Джон Гришам
Камерата (39)

38

Гарнър Гудман не се върна в Чикаго в сряда сутринта, а се качи на самолета за Джаксън, Мисисипи. Полетът продължи трийсет минути, които едва стигнаха за чаша кафе и студена кифла. Той взе кола под наем на летището и пое право към щатския Капитолий. В момента законодателите не заседаваха и имаше много места за паркиране. Подобно на много съдилища, построени отново след Гражданската война, сградата бе обърната предизвикателно на юг. Той спря да се полюбува на паметника на жените южнячки, но прекара повече време да разглежда великолепните японски магнолии около постамента.

Преди четири години, в дните и часовете преди екзекуцията на Мейнард Тоул, Гудман също бе дошъл дотук. Тогава имаше друг губернатор, друг клиент и друго престъпление. Тоул бе убил няколко души за два дни и бе твърде трудно да се предизвика съчувствие към него. Надяваше се, че със Сам Кейхол ще бъде различно. Старецът вероятно и без това щеше да умре до пет години. За много от жителите на Мисисипи неговото престъпление бе едва ли не история от миналото. И така нататък.

Гудман бе репетирал цяла сутрин. Влезе в сградата и отново се възхити на красотата й. Беше умалено копие на Капитолия във Вашингтон, без да се жалят средства. Бе построен от затворници през деветстотин и десета, а Щатът бе използвал постъпленията от едно успешно дело срещу железниците.

Влезе в кабинета на губернатора на втория етаж и подаде визитната си картичка на една прелестна служителка. Губернаторът не е идвал тази сутрин, каза тя, а той има ли определена среща? Не, обясни любезно Удман, но е много важно. Възможно ли е да се срещне с мистър Анди Ларамор, главния съветник на губернатора?

Той почака, докато тя набра няколко телефонни номера, и след половин час се появи мистър Ларамор. Двамата се ръкуваха и тръгнаха през тесен коридор, който се виеше през лабиринт от малки канцеларии. Кабинетът на съветника бе разхвърлян и безреден като него самия. Ларамор бе нисък, прегърбен, почти без врат. Дългата му брадичка опираше в гърдите, а когато говореше, очите, носът и устата му почти се сливаха. Гледката бе ужасна. Гудман не можеше да определи дали е на трийсет или на петдесет години. Сигурно беше гений.

— Губернаторът ще говори пред събрание на застрахователни агенти тази сутрин — каза Ларамор, държейки в ръка програмата, сякаш бе някаква скъпоценност. — А после ще посети държавно училище в центъра на града.

— Ще почакам — каза Гудман. — Много е важно и нямам нищо против да се повъртя наоколо.

Ларамор остави настрана листа хартия и скръсти ръце върху масата.

— Какво стана с онзи млад човек, внука на Сам?

— О, той е все още главният защитник. Аз завеждам делата pro bono в „Кравиц и Бейн“ и съм тук, за да му помагам.

— Следим всичко отблизо — заяви Ларамор. Лицето му се сбръчкваше ужасно по средата и се отпускаше в края на всяко изречение. — Изглежда, че ще стигне до края.

— Така става с всички подобни дела — каза Гудман.

— Губернаторът сериозно ли възприема идеята за помилване?

— Сигурен съм, че ще помисли по това. Но самият акт на помилване е съвсем различен въпрос. Знам, че сте наясно със статута на губернатора. Той може да отмени смъртната присъда и веднага да пусне условно затворника. Може да я замени с доживотен затвор, а дори и с нещо по-леко.

Гудман кимна и опипа папийонката си.

— Възможно ли е да се срещна с него?

— Трябва да се върне тук в единайсет. Ще го питам. Вероятно ще обядва в кабинета си, затова може да има малко време около един. Можете ли да бъдете тук тогава?

— Да. Но трябва да го запазим в тайна. Клиентът ни е твърдо против тази среща.

— А противопоставя ли се и на идеята за помилване?

— Остават ни още седем дни, мистър Ларамор. Ние не се противопоставяме на нищо.

Ларамор сбърчи нос, оголи горните си зъби и отново взе програмата.

— Елате тук в един. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. — Поговориха още пет минути, а после зазвъня телефонът.

Гудман се извини и побърза да излезе навън. Отново се спря при японските магнолии и свали сакото си. Беше девет и трийсет, а ризата под мишниците му бе мокра и залепнала на гърба.

Той се запъти на юг към Капитол Стрийт, главната улица в Джаксън. Сред сградите и движението в центъра, на града, върху спретната морава, обърната към Капитолия, бе кацнала величествената резиденция на губернатора — голяма старинна къща, заобиколена от порти и огради. Няколко противници на смъртното наказание се бяха събрали на тротоара в нощта на екзекуцията на Тоул и призоваваха губернатора с виковете си. Очевидно той не ги беше чул. Гудман спря на тротоара и си спомни за оная последна вечер. Заедно с Питър Вайзенберг бяха влезли бързо през една порта вляво от главния вход с последната молба, часове преди да вкарат Тоул в газовата камера. По това време губернаторът вечеряше с важни личности и се подразни, че го прекъсват. Отхвърли последната им молба за помилване и според най-изисканата южняшка традиция ги покани да останат на вечеря.

Те отказаха учтиво. Гудман обясни на негова светлост, че трябва да бързат обратно за Парчман, за да бъдат с клиента си, докато умре. Внимавайте, каза им тогава губернаторът и се върна при сътрапезниците си. Гудман се питаше колко хора ще протестират на това място след няколко дни, ще скандират, ще се молят и ще палят свещи, ще размахват плакати и ще крещят на Макалистър да пощади Сам. Може би нямаше да бъдат много.

В централния административен район на Джаксън рядко имаше недостиг от място за нови фирми. Затова Удман намери лесно това, което търсеше. Един надпис насочи вниманието му към свободната площ на третия етаж на една грозна постройка. Той попита на гишето на партера и след един час собственикът на сградата дойде и му показа свободния двустаен апартамент с износен килим и дупки в мазилката по стените. Гудман се приближи към единствения прозорец и погледна към фасадата на Капитолия през три преки.

— Отлично — каза той.

— Триста долара на месец плюс сметката за тока. Тоалетната е надолу по коридора. Шест месеца пред плата.

— Трябва ми само за два месеца — каза Гудман, бръкна в джоба си и извади прилежно сгънати банкноти.

Собственикът погледна към парите и попита:

— С какъв бизнес се занимавате?

— С пазарни проучвания.

— Откъде сте?

— От Детройт. Смятаме да разкрием клон в този щат и се нуждаем от това място като начало. Но само за два месеца. В брой. Никакви чекове. Ще се изнесем, преди да усетите. Безшумно.

Собственикът взе парите и даде на Гудман два ключа, един от канцеларията, а другият от входа. Ръкуваха се и сделката бе сключена.

Гудман се върна при колата. По пътя се подсмихваше при мисълта за плана, който преследваше. Това бе идея на Адам, още един от отчаяните опити за спасяването на Сам. В него нямаше нищо незаконно. Разходите щяха да бъдат незначителни, а и кой го бе грижа за няколко долара на този етап? В края на краищата той бе мистър Pro Bono във фирмата, източник на голяма гордост и образец на честност сред колегите си. Никой, дори и Даниъл Роузен, нямаше да оспори разходите за малък наем и няколко телефонни разговора.

 

 

След като бе работил три седмици като адвокат на осъден на смърт, Адам започваше да мечтае за яснотата, която цареше в кантората му в Чикаго, ако все още имаше такава. Преди десет часа сутринта в сряда бе подготвил иска за отменяне на присъдата и го бе подал във Върховния съд на Мисисипи. Бе разговарял четири пъти с различни съдебни чиновници и с административния директор на съда. Два пъти говори с Ричард Оландър във Вашингтон по повод иска срещу газовата камера и един път със секретаря по смъртните присъди в Пети областен съд в Ню Орлиънс за иска срещу неефективна зашита.

Искът за признаване на невменяемост у Сам сега бе в Джаксън, изпратен по факс, а оригиналът щеше да пристигне по-късно. Адам бе принуден да помоли учтиво административния директор на съда да ускори нещата. Побързайте и го отхвърлете, каза той, но с други думи. Ако щеше да има отлагане на екзекуцията, то по всяка вероятност щеше да се присъди от федерален съдия.

Всеки нов иск носеше със себе си слаб лъч надежда и както Адам вече бе разбрал, потенциалната възможност за нова загуба. Преди вземането на окончателно решение искът трябваше да премине четири препятствия: Върховния съд на Мисисипи, Федералния окръжен съд, Пети областен съд и Върховния съд на САЩ. Затова шансовете не предричаха успех, особено на тази фаза на обжалванията. Основните молби бяха подадени от Уолъс Тайнър и Гарнър Гудман преди много години. За Адам бяха останали трохите.

Секретарят на Пети областен се съмняваше дали съдът ще се събере още веднъж, за да го изслуша, особено след като бе ясно, че Адам ще подава нови искове всеки ден. Тричленната съдийска комисия вероятно щеше да обсъжда само писмените изявления. Щяха да му се обадят по време на заседанието, ако искаха да го чуят.

Ричард Оландър позвъни отново, за да му съобщи, че Върховният съд е получил петицията за преразглеждане на присъдата и че тя вече е възложена за обсъждане. Не, той не смята, че съдът ще иска да го изслуша. Не кг на такъв късен етап. Той съобщи на Адам, че е получил по факса копие от новия иск за невменяемост и че ще го препрати към местните съдилища.

Интересен ход, каза той. Отново попита какви други молби обмисля Адам, но не получи отговор.

Секретарят на съдията Слатъри, вечно намръщеният Брек Джеферсън, позвъни на Адам, за да му съобщи, че негова светлост е получил по факса новия иск, подаден до Върховния съд на Мисисипи, и, честно казано, не го смята за нещо особено, но въпреки това ще му отдели нужното внимание, щом пристигне в техния съд.

Адам получи малко удовлетворение от факта, че е успял да раздвижи едновременно четири различни съдебни институции.

В единайсет часа Морис Хенри, известният с печална слава д-р Смърт от канцеларията на главния прокурор позвъни, за да съобщи на Адам, че са получили последните молби — сламки, както той обичаше да ги нарича, а мистър Роксбър бе наредил на десетина адвокати да свършат канцеларската работа. Хенри бе учтив по телефона, но смисълът на обаждането му бе ясен: ние имаме много адвокати, Адам, докато ти си сам.

Изписаната хартия растеше с всяка изминала минута и малката заседателна маса бе покрита с прегледни купчини. Дарлийн непрекъснато влизаше и излизаше — правеше копия, предаваше телефонни съобщения, носеше кафе, проверяваше изявленията и петициите за правописни грешки. Тя имаше опит във финансовото деловодство и затова подробната и дебела документация не я плашеше. Признавала бе неколкократно, че това е вълнуваща промяна в сравнение с нормалното й скучно ежедневие.

— Има ли нещо по-вълнуващо от наближаваща екзекуция? — питаше Адам.

Дори самият Бейкър Кули успя да се откъсне от последната актуализация на банковите разпоредби и надникна за миг.

Фелпс позвъни около единайсет, за да попита дали Адам иска да се срещнат за обяд. Отклони поканата, като се извини с краткото време, което остава до екзекуцията, и със съдийската мудност. Нито един от двамата не бе чувал нищо за Лий. Фелпс каза, че тя и преди е изчезвала, но никога за повече от два дни. Той се тревожеше и смяташе да наеме детектив. Обеща да го държи в течение.

— Една журналистка иска да се срещне с вас — каза Дарлийн и му подаде визитна картичка, която обявяваше за присъствието на Ан Л. Пиаза, кореспондент на „Нюзуик“. Беше третата за деня.

— Кажи й, че съжалявам — рече Адам без съжаление.

— Вече го направих, но мислех, че тъй като става въпрос за „Нюзуик“, може да искате да знаете.

— Не ме интересува коя е. Кажи й, че и клиентът ми няма да разговаря с нея.

Тя излезе бързо, тъй като телефонът звънеше. Беше Гудман, който съобщи, че ще се срещне с губернатора в един часа. Адам го уведоми за суматохата и за телефонните обаждания.

В дванайсет и половина Дарлийн му донесе сандвич. Адам бързо го изяде, после дремна в един стол, докато компютърът му бълваше поредното изявление.

 

 

Гудман прелистваше списание за коли, докато чакаше сам в приемната до кабинета на губернатора. Същата хубава секретарка се занимаваше с маникюра си в интервалите между телефонните обаждания. Стана един часът. Нямаше никой. Стана един и трийсет. В два секретарката, вече с блестящи розови нокти, му се извини. Няма проблем, каза Гудман със сърдечна усмивка. Хубавото при делата за безвъзмездна защита беше, че трудът не се измерваше с време. Успехът означаваше, че хората са получили помощ без оглед отделените за това часове.

В два и петнайсет отнякъде изникна енергична млада жена в тъмен костюм и се запъти към Гудман.

— Мистър Гудман, аз съм Мона Старк, завеждащ личен състав на канцеларията на губернатора. Губернаторът ще ви приеме сега. — Тя се усмихна учтиво, а Гудман я последва през двойната врата в дълга, официална стая с писалище в единия край и заседателна маса в другия.

Макалистър стоеше до прозореца без сако, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави, с вид на измъчен и изтощен от работа слуга на народа.

— Здравейте мистър Гудман — каза той с протегната ръка и сияйна усмивка.

— Приятно ми е, губернаторе — усмихна се на свой ред Гудман. Не носеше куфарче, нито обичайните адвокатски атрибути. Изглеждаше така, сякаш просто е минавал по улицата и е решил да се отбие, за да се види с губернатора.

— Нали се запознахте с мистър Ларамор и мис Старк? — каза Макалистър и махна с ръка към двамата.

— Да, запознахме се. Благодаря ви, че ме приехте без предварително уговорена среща. — Гудман се опита да подражава на ослепителната усмивка, но безуспешно. В момента бе все пак благодарен, че е в този голям кабинет.

— Хайде да седнем тук — каза губернаторът, посочи към заседателната маса и тръгна пръв към нея. Четиримата се настаниха, всеки на една страна на масата. Ларамор и Мона извадиха писалки и се приготвиха да си бележки.

Гудман нямаше нищо пред себе си.

— Разбрах, че са били подадени много молби през последните няколко дни — каза Макалистър.

— Да, сър. Любопитен съм да разбера дали сте имали в кариерата си екзекуция? — попита Гудман.

— Не, и слава богу.

— Ами това е обичайна практика. Сигурен съм, че ще подаваме петиции до последния момент.

— Мога ли да ви задам един въпрос, мистър Гудман? — попита искрено губернаторът.

— Разбира се.

— Знам, че сте се занимавали с много подобни случаи. Каква е вашата прогноза в този момент? Докъде ще се стигне?

— Човек никога не знае. Положението на Сам е малко по-различно от това на повечето осъдени на смърт, защото е имал добри адвокати — добра защита в съда после превъзходна апелативна работа.

— Извършена от вас сигурно.

Гудман се усмихна, после Макалистър се усмихна, после Мона едва-едва разтегли устни. Ларамор остана приведен над бележника си, с изкривено от яростно съсредоточаване лице.

— Така е. Значи основните искове на Сам вече са били отхвърлени. Това, което виждате сега, са отчаяни ходове, но често пъти и те имат ефект.

Днес, седем дни преди екзекуцията, мога да кажа, че шансовете са петдесет на сто.

Мона бързо записа това, сякаш в него се криеше огромно юридическо значение. Ларамор бе записал всяка дума досега.

Макалистър се замисли няколко секунди.

— Малко съм смутен, мистър Гудман. Клиентът ви не знае за нашата среща. Той е против идеята за помилване. Искате да запазим в тайна тази среща. Тогава защо сме тук?

— Нещата се променят, губернаторе. А съм бил тук много пъти преди. Наблюдавал съм затворници, които броят последните си дни. Това оказва странно въздействие върху мозъка. Хората се променят. Като адвокат не трябва да оставям нито една неизползвана възможност.

— Заседание ли искате?

— Да, сър. Закрито.

— Кога?

— Какво ще кажете за петък?

— След два дни — каза Макалистър и погледна през прозореца.

Ларамор се прокашля и попита:

— Какви свидетели очаквате?

— Добър въпрос. Ако разполагах с имена, щях да ви дам, но аз нямам такива. Ще направим кратко изявление.

— Кой ще свидетелства от страна на щата? — попита Макалистър Ларамор, чиито влажни зъби блестяха, докато той размишляваше. Гудман извърна глава.

— Сигурен съм, че семейството на жертвите ще иска да каже нещо. Обикновено се обсъжда престъплението. Някой от затвора може би ще трябва да говори какво е било поведението на Сам. Тези заседания протичат твърде различно.

— Знам повече за престъплението, отколкото всеки друг — каза Макалистър почти на себе си.

— Ситуацията е странна — призна Гудман. — Присъствал съм на доста заседания за помилване и обикновено прокурорът е първият свидетел, който дава показания против обвиняемия. В този случай вие бяхте прокурор.

— Защо искате закрито заседание?

— Губернаторът отдавна е привърженик на откритите заседания — добави Мона.

— Наистина така е най-добре за всички — каза Гудман с тон на всезнаещ професор. — При закрито заседание върху вас ще се оказва много по-малък натиск, губернаторе, а и ще получавате много по-малко нежелани съвети. Ние, разбира се, бихме искали заседанието да бъде закрито.

— Защо? — попита Макалистър.

— Честно казано, сър, не искаме обществеността да види как Рут Крамер разказва за малките си момчета. — Гудман ги наблюдаваше, докато произнасяше тези думи, и те се хванаха. Действителната причина бе съвсем различна. Адам бе убеден, че единственият начин да накара Сам да се съгласи на заседание за помилване, бе да му обещае, че няма да бъде пред публика. Ако заседанието е закрито, Адам може би щеше да убеди Сам, че Макалистър няма да може да приема овации.

Гудман познаваше десетки хора в провинцията, които с готовност биха дошли в Джаксън веднага, за да свидетелстват в полза на Сам. Беше чувал такива хора да дават убедителни аргументи срещу смъртта в последната минута. Монахини, свещеници, министри, психолози, социални работници, писатели, преподаватели и двама бивши затворници от Отделението. Д-р Суин щеше да свидетелства колко ужасно се чувства Сам през тези дни и да свърши отлична работа, като се опита да убеди губернатора, че щатът се готви да убие един невменяем. В повечето щати осъденият има право на заседание за помилване в последната минута, обикновено пред губернатора. В Мисисипи обаче това не бе задължително.

— Мисля, че звучи разумно — каза накрая губернаторът.

— Вече има достатъчно голям интерес — каза Гудман, тъй като знаеше, че Макалистър е замаян от мечти за надигащата се трескава възбуда в средствата за масова информация. — Няма да има полза за никого, ако заседанието е открито.

Мона, твърдата привърженичка на откритите заседания, се намръщи още повече и написа нещо с печатни букви. Макалистър бе потънал в мисли.

— Независимо дали е открито или закрито — заяви той, — не съществува реална причина за такова заседание, освен ако вие и клиентът ви не добавите нещо ново. Познавам това дело, мистър Гудман. Помирисах пушека. Видях труповете. Не мога да променя решението си, освен ако не възникнат нови факти.

— Какво например?

— Например някакво име. Дайте ми името на съучастника на Сам, и аз ще се съглася. Разбирате, че не мога да обещая помилване, а само обикновено заседание за помилване. Иначе това е губене на време.

— Вярвате ли, че е имало съучастник? — попита Гудман.

— Винаги сме го подозирали. Вие какво мислите?

— Какво значение има?

— Важно е, защото аз вземам окончателното решение, мистър Гудман. След като съдилищата свършат с този случай и часовникът отброи времето следващия вторник вечерта, аз ще бъда единственият човек в света, който може да го спре. Ако Сам заслужава смъртно наказание, няма да има никакъв проблем да почакам спокойно, докато това стане. Но ако не заслужава, тогава екзекуцията трябва да бъде спряна. Аз съм млад. Не искам да ме мъчи съвестта през останалата част от живота ми. Искам да взема правилното решение.

— Но ако смятате, че има съучастник, а вие очевидно вярвате в това, тогава защо не спрете екзекуцията?

— Защото искам да бъда сигурен. Вие сте били негов адвокат от много години. Мислите ли, че е имал съучастник?

— Да. Винаги съм смятал, че са били двама. Не знам кой е бил шефът и кой изпълнителят, но Сам е имал помощник.

Макалистър се наведе към Гудман и впери поглед в очите му.

— Мистър Гудман, ако Сам ми каже истината, ще проведа закрито заседание и ще помисля за помилване. Не обещавам нищо, нали разбирате, а само че ще има заседание. Иначе няма какво повече да се добави към този случай.

Мона и Ларамор драскаха по-бързо от съдебните репортери.

— Сам твърди, че е казал истината.

— Тогава забравете за заседанието. Аз съм зает човек.

Гудман въздъхна объркано, но усмивката не слезе от лицето му.

— Добре, тогава ще говорим пак с него. Можем ли отново да се срещнем тук утре?

Губернаторът погледна към Мона, която провери в джобния си календар и започна да клати глава, сякаш утрешният ден бе изпълнен с неотложни речи, посещения и срещи.

— Утре сте зает — каза тя с началнически тон.

— Ами на обяд?

— Не може. Няма да стане. Ще говорите пред събрание на данъчните инспектори.

— Защо не позвъните на мен? — предложи Ларамор.

— Добра идея — каза губернаторът, който бе вече станал и закопчаваше ръкавите си.

Гудман се изправи и се ръкува с тримата.

— Ще позвъня, ако се появи нещо. Въпреки това молим за заседание колкото се може по-скоро.

— Молбата се отхвърля, освен ако Сам не проговори — каза губернаторът.

— Направете молбата в писмен вид, сър, ако нямате нищо против — помоли Ларамор.

— Естествено.

Изпратиха Гудман до вратата и след като той излезе Макалистър седна зад писалището. Отново разкопча ръкавите си. Ларамор се извини и отиде в малката си канцелария надолу по коридора.

Мис Старк разглеждаше една разпечатка, докато губернаторът наблюдаваше как копчетата на телефона му светват едно след друго.

— Колко ли от тези обаждания са за Сам Кейхол? — попита той. Тя премести пръста си по колоната.

— Вчера сте имали двайсет и едно обаждания за екзекуцията на Кейхол. Четиринайсет в полза за екзекутирането му в газовата камера, а пет за помилването му. Двама нямаха мнение.

— Увеличават се.

— Да, но във вестника излезе онази статия за последните усилия на Сам. Споменаваше се възможността за помилване.

— Ами анкетата?

— Няма промяна. Деветдесет на сто от белите и половината от чернокожите в този щат са за смъртното наказание. Общо около осемдесет и четири на сто.

— А моят рейтинг?

— Шейсет и две. Но ако помилвате Сам Кейхол, сигурна съм, че ще намалее до едноцифрено число.

— Значи ти си против тази идея.

— Няма да спечелите почти нищо, а ще загубите много. Забравете анкетите и цифрите, но ако помилвате един от онези главорези в затвора, останалите петдесет веднага ще изпратят при вас адвокатите, бабите и проповедниците си да молят за същото. Имате си достатъчно проблеми. Глупаво е.

— Да, права си. Къде е програмата за срещи с журналистите?

— Ще ми я донесат след един час.

— Трябва да я видя.

— Нейджъл я довършва в момента. Мисля, че и без това ще трябва да удовлетворите молбата за заседание. Но го проведете в понеделник. Обявете го утре. Нека да отлежи през уикенда.

— Не трябва да е закрито.

— Не, по дяволите! Искаме Рут Крамер да плаче камерите.

— Това е моето заседание. Сам и адвокатите му няма да диктуват условията. Ако го желаят, ще стане така, като аз искам.

— Добре. Но имайте предвид, че и вие го искате. Това е страхотна реклама.

 

 

Гудман подписа разписка за вземане под наем на четири безжични телефона. Той използваше кредитна карта на „Кравиц и Бейн“ и ловко отклони канонадата от въпроси на енергичния млад продавач. Отиде в обществената библиотека на Стейт Стрийт и намери масата, отрупана с телефонни указатели. Като ги избираше по дебелината, той взе два за по-големите градове в Щата Мисисипи като Морел, Хатисбръг, Тулело, Виксбърг, Билокси и Меридиън. После избра по-тънки — на Тъника, Калхун Сити, Буд, Лонг Бийч, Уест Пойнт. На информацията развали банкноти на монети от двайсет и пет цента прекара два часа в копиране на страници от телефонния указатели. Работеше с искрена наслада. Никой не би повярвал, че спретнатият нисък мъж с рошава сива коса и папийонка е всъщност съдружник в голяма чикагска фирма и има на разположение секретарки и помощници. Никой не би повярвай че печели повече от четиристотин хиляди годишно А него това го интересуваше още по-малко. Е. Гарнър Гудман бе доволен от работата си. Правеше всичко възможно да спаси една душа от разрешено със закон.

Излез от библиотеката и подкара към юридическия колеж. Един професор на име Джон Брайън Глас, преподавател по наказателен процес, също бе започнал да публикува научни статии за смъртното наказание. Гудман искаше да се запознае с него и да разбере дали професорът има някои умни студенти, които се интересуват от изследователски проект.

Професорът щеше да отсъства през деня, но имаше лекции в четвъртък в девет сутринта. Гудман надникна в библиотеката на колежа и излезе навън. Отиде с колата до стария съд и за да убие времето, започна бавна обиколка из сградата. Тя продължи трийсет минути, половината от които прекара в изложбата на Движението за граждански права на партера. Попита продавачката в магазина за сувенири къде може да намери квартира със закуска и той му посочи адрес на около миля надолу по улицата. Намери лесно прекрасната викторианска къща и нае последната останала свободна стая. Къщата бе чудесно реставрирана със старинни мебели. Икономът му наля чаша скоч с вода и той я отнесе в стаята си.