Джон Гришам
Камерата (48)

47

Наджънт почака да стане точно седем и трийсет, затвори вратата и откри заседанието. Отиде в предната част на стаята и огледа войниците си.

— Идвам от СТЗ — каза той мрачно. — Осъденият е буден и нормален, а не ломотещ малоумник, както го описват във вестника тази сутрин. — Той млъкна и се усмихна, очаквайки всички да реагират на шегата му. Тя обаче мина незабелязано.

— Всъщност той вече е закусил и настоява да излезе На едночасова разходка. Та тук поне нещата са нормални. Няма никакво съобщение от Федералния съд в Джаксън. Затова екзекуцията ще се състои, освен ако не дойде друго нареждане. Нали, мистър Ман?

Лукас седеше на срещуположната страна на масата, четеше вестник и се опитваше да не обръща внимание на полковника.

— Така е.

— Сега има два проблема. Първият е пресата. Наредих на сержант Морланд да се оправя с тия негодници. Ще ги накараме да се преместят в центъра за посетители точно до входа и ще се опитаме да ги задържим там. Ще ги заобиколим с охрана и нека се осмелят да шарят наоколо. В четири следобед ще проведа лотария, за да определим журналистите, които ще присъстват на екзекуцията. От вчера в списъка на желаещите са се записали повече от сто души. А могат да присъстват само петима. Вторият проблем е демонстрацията пред входа на затвора. Губернаторът се съгласи да изпрати трийсет войници за днес и утре. Скоро ще пристигнат. Трябва да се държим на разстояние от онези смахнатите, особено от бръснатите глави, тъй като са наистина откачени, но в същото време трябва да поддържаме реда. Вчера е имало две сбивания и можеше да стане по-лошо, ако не ги бяхме наблюдавали. Ако се проведе екзекуцията, може да имаме напрегнати моменти. Някакви въпроси?

Нямаше.

— Много добре. Днес очаквам от всички вас да действате професионално и да изпълните задълженията си с чувство на отговорност. Свободни сте. — Той отсечено отдаде чест и ги изгледа гордо, докато излизаха от стаята.

 

 

Сам възседна пейката, постави таблото за дама пред себе си и зачака търпеливо Дж. Б. Гулит да излезе на двора. Отпиваше от останалото студено кафе.

Гулит се появи на вратата и спря, за да му свалят белезниците. Разтри китките си, заслони очи от слънцето и погледна към приятеля си, който седеше сам на пейката. Приближи се и зае мястото си от другата страна на таблото.

Сам не го погледна.

— Има ли някакви добри новини, Сам? — попита нервно Гулит. — Кажи ми, че това няма да се случи.

— Хайде играй — каза Сам, вторачен в пуловете.

— Не може да се случи, Сам — повтори той умолително.

— Твой ред е да си първи. Играй.

Гулит бавно сведе поглед към таблото.

 

 

Преобладаващата теория сутринта бе, че колкото по-дълго мисли Слатъри, толкова по-голяма е вероятността за спиране на екзекуцията. Това обаче бе конвенционалната мъдрост на очакващите отмяна на присъдата. До девет часа сутринта нямаше никаква новина, до девет и трийсет също.

Адам чакаше в канцеларията на Хез Кери, която се бе превърнала в оперативен център през последните двайсет и четири часа. Гудман бе в града и контролираше безмилостната обсада на откритата телефонна линия на губернатора. Тази задача, изглежда, му харесваше. Джон Брайън Глас се бе паркирал пред кабинета на Слатъри.

Ако Слатъри откажеше да спре изпълнението на присъдата, щяха незабавно да обжалват в Пети областен съд. За всеки случай молбата бе изготвена в девет часа. Кери бе подготвил и петиция до Върховния съд на САЩ в случай, че получат отказ от Пети областен. Документацията чакаше. Всичко чакаше.

За да се разсейва, Адам позвъни на всички, за които можа да се сети. Потърси Кармен в Бъркли. Тя още не бе станала и му каза, че е добре. Позвъни в апартамента на Лий, но там, естествено, нямаше никой. Обади се в канцеларията на Фелпс и поговори със секретарката. Свърза се с Дарлийн, за да й каже, че няма представа кога ще се върне. Набра личния номер на Макалистър, но даваше заето. Може би Гудман бе блокирал и него.

Позвъни на Сам и поговориха за заседанието предишната вечер. Особено внимание отделиха на Ралф Грифин. Пакър също бе дал показания, каза Адам, и бе говорил истината. Наджънт, както можеше да се очаква, се бе държал гадно. Адам успокои Сам, че ще отиде към обяд. Сам го помоли да побърза.

До единайсет часа по адрес на Слатъри се изсипаха яростни ругатни и проклятия. Адам не можеше повече да чака. Позвъни на Гудман и му каза, че отива в Парчман. Беше се сбогувал с Хез Кери, като отново му бе благодарил.

После излезе извън Джаксън и пое на север, по шосе 49. Парчман бе на два часа път, ако караше с максимална скорост. Нагласи радиото на станция с повече новини, която обещаваше да предава последните събития през половин час. Заслуша се в безкрайна дискусия за хазарта в едно казино в Мисисипи. В новините в единайсет и трийсет не съобщиха нищо ново за екзекуцията на Кейхол.

Караше с осемдесет-деветдесет мили в час, без да се съобразява с пътните знаци. Профуча покрай малки градчета и селца. Не беше сигурен какво го привлича към Парчман толкова силно. Нямаше какво да прави, когато стигнеше там. Юридическите маневри бяха останали в Джаксън. Щеше да поседи със Сам и да брои часовете. Или може би щяха да отпразнуват чудесната новина от Федералния съд.

Той спря до крайпътен магазин до село Флора, за да зареди с бензин и да купи плодов сок. Точно се отдалечаваше от бензиностанцията, когато чу новината. В отегчения и безжизнен глас на водещия се чувстваше възбуда, когато предаде новината за делото Кейхол. Съдия Флин Слатъри от Окръжния съд току-що бе отхвърлил последната петиция на Кейхол, иска за признаване на невменяемост. Решението щеше да се обжалва в Пети областен съд след един час. Сам Кейхол направи още една гигантска крачка към газовата камера на Мисисипи, съобщи водещият с драматичен глас.

Вместо да натисне педала за газта, Адам намали скоростта и отпи от сока. Изключи радиото и отвори прозореца, за се раздвижи малко топлият въздух в колата. Проклинаше Слатъри в продължение на много мили, говореше си сам и измисляше всякакви обидни имена. Минаваше обяд. Което си е право, Слатъри можеше да вземе решение още преди пет часа. Ей богу, ако имаше кураж, можеше да го вземе още снощи. Вече можеха да са пред Пети областен. Не по-малко проклинаше и Брек Джеферсън.

Сам му бе казал още от самото начало, че Мисисипи иска екзекуция. Щатът изоставаше от Луизиана, Тексас и Флорида. Дори Алабама, Джорджия и Вирджиния извършваха екзекуции при завидни темпове. Нещо трябваше да се направи. Обжалванията бяха безкрайни. Престъпниците се разглезваха. Престъпността нарастваше. Време беше някой да бъде екзекутиран, за да се покаже на останалата част от страната, че този щат е безкомпромисен, когато става въпрос за законността и реда.

Адам най-сетне му повярва.

След малко спря да ругае. Изпи сока и изхвърли шишето през прозореца в канавката в пряко нарушение на законите на Мисисипи срещу замърсяването с отпадъци. Трудно можеше да изрази сегашното си мнение за щата и неговите закони.

Представяше си как Сам седи в килията и научава новината по телевизията. Жал му беше за стареца. Беше се провалил като адвокат. Клиентът му щеше да умре от ръцете на държавата, а той не можеше да направи нищо срещу това.

 

 

Новината наелектризира армията от журналисти и снимачни екипи, които се шляеха из малкия център за посетители, точно зад входа. Струпаха се около портативните телевизори, за да гледат предаването от Джаксън и Мемфис. Неколцина снимаха кадри от Парчман, докато безброй други репортери се щураха из района. Малкият им сектор бе ограден с въжета и се наблюдаваше зорко от войниците на Наджънт.

Врявата покрай шосето се усили значително, след като се чу новината. Клановците, вече стотина на брой, започнаха да скандират силно по посока на административната сграда. Бръснатите глави, нацистите и арийците подхвърляха сквернословия към всеки, който ги слушаше. Монахините и другите мълчаливи демонстранти седяха под чадъри и се опитваха да не обръщат внимание на свадливите си съседи.

Сам научи новината, докато държеше купата с листа от ряпа. Предпоследното му ядене. Той впери поглед в телевизора, наблюдавайки как кадрите се сменят от Джаксън към Парчман и обратно. Млад чернокож адвокат, когото не познаваше, говореше с един журналист и му обясняваше следващите ходове на защитата на Кейхол.

Приятелят му Бъстър Моук му беше казал, че толкова много адвокати работели по делото му в последните дни, че вече не знаел кои били на негова страна и кои желаели смъртта му. Сам обаче бе сигурен, че Адам държи всичко под контрол.

Довърши яденето и постави купата върху подноса до леглото. Отиде до решетките и се ухили презрително на надзирателя, който го наблюдаваше безизразно зад вратата.

В коридора бе тихо. Телевизорите във всички килии бяха включени, но със силно намален звук и обитателите им гледаха предаването с мрачен интерес. Не се чуваше никакъв глас, а това само по себе си бе изключително рядко явление.

Сам свали червения гащеризон за последен път, нави го на топка и го захвърли в ъгъла. Изрита гумените сандали под леглото, за да не ги види никога повече. Внимателно постави новите си дрехи на леглото, после бавно разкопча ризата с къс ръкав и я облече. Беше му точно по мярка. Напъха краката си в твърдите работни панталони, дръпна ципа и закопча копчето на кръста. Панталоните бяха с около пет сантиметра по-дълги. Затова той седна на леглото и ги нави в прегледни, равни маншети. Памучните чорапи бяха дебели и приятни за кожата. Обувките му бяха малко големи, но все пак ставаха. Коланът му беше малко широк и твърд, но това нямаше никакво значение.

Усещането, че е напълно облечен в истински дрехи, предизвика у него внезапни болезнени спомени за свободния свят. Такива панталони бе носил четирийсет години, преди да го вкарат в затвора. Купуваше си ги от стария магазин за облекло на площада в Клантън и винаги имаше четири-пет чифта в последното чекмедже на големия гардероб. Жена му не ги колосваше при гладене и след пет-шест изпирания те заприличваха на стара пижама. Носеше ги и за работа, и когато отиваше в града. Слагаше ги, когато с Еди ходеха за риба и когато седеше на верандата и люлееше малката Лий. Носеше ги в кафенето и на сборищата на клановците. Да, беше с тях дори при съдбоносното пътуване до Гринвил, при бомбения атентат в кантората на евреина.

Той седна на леглото и приглади острите ръбове под коленете си. От девет години и пет месеца не бе обличал такива панталони. Мислеше, че е съвсем подходящо да ги обуе за газовата камера.

Щяха да ги смъкнат от трупа му, да ги сложат в торба и да ги изгорят.

 

 

Адам се отби първо в кабинета на Лукас Ман. На входа Луиз му бе предала бележка от него, че трябва непременно да го види. Ман затвори вратата и го покани да седне. Адам отказа. Искаше да иде по-скоро при Сам.

— Пети областен съд е получил обжалването преди трийсет минути — каза Ман. — Мислех, че може би ще поискаш да ползваш телефона ми, за да позвъниш в Джаксън.

— Благодаря ти. Но ще позвъня от Отделението.

— Добре. Обаждам се в канцеларията на главния прокурор през половин час и ако науча нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря. — Адам започваше да нервничи.

— Сам иска ли последно ядене?

— Ще го попитам след минута.

— Добре. Позвъни ми или просто кажи на Пакър. Какво става със свидетелите?

— Сам не иска свидетели.

— Ами ти?

— И аз няма да присъствам. Той няма да позволи. Това отдавна го решихме.

— Добре. Не мога да се сетя за друго. Имам факс и телефон, а и тук обстановката е малко по-спокойна. Винаги можеш да използваш кабинета ми.

— Благодаря — каза Адам и излезе от стаята. Подкара бавно към Отделението и спря за последен път на непавирания паркинг до оградата. Тръгна бавно към кулата на охраната и постави ключовете си в кофата.

Само преди четири седмици бе застанал тук за първи път, бе наблюдавал спускането на червената кофа и си бе помислил колко първобитна, но ефективна е тази система. Само преди четири седмици! А сякаш беше преди години.

Почака на двойната врата и срещна Тайни на стълбите. Сам бе вече в предната канцелария, седнал на ръба на бюрото, и гледаше с възхищение обувките си.

— Виж ми новите дрехи — каза той гордо, когато Адам влезе.

Адам се приближи и го огледа от глава до пети. Сам сияеше. Лицето му бе гладко обръснато.

— Издокарал си се, дума да няма.

— Истински франт, нали?

— Вярно, че изглеждаш много добре, Сам. Дони ли ти донесе всичко това?

— Да. Купил ги в един евтин магазин. Бях тръгнал да си поръчвам някакви модни дрехи от Ню Йорк, но реших, че няма смисъл. Не си струва само заради една екзекуция. Казах ти, че няма да им позволя да ме убият в техните червени затворнически дрешки. Свалих ги преди малко и никога няма да ги облека отново. Трябва да ти призная, Адам, че това е приятно чувство.

— Научи ли най-новото?

— Естествено. Непрекъснато го съобщават по новините. Съжалявам за заседанието.

— Сега молбата е в Пети областен и имам добро предчувствие. Мисля, че имаме шансове там.

Сам се усмихна и отвърна поглед, сякаш малкото момче бе сервирало на дядо си поредната безобидна лъжа.

— По телевизията на обяд показаха чернокож адвокат и рекоха, че работи за мен. Какво значи това, по дяволите?

— Сигурно е бил Хез Кери. — Адам постави куфарче то си върху бюрото и седна.

— И на него ли плащам?

— Да, Сам, плащаш и на него същата сума, каквато и на мен.

— Просто се чудех. А онзи откачен доктор, Суин ли му беше името? Сигурно ми е свил номер.

— Много тъжно беше, Сам. Когато свърши с показанията си, цялата съдебна зала ясно можеше си представи как се въртиш из килията, скърцаш със зъби и пикаеш по пода.

— Е, скоро ще се избавя от нещастната си участ — каза Сам твърдо, почти предизвикателно. В гласа му нямаше и следа от страх. — Виж какво, трябва да те помоля за една малка услуга. — Той се пресегна за още един плик.

— Какво е този път?

Сам му го подаде.

— Искам да го занесеш до шосето пред входа, да разбереш кой е водачът на онази банда клановци и да му го прочетеш. Постарай се да те уловят камерите, защото искам хората да чуят съдържанието му.

Адам го гледаше подозрително.

— Какво пише вътре?

— Кратко и конкретно е. Моля ги да си идат вкъщи. Да ме оставят, за да мога да умра на спокойствие. Не съм чувал и името на някои от тия групи, а те извличат максимална полза от смъртта ми.

— Не можеш да ги накараш да си идат, нали знаеш.

— Знам. И не очаквам да го направят. Но по телевизията изкарват, че те едва ли не са ми приятели. Не познавам нито един от тях.

— Не мисля, че точно сега това е добра идея — каза Адам, разсъждавайки на глас.

— Защо не?

— Защото, докато ние с теб си говорим, Пети областен съд разглежда твърдението ни, че си мекотело, неспособно да изрази такива мисли.

Изведнъж Сам се ядоса.

— Вие, адвокатите — каза той презрително, — никога ли не се отказвате? Свършено е, Адам, престани да играеш игри.

— Не е свършено.

— За мен всичко свърши. А сега вземи проклетото писмо и направи каквото ти казвам.

— Точно сега ли? — попита Адам, поглеждайки часовника си. Беше един и трийсет.

— Да! Веднага. Ще те чакам тук.

 

 

Адам спря на входа и обясни на Луиз какво се готви да прави. Беше нервен. Тя погледна злобно към белия плик в ръката му и повика двама униформени надзиратели. Изведоха го през вратата към района за демонстрации. Няколко репортери, които отразяваха протестите, познаха Адам и се завтекоха към него. Той забърза покрай предната ограда, без да отговаря на въпросите им. Бе уплашен, но решен да изпълни обещаното, въпреки че новите му телохранители никак не му вдъхваха увереност.

Запъти се направо към сенника на сини и бели райета, където бе щабът на Клана. Когато се приближи, групата в бели роби вече го очакваше. Вестникарите наобиколиха Адам, охраната и клановците.

— Кой е водачът тук? — попита задъхано Адам.

— Кой се интересува? — пристъпи напред плещест млад мъж с черна брада и загорели страни. Адам видя, че от веждите му се стичат капки пот.

— Нося изявление от Сам Кейхол — каза високо Адам и обръчът около него се стесни още повече. Защракаха камери. Репортерите протегнаха във въздуха микрофони и касетофони.

— Тихо — изкрещя някой.

— Дръпнете се назад — извика един от надзирателите.

Група възбудени клановци, облечени в еднакви роби, но повечето без качулки, се струпаха около Адам. Не разпозна в тях нито един от онези, с които се бе скарал в неделя. Тези момчета не изглеждаха приятелски настроени към него.

Врявата покрай тревната ивица утихна. Тълпата се приближи, за да чуе адвоката на Сам.

Адам извади бележката от плика и я хвана с две ръце.

— Казвам се Адам Хол и съм адвокат на Сам Кейхол. Това е изявление на Сам — повтори той. — Носи днешна дата и е адресирано до всички членове на Ку Клукс Клан и до другите групи, които днес демонстрират тук заради него. Чета: „Моля ви, идете си. Вашето присъствие тук не ми носи никакво успокоение. Използвате екзекуцията ми за ваши собствени интереси. Не познавам нито един от вас, но и не желая да се запознавам. Моля ви веднага да си идете. Предпочитам да умра без вашите представления тук.“

Адам погледна суровите и разгорещени лица на клановците, от които се стичаше пот.

— Последният абзац е следният: „Вече не членувам в Ку Клукс Клан. Отказвам се от тази организация и от всички нейни принципи. Ако никога не бях чувал за Ку Клукс Клан, днес щях да бъда свободен човек.“ Подписано е „Сам Кейхол“. — Адам го сгъна и го протегна към клановците, които стояха безмълвни и смаяни.

Оня с черната брада и загорелите страни се хвърли към Адам, опитвайки се да грабне писмото.

— Дай ми го! — изкрещя той, но Адам отдръпна ръката си. Пазачът отдясно на Адам бързо излезе напред и прегради пътя на мъжа, който започна да го бута. Пазачът го блъсна назад и за няколко ужасни мига телохранителите на Адам се сборичкаха с няколко клановци. Наблизо имаше и други надзиратели и те бързо се озоваха в центъра на бурята. Редът бе възстановен бързо. Тълпата се отдръпна назад.

Адам се ухили на клановците.

— Отивайте си! — извика им той. — Чухте какво иска Сам! Той се срамува от вас!

— Върви по дяволите! — изкрещя в отговор водачът им.

Двамата от охраната сграбчиха Адам и го поведоха, преди да е предизвикал отново тълпата. Забързаха към входа като по пътя отблъскваха журналистите и операторите. Буквално изтичаха през входа, покрай още един ред надзиратели и тълпа репортери, и накрая стигнаха до колата на Адам.

— Не се връщайте повече тук, чухте ли? — помоли го единият от телохранителите.

 

 

Знаеше се, че от канцеларията на Макалистър изтича много информация. Рано следобед във вторник най-голямата клюка в Джаксън бе, че губернаторът сериозно обмисля възможността да помилва Сам Кейхол. Клюката се разпространи бързо от Капитолия до репортерите навън, където бе подета от други репортери и зяпачи и повторена, вече не като клюка, а като основателен слух След час от изтичането на информацията слухът бе достигнал равнището на почти реален факт.

Мона Старк се срещна в ротондата с представителите на пресата и обеща изявление от губернатора в по-късните часове. Съдилищата не са приключили с делото обясни тя. Да, губернаторът е подложен на огромен натиск.