Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

42

Въпреки че като млад бе носил бяла роба и остро върха качулка, сега Дони Кейхол стоеше на разстояние от клановците, които кръстосваха по затревената ивица близо до входа на Парчман. Охраната бе подсилена, войници наблюдаваха демонстрантите. Близо до навеса, под който се бяха събрали клановците, имаше и малка група скинхеди в кафяви ризи. Те държаха плакати, с които настояваха за освобождаването на Сам Кейхол.

Дони погледа спектакъла, сетне последва указанията на охраната и паркира до шосето. Провериха името му в караулката и няколко минути по-късно дойде да го вземе затворническото микробусче. Брат му се намираше в Парчман от девет години и Дони се стараеше да го посещава поне веднъж в годината. Последното посещение обаче, за негов срам, бе преди две години. Дони Кейхол бе на шейсет и една, най-малкият от четиримата братя Кейхол. Всички те бяха последвали баща си и се бяха присъединили към Клана в юношеска възраст. Решението бе взето лесно, без много мислене, тъй като цялото семейство го желаеше. По-късно той постъпи в армията, участва във войната в Корея и пътува из целия свят. Междувременно изгуби интерес към робите, качулките, горящите кръстове. Напусна Мисисипи през шейсет и първа и започна работа в една мебелна компания в Северна Каролина. Сега живееше в Дъръм.

От девет години насам всеки месец той изпращаше на Сам кашонче с цигари и малко пари. Беше му писал няколко пъти, но той, както и Сам, не обичаше да пише писма. В Дъръм малцина знаеха, че има брат, осъден на смърт.

След като го претърсиха, го въведоха в предната канцелария. Доведоха Сам няколко минути по-късно и ги оставиха сами. Дони го прегръща дълго и когато го пусна, очите и на двамата бяха насълзени. Бяха почти с еднакъв ръст и телосложение, но Сам изглеждаше двайсет години по-стар. Той седна на ръба на бюрото, а Дони си взе един стол.

И двамата запалиха цигара и се загледаха пред себе си.

— Има ли някакви добри новини? — попита най-сетне Дони, сигурен в отговора.

— Не. Никакви. Съдилищата отхвърлят всички молби. Ще го направят, Дони. Ще ме затрият. Ще ме вкарат в газовата камера и ще ме убият като животно.

Главата на Дони клюмна към гърдите му.

— Съжалявам, Сам.

— И аз съжалявам, но, ей богу, ще бъда доволен, като се свърши.

— Не говори така.

— Истина е. Уморих се да живея в кафез. Стар съм и вече ми е време.

— Но ти не заслужаваш да те убият, Сам.

— Това е най-тежкото, знаеш ли. Няма значение, че ще умра, всички ще умрем рано или късно. Но не мога да понеса мисълта, че тези тъпаци ще ме победят. Ще спечелят. И наградата им ще бъде да ме вържат и да наблюдават как се задушавам. Гади ми се.

— Не може ли адвокатът ти да направи нещо?

— Опитва всичко, но изглежда безнадеждно. Искам да се запознаеш с него.

— Видях снимката му във вестника. Не прилича на нашия род.

— Извадил е късмет. Прилича повече на майка си.

— Сече ли му акълът?

Сам се помъчи да се усмихне.

— Да бе, страхотен е. И наистина се тормози за цялата тая история.

— Ще идва ли днес?

— Сигурно. Не ми се е обаждал. Отседнал е при Лий в Мемфис — каза Сам с нотка на гордост в гласа. Той беше причината дъщеря му и внукът му да се сближат и да заживеят заедно.

— Говорих с Албърт тази сутрин — рече Дони. — Казва, че е много болен и не може да дойде.

— Добре. Не искам да идва. Не желая нито децата, нито внуците му да идват.

— Иска да те зачете, но не е в състояние.

— Кажи му да го направи на погребението.

— Стига, Сам.

— Виж какво, никой няма да плаче за мен, като умра, затова не желая престорено съжаление преди това. Сега искам нещо от теб, Дони. Ще струва малко пари.

— Разбира се. Каквото поискаш.

Сам дръпна червения си гащеризон.

— Виждаш ли тия проклети дрипи? Наричат се „черите“ и ги нося всеки божи ден от десет години насам. Щатът Мисисипи очаква и в камерата да вляза с тях. Но знаеш ли, имам право да нося каквото си поискам. За мен ще е много важно да умра облечен в някакви хубави дрехи.

Нещо стисна Дони за гърлото. Опита се да говори, но не можа да произнесе нито дума. Очите му се насълзиха а устните му се разтрепериха. Той кимна и успя да каже:

— Дадено, Сам.

— Нали ги знаеш ония работни панталони, дето им викат „дики“. Носих ги сума ти години. От плата за военни униформи.

Дони продължаваше да кима.

— Един чифт от тях ще ми свърши работа, с някаква бяла риза, с копчета отпред. Риза и панталони малък размер. Чифт бели чорапи и някакви евтини обувки. По дяволите, ще ги обуя само веднъж, нали? Иди в някой евтин универсален магазин, където ще купиш всичко за по-малко от трийсет долара. Имаш ли нещо против?

Дони изтри очи и опита да се усмихне.

— Не, Сам.

— Ще се издокарам като истинско конте, нали?

— Къде ще те погребат?

— В Клантън, до Ана. Сигурен съм, че ще наруша покоя й. Адам има грижата за това.

— Какво друго да направя за теб?

— Нищо. Ако можеш, само ми осигури един кат дрехи.

— Ще го направя още днес.

— Ти си единственият човек на света, който е мислил за мен през всичките тия години, знаеш ли това? Леля Барб ми писа в продължение на години, преди да умре, но писмата й винаги бяха сухи и безчувствени. Мисля, че го правеше, за да се похвали пред съседите си.

— Коя, по дяволите, беше леля Барб?

— Майката на Хубърт Кейн. Дори не съм сигурен, че ни е роднина. Почти не я познавах, преди да попадна тук. После тя започна тая ужасна кореспонденция. Тормозеше я мисълта, че някой от роднините й е изпратен в Парчман.

— Нека почива в мир.

Сам се изкиска, спомняйки си една случка от детството. Разказа я с голям ентусиазъм и миг след това двамата братя се смееха на глас. Дони се сети за друга история и така мина един час.

Когато Адам пристигна в късния съботен следобед, Дони отдавна си беше отишъл. Заведоха го до предната канцелария и той разпростря някакви листове хартия по бюрото. Доведоха Сам без белезници и затвориха вратата.

Той носеше още пликове и Адам веднага ги забеляза.

— Оте поръчки ли имаш? — попита той подозрително.

— Да, но те могат да почакат, докато всичко свърши.

— За кого са?

— Едното е за семейство Пиндър, на които поставих бомба във Виксбърг. Още едно до еврейската синагога, която взривих в Джаксън. Трето за еврейски предприемач също от Джаксън. Може да има и други. Не е спешно, знам, че точно сега си много зает. Но след като умра, ще ти бъда много благодарен, ако ги изпратиш.

— Какво пише в писмата?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Може би, че съжаляваш.

— Браво. Извинявам се за делата си, разкайвам се за греховете си и ги моля за прошка.

— Защо го правиш?

Сам спря и се облегна на кантонерката.

— Защото седя в малка клетка по цял ден. Защото имам пишеща машина и много хартия. Отегчен съм до смърт, разбираш ли, затова може би искам да пиша. Защото имам съвест, не голяма, но все пак някаква, и колкото повече се доближавам до смъртта, толкова по-виновен се чувствам. За онова, което съм сторил.

— Съжалявам. Ще ги предам. — Адам огради нещо с кръгче в списъка си. — Остават ни още две жалби. Пети областен заседава по иска за неефективна защита. Досега очаквах някакво решение, но няма нищо от два дни. Окръжният съд обсъжда иска за невменяемост.

— Всичко е безнадеждно, Адам.

— Може би, но няма да се откажа. Ще подам още десетина петиции, ако трябва.

— Повече няма да подпиша нищо. Не можеш да ги подадеш без подписа ми.

— Мога. Съществуват начини за това.

— Тогава се отказвам от защитата ти.

— Не можеш да го направиш, Сам. Аз съм твой внук.

— Сключихме договор, в който се казва, че мога да се откажа от теб, когато пожелая. В писмена форма.

— Документът е твърде несъвършен. Съставен е от свестен адвокат, наистина, но независимо от това е твърде несъвършен.

Сам пухтеше и пушеше. Започна отново да мери стаята. Мина шест пъти пред Адам, негов адвокат сега, утре и през остатъка от живота му. Знаеше, че не може да го изхвърли.

— За понеделник е насрочено заседание за помилване — каза Адам, поглеждайки в бележника си. Очакваше избухване. Но Сам го прие спокойно и продължи да крачи, без да спира.

— Каква е целта на това заседание? — попита той.

— Да молим за снизхождение.

— Да молим кого?

— Губернатора.

— И ти смяташ, че губернаторът ще реши да ме помилва?

— Какво ще загубим?

— Отговори на въпроса ми, умнико. При цялото ти образование, опит и юридическа гениалност, сериозно ли очакваш, че губернаторът ще реши да прояви снизхождение към мен?

— Може би.

— Може би, вятър. Ти си глупак.

— Благодаря ти, Сам.

— Няма защо. — Той спря точно пред Адам и насочи кривия си пръст към него. — Казах ти от самото начало, че аз като твой клиент, с когото все пак трябва да се съобразяваш, не искам да имам нищо общо с Дейвид Макалистър. Няма да моля тоя глупак за снизхождение. Няма да го моля за помилване. Не ща да имам нищо общо с него. Това е желанието ми и ти дадох ясно да го разбереш, млади човече, още първия ден. А ти пренебрегна желанието ми и си правиш каквото ти скимне. Ти си мой адвокат и нищо повече. Аз, от друга страна, съм твоят клиент и не знам какво са те учили в префърцунения ти юридически факултет, но аз вземам решенията.

Сам отиде до един празен стол и взе още един плик. Подаде го на Адам и каза:

— Това писмо е за губернатора, с което го моля да отмени заседанието за помилване в понеделник. Ако от кажеш, ще направя копия от писмото и ще го дам за публикуване във вестниците. Ще поставя в неловко положение теб, Гарнър Гудман и губернатора. Разбираш ли.

— Съвсем ясно.

Сам върна плика на стола и запали нова цигара. Адам загради още едно кръгче в списъка си.

— Кармен ще дойде в понеделник. За Лий не съм сигурен.

Сам се приближи до един стол и седна. Не поглеждате към Адам.

— Още ли е на лечение?

— Да, но не знам кога ще излезе оттам. Искаш ли да те посети?

— Нека да си помисля.

— Мисли по-бързо, чуваш ли.

— Странно, наистина е странно. Брат ми Дони беше тук днес по-рано. Знаеш ли, той е най-малкият ми брат. Иска да се запознае с теб.

— Бил ли е в Клана?

— Що за въпрос?

— Въпрос, който изисква прост отговор — да или не.

— Да. Беше.

— Тогава не искам да се запознавам с него.

— Не е лош човек.

— Вярвам ти.

— Той ми е брат, Адам. Искам да се запознаеш с брат ми.

— Нямам никакво желание да се запознавам с други от семейство Кейхол, Сам, особено ако са носили роби и качулки.

— Така значи. А преди три седмици искаше да узнаеш всичко за семейството. И все не ти стигаше.

— Предавам се, чуваш ли? Научих достатъчно.

— О, има още много.

— Достатъчно, моля те. Спести ми го.

Сам изсумтя и се усмихна мрачно на себе си. Адам погледна бележника си и каза:

— Ще ти бъде приятно да научиш, че към клановците вън се присъединиха нацисти, арийци, скинхедс и други подобни групи. Подредили са се покрай шосето и размахват плакати към минаващите коли. Плакатите, разбира се, искат свобода за Сам Кейхол, техния герой. Истински цирк.

— Видях ги по телевизията.

— Те маршируват и в Джаксън, около щатския Капитолий.

— Аз ли съм виновен за това?

— Не. Това е твоята екзекуция. Сега си символ. И скоро ще се превърнеш в мъченик.

— Какво трябва да направя?

— Нищо. Просто давай нататък, умри и всички те ще бъдат щастливи.

— Знаеш ли, че днес си истински гадняр?

— Извинявай, Сам. От напрежението е.

— Откажи се. Аз вече го направих и те съветвам и ти да го сториш.

— Я стига. Накарах ония негодници да се размърдат Сам. Още не съм започнал битката.

— Да, подал си три петиции и общо седем съдилища са ти отказали. Седем на нула. Не ми се ще да гледам какво ще се случи, когато действително загубиш. — Сам каза това със зла усмивка и шегата му попадна в целта.

Адам се засмя и двамата се поотпуснаха.

— Имам страхотната идея да заведа дело, след като те няма — каза той с престорено вълнение.

— След като ме няма ли?

— Да. Ще ги съдим за неправомерна смърт. Ще споменем Макалистър, Наджънт, Роксбър, щата Мисисипи. Ще съдим всички.

— Никога не са го правили досега — каза Сам, поглаждайки брадата си, сякаш се бе замислил дълбоко.

— Да, знам. Сам го измислих. Може да не спечелим нищо, но представи си как ще се забавлявам да тормозя тия негодници през следващите пет години.

— Имаш разрешението ми да заведеш дело. Осъди ги!

Усмивките бавно изчезнаха. Шегите също. Адам откри още нещо в списъка си.

— И още няколко думи. Лукас Ман ме помоли да те питам за свидетелите. Имаш право двама души да присъстват в стаята за очевидци, ако се стигне дотам.

— Дони не иска. На теб няма да позволя. А не мога да си представя кой друг ще иска да гледа. Дай тази възможност на пресата. Знам, че тия лешояди вече кръжат наоколо.

— Добре. Като заговори за тях, получих вече трийсет молби за интервюта. Буквално от всички големи вестници и списания.

— Не.

— Добре. Помниш ли онзи писател, за когото говорихме последния път, Уендал Шърман? Онзи, който иска да запише твоята история на касетофон и…

— Да, помня. За петдесет хиляди долара.

— Сега вече са сто хиляди. Издателят му ще събере парите. Иска всичко на запис, иска да наблюдава екзекуцията, да проучи подробно всичко и после да напише голяма книга за теб.

— Не.

— Добре.

— Не искам да прекарам следващите три дни в разказване на живота си. Не искам някой непознат да си пъха носа в окръг Форд. А точно в този момент от живота ми не са ми нужни сто хиляди долара.

— Нямам нищо против. Ти спомена за дрехите, които искаш да облечеш…

— Дони ще се погрижи за това.

— Добре. Да вървим нататък. Ако не отложат екзекуцията, имаш право с теб да бъдат двама души, докато те закарат в камерата. Затворът има формуляр, в който трябва да посочиш имената на тези хора.

— Това винаги са адвокатът и свещеникът, нали?

— Така е.

— Значи трябва да си ти и Ралф Грифин.

Адам попълни имената във формуляра.

— Кой е Ралф Грифин?

— Новият свещеник. Противник е на смъртното наказание, представяш ли си? Предшественикът му смяташе, че всички трябва да умрем в името на Христос, разбира се.

Адам подаде формуляра на Сам.

— Подпиши тук.

Сам надраска името си и му го върна.

— Имаш право на последна визита от жена.

Сам се разсмя на глас.

— Я стига, синко. Аз съм твърде стар.

— Има го в списъка, какво да правя. Лукас Ман ми прошепна онзи ден, че трябва да ти го кажа.

— Добре, каза ми го.

— Нося още един формуляр за личните ти вещи. Кой ще ги получи?

— За нещата ми ли става дума?

— Ами да.

— Страшно болезнено е, Адам. Защо го правим точно сега?

— Аз съм адвокат, Сам. Плащат ни, за да изпълним всички подробности. Това е просто канцеларска работа.

— Искаш ли нещата ми?

Адам помисли за миг. Не искаше да нарани чувствата на Сам, но в същото време не можеше да си представи какво ще прави с няколкото стари дрипи, вехти книги портативния телевизор и гумените сандали за баня.

— Естествено — каза той.

— Тогава те са твои. Вземи ги и ги изгори.

— Подпиши тук — каза Адам и бутна формуляра под носа му. Сам подписа, после скочи на крака и отново започна да крачи из стаята.

— Наистина искам да се запознаеш с Дони.

— Добре. Както кажеш — съгласи се Адам и напъха бележника и формулярите в куфарчето си. Досадните подробности бяха изчерпани. Куфарчето му се стори много по-тежко.

— Ще дойда утре сутрин — каза той на Сам.

— Да ми донесеш малко добри новини, чу ли?

 

 

Полковник Наджънт крачеше наперено покрай шосето. Десетина надзиратели вървяха след него. Той погледна сърдито клановците, общо двайсет и шест, и се намръщи на нацистите в кафяви ризи, общо десет души. Спря и се загледа в групата скинхедс до нацистите. Премина важно покрай ивицата трева, определена за протестиращите, спря за миг да поговори с две монахини католички, които седяха под огромен чадър, колкото се може по-далеч от другите демонстранти. Температурата бе почти трийсет и осем градуса и те пиеха вода с лед. На коленете си държаха плакати, обърнати към шосето.

Монахините го попитаха кой е и какво иска. Той им обясни, че е изпълняващ длъжността директор на затвора и просто желае да се убеди, че демонстрацията е порядъчна.

Помолиха го да си върви.