Джон Гришам
Камерата (28)

27

Точно преди една седмица се бе събудил с ужасно главоболие и гадене и му се бе наложило да гледа мазния бекон и яйца на Айрини Летнър. През последните седем дни бе ходил в кабинета на съдия Слатъри, до Чикаго, Гринвил, окръг Форд, и в Парчман. Срещал се бе с губернатора и с главния прокурор. Не бе разговарял с клиента си цели шест дни.

Да върви по дяволите този клиент. Адам седна на терасата да наблюдава движението по реката и пи кафе без кофеин до два часа сутринта. Би комари и се мъчи да прогони натрапчивата картина — Куинс Линкълн пищи, вкопчен в тялото на баща си, а Сам Кейхол стои на верандата и се любува на деянието си. Чуваше приглушения смях на Сам и приятелите му, докато Руби Линкълн и децата й коленичат около трупа, а после го отнасят през двора до дървото. Виждаше Сам на моравата пред къщата с двете пушки в ръце да обяснява на шерифа точно как откаченият негър се е готвел да го убие и как той е действал разумно и при самозащита. Естествено, шерифът бързо е схванал гледната точка на Сам. Чуваше шепота на изтерзаните деца, Еди и Лий, които се самообвиняват и мъчат да преодолеят ужаса. И проклинаше обществото, което с такава лекота оставяше ненаказано насилието срещу една презряна класа.

Спа неспокойно. В един момент седна на края на леглото и си каза, че Сам ще си намери друг адвокат, че смъртното наказание всъщност може би е подходящо за някои хора и особено за дядо му и че той ще се върне веднага в Чикаго и отново ще си промени името. Но и този полусън отмина и когато се събуди за последен път, слънчевите лъчи се процеждаха през щорите и хвърляха прави светли линии върху леглото му. В продължение на половин час разглеждаше тавана и гипсовите корнизи, мислейки за пътуването до Клантън. Днес щеше да стане късно и щеше да прегледа дебелия неделен вестник, пиейки силното кафе при леля си. Щеше да отиде в кантората по-късно следобед. Клиентът му имаше пред себе си седемнайсет дни живот.

У дома Лий бе пресушила трета бира и носле си бе легнала. Адам я бе наблюдавал внимателно, почти сигурен, че ще се отдаде на запой или ще изпадне в алкохолно вцепенение. Но тя бе много мълчалива и кротка и през нощта той не бе чул нищо.

Адам взе душ, не се избръсна и отиде в кухнята, където го очакваше изстинало кафе. Лий отдавна бе станала. Той я извика, после отиде до спалнята й. Бързо провери на терасата, после в целия апартамент. Нямаше я. Неделният вестник бе сгънат прегледно върху малката масичка в кабинета.

Той си приготви ново кафе и препечен хляб и занесе закуската си на терасата. Наближаваше девет и трийсет. За щастие небето бе облачно и горещината не бе непоносима. Денят се очертаваше подходящ за работа. Той зачете първата страница на вестника.

Може да е изтичала до магазина. Или е на църква. Още не бяха започнали да си оставят бележки. Но Лий не бе споменала, че ще излиза тази сутрин.

Изяде едно парче препечен хляб, намазан с ягодов конфитюр, и изведнъж загуби апетит. На първата страница на вестника отново бе публикувана статия за Сам Кейхол със същата снимка от преди десет години. Беше клюкарско резюме на събитията през изминалата седмица с хронологична таблица на по-важните дати от историята на делото. Красноречива въпросителна се мъдреше до датата 8 август, 1990 г. Ще се състои ли екзекуцията тогава? Очевидно редакторите на вестника бяха осигурили неограничено място за материалите на Тод Маркс, тъй като в този нямаше почти нищо ново. Обезпокоителни бяха само няколко цитати от професор по право в университета Оул Мис, експерт по конституционни въпроси, който бе работил по много дела със смъртни присъди. Ученият професор щедро предлагаше мнението си, подтекстът на което беше, че Сам няма шанс. Бе проучил подробно делото, а и всъщност го бе следил от много години. Смяташе, че Сам няма никакви шансове. Обясняваше, че при много смъртни присъди понякога могат да се извършат чудеса в последния момент, тъй като обикновено затворникът страда от посредствеността на защитника дори по време на обжалванията. В такива случаи някой експерт, като него например, често може да направи фокуси, просто защото е умен и способен да развие аргументи, които остават незабелязани за по-бедните юридически умове. За съжаление случая на Сам бил различен, тъй като той бил защитаван компетентно от някои много добри адвокати от Чикаго.

Обжалванията на Сам се водели умело, но вече били изчерпани. Професорът, който очевидно обичаше хазарта, залагаше пет към едно, че екзекуцията ще се проведе на осми август. Затова снимката му бе публикувана във вестника.

Адам изведнъж се изнерви. Бе чел десетки дела на осъдени на смърт, в които адвокатите в последната минута се хващаха за нещо ново и убеждаваха съдиите да изслушат новите аргументи. Съдебната практика на дела със смъртни присъди изобилства със случаи на невероятни решения, открити едва когато нов, необременен с подробности по делото адвокат се заемеше с него и се стигаше до отлагане на изпълнението на присъдата. Но професорът бе прав. Сам бе имал късмет досега. Въпреки че презираше адвокатите от „Кравиц и Бейн“, те му бяха осигурили блестяща защита. Сега не оставаше нищо друго освен подаването на няколко отчаяни молби.

Той захвърли вестника на дървения перваз и влезе вътре за още кафе. Плъзгащата се врата избръмча с новия звук на алармената инсталация, която монтираха миналия петък, след като старата се повреди и няколко ключа тайнствено изчезнаха. Нямаше следи от влизане с взлом. Охраната в комплекса бе добра. А Уилис всъщност не знаеше точно колко комплекта ключове държи за всеки апартамент. Полицията реши, че плъзгащата се врата не е била заключена и че се е отворила сама по някакъв начин. Адам и Лий никак не се бяха разтревожили.

Без да иска, той бутна една стъклена чаша и тя се разби на пода. Парчетата стъкло се пръснаха около босите му крака и той отиде на пръсти до килера за метла и лопата. Внимателно събра стъкълцата на куп и ги изсипа в кошчето под мивката. Нещо привлече вниманието му. Бавно бръкна в черната пластмасова торба в кошчето с остатъци от кафе и счупени стъкла, напипа бутилката и я извади. Беше празна половинлитрова бутилка от водка.

Адам изтръска остатъците от кафе от нея и разгледа етикета. Кошчето за боклук бе малко и обикновено го изхвърляха през ден, а понякога и всеки ден. Сега бе пълно до половината. Бутилката бе изхвърлена скоро. Той отвори хладилника и потърси останалите от вчера три бутилки. Тя бе изпила две по пътя обратно към Мемфис и после още една у дома. Той не си спомняше къде точно ги бе сложила, но сега не ги виждаше в хладилника. Нямаше ги и в кошчето за боклук в кухнята, в кабинета, в баните и в спалните. Колкото повече търсеше, толкова повече се амбицираше да ги намери. Огледа килера, мястото за метлата, шкафа за бельо, кухненските шкафове. Прегледа и нейните шкафове и чекмеджета, чувствайки се като крадец и измамник, но не се отказваше, тъй като бе уплашен.

Намери ги под леглото й, празни естествено, грижливо скрити в празна кутия от маратонки. Три празни бутилки от бира „Хайнекен“, една до друга, сякаш приготвени за подарък. Той седна на пода и ги разгледа. Бяха изпразнени скоро, на дъното имаше няколко капки.

Лий тежеше петдесет и седем-осем килограма, а бе висока около метър и седемдесет. Бе слаба, но не кльощава. С тази конструкция не можеше да носи много пиене. Легнала си бе рано, към девет, и в някакъв момент се бе промъкнала и бе взела водката и бирите. Адам се облегна на стената, мислейки трескаво. Доста време се е чудила къде да скрие зелените бутилки, но е знаела, че той ще ги намери. Би трябвало да знае, че Адам ще ги потърси. Защо не е била по-предпазлива с празната бутилка от водка? Защо я е изхвърлила на боклука, а зелените бутилки — в кутията за обувки?

Той осъзна, че се опитва да разбере трезв, а не пиян мозък. Затвори очи и заудря тила си в стената. Той я бе завел в окръг Форд, където разглеждаха гробове и отново преживяха кошмара, а тя си бе сложила черните очила, за да скрие лицето си. Вече две седмици той искаше от нея да му разказва семейни тайни, а вчера бе неприятно изненадан от доста от тях. Трябваше да ги узнае, беше си повтарял той. Не бе сигурен защо, но просто искаше да разбере причините, поради които семейството му бе странно, отвратително, пропито с насилие.

Сега за първи път му хрумна, че всичко е може би по-сложно. Вероятно е било болезнено за тях. Може би егоистичният му интерес към неразкритите тайни бе твърде маловажен в сравнение със здравето на Лий.

Пъхна кутията за обувки обратно на мястото й, после отново изхвърли бутилката от водка на боклука. Облече се бързо и излезе. Попита пазача за Лий. Той бе записал в бележника си, че е излязла преди около два часа, в осем и десет.

За адвокатите от „Кравиц и Бейн“ в Чикаго бе обичайна практика да работят в кантората си в неделя, но очевидно тя не важеше за Мемфис. Адам бе сам в сградата. Въпреки това той заключи вратата и скоро потъна в мрачния свят на федералната съдебна практика.

Трудно успяваше да се съсредоточи за дълго. Безпокоеше се за Лий и мразеше Сам. Щеше да му бъде трудно да го погледне отново в очите, вероятно утре, през металната преграда в Отделението за осъдени на смърт. Дядо му беше немощен, блед и сбръчкан и, разбира се, имаше право на малко съчувствие. Последният път разговаряха за Еди и накрая Сам го бе помолил да не обсъждат семейни въпроси в Отделението, тъй като в момента го безпокояха съвсем други проблеми. Не беше честно да се напомнят на един умиращ миналите му грехове.

Адам не пишеше биографии, нито изучаваше генеалогия. Не разбираше нищо от социология или психиатрия и, честно казано, в момента се чувстваше твърде изморен, за да продължи експедициите в мрачната история на семейство Кейхол. Беше само един адвокат, макар и доста неопитен, и клиентът му имаше нужда от него.

Време беше да се заеме с правото и да забрави историята.

В единайсет и трийсет той набра номера на Лий. Остави съобщение на телефонния автомат, че е в кантората. Нека тя му се обади. В един позвъни отново, после в два. Нямаше никой. Подготвяше молбата, когато телефонът иззвъня.

Вместо приятния глас на Лий той чу накъсаната реч на негова светлост Ф. Флин Слатъри.

— Да, мистър Хол, обажда се съдия Слатъри. Внимателно обмислих въпроса и отхвърлям всякакви искания, включително и иска ви за отлагане на екзекуцията — каза той почти весело. — Причините за това са много и няма да ви ги изреждам сега. Помощникът ми ще ви изпрати по факса становището ми, така че след минута ще го имате.

— Да, сър — отвърна Адам.

— Ще трябва да обжалвате колкото се може по-скоро, нали знаете? Съветвам ви да го направите още утре сутрин.

— Точно сега подготвям молбата, ваша светлост. Всъщност вече привършвам.

— Добре. Значи не сте изненадан.

— Не, сър. Започнах да работя върху молбата за обжалване веднага след като напуснах кабинета ви във вторник. — Изкушаваше се да отправи една-две стрели към Слатъри. В края на краищата той се намираше на двеста мили оттук. Но също така беше и федерален съдия. Адам ясно съзнаваше, че много скоро може да има нужда от негова светлост.

— Довиждане, мистър Хол. — И Слатъри затвори.

Адам обиколи десетина пъти масата, после се загледа в слабия дъжд долу в търговския комплекс. Тихо изруга федералните съдии като цяло и особено Слатъри, сетне отново се върна при компютъра и втренчи поглед в екрана, очаквайки да го обземе вдъхновението.

Писа и чете, прави справки и разпечатки на принтера гледа през прозорците и мечта за чудеса, докато се стъмни. Бе убил няколко часа с незначителни неща, но една от причините, поради които работи до осем, бе да даде на Лий достатъчно време да се върне вкъщи.

От нея обаче нямаше и следа. Пазачът от охраната каза, че не се е връщала. В телефонния сектор нямаше друго съобщение освен неговото. Адам отвори пакет пуканки и изгледа два филма на видеото. Идеята да позвъни на Фелпс Бут бе толкова противна, че самата мисъл за това го накара да потръпне от отвращение.

Помисли си дали да не легне на дивана в кабинета, за да я чуе, когато се прибере, но след последния филм се качи в стаята си и затвори вратата.