трудно. Но това не бе проблем за тях. Използваха други номера — на централата в резиденцията на губернатора, на уютните малки регионални канцеларии които бе открил с много шум в целия щат, за да може той, обикновеният човек, да бъде близо до народа.

Хората звъняха.

Гудман излезе от канцеларията и тръгна по Конгрес Стрийт към Капитолия. Чу високоговорител и после видя клановците. Вече се събираха, бяха най-малко десетина в пълна парадна униформа около паметника на жените от Конфедерацията. Гудман мина покрай тях и дори поздрави един, за да може, когато се върне в Чикаго, да каже, че е говорил с истински клановци.

Двамата журналисти, които чакаха губернатора, сега стояха на стъпалата и наблюдаваха сцената. Когато Гудман влизаше в Капитолия, пристигна местен телевизионен екип.

Губернаторът е твърде зает и няма да може да го приеме, мрачно му обясни Мона Старк, но мистър Ларамор ще му отдели няколко минути. Тя изглеждаше изтощена и това достави голямо удоволствие на Гудман. Той я последва до кабинета на Ларамор, който говореше по телефона. Гудман се надяваше, че се обажда един от неговите хора. Той седна смирено. Мона затвори вратата и ги остави сами.

— Добро утро — каза Ларамор, след като затвори телефона.

Гудман кимна учтиво и каза:

— Благодаря ви, че насрочихте заседанието. Не очаквахме, че губернаторът ще се съгласи. След изявлението му в сряда.

— Той е подложен на голям натиск. А и всички ние. Клиентът ви желае ли да говори за съучастника си?

— Не. По този въпрос няма промяна.

Ларамор прокара пръсти през сплъстената си коса и недоумяващо поклати глава.

— Тогава какъв е смисълът на това заседание? Губернаторът няма да отстъпи по този въпрос, мистър Гудман.

— Обработваме Сам. Убеждаваме го. Нека да проведем заседанието в понеделник. Може би Сам ще промени решението си.

Телефонът иззвъня и Ларамор сърдито грабна слушалката.

— Не, не е кабинетът на губернатора. Кой се обажда? — Той надраска някакво име и телефонен номер. — Тук е правният отдел на губернатора. — Затвори очи и поклати глава. — Да, да, сигурен съм, че сте гласували за губернатора. — Послуша още малко. — Благодаря ви, мистър Хърт. Ще предам на губернатора за вашето обаждане. Да, благодаря.

Постави обратно слушалката.

— Значи мистър Джилбърт Хърт от Дъмъс, Мисисипи е против екзекуцията — каза той, втренчил смаян поглед в телефона. — Линиите прегряха.

— Много обаждания, а? — попита Гудман съчувствено.

— Няма да повярвате колко са много.

— За или против?

— Бих казал, че са петдесет на петдесет — каза Ларамор. Отново вдигна телефона и набра номера на мистър Джилбърт Хърт от Дъмъс, Мисисипи. Нямаше никой. — Странно — каза той и отново затвори. — Човекът току-що ми се обади, остави истински номер, а сега не отговаря.

— Вероятно веднага е излязъл. Опитайте отново по-късно. — Гудман се надяваше, че по-късно няма да има време. През първия час от проучването на пазара вчера Гудман бе променил малко метода. Бе инструктирал хората от екипа си да проверяват първо телефонните номера, за да се уверят, че на отсрещната страна на жицата няма никой. Това щеше да попречи на някой любопитен като Ларамор да позвъни и да открие действителния притежател на номера, който сигурно щеше да одобри смъртното наказание. Новата стратегия забавяше малко проучването на пазара, но така Гудман се чувстваше по-сигурен.

— Работя върху процедурата на заседанието — каза Ларамор. — За всеки случай. Може би ще го проведем в залата в края на коридора.

— Закрито ли ще бъде?

— Не. Това представлява ли някакъв проблем?

— Остават ни четири дни, мистър Ларамор. Всичко вече е проблем. Но решението принадлежи на губернатора. Благодарни сме, че се съгласи да го проведе.

— Имам телефоните ви. И вие се обаждайте.

— Няма да напускам Джаксън, докато всичко не приключи.

Те набързо се ръкуваха и Гудман излезе. Седна на стълбите долу и половин час наблюдава как клановците се събират и привличат любопитните минувачи.