Джон Гришам
Камерата (8)

7

Еди Кейхол бе погребан няма и месец по-късно, след като Сам бе осъден на смърт. Церемонията се състоя в затънтена църква в Санта Моника. Присъстваха малко приятели и още по-малко членове на семейството. Адам седеше на предния ред между майка си и сестра си. Държаха си ръцете и гледаха затворения ковчег на няколко сантиметра от тях. Както винаги майка му се държеше стоически и твърдо. От време на време очите й се насълзяваха и тя попиваше сълзите с хартиена кърпичка. Двамата с Еди се бяха разделяли и одобрявали толкова много пъти, че децата вече не знаеха къде се намират вещите на единия и на другия. Въпреки че в брака им никога не бе имало насилие, той беше един непрекъснат развод — заплахи за развод, планове за развод, мрачни разговори с децата за развод, преговори за развод, молби за развод, оттегляне на молбите, клетви да не се разделят. По време на процеса на Сам Кейхол майката на Адам незабелязано пренесе вещите си в малката им къща и остана с Еди. Еди престана да ходи на работа и отново се затвори в тъмния си малък свят. Адам заразпитва майка си, но тя му обясни с няколко думи, че баща му просто е изпаднал в една от своите кризи. Когато семейството преживяваше поредната криза на Еди, завесите се държаха спуснати, щорите също. Лампите бяха загасени, говореше се тихо, телевизорът не се включваше.

След три седмици той умря. Застреля се в спалнята на Адам в деня, когато знаеше, че Адам пръв ще се прибере вкъщи. Бе оставил на пода бележка с инструкции за Адам да побърза и почисти всичко преди завръщането на жените. В кухнята бе намерена още една бележка.

По онова време Кармен бе на четиринайсет, с три години по-малка от Адам. Бе зачената в Мисисипи, но се роди в Калифорния. Преди това Еди официално промени фамилното си име от Кейхол на Хол. Алън стана Адам. Живееха в източен Лос Анджелис, в тристаен апартамент с мръсни чаршафи на прозорците. Адам помнеше чаршафите с дупките по тях. Беше едно от многото временни жилища.

На първия ред до Кармен седеше тайнствена жена, известна като леля Лий, Току-що бе представена на Адам и Кармен като единствената сестра на Еди. Като деца ги бяха учили да не задават въпроси за семейството, но от време на време се споменаваше името на Лий. Тя живееше в Мемфис, беше се омъжила за човек от богато семейство, бе родила дете и бе прекъснала връзка с Еди поради някаква стара вражда. Децата и особено Адам мечтаеха да се запознаят с някой роднина и тъй като леля Лий бе единствената, за която се споменаваше нещо, те си мечтаеха за нея. Искаха да я видят, но Еди винаги им отказваше. Не е свестен човек, казваше той. Но майка им шепнешком обясняваше, че Лий е добра и че някой ден ще ги заведе до Мемфис, за да се запознаят.

Но ето че Лий дойде до Калифорния и те заедно погребаха Еди Хол. Тя остана две седмици след погребението и се опозна с племенника и племенницата си. Те я харесаха, защото бе хубава и със самочувствие, носеше сини джинси и фланелки и ходеше боса по плажа. Заведе ги на пазар и на кино. Правеха дълги разходки по брега на океана. Тя измисли всевъзможни извинения за това, че не ги е посетила преди. Исках, кълнеше се, но Еди не ми позволи. Не желаеше да ме види, тъй като в миналото се скарахме.

Именно леля Лий бе седяла с Адам на края на кея, наблюдавайки как слънцето потъва в Тихия океан, и бе заговорила за баща си, Сам Кейхол. Докато вълните леко се плискаха под тях, тя обясни на младия Адам, че като бебе е живял в малък град в Мисисипи. Държеше ръката му и от време на време го потупваше по коляното, докато му разказваше окаяната история на тяхното семейство. Описа му накратко дейността на Сам като член на Клана и взривяването на кантората на Крамер, както и процесите, които най-накрая го бяха изпратили в Отделението на смъртта в Мисисипи. Имаше големи празнини в историята, която тя му разказа, достатъчно големи да изпълнят томовете на цяла библиотека, но тя Деликатно избегна парливите проблеми.

За един неулегнал шестнайсетгодишен младеж, току-що загубил баща си, Адам прие доста, стоически цялата история. Зададе няколко въпроса, а когато задуха студен вятър, те се притиснаха един към друг. Повечето време той само слушаше смаяно, без да се шокира или да се ядосва. Беше завладян напълно. Ужасната история събуждаше у него странно доволство. Все пак съществуваше някакво семейство! Може би в крайна сметка той не бе толкова ненормален. Сигурно съществуваха лели, чичовци и братовчеди, с които можеше да живее и да разговаря. Вероятно имаше стари къщи, построени от истински прадеди, земя и ферми, в които те са живели. В края на краищата той имаше някакви корени.

Но Лий бе умна и твърде бързо схвана този интерес от негова страна. Обясни му, че Кейхол са странно и потайно племе, затворени в себе си, избягващи непознати. Не бяха приятелски настроени и сърдечни хора, които се събират за Коледа и на Четвърти юли. Тя живееше само на час път от Клантън и въпреки това никога не им бе ходила на гости.

Разходките до кея по здрач се превърнаха в ритуал през следващата седмица. Отбиваха се на пазара и купуваха плик червено грозде, после плюеха семките в океана, докато се стъмни. Лий разказваше истории от детството им в Мисисипи — нейното и на малкия й брат Еди. Живели в малка ферма на петнайсет минути от Клантън. Ловели риба в езерата и яздели понита. Сам бил свестен баща; не се налагал, но не бил любвеобилен. Майка им била слаба жена, която не обичала Сам, но треперела над децата си. Загубила едно дете при раждане, когато Лий била на шест, а Еди почти на четири, и прекарала на легло близо година. Сам наел една негърка да се грижи за Еди и Лий. Майка им умряла от рак през седемдесет и седма и това било последното събиране на семейството. Еди се промъкнал тайно в града за погребението, но избягвал всички. Три години по-късно Сам бил арестуван за последен път и осъден.

За собствения си живот Лий не разказа много. Напуснала набързо дома си на осемнайсет, една седмица след завършване на гимназия, отишла в Нашвил и направила много успешни записи. Срещнала Филип Бут, абсолвент от университета Вандербилт. Семейството му притежавало банки. Накрая се оженили и заживели не особено щастливо в Мемфис. Имали син, Уолт, който очевидно бе доста буен. Сега живеел в Амстердам. Това бяха единствените подробности.

Адам не би могъл да каже дали Лий се е превърнала в нещо различно, но подозираше, че е така. Кой би могъл да я вини?

Тя си замина така неусетно, както и пристигна, без да се сбогува. След два дни позвъни и говори с Адам и Кармен. Помоли ги да й пишат, те го сториха, но тя им се обаждаше и пишеше все по-рядко. Обещанието за нови контакти бавно избледня. Майка им непрекъснато я оправдаваше. Лий била добра, но все пак си оставала Кейхол, затворена и особнячка. Адам беше сломен.

През лятото след дипломирането си в колежа с един негов приятел тръгнаха на обиколка из страната. Спряха в Мемфис и прекараха две вечери с леля Лий. Тя живееше сама в обширен модерен апартамент досами скалите с изглед към реката. Прекараха часове на терасата, само тримата, ядоха домашна пица, пиха бира, наблюдаваха лодките и разговаряха почти за всичко, освен за семейството. Адам бе обладан от мисълта за Юридическия факултет, а Лий го засипваше с въпроси за неговото бъдеще. Беше жизнена, забавна и приказлива — идеалната домакиня и леля. Когато се прегърнаха за довиждане, тя се просълзи и го помоли да я посети отново.

Адам и приятелят му не продължиха към щата Мисисипи. Отправиха се на запад през Тенеси и Смоуки Маунтинс. Един ден според пресмятанията на Адам се оказаха на стотина мили от затвора Парчман и Сам Кейхол. Това бе преди четири години, през лятото на осемдесет и шеста, и той вече бе събрал доста голяма кутия с материали за дядо си. Видеофилмът също бе почти готов.

 

 

Разговорът им по телефона снощи бе кратък. Адам каза, че ще живее в Мемфис няколко месеца и че иска да я посети. Лий го покани в апартамента си, същия този апартамент върху скалите — четири спални и прислужница за половин ден. Тя настоя да живее при нея. После той й каза че ще работи в кантората в Мемфис по делото на Сам. На другия край на жицата настъпи мълчание и последва не особено настоятелно предложение все пак да я посети, за да разговарят и за това.

Адам натисна звънеца няколко минути след девет и погледна към черния си сааб с подвижен покрив. Комплексът не беше нищо особено — редица от двайсет апартамента, нагъсто един до друг, с червени плоски покриви. Широка тухлена стена с тежки железни зъбци на върха предпазваше обитателите от опасностите, криещи се в покрайнините на Мемфис. Въоръжен портиер му отвори единствената врата на сградата. Ако не беше изгледът към реката от другата страна, апартаментите нямаше да са нищо особено.

Лий застана на прага и те се разцелуваха.

— Добре дошъл — каза тя, хвърли поглед към паркинга и после заключи вратата след него. — Изморен ли си?

— Всъщност не. Десет часа път е, но аз го взех за дванайсет. Не съм бързал.

— Гладен ли си?

— Не. Хапнах преди няколко часа. — Той я последва вътре, застанаха един срещу друг и се опитаха да измислят най-подходящите думи. Тя наближаваше петдесет и бе доста остаряла през последните четири години. Светлокестенявата й коса бе равномерно посивяла и много по-дълга от преди. Меките й сини очи бяха зачервени и тревожни, заобиколени от множество бръчици. Носеше широка памучна блуза и избелели джинси. Както винаги Лий се владееше отлично.

— Радвам се, че те виждам — усмихна се мило тя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Да седнем на терасата. — Хвана го за ръка и го поведе към стъклената врата и дървената площадка с кошници папрат и тропически растения, окачени по дървените греди. Реката беше под тях. Седнаха в плетени люлеещи се столове.

— Как е Кармен? — попита тя, докато наливаше чай с лед от керамична кана.

— Добре е. Още учи в колежа в Бъркли. Чуваме се един път седмично. Ходи с едно доста сериозно момче.

— Какво учи сега? Забравила съм.

— Психология. Иска да защити докторат, после може би ще стане учителка. — В чая имаше прекалено много лимон и малко захар. Адам отпиваше бавно. Все още бе задушно и горещо.

— Наближава десет — каза той. — Защо е толкова горещо?

— Добре дошъл в Мемфис, скъпи. Ще се опечем до септември.

— Не бих могъл да издържа.

— Свиква се някак. Пием много чай и не излизаме навън. Как е майка ти?

— Все още е в Портланд. Новият й съпруг направи цяло състояние от търговия с дървен материал. Виждал съм го веднъж. Може би е на шейсет и пет, но изглежда на седемдесет. Тя е на четирийсет и седем, а изглежда на четирийсет. Хубава двойка са. Непрекъснато пътуват — Сейнт Барц, южна Франция, Милано, навсякъде, където ходят богаташите. Тя е много щастлива. Децата й са големи. Еди е мъртъв. Миналото е грижливо скътано настрана. А и има много пари. Животът й е доста подреден.

— Много си жесток.

— Напротив. Тя всъщност не иска да се мотая около нея, тъй като болезнено й напомням за баща ми и за неговото нещастно семейство.

— Майка ти те обича, Адам.

— Боже, колко ми е приятно да го чуя! Откъде си толкова сигурна?

— Просто знам.

— Не подозирах, че вие с мама сте толкова близки.

— Не сме. Спокойно, Адам. Отпусни се.

— Извинявай. Пренапрегнат съм, това е всичко. Имам нужда от по-силно питие.

— Дадено. Хайде да се позабавляваме, докато си тук.

— Не съм дошъл за забавление, лельо Лий.

— Казвай ми Лий, става ли?

— Добре. Утре ще се срещна със Сам.

Тя внимателно остави чашата си на масата, после стана и влезе вътре. Върна се с бутилка „Джак Даниълс“ и наля солидна доза в двете чаши. Отпи голяма глътка и се загледа към реката.

— Защо? — попита най-накрая тя.

— А защо не? Защото ми е дядо. Защото ще умре. Защото съм адвокат, а Сам има нужда от помощ.

— Та той дори не те познава.

— Утре ще се запознаем.

— Значи ще му кажеш?

— Да, разбира се. Представяш ли си? Всъщност ще разкрия една дълбока, мрачна, гадна тайна на семейство Кейхол. Какво ще кажеш?

Лий държеше с две ръце чашата си и бавно клатеше глава.

— Той ще умре — промълви тя, без да поглежда към Адам.

— Не още. Но ми е приятно да чуя, че това те интересува.

— Да, интересува ме.

— Нима? Кога го видя за последен път?

— Не започвай отново, Адам. Ти не разбираш.

— Добре. Искрена си. Тогава защо не ми обясниш. Слушам те. Искам да разбера.

— Не можем ли да говорим за нещо друго, скъпи? Не съм готова за този разговор.

— Не.

— Ще го обсъдим по-късно, обещавам ти. Просто точно сега не съм готова. Мислех, че ще поклюкарстваме и ще се посмеем.

— Съжалявам, Лий. Гади ми се от клюки и тайни. Нямам минало, защото баща ми се постара да го заличи. Искам да го узная, Лий. Искам да знам колко лошо е било всъщност.

— Ужасно беше — прошепна Лий сякаш на себе си.

— Добре. Сега съм вече голямо момче. Мога да го понеса. Баща ми ни напусна, преди да се наложи да ми го каже. Боя се, че оставаш само ти.

— Дай ми малко време.

— Няма време. Утре ще бъда очи в очи с него. — Адам отпи голяма глътка и изтри устни с ръкава си. — Преди двайсет и три години „Нюзуик“ писа, че бащата на Сам също е бил клановец. Вярно ли е?

— Да. Дядо ми.

— И още няколко чичовци и братовчеди.

— Цялата проклета пасмина.

— Според „Нюзуик“ в окръг Форд било публична тайна, че Сам Кейхол е застрелял чернокож в началото на петдесетте години и никога не е бил арестуван за това. Не е лежал и един ден в затвора. Вярно ли е?

— Какво значение има това сега, Адам? Случило се е много години, преди да се родиш.

— Значи е истина?

— Да.

— И ти си знаела?

— Видях го.

— Видяла си го! — Адам стисна ужасено очи. Задиша учестено и се отпусна в люлеещия се стол. Вниманието му бе привлечено от сирената на влекач и той го проследи по реката, докато изчезна под моста. Уискито започна да го хваща.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза меко Лий.

— Дори когато бях малък — прошепна той, все загледан в реката, — обичах историята. Очарован бях от начина, по който са живели хората преди години — фургоните, златната треска, каубоите и индианците, заселването на Запада. В четвърти клас имаше едно момче, което твърдеше, че прапрадядо му е обирал влакове и е заровил парите в Мексико. Искаше да събере банда и да избяга, за да открие парите. Знаехме, че лъже, но ни беше забавно. Често се питах какви ли са били моите прадеди и помня, че бях много озадачен, защото сякаш нямаше никого.

— Какво казваше Еди по въпроса?

— Казваше ми, че всички са мъртви, освен това семейните истории били празна работа. Всеки път, когато задавах въпроси за семейството, майка ми ме дръпваше настрана и ми заповядваше да престана, защото това можело да го разстрои и отново да изпадне в мрачно настроение, с дни да се затвори в спалнята. По-голямата част от детството си прекарах, ходейки на пръсти заради баща си. Когато пораснах, започнах да разбирам, че той е много странен, много нещастен, но никога не съм си представял, че ще се самоубие.

Тя разклати леда в чашата си и отпи последната глътка.

— Работата е много дълбока, Адам.

— Чакам да ми разкажеш.

Лий взе бавно каната с чая и напълни чашите. Адам наля уиски и на двамата. Минаха няколко минути, докато отпиваха и наблюдаваха движението по крайречния път.

— Била ли си в Отделението за осъдени на смърт? — попита той накрая, все още вперил поглед в светлините по реката.

— Не — отвърна тя едва чуто.

— Той е там вече близо десет години, а ти не си отишла да го видиш нито веднъж?

— Писах му едно писмо, скоро след последния процес. Шест месеца по-късно той ми отговори да не ходя. Не искал да го виждам в Отделението на смъртта. Пратих му още две писма, но той не ми отговори.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Имам голяма вина, Адам, и не ми е никак лесно да говоря за това. Просто ми дай малко време.

— Може би ще остана известно време в Мемфис.

— Искам да живееш при мен. Ще имаме нужда един от друг. — Тя се поколеба и разбърка чая с показалеца си. — Той ще умре, нали?

— Вероятно.

— Кога?

— След два-три месеца. Възможностите за обжалване са буквално изчерпани. Няма почти никаква надежда.

— Тогава защо се заемаш?

— Не знам. Може би защото ме привлича самата борба. Ще се претрепя от работа през следващите няколко месеца и ще се моля за някакво чудо.

— И аз ще се моля — каза тя и отново отпи от чашата.

— Можем ли да поговорим за нещо друго? — попита той и я погледна в очите.

— Разбира се.

— Сама ли живееш тук? Мисля, че е редно да те попитам, ако ще оставам тук.

— Сама. Съпругът ми живее в къщата ни извън града.

— Сам ли е там? Просто ми е любопитно.

— Понякога. Харесва млади момичета, малко над двайсет, обикновено служителки в банките му. Очаква да му позвъня, преди да отида там. А и аз очаквам да ми позвъни, преди да дойде тук.

— Така е добре и е удобно. Кой наложи това споразумение?

— И двамата стигнахме до него с течение на времето.

Не живеем заедно от петнайсет години.

— Странен брак.

— Но всъщност така е много добре. Аз вземам парите му, и не задавам въпроси за личния му живот. При задължителните поводи се явяваме в обществото заедно и той е щастлив.

— А ти щастлива ли си?

— Да, през повечето време.

— Ако той те мами, защо не се разведеш? Ще се отървеш от него. Аз ще те представлявам в съда.

— Няма полза от развод. Фелпс произлиза от много почтено, консервативно старо семейство. Ужасно богати хора. Аристокрацията на Мемфис. Някои от тези семейства се женят помежду си от десетилетия. Всъщност от Фелпс очакваха да се ожени за негова пета братовчедка, но вместо това моите прелести му взеха ума. Семейство то яростно се противопоставяше, а един развод сега ще бъде болезнено признание, че са били прави. Плюс това тези хора се гордеят със синята си кръв и един гаден развод ще ги унизи. Харесва ми независимостта, която ми осигуряват парите му и възможността да правя каквото си искам.

— Някога обичала ли си го?

— Разбира се. Бяхме лудо влюбени, когато се оженихме. Между другото, още преди женитбата заживяхме заедно. Беше през шейсет и трета и идеята за голяма сватба с неговите аристократи и моите селяци не ни се нравеше. Майка му не ми говореше, а баща ми гореше кръстове и поставяше бомби. По онова време Фелпс не знаеше, че баща ми е член на Клана, а аз, разбира се, отчаяно се мъчех да го запазя в тайна.

— Той разбра ли?

— Щом арестуваха татко след експлозията, аз му казах. Той на свой ред каза на баща си, и слухът бавно и дискретно се разпространи сред цялото семейство Бут. Тези хора умеят да пазят тайна. Това е единственото общо, което имат със семейство Кейхол.

— Значи малцина знаят, че си дъщеря на Сам?

— Много малко. Искам така да си остане.

— Срамуваш се от…

— По дяволите, да, срамувам се от баща си! Всеки би се срамувал. — Думите й внезапно прозвучаха рязко и горчиво. — Надявам се, че не храниш романтична представа за някакъв клет старец, който страда в Отделението на смъртта и ще бъде несправедливо разпънат на кръст заради греховете си.

— Не мисля, че трябва да умре.

— И аз. Но той със сигурност е убил доста хора — близнаците на Крамер, баща им, баща ти, и бог знае още колко. Трябва да остане в затвора до края на живота си.

— Не изпитваш ли никаква жал?

— Рядко. Ако денят ми е бил добър и слънцето грее, може да се сетя за него и да си спомня някоя приятна дребна случка от детството. Но тези моменти са редки, Адам. Той причини много болка на мен и на хората около себе си. Учеше ни да мразим всички. Държеше се лошо с майка ни. Цялото му проклето семейство е гадно.

— Тогава просто да го убием.

— Не казвам това, Адам. И ти си несправедлив. През Цялото време мисля за присъдата му. Моля се за него всеки ден. Питала съм тези стени милион пъти защо и как баща ми е станал толкова ужасен човек. Защо не е някой приятен старец, седнал сега на портата на къщата си с лула и бастун, а може би и с чашка уиски, което ще е добре за стомаха му? Защо трябваше точно баща ми да стане член на Клана, да убие невинни деца и да съсипе собственото си семейство?

— Може би не е искал да ги убива.

— Но те са мъртви, нали? Съдебните заседатели казаха, че той го е направил. Разкъсани са на парчета и са заровени един до друг в малък гроб. Кой се интересува дали е имал намерение да ги убива? Той е бил там, Адам.

— Все пак това може да се окаже много важно.

Лий скочи на крака и сграбчи ръката му.

— Ела — дръпна го тя. Отидоха до края на терасата. Тя посочи към хоризонта през няколко улици. — Виждаш ли онази плоска сграда, която гледа към реката? Най-близката до нас. Ей там, през три-четири пресечки.

— Да — отвърна бавно той.

— Най-горният етаж е петнайсетият. Сега преброй отдясно шест етажа надолу. Разбра ли?

— Да. — Адам кимна послушно. Сградата беше помпозна, с изглед към реката.

— Сега преброй четири прозореца наляво. Лампата свети. Виждаш ли я?

— Да.

— Познай кой живее там.

— Откъде да знам?

— Рут Крамер.

— Рут Крамер ли?! Майката?

— Точно тя.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се само веднъж, случайно. Тя знаеше, че съм Лий Бут, съпруга на скандалния Фелпс Бут, но само толкова. Беше някакво претенциозно тържество за набиране на средства за местната балетна трупа или нещо подобно. Винаги съм я избягвала, когато мога.

— Изглежда, че градът е малък.

— Понякога е съвсем малък. Ако я попиташ за Сам, какво ще ти каже?

Адам гледаше светлините в далечината.

— Не знам. Четох, че все още го преживява.

— Дали го преживява? Та тя изгуби цялото си семейство. Не се омъжи повторно. Смяташ ли, че я е грижа дали баща ми е имал намерение да убие децата й или не. Разбира се, че не. Единственото, което има значение за нея, е, че те са мъртви, Адам, мъртви от двайсет и три години. Тя знае, че са били убити от бомбата, поставена от баща ми, и че ако той си бе останал при семейството, вместо да се шляе наоколо посред нощ с откачените си приятелчета, малките Джош и Джон нямаше да са мъртви. Сега щяха да са на двайсет и осем, вероятно с много добро образование, женени, с едно или може би две деца, с които Рут да се забавлява. Нея не я е грижа за кого е била поставена бомбата, Адам, а само, че е била там и че е избухнала. Децата й са мъртви. Само това има значение за нея.

Лий направи крачка назад и седна в люлеещия се стол. Отново разклати леда в чашата и после отпи от нея.

— Не ме разбирай погрешно, Адам. Аз съм против смъртното наказание. Вероятно съм единствената петдесетгодишна бяла жена в страната, чийто баща е осъден на смърт. Това е дивашко, неморално, дискриминационно, жестоко, нецивилизовано и се подписвам срещу него. Но не забравяй и жертвите. Те са в правото си да искат възмездие. Заслужават го.

— Рут Крамер иска ли възмездие?

— По всичко изглежда, че да. Тя вече не говори много пред пресата, но активно работи с жертвите на различни престъпления. Преди години цитираха нейно изявление, че ще бъде в залата, когато екзекутират Сам Кейхол.

— Май не прилича на опрощение.

— Не помня баща ми да е молил за прошка.

Адам се обърна и седна на перваза с гръб към реката. Погледна към постройките в центъра и после се втренчи в краката си.

— Е, лельо Лий, какво ще правим?

— Моля те, стига с това „лельо“.

— Добре, Лий. Аз съм тук. Няма да си замина. Ще посетя утре Сам, а когато си тръгна оттам, ще съм неговият адвокат. — В тайна ли смяташ да го държиш?

— Фактът, че всъщност съм от семейство Кейхол? Не възнамерявам да го казвам на никого, но се съмнявам, че това все още е някаква тайна. Сам е един от известните осъдени на смърт. Съвсем скоро пресата ще започне сериозно да рови.

Лий подви крака под себе си и се загледа в реката.

— Това ще ти навреди ли? — попита тя нежно.

— Не, разбира се. Аз съм адвокат. Адвокатите защитават прелъстители на деца, убийци, търговци на наркотици, изнасилвачи и терористи. Ние не сме популярно племе. Как може да ми навреди фактът, че ми е дядо?

— Във фирмата знаят ли?

— Казах им вчера. Е, не им стана приятно, но го приеха. Всъщност скрих от тях, когато ме взеха на работа, и сбърках. Но мисля, че сега всичко е наред.

— Ами ако той откаже?

— Тогава ще сме в безопасност, нали? Никой няма да разбере и ти ще си спасена. Ще се върна в Чикаго и ще чакам Си Ен Ен да предаде екзекуцията. Истинско шоу. Сигурен съм, че някой студен есенен ден ще отида на гроба му, ще оставя цветя, ще гледам надгробния камък и ще се питам за сетен път защо го е направил и как е станал такъв негодник, защо съм се родил в това злочесто семейство и други подобни въпроси, дето сме си ги задавали години наред. Ще ти предложа да дойдеш с мен. Ще прилича на малко семейно събиране, само ние от семейство Кейхол, промъкващи се през гробището с евтин букет цветя в ръце и тъмни очила, за да не ни познае никой.

— Престани — каза тя и Адам видя сълзи в очите й.

Потекоха по бузите, стигнаха до брадичката и тя ги изтри с пръсти.

— Извинявай — каза той и се извърна. Голям кораб се движеше по реката на север. — Извинявай, Лий.