Джон Гришам
Камерата (41)

40

Между западния банкет на шосе 49 и ливадата пред административните сгради на Парчман на разстояние от петдесетина метра се простираше тревна ивица. Някога там бе минавала железопътна линия. Сега това бе мястото за протести от страна на противниците на смъртното наказание преди всяка екзекуция. Обикновено пристигаха на малки групи, носеха си сгъваеми столове и саморъчно направени плакати. Палеха свещи през нощта и пееха химни в последните часове преди екзекуцията. След обявяването на смъртта, пееха химни, четяха молитви и плачеха.

Часове преди екзекуцията на Теди Доил Мийкс, изнасилвач на деца и убиец, се случило нещо различно. Мрачното свещенодействие на протеста било нарушено от внезапното пристигане на коли, пълни с буйни студенти, дошли да се забавляват, жадни за кръв. Пиели бира и пуснали силна музика. Скандирали лозунги и дразнели стреснатите демонстранти. Положението се влошило, когато двете групи започнали да си разменят обиди. Тогава се намесили служителите на затвора и възстановили реда.

Следващият бил Мейнард Тоул и при подготовката на неговата екзекуция издигнали още един насип от другата страна на пътя, определена за поддръжниците на смъртното наказание. Охраната била подсилена, за да се предотвратят безредиците.

Когато Адам пристигна в петък сутринта, той преброи седем клановци в бели роби. Трима от тях правеха опит за синхронизиран протест, като вървяха по тревната ивица близо до шосето с плакати на раменете. Останалите четирима опъваха голям, шарен навес. По земята бяха разпръснати метални пръти и въжета. Два хладилни шкафа бяха поставени до няколко шезлонги. Тези момчета явно не смятаха скоро да си ходят.

Адам спря пред входа на Парчман и се загледа в тях. Забрави за времето, докато ги наблюдаваше. Значи това бе неговото наследство, корените му. Това бяха братята, роднините и прадедите на дядо му. Дали някои от тях не бяха същите лица от неговия видеофилм за Сам Кейхол? Виждал ли ги беше преди?

Адам несъзнателно отвори вратата на колата и слезе. Сакото и куфарчето му бяха на задната седалка. Запъти се бавно към тях и спря близо до хладилните шкафове. Надписите на плакатите настояваха за освобождаването на политическия затворник Сам Кейхол. Пуснете малко газ на истинските престъпници, но освободете Сам. Адам не знаеше защо, но тези искания не го успокоиха.

— Какво търсиш? — попита един от тях. На гърдите му висеше огнен знак. Другите шестима зарязаха онова, което правеха, и също се загледаха в него.

— Не знам — призна си искрено Адам.

— Тогава какво гледаш?

— Не съм сигурен.

Още трима се приближиха и пристъпиха към Адам. Робите им бяха еднакви — бели, от някаква много лека материя, с червени кръстове и други знаци. Наближаваше девет и те вече се потяха обилно.

— Кой си ти, по дяволите?

— Внукът на Сам.

Другите трима също се присъединиха и всичките седем впиха погледи в Адам от два метра разстояние.

— Тогава значи си на наша страна — каза с облекчете един от тях.

— Не, не съм.

— Така е. Той е с ония евреи от Чикаго — заяви един мъжага за сведение на останалите и това, изглежда, леко ги развълнува.

— Защо сте дошли тук? — попита Адам.

— Опитваме се да спасим Сам. Ти май няма да успееш да го направиш.

— Той е тук заради вас.

Младок със зачервено лице и капчици пот на челото пристъпи още по-близо до Адам.

— Не е така. Ние сме тук заради него. Още не съм бил роден, когато Сам е убил ония евреи, затова не можеш да ме обвиняваш. Тук сме, за да протестираме срещу екзекуцията му. Осъдили са го по политически причини.

— Той нямаше да е тук, ако не беше Кланът. Къде са ви качулките? Смятах, че винаги си криете лицата.

Те се засуетиха, тъй като не бяха сигурни какво да правят по-нататък. В крайна сметка той бе внук на техния идол и кумир Сам Кейхол. Той бе адвокатът, който се опитваше да спаси един ценен символ.

— Защо не си тръгнете? — попита Адам. — Сам не ви иска тук.

— Върви по дяволите — озъби се младият.

— Много красноречиво. Просто си идете, ясно ли е? Сам ще бъде за вас много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Оставете го да умре спокойно и така ще си имате един чудесен мъченик.

— Няма да си идем. Ще стоим тук до края.

— Ами ако Сам ви помоли да си идете? Ще го направите ли?

— Не — озъби се младежът презрително, после погледна през рамо към останалите, които, изглежда, бяха съгласни. Няма да си ходят. — Смятаме да вдигнем доста шум.

— Чудесно. Така и снимките ви ще се появят във вестниците. Но вие искате точно това, нали? Циркови клоуни в шантави костюми винаги привличат вниманието.

Някъде зад Адам се затръшнаха врати на кола. Той се огледа и видя телевизионен екип, който бързо слизаше от микробус, паркиран близо до неговия сааб.

— Хайде, хайде — подкани той групата. — Усмихнете се, момчета. Вашето време дойде.

— Върви по дяволите! — сряза го сърдито младият.

Адам им обърна гръб и се запъти към колата си.

Забързана журналистка с оператор зад нея се втурна към Адам.

— Вие ли сте Адам Хол? — попита тя задъхано. — Адвокатът на Кейхол?

— Да — потвърди той, без да спира.

— Можем ли да поговорим?

— Не. Но онези момчета горят от нетърпение да разговарят с вас — посочи клановците той. Тя вървеше до него, докато операторът нагласяваше камерата. Адам скочи в колата и потегли.

На входа Луиз му подаде номерче за колата и му направи знак да мине. Вече влизаше като редовен посетител.

 

 

Пакър извърши задължителния преглед пред вратата на Отделението.

— Какво има тук? — посочи той малката кутия в лявата ръка на Адам.

— Сладолед ескимо, сержант. Искате ли?

— Дайте да видя. — Адам му подаде кутията, той отвори капака и преброи шест сладоледа ескимо, все още покрити с тънък слой скреж. Върна кутията на Адам и посочи към вратата на предната канцелария.

— Отсега нататък ще се срещате тук — обясни той. Влязоха в стаята.

— Защо? — попита Адам и се огледа. Видя метално бюро с телефон, три стола и две заключени кантонерки.

— Такава е практиката. Облекчаваме малко режима с наближаването на екзекуцията. Сам трябва да приема посетителите си тук без ограничение на времето.

— Колко мило. — Адам постави куфарчето си върху бюрото и взе телефона. Пакър отиде да доведе Сам.

Любезната дама в съдебната канцелария в Джаксън бе съобщила на Адам, че Върховният съд на Мисисипи само преди минути е отхвърлил петицията на клиента му за отменяне на присъдата на основание невменяемост. Той й благодари, каза нещо в смисъл, че не е изненадан, но че това е можело да стане и един ден по-рано, после я помоли да изпрати по факса копие с решението на съда до кантората му в Мемфис и до канцеларията на Лукас Ман в Парчман. Позвъни на Дарлийн в Мемфис и й каза прати по факса нова петиция до Федералния окръжен с копия до Пети областен съд и до претоварената с работа канцелария на мистър Ричард Оландър във Върховния съд във Вашингтон. Позвъни на мистър Оландър за да му съобщи, че е изпратил петицията, и получи информацията, че Върховният съд на САЩ току-що е отхвърлил иска на Адам за неконституционността на газовата камера.

Сам влезе без белезници, докато Адам говореше по телефона. Ръкуваха се набързо и Сам седна. Вместо да запали цигара, той отвори кутията и извади един сладолед. Започна да го яде бавно, слушайки разговора на Адам с Оландър.

— Върховният съд на САЩ току-що е отхвърлил иска ни — прошепна Адам на Сам, като закри с ръка слушалката.

Сам се усмихна странно и се загледа в няколкото плика, които бе донесъл.

— Върховният съд на Мисисипи също е отхвърлил молбата ни — обясни Адам на клиента си, докато набираше друг номер. — Но това се очакваше. Сега ще подадем във Федералния съд. — Набра номера на Пети областен съд, за да провери какво става с иска за неефективна защита. Чиновникът в Ню Орлиънс му съобщи, че днес не е вземано решение. Адам затвори и седна на ръба на бюрото.

— Пети областен още заседава по иска за неефективност — съобщи той на клиента си, който познаваше закона и процедурата и разбираше всичко като опитен адвокат.

— Тази сутрин по телевизионния канал в Джаксън съобщиха, че съм поискал заседание за помилване от губернатора — каза Сам, докато ближеше сладоледа. — Разбира се, това не може да е вярно. Не съм давал съгласието си.

— Успокой се, Сам. Такава е обичайната практика.

— Практика, дрън-дрън. Смятах, че сме постигнали споразумение. Дори показаха Макалистър по телевизията. Говореше колко му е трудно да вземе решение за помилване. Предупредих те.

— Макалистър е нашият най-малък проблем, Сам. Молбата беше формалност. Не е необходимо да участваме.

Сам поклати объркано глава. Адам не го изпускаше от поглед. Не беше истински ядосан, нито всъщност му пукаше за това, което бе направил Адам. Беше примирен, почти победен. Моментното избухване бе естествено. Само преди една седмица той щеше да побеснее от ярост.

— Знаеш ли, че снощи репетираха. Пуснаха газ в камерата, убиха плъх или друго животно. Действаше безупречно и сега всички се вълнуват за моята екзекуция. Представяш ли си? Направиха генерална репетиция за мен. Мръсници.

— Съжалявам, Сам.

— Знаеш ли как мирише оня газ?

— Не.

— На канела. Снощи се чувстваше във въздуха. Онези идиоти дори не си дадоха труд да затворят прозорците и аз го усетих.

Адам не знаеше дали това е истина. Знаеше, че камерата се отваря няколко минути след екзекуцията и смъртоносният газ отива в атмосферата.

Естествено, не би могъл да проникне в секторите. Може би Сам бе чувал разказите на надзирателите. Може би това просто бе част от традиционните легенди. Той седеше на бюрото и небрежно люлееше крака, вперил поглед в жалкия старец с кльощави ръце и мазна коса. Беше ужасен грях да се убие толкова възрастен човек като Сам Кейхол. Престъпленията бяха извършени преди цяло поколение. Бе страдал и умирал многократно в килията с размери два на три метра. Каква бе сега ползата за щата от убийството му?

Адам се тревожеше за много неща и най-вече за тяхното последно мъчително усилие.

— Съжалявам, Сам — повтори той съчувствено. — Но трябва да поговорим по някои въпроси.

— Тази сутрин имаше ли клановци навън? Телевизията ги показа вчера.

— Да, преброих седем преди няколко минути. В пълна униформа са, но без качулки.

— И аз носех такава роба, знаеш ли? — заяви Сам с тон на ветеран от войната, който се хвали пред хлапета.

— Знам, Сам. Именно защото си носил такава униформа, сега седиш тук в Отделението на смъртта заедно адвоката си и броиш часовете, които ти остават, преди да те вържат за стола. Би трябвало да ненавиждаш тези тъпанари долу.

— Не ги мразя. Но нямат право да стоят тук. Те ме изоставиха. Доугън ме прати тук. Когато даде показания срещу мен, той беше имперският маг на Клана в Мисисипи. Не ми отпуснаха нито цент за адвокат. Забравиха ме.

— Какво очакваш от банда негодници? Лоялност ли?

— Аз бях лоялен към тях.

— И виж докъде я докара. Би трябвало да заклеймиш Клана и да ги помолиш да си вървят.

Сам повъртя пликовете в ръце, после внимателно ги постави върху един стол.

— Казах им да си вървят — рече Адам.

— Кога?

— Само преди няколко минути. Разменихме по няколко думи. Не дават пет пари за теб, Сам, просто използват екзекуцията, защото от теб става чудесен мъченик. Ще могат да се събират и говорят години наред.

Ще скандират името ти, когато палят кръстове, и ще ходят на поклонение на гроба ти. Трябваш им мъртъв, Сам.

— Озъби ли им се? — попита Сам с нотка на изумление и гордост.

— Да. Не беше нищо особено. Какво реши за Кармен? Ако ще идва, трябва да си уреди пътуването.

Сам пушеше замислено.

— Бих искал да я видя, но трябва да я предупредиш за вида ми. Не искам да получи шок.

— Но ти изглеждаш страхотно, Сам.

— О, боже, благодаря ти. Ами Лий?

— Какво Лий?

— Как е? Тук получаваме вестници. Видях снимката й във вестника на Мемфис миналата събота и после прочетох, че са я глобили за шофиране в пияно състояние във вторник. Не са я арестували, нали?

— Не. Тя е на лечение — каза Адам, сякаш знаеше точно къде се намира.

— Може ли да дойде да ме види?

— Искаш ли?

— Май че да. Може би в понеделник. Да изчакаме дотогава.

— Няма проблем — каза Адам, питайки се как би могъл да я намери. — Ще говоря с нея през уикенда.

Сам му подаде един от пликовете, който не бе запечатан.

— Дай това на хората от охраната. Това е списък на посетителите отсега до края. Хайде, отвори го.

Адам погледна списъка. Имаше четири имена. Адам, Лий, Кармен и Дони Кейхол.

— Списъкът не е много дълъг.

— Имам много роднини, но не искам да идват. Не са ме посещавали от девет години, така че да пукна, ако позволя да се влачат тук в последната минута, за да се сбогуват. Могат да го направят и на погребението.

— Получавам всякакви молби от репортери и журналисти за интервюта.

— Зарежи тая работа.

— Точно това им казах. Има обаче една молба, която може да те заинтересува. Един човек на име Уендал Шърман, небезизвестен писател, издал е четири-пет книги и е спечелил няколко награди. Не съм чел нищо от него, но той е сериозен. Говорихме вчера по телефона. Иска да дойде и да запише историята ти. Изглежда много честен и каза, че записът ще отнеме часове. Ще долети в Мемфис днес, ако се съгласиш.

— Защо иска да ме записва?

— За да напише книга за теб.

— Любовен роман ли?

— Съмнявам се. Готов е да плати петдесет хиляди долара в аванс и по-късно процент от печалбата.

— Страхотно. Ще получа петдесет хиляди няколко дни преди да умра. Какво да правя с тях?

— Само ти предавам предложението му.

— Кажи му да върви по дяволите. Не ме интересува.

— Добре.

— Искам да съставиш договор, с който ти предавам всички права върху историята на моя живот и след смъртта ми прави каквото искаш.

— Идеята за записа не е лоша.

— Искаш да кажеш…

— Говориш пред малка машинка с малки касетки. Мога да ти я донеса. Седиш си в килията и разказваш живота си.

— Колко скучно — Сам свърши ескимото и хвърли пръчката в кошчето за боклук.

— Зависи от гледната точка. Нещата изглеждат доста вълнуващи в този момент.

— Да, прав си. Доста скучен живот, но краят му е сензационен.

— Прилича ми на бестселър.

— Ще помисля.

Изведнъж Сам скочи на крака, оставяйки гумените сандали под стола. Той заподскача из канцеларията, измервайки разстоянието, без да спира да пуши.

— Четири на пет и половина — промърмори той на себе си, после продължи да мери.

Адам записа нещо в бележника си и се опита да не гледа облечената в червено фигура, подскачаща покрай стените. Най-накрая Сам спря и се облегна на едната кантонерка.

— Искам да ми направиш една услуга — каза той, вперил поглед в отсрещната стена на стаята. Гласът му беше съвсем тих. Дишаше бавно.

— Слушам те — каза Адам.

Сам пристъпи към стола и взе един плик. Подаде го на Адам и отново се облегна на кантонерката. Пликът бе обърнат така, че Адам не можеше да види написаното върху него.

— Искам да го предадеш — каза Сам.

— На кого?

— На Куинс Линкълн.

Адам го постави до себе си на бюрото и се взря изненадано в Сам. Старецът обаче бе потънал в друг свят. Бе вперил празен поглед в нещо на отсрещната стена на стаята.

— Пиша го от една седмица — каза той с почти прегракнал глас, — но го мисля от четирийсет години.

— Какво пише вътре? — попита бавно Адам.

— Извинение. Нося вината в себе си от много години, Адам. Джо Линкълн беше добър и почтен човек, а и добър баща. Изгубих си ума и го убих без причина. Още преди да го застрелям, знаех, че ще ми се размине. Но винаги съм се чувствал зле след това. Твърде зле. Сега не мога да направя нищо друго, освен да кажа, че съжалявам.

— Сигурен съм, че това ще означава нещо за семейство Линкълн.

— Може би. В писмото ги моля за прошка, както смятам, че е редно по християнски. Искам да умра със съзнанието, че съм се опитал да се извиня.

— Имаш ли някаква представа къде мога да го намеря.

— Точно тук е проблемът. Чух, че семейство Линкълн все още са в окръг Форд. Вдовицата му Руби вероятно е още жива. Боя се, че ще трябва да идеш до Клантън и да ги потърсиш. Там имат чернокож шериф и аз бих започнал от него. Той вероятно познава всички чернокожи в окръга.

— А ако намеря Куинс?

— Кажи му кой си. Дай му писмото. Кажи му, че съм умрял с чувството за голяма вина. Можеш ли да го направиш?

— Ще ми бъде приятно. Но не съм сигурен кога ще имам време.

— Изчакай, докато умра. Ще имаш много време, след като всичко свърши.

Сам отново пристъпи към стола и този път взе два плика. Подаде ги на Адам и започна да крачи бавно напред-назад из стаята. На един от тях бе напечатано името Рут Крамер, а на другото — Елиът Крамер.

— Тези са за семейство Крамер. Предай им ги, но след екзекуцията.

— Защо да чакам?

— Защото мотивите ми са чисти. Не искам да мислят, че го правя, за да предизвикам съчувствие в предсмъртните си часове.

Адам постави писмата за семейство Крамер до писмото за Куинс Линкълн. Три писма, три трупа. Още колко писма щеше да напише Сам през уикенда? Колко ли жертви имаше още?

— Ти си сигурен, че ще умреш, нали, Сам?

Той спря до вратата и помисли за момент.

— Шансовете са против нас. Започвам да се подготвям.

— Все още има надежда.

— Разбира се. Но въпреки това се подготвям, за всеки случай. Наранил съм много хора, Адам, но не съм преставал да мисля за това. А когато имаш среща със смъртта, започваш да мислиш за лошото, което си сторил.

Адам взе трите плика и ги погледна.

— Има ли още?

Сам се намръщи и погледна към пода.

— Това е всичко засега.

 

 

В петък вестникът в Джаксън публикува на първа страница материал относно молбата за помилване на Сам Кейхол до губернатора. Имаше и лъскава снимка на губернатора Дейвид Макалистър, една лоша снимка на Сам и много самоцелни коментари на Мона Старк, завеждаща канцеларията на губернатора, в смисъл, че губернаторът се бори с решението.

Тъй като беше истински човек от народа и слуга на всички жители на Мисисипи, Макалистър бе монтирал скъпа телефонна „гореща линия“ скоро след избирането му. Безплатният пряк номер бе разпространен в целия щат, а избирателите му бяха непрекъснато обстрелвани с реклами да използват откритата линия. Позвънете на губернатора. Той се интересува от вашето мнение. Демокрация в най-чист вид. Телефонистките бяха насреща.

И тъй като имаше повече амбиция, отколкото кураж, Макалистър и екипът му следяха телефонните обаждания всеки ден. Той бе изпълнител, а не лидер. Харчеше много пари за анкети и бе доказал способността си да открива проблемите на хората, а после да се изпъчи отпред и да води парада.

И Гудман, и Адам подозираха това. Макалистър изглеждаше твърде обсебен от съдбата си да се впуска в нови инициативи. Човекът се интересуваше най-безсрамно от повече гласове, затова те бяха решили да му предоставят тази възможност.

Гудман прочете рано материала, докато си пиеше кафето и ядеше плодове, и до седем и трийсет вече бе говорил по телефона с професор Джон Брайън Глас и Хез Кери. До осем часа трима от студентите на Глас вече пиеха кафе в картонени чаши в неугледната временна канцелария. „Проучването на пазара“ щеше да започне всеки момент.

Гудман обясни плана и необходимостта от секретност. Те не нарушаваха никакви закони, увери ги той, просто манипулираха общественото мнение. Безжичните телефони бяха на масите заедно със страниците телефонни номера, които Гудман бе преснимал в сряда. Студентите бяха малко неспокойни, но въпреки това нямаха търпение да започнат. Щяха да им платят добре, а професор Глас им бе обещал допълнително възнаграждение.

Гудман демонстрира техниката с първото обаждане. Той набра номера.

— Открита линия за обществеността — обади се приятен глас.

— Обаждам се във връзка с днешната статия за Сам Кейхол — каза бавно Гудман с най-добрата си имитация на провлечен говор, въпреки че имаше какво да се желае на студентите им беше много забавно.

— Вашето име?

— Казвам се Ред Ланкастър от Билокси, Мисисипи — отвърна Гудман, прочитайки името от списъка с телефонните номера. — Гласувах за губернатора, много свестен човек — подхвърли той, за да направи добро впечатление.

— И какво чувствате спрямо Сам Кейхол?

— Не смятам, че трябва да го екзекутират. Той е един старец, който много е страдал, и аз искам губернаторът да го помилва. Да го оставят да си умре спокойно в Парчман.

— Добре. Ще направя всичко възможно губернаторът да научи за вашето обаждане.

— Благодаря ви.

Гудман натисна един бутон на телефона и се поклони пред публиката си.

— Проста работа. Да започваме.

Младежът, който попадаше в графата „мъж, бял“, избра един номер от списъка. Разговорът му протече горе-долу така:

— Ало, обажда се Лестър Кросби от Буд, Мисисипи, по повод екзекуцията на Сам Кейхол. Да, госпожо. Номерът ми ли? 227–9084. Да, точно така, Буд, Мисисипи, окръг Франклин. Точно така. Ами не смятам, че трябва да вкарат Сам Кейхол в газовата камера. Против това съм. Мисля, че губернаторът трябва да се намеси и да спре екзекуцията. Да, госпожо, точно така. Благодаря ви. — Той се усмихна на Гудман, който избираше друг номер.

Бялата жена бе студентка от малък град в земеделската част на щата и акцентът й бе естествено носов.

— Ало, канцеларията на губернатора ли е? Добре. Обаждам се за историята на Сам Кейхол в днешния вестник. Сюзън Барнс. Декатър, Мисисипи. Да. Ами че той е старец, който и без това сигурно ще умре след няколко години. Какво ще спечели щатът, ако го убие сега. Я оставете човека на мира. Какво? Да, искам губернаторът да спре екзекуцията. Гласувах за губернатора и смятам, че той е почтен човек. Да. И аз ви благодаря.

Представителят на афроамериканците наближаваше трийсетте. Той просто каза на телефонистката на открита линия, че е чернокож жител на щата Мисисипи, твърд противник на идеите на Сам Кейхол и на Клана, въпреки това е против екзекуцията му.

— Правителството няма право да решава дали някой трябва да живее, или да умре — каза той. Не подкрепя смъртното наказание при никакви обстоятелства.

И така колелото се завъртя. Обажданията валяха едно след друго от всички части на щата, от различни хора с различна мотивация за спиране на екзекуцията. Студентите станаха изобретателни, пробваха най-различни акценти и предлагаха нови доводи. Понякога горещата линия даваше заето и тогава им беше забавно да мислят че са я блокирали. Поради ясната си дикция Гудман прие ролята на аутсайдер, на странстващ противник на смъртното наказание, който се появяваше от всевъзможни краища на страната със смайващо разнообразие от етнически имена и непознати местности. По едно време се уплаши, че Макалистър може да прояви подозрителност и да провери обажданията на откритата линия, но после реши, че телефонистките ще бъдат прекалено заети за това.

А те наистина имаха много работа. В друга част на града Джон Брайън Глас отложи лекциите си и заключи вратата на кабинета, за да прекара няколко приятни часа в телефонни обаждания под всякакви имена. Недалеч от него Хез Кери и един от адвокатите в екипа му също атакуваха откритата линия.

 

 

Адам изхвърча до Мемфис. Дарлийн бе в канцеларията му и напразно се опитваше да внесе ред в планината от хартия. Посочи към една купчина до компютъра.

— Решението за отхвърляне на молбата за преразглеждане на присъдата е най-отгоре, после решението на Върховния съд на Мисисипи. До него е петицията срещу законността на присъдата, която трябва да се подаде във Федералния съд. Всичко предадох по факса.

Адам свали сакото си и го захвърли на един стол. Погледна към редицата розови листчета с телефонни съобщения, залепени на етажерката.

— От кого са?

— Журналисти, писатели, мошеници, двама адвокати, които предлагат помощта си. Едното е от Гарнър Гудман в Джаксън. Каза, че проучването на пазара върви добре, да не звъните. Какво е това проучване?

— Не питай. От Пети областен нищо ли няма? — Адам пое дълбоко дъх и се отпусна в стола си.

— Нещо за обяд? — попита тя.

— Само сандвич, ако обичаш. Можеш ли да работиш утре и в неделя?

— Разбира се.

— Ще имам нужда от теб през целия уикенд, за да стоиш до телефона и до факса. Съжалявам.

— Няма нищо. Ще отида за сандвич.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Адам позвъни в апартамента на Лий, но никой не му отговори. Позвъни в Обърн Хауз, но и там никой не знаеше нищо за нея. Обади се на Фелпс Бут, който бе на заседание. Позвъни на Кармен в Бъркли и й каза да си купи билет за неделния полет до Мемфис.

Погледна бележките с телефонните съобщения и реши, че нито едно не заслужава отговор.

 

 

В един часа Мона Старк говори пред представителите на пресата, които обикаляха около канцеларията на губернатора в Капитолия. Тя каза, че след задълбочено обсъждане губернаторът е решил да проведе заседание за помилване в понеделник в десет сутринта, когато губернаторът ще изслуша доводите и молбата и ще вземе справедливо решение. Това бе огромна отговорност, обясни тя, да отсъдиш живот или смърт. Но Дейвид Макалистър ще направи това, което е справедливо и правилно.