Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

26

Първо отидоха до гробището, за да отдадат почит на мъртвите. То бе разположено върху две хълмчета в покрайнините на Клантън. Едното бе осеяно с тежки надгробни плочи и паметници, където почиваха в мир цели семейства, а имената им бяха издълбани в гранита. На второто хълмче бяха по-новите гробове. С времето сякаш и надгробните паметници в Мисисипи се бяха смалили. Величествени дъбове и брястове засенчваха по-голямата част от гробището. Ниско подрязаната трева и храстите бяха грижливо поддържани. Във всеки ъгъл растяха азалии. Клантън почиташе паметта на мъртвите.

Беше прелестен съботен ден с безоблачно небе и лек бриз, който се бе появил през нощта и бе прогонил влагата. Дъждовете бяха спрели за известно време, а по хълмовете бе избуяла тучна зеленина и диви цветя. Лий коленичи до гроба на майка си и постави малко букетче цветя под надписа с името й. Затвори очи, а Адам стоеше зад нея, впил поглед в гроба. Ана Гейтс Кейхол, 3.IX.1922–18.IX.1977. Умряла е на петдесет и пет, пресметна Адам, а той е бил на тринайсет и все още е живеел в блажено неведение в Южна Калифорния.

Тя бе погребана под единична надгробна плоча и това бе предизвикало известни проблеми. Съпрузите, прекарали целия си живот заедно, се погребваха един до друг, поне в Юга, като първият покойник биваше полаган в едната част под двойната надгробна плоча. При всяко посещение на гроба оцелелият виждаше своето име, предварително издълбано на плочата.

— Татко беше на петдесет и шест, когато мама умря — обясни Лий, хванала Адам за ръка, докато се отдалечаваха от гроба. — Исках да я погреба в гроба, където някой ден ще легне и мъжът й, но той отказа. Сигурно е смятал, че му остават още доста години и че може да се ожени повторно.

— Веднъж ти ми спомена, че тя не е харесвала Сам.

— Сигурна съм, че го е обичала по своему, та те са живели заедно почти четирийсет години. Но никога не са били близки. Когато пораснах, разбрах, че тя не обичаше да е близо до него. Понякога ми се доверяваше. Беше обикновено селско момиче, омъжила се млада, родила деца и останала вкъщи да ги гледа. От нея се очаквало да се подчинява на мъжа си. Нещо обичайно за онова време. Мисля, че тя беше много объркан човек.

— Може би не е искала да прекара цял живот със Сам.

— И за това съм си мислила. Всъщност Еди искаше да бъдат погребани в срещуположните краища на гробището.

— Е, Еди е прекалил.

— И съвсем не се шегуваше.

— Знаела ли е за Сам и за Клана?

— Нямам представа. Не сме говорили за това. Помня, че се чувстваше много унизена след арестуването му. Дори живя известно време у вас, защото репортерите не я оставяха на мира.

— Не е присъствала на нито един от съдебните процеси.

— Не е. Той не искаше тя да идва. Имаше високо кръвно и Сам го използва като претекст да я държи настрана.

Върнаха се и повървяха по тясна алея през старата част на гробището. Държаха се за ръце и разглеждаха надгробните плочи край тях. Лий посочи към една редица дървета през улицата на другия хълм.

— Там е гробището на чернокожите — каза тя. — Под онези дървета. Малко е.

— Шегуваш ли се? Дори и днес?

— Естествено, всеки да си знае мястото, нали разбираш? Хората тук не биха могли да приемат негър да лежи сред техните прадеди.

Адам поклати недоверчиво глава. Изкачиха се на хълма и спряха да си починат под един дъб. Редиците гробове се простираха безмълвно под тях. Кубето на съдебната палата на окръг Форд блестеше на слънцето.

— Тук си играех като малка — каза тя тихо. Посочи надясно, на север. — На всеки четвърти юли градът празнува с фойерверки, които се виждат най-добре оттук. Долу има парк, от който стрелят. Яхвахме колелата си и идвахме в града да гледаме парада, да плуваме в градския басейн и да играем с приятели. А когато се мръкнеше, всички се събирахме тук, сред мъртвите, сядахме върху надгробните плочи и наблюдавахме фойерверките. Мъжете оставаха до камионите си, където криеха бира и уиски, а жените лежаха на одеяла и си гледаха бебетата. Ние, по-големите деца, тичахме, скачахме и карахме колела наоколо.

— И Еди ли?

— Разбира се. Еди бе просто едно нормално малко братче, дяволски досадно понякога, но иначе си беше типично момче. Знаеш ли, че много ми липсва? Години наред бяхме чужди един на друг, но когато се връщам в този град, винаги мисля за малкото си братче.

— И на мен ми липсва.

— С него дойдохме тук, точно на това място вечерта, когато той получи дипломата си от гимназията. Аз бях в Нашвил от две години и се бях върнала, защото той искаше да присъствам на дипломирането му. Изпихме бутилка евтино вино. Той май за първи път опитваше. Никога няма да го забравя. Седяхме върху надгробния камък на Емил Джейкъб и пихме вино, докато изпразнихме шишето.

— Коя година е било това?

— Мисля, че беше през шейсета. Той искаше да постъпи в армията, за да се махне от Клантън и от Сам. Не исках малкия ми брат да отива в армията. Обсъждахме това, докато изгря слънцето.

— Бил е доста объркан, нали?

— Беше на осемнайсет и вероятно е бил объркан, както и всички на тази възраст. Еди се ужасяваше от мисълта, че ако остане в Клантън, може да му се случи нещо непоправимо, да се прояви някакво тайнствено генетично увреждане и той да стане като Сам. Още един Кейхол с качулка. Отчаяно искаше да избяга оттук.

— Но и ти си избягала при първата възможност.

— Знам, но аз бях по-жилава от Еди, поне когато бях на осемнайсет. Не можех да понеса, че ще напусне дома си толкова млад. Значи ние си пиехме виното и се опитвахме да разберем как да живеем по-нататък.

— Татко някога разбра ли как трябва да живее?

— Съмнявам се, Адам. И двамата се тормозехме от това, което представляваше баща ни и от омразата в неговото семейство. Има неща, които се надявам, че никога няма да узнаеш, събития, които се моля да останат неизвестни. Мисля, че успях да се дистанцирам от тях, докато Еди не можа.

Тя отново взе ръката му в своята и те повървяха на слънце надолу по черния път към по-новата част на гробището. Тя спря и посочи към една редица малки надгробни плочи.

— Тук се погребани предците ти — лели, чичовци и от семейство Кейхол.

Адам преброи осем гроба. Разгледа имената и датите и прочете на глас стиховете, цитатите от Евангелието, и прощалните слова, издълбани в гранита.

— Има още много в окръга — каза Лий. — Повечето от семейство Кейхол са се родили в Карауей, на петнайсет мили оттук. Били са селяни и са погребани зад селските църкви.

— Идвала ли си тук за тези погребения?

— За няколко, да. Хората от това семейство не са поддържали връзки помежду си. Адам. Някои от тях са били покойници от години, когато научавах за тях.

— Защо майка ти не е погребана тук?

— Защото не искаше. Когато разбра, че скоро ще умре, тя определи мястото. Никога не се бе смятала за член на семейство Кейхол. Тя си остана от семейство Гейтс.

— Умна жена.

Лий отскубна шепа плевели от гроба на баба си и погали с пръсти името Лидия Нюсъм Кейхол, която бе умряла през шейсет и първа на седемдесет и две години.

— Спомням си я добре — каза Лий и коленичи в тревата. — Беше добра християнка. Щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че третият й син е в Отделението за осъдени на смърт.

— Ами той? — попита Адам и посочи към гроба на съпруга на Лидия, Натаниъл Лукас Кейхол, умрял през петдесет и втора на шейсет и четири години. Изражение то на обич изчезна от лицето на Лий.

— Лош старец — каза тя. — Сигурна съм, че щеше да се гордее със Сам. Нат, както го наричаха, бе убит на едно погребение.

— На погребение ли?

— Да. По традиция погребенията бяха важно събитие тук. Предшестваха се от дълги бдения, много посещения, ядене и пиене. Селският живот на юг е труден и погребенията често се превръщат в пиянски свади. Нат бил много свадлив и след погребението започнал разправия точно с когото не трябвало. Пребили го до смърт с дървена тояга.

— А Сам къде е бил?

— И той е участвал. И него го били, но оживял. Бях малка, ала си спомням погребението на Нат. Сам беше в болница и не можа да дойде.

— Последва ли отмъщение?

— Разбира се.

— Как?

— Нищо не можа да се докаже, но няколко години по-късно двамата мъже, които бяха пребили Нат, излязоха от затвора. Появиха се за малко тук и изчезнаха. Тялото на единия бе намерено след няколко месеца в съседна къща в окръг Милбърн. Пребит, разбира се, другият така и не бе открит. Полицаите разпитваха Сам и братята му, но нямаше никакви доказателства.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Естествено. По онова време никой не се забъркваше с хора от семейство Кейхол. Знаеха ги като смахнати и много проклети.

Излязоха от семейното гробище и продължиха надолу по пътеката.

— Така че, Адам, пред нас стои въпросът къде да погребем Сам.

— Мисля, че би трябвало да го погребем ей там, при чернокожите. Точно това заслужава.

— А защо мислиш, че те ще се съгласят?

— Уместен въпрос.

— Не, сериозно.

— Със Сам не сме стигнали още до това.

— Мислиш ли, че ще иска да бъде погребан тук? В окръг Форд?

— Не знам. Не сме го обсъждали по понятни причини. Все още има надежда.

— Колко?

— Съвсем малка, но достатъчна, за да се борим.

Излязоха от гробището и тръгнаха по една спокойна улица с разнебитени тротоари и стари дъбове. Къщите бяха стари и добре боядисани, с дълги веранди и котки, налягали на предните стълби. Наоколо профучаваха деца на колела и скейтбордове, старци се люлееха на люлките на верандите и им помахваха за поздрав.

— Тук съм играла като малка, Адам — каза Лий. Докато вървяха напосоки, ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а очите й се пълнеха с влага от едновременно тъжните и приятни спомени. Гледаше всяка къща, сякаш бе живяла там като дете, помнеше малките си приятелки, веселия кикот, глупавите игри и сериозните кавги на десетгодишните.

— Бяха ли щастливи ония години? — попита Адам.

— Не знам. Никога не сме живели в града и затова ни знаеха като селските деца. Винаги съм мечтала да живея в една от тези къщи, с приятели наоколо и магазини през няколко къщи. Градските деца се смятаха за нещо повече от нас, но това не беше проблем. Най-добрите ми приятелки живееха тук, така че доста време съм прекарала в игри и катерене по дърветата из тези улици. Мисля, че беше хубаво време. Но спомените от нашата къща не са приятни.

— Заради Сам ли?

Възрастна жена с рокля на цветя и голяма сламена шапка метеше стълбите пред къщата си. Тя ги попоглеждаше, после се изправи и впери очи в тях. Лий забави ход и спря близо до алеята пред къщата. Гледаше старата жена, а тя пък нея.

— Добро утро, мисис Лангстън — провлече глас любезно Лий.

Мисис Лангстън стисна дръжката на метлата, изправи гръб и продължи да гледа мълчаливо. — Аз съм Лий Кейхол. Помните ли ме? — продължи леля му.

При произнасянето на името Кейхол Адам се озърна да не би някой друг да го е чул. Щеше да се смути, ако това име стигне до други уши. Дори мисис Лангстън да помнеше Лий, тя не го показа. Кимна учтиво, съвсем бегло, доста странно, сякаш казваше: „Добро утро, а сега си продължавайте по пътя.“

— Радвам се, че ви виждам отново — каза Лий и се отдалечи.

Мисис Лангстън изприпка нагоре по стълбите и изчезна вътре.

— Ходех със сина й в гимназията — каза Лий и недоумяващо поклати глава.

— Беше очарована, че те вижда.

— Винаги си е била малко смахната — каза Лий неубедително. — Или може би се страхува да говори с някой от семейство Кейхол. От това какво ще кажат съседите.

— Мисля, че е по-добре да се движим инкогнито през останалата част от деня. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм.

Минаха, този път мълчаливо, и покрай други хора, които чоплеха лехите с цветя и чакаха пощаджията. Лий прикри очи зад черни очила. Вървяха към централния площад и разговаряха за старите приятелки на Лий и за това къде ли са сега. Тя поддържаше връзка с две от тях, едната в Клантън, а другата в Тексас. Избягваха да говорят за историята на семейството, докато стигнаха до една улица с по-малки, нагъсто струпани дървени къщи. Спряха на ъгъла и Лий кимна към долния край на улицата.

— Виждаш ли третата къща отдясно, онази малката кафява къща ей там?

— Да.

— В нея си живял. Можем да идем дотам, но гледам, че има хора.

Две малки деца си играеха с играчки пистолети в предния двор, а на тясната предна веранда някой се люлееше на люлката. Къщата бе квадратна, малка, спретната и много удобна за младо семейство с малки деца.

Адам наближаваше три години, които Еди и Евелин заминаха. Сега стоеше на ъгъла и се мъчеше отчаяно да си спомни нещо. Не можа.

— Тогава беше боядисана в бяло и дърветата, разбира се, бяха по-малки. Еди я нае от тукашен предприемач.

— Хубава ли беше?

— Доста. Бяха женени отскоро. Самите те бяха още деца с бебе на ръце. Еди работеше в магазин за автомобилни части, а после в някаква строителна фирма. След това постъпи на друга работа.

— Звучи ми познато.

— Евелин работеше на половин ден в бижутериен магазин на площада. Мисля, че бяха щастливи. Тя не беше тукашна и не познаваше много хора. Живееха самотно.

Минаха покрай къщата и едно от децата насочи оранжев автомат към Адам. В този момент в паметта му не изникваха никакви спомени. Той се усмихна на детето и отмести поглед. Скоро излязоха на друга улица, от която се виждаше площадът.

Лий влезе в ролята си на екскурзовод и историк. Янките опожарили Клантън през 1863 г., проклетниците, а след войната генерал Клантън, герой на Конфедерацията, чието семейство притежавало окръга, се завърнал с един крак. Другият загубил на бойното поле в Шило. Проектирал новата сграда на съда и улиците около нея. Искал да има много сянка и затова засадил дъбове в прави редици около съда. Бил човек с въображение, който успял да си представи издигането на малкия градец от пепелта и процъфтяването му. Така той проектирал улиците в квадрат около съда.

Току-що бяха минали покрай гроба му, каза тя. По-късно щяла да му го покаже отново.

На север от града израстваше нов търговски комплекс, а на изток — редица от супермаркети, но хората от окръг Форд все още обичали да пазаруват около площада в събота сутрин, обясни тя, докато се разхождаха покрай тротоара близо до Уошингтън Стрийт. Колите пъплеха мудно, а пешеходците се движеха още по-бавно. Сградите бяха стари, нагъсто застроени, пълни с адвокатски и застрахователни кантори, банки и кафенета, магазини за железарски стоки и облекло. Тротоарът бе изпъстрен с навеси и веранди на канцеларии и магазини. Навсякъде лениво бръмчаха вентилатори. Спряха пред стара аптека и Лий свали черните очила.

— Тук беше нашето заведение — обясни тя. — Отзад продаваха газирани напитки, имаше джубокс и купища комикси. Купувахме си огромни черешови мелби само за пет цента и ги ядяхме с часове, особено ако и момчетата бяха тук.

Като на кино, помисли си Адам. Спряха пред железарски магазин и се зазяпаха в греблата, мотиките и лопатите, опрени на витрината. Лий погледна паянтовата двойна врата, подпряна с тухли, за да стои отворена, и се замисли за нещо от детството си. Но не го сподели с Адам.

Пресякоха улицата, хванати за ръка, и минаха покрай група старци, които дялкаха дървени пръчки и дъвчеха тютюн край паметника на ветераните от войната. Тя посочи статуята и тихо му прошепна, че това е генерал Клантън. Съдът бе отворен и в събота. Взеха си кока-кола от автомата отвън и я изпиха в една беседка на моравата отпред. Тя му разказа за най-известния процес в историята на окръг Форд, за убийството, извършено от Карл Лий Хейли през осемдесет и четвърта. Той бил чернокож, убил двама негодници, изнасилили малката му дъщеря. Имало шествия и протести на чернокожи, от една страна, и на клановци, от друга, а националната гвардия лагерувала направо пред съда, за да поддържа спокойствието. Един ден тя пристигнала от Мемфис, за да наблюдава този спектакъл. Карл Лий бил оправдан от изцяло бял състав съдебни заседатели.

Адам помнеше процеса. Беше първа година студент в Пепърдайн и го бе следил в пресата, тъй като се провеждаше в родния му град.

Когато Лий била дете, нямало много забавления и съдебната зала винаги била претъпкана по време на съдебни процеси. Веднъж Сам ги довел с Еди на процес на човек, обвинен в убийството на ловджийско куче. Осъдили го на една година затвор. Окръгът се разделил на две — градските жители били против наказателната присъда за такова незначително престъпление, докато за селяните, които много ценели ловните кучета, тя се сторила лека. Сам бил доволен, че все пак онзи бил осъден.

Сега Лий искаше да покаже нещо на племенника си. Заобиколиха сградата на съда и се приближиха към задната врата, където имаше две чешми на трийсетина метра една от друга. И двете не се използваха от години. Едната бе за бели, а другата за чернокожи. Тя помнеше историята на Роузия Алфи Гейтуд, известна като мис Али, която бе първата чернокожа, пила вода от чешмата за бели и отървала се, без да й сторят нищо. Скоро след това чешмите бяха спрени.

Намериха маса в едно претъпкано кафене в западния край на площада. Тя му разказа много приятни и повечето смешни случки, докато ядяха сандвичи и пържени картофи. Не сваляше черните очила, а Адам забеляза, че непрекъснато наблюдава хората наоколо.

 

 

След като обядваха, отново се разходиха из гробището и после напуснаха Клантън. Адам караше, а Лий му показваше пътя, докато излязоха на по-широко шосе и минаха покрай малки, спретнати ферми и крави, които пасяха край хълмовете. От време на време срещаха захвърлени ремаркета и коли. Минаха и покрай порутени бараки, в които все още живееха бедни чернокожи. Въпреки това в по-голямата си част хълмистата местност бе красива, а денят — прекрасен.

Лий му посочи да свърне по един по-тесен, павиран Път, който навлизаше в горска местност. Най-накрая спряха пред изоставена бяла дървена къща с прераснали плевели на верандата. Бръшлянът скриваше прозорците. Беше на около петдесет метра от пътя, а покритата с чакъл алея към нея бе наводнена и непроходима. Моравата отпред бе обрасла с магарешки тръни и висока трева. Пощенската кутия едва се виждаше от канавката до пътя.

— Имението на семейство Кейхол — промълви тя. Дълго седяха в колата и гледаха към малката тъжна къща.

— Какво стана с нея? — попита най-накрая Адам.

— О, беше хубава къща, въпреки че не й провървя много. Не случи с добри хора. — Тя бавно свали очилата и изтри очите си. — Живях тук осемнайсет години и горях от нетърпение да я напусна.

— Защо е изоставена?

Тя пое дълбоко въздух и се опита да възстанови историята.

— Мисля, че бе изплатена отдавна, но татко я ипотекира, за да плати на адвокатите за последното дело. Той, разбира се, никога не се завърна тук и в един момент банката я взе. Към нея има земя, около осемдесет акра, и всичко отиде на вятъра. Не съм се връщала, откакто му я отнеха. Помолих Фелпс да я купи, но той отказа. Не можех да го виня. Всъщност аз самата не исках да я притежавам. По-късно научих от приятели, че различни хора са я наемали няколко пъти, но явно най-накрая е била изоставена. Дори не знаех, че още съществува.

— Какво стана с личните вещи?

— В деня преди запечатването от банката ми позволиха да вляза и да прибера всичко в кашони. Запазих някои неща — фотоалбуми, годишници, една Библия, някои от нещата на мама. В Мемфис са.

— Бих искал да ги видя.

— От мебелите нямаше нищо свястно. Майка ми беше мъртва, брат ми току-що се бе самоубил, а баща ми бе изпратен в Отделението за осъдени на смърт. Нямах никакво настроение да пазя много неща за спомен. Беше ужасно — обикалях из мръсната малка къща и да се опитвах да събера предмети, които някой ден можеха да ме накарат да се усмихна. Ей богу, искаше ми се да изгоря всичко. И почти го направих.

— Шегуваш се.

— Напротив. След като прекарах няколко часа тук, реших просто да подпаля проклетата къща и всичко в нея. Това не е рядко явление тук, нали? Намерих един стар фенер с малко останал керосин, поставих го върху кухненската маса и разговарях с него, докато тъпчех нещата в кашоните. Щеше да стане много лесно.

— Защо не го направи?

— Не знам. Искаше ми се да събера смелост да го сторя, но помня, че се уплаших заради запечатването от банката, а и подпалването е престъпление, нали? Спомням си, че се смях при мисълта да попадна в затвора, където ще бъда заедно със Сам. Затова не драснах клечката. Изплаших се, че ще си имам неприятности и ще ме приберат.

В колата стана горещо и Адам отвори вратата.

— Искам да поразгледам наоколо — каза той и слезе. Избираха внимателно къде да стъпят по чакълестата алея, осеяна с дълбоки, пълни с вода дупки. Те спряха на предната веранда и хвърлиха поглед към прогнилите дъски.

— Няма да влизам там — каза твърдо тя и пусна ръката му. Адам погледна разпадащата се веранда и реши да не се качва на нея. Заобиколи покрай предната част на къщата с изпочупени прозорци и пълзящи вътре лози. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата, а Лий го следваше отзад.

Задният двор бе в сянката на огромни дъбове и клен, а там, където не достигаше слънчев лъч, земята бе гола. Следваха около двеста метра лек наклон до една горичка. В далечината се виждаха огромни дървета.

Тя го хвана отново за ръка. Стигнаха до барака, която бе в много по-добро състояние, отколкото самата къща. До нея се издигаше високо дърво.

— Това беше моето дърво — каза тя, като погледна към клоните. — Моят орех. — Гласът й леко потрепера.

— Колко е голям!

— Чудесен е за катерене. Прекарвах часове на него, люлеех крака, подпряла брадичка в някой клон. През пролетта и лятото се катерех почти до половината и никой не можеше да ме види. Там горе бе моят малък свят.

Тя изведнъж затвори очи и закри уста с ръка. Раменете й се тресяха. Адам я прегърна и се помъчи да измисли какво да каже.

— Ето тук се случи — каза тя след малко. Прехапа устни и преглътна сълзите си. Адам мълчеше.

— Веднъж ме помоли да ти разкажа някаква семейна история — каза тя глухо и изтри лицето си с длани. — Ето, ще ти разкажа как татко уби един чернокож. — Кимна към къщата. Ръцете й трепереха и тя ги пъхна в джобовете си.

Гледаха къщата и мълчаха. Единствената врата отзад водеше към малка правоъгълна веранда с перила. Наоколо бе тихо, само лекият бриз шумолеше в листата над а тях. Нямаше никакви други звуци.

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Казваше се Джо Линкълн и живееше със семейството си ей там, долу, в края на пътя. — Посочи към черния път, виещ се покрай полето и изчезващ в гората.

— Имаше около десетина деца.

— Куинс Линкълн ли? — попита Адам.

— Да. Откъде знаеш за него?

— Сам го спомена онзи ден, когато говорехме за Еди. Каза, че Куинс и Еди са били добри приятели като деца.

— Не е споменал за бащата на Куинс, нали?

— Не.

— Знаех си. Джо беше наш работник, а семейството му живееше в една барака, също наша собственост. Той беше добър човек с голямо семейство и подобно на повечето чернокожи по онова време едва свързваше двата края. Познавах две от дъщерите му, но не бяхме приятелки както Куинс и Еди. Един ден момчетата си играеха на двора, беше лято и бяхме във ваканция. За почнаха да се карат за някаква малка играчка, май че беше някакъв оловен войник, и Еди обвини Куинс, че го е откраднал. Момчешка работа, нали разбираш? Мисля, че бяха осем-деветгодишни. Татко случайно мина покрай тях, а Еди изтича и му каза, че Куинс му е откраднал играчката. Куинс категорично отрече. И двете момчета бяха ядосани и готови да се разплачат. Сам, както можеше да се очаква, побесня, започна да ругае Куинс, да го нарича с всякакви обидни имена — „крадлив малък черньо“, „жалко черно копеле“, какво ли не. Сам поиска играчката и Куинс се разплака. Продължаваше да повтаря, че не я е взел, а Еди твърдеше обратното. Сам сграбчи момчето, разтърси го силно и започна да го налага отзад. Крещеше, викаше и ругаеше, а Куинс плачеше и го молеше да спре. Така те обиколиха няколко пъти двора. Сам все го разтърсваше и удряше. Най-накрая Куинс се отскубна и избяга. Еди се втурна в нашата къща, а татко го последва вътре. Миг по-късно Сам излезе ей от онази врата там, с бастун в ръка, който внимателно положи на верандата. Седна на стъпалата и зачака търпеливо. Пушеше цигара и наблюдаваше черния път. Къщата на семейство Линкълн не беше далеч, и, разбира се, след няколко минути иззад дърветата изскочи тичащият Джо с Куинс след него. Когато се приближи до къщата, той видя, че татко го чака, и забави ход. Татко изкрещя през рамо: „Еди, ела тук да гледаш как ще наложа тоя негър!“

Лий тръгна бавно към къщата, после спря на около метър от верандата.

— Щом Джо стигна ей тук, той спря и погледна Сам. Каза нещо от рода на „Куинс вика, че си го ударил, мистър Сам“. При което баща ми отвърна: „Куинс е малък крадлив негър, Джо. Трябва да наумиш децата си да не крадат.“ Започнаха да спорят и стана ясно, че ще има бой. Сам скочи долу и го удари пръв. Паднаха и се затъркаляха по земята, точно тук. Джо беше с няколко години по-млад и по-силен, но татко беше толкова вбесен и озлобен, че боят стана почти равностоен. Удряха се по лицата, ругаеха и се ритаха като животни. — Тя млъкна и огледа двора, после посочи към задната врата. — По някое време Еди излезе на верандата да гледа. Куинс стоеше наблизо и викаше нещо на баща си. Сам се хвърли към верандата, сграбчи бастуна и нещата излязоха от контрол. Удряше Джо по лицето и по главата, докато Джо падна на колене. Тогава започна да го удря в стомаха и слабините. Джо се обърна към Куинс и му изкрещя да изтича да му донесе пушката. Куинс хукна. Сам спря да го удря, обърна се към Еди и изкрещя да му донесе пушката. Еди се вцепени на мястото си, а татко отново му извика. Джо бе на земята на четири крака и се опитваше да се изправи, но Сам отново го удари и го повали. Еди влезе вътре, а Сам се качи на верандата. Еди се върна след секунди с пушката, а татко го накара да влезе вътре. Вратата се затвори.

Лий отиде до верандата и седна на ръба. Зарови лице в ръцете си и дълго време плака. Адам стоеше на няколко стъпки от нея, навел глава, и слушаше риданията й. Питаше се откъде ли знае тези подробности. Когато най-сетне тя го погледна, очите й блестяха, гримът бе размазан и носът й течеше. Изтри лице с длани и после ги избърса в джинсите си.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Разкажи ми края, моля те — настоя той бързо.

Тя пое дълбоко въздух няколко пъти, а после още веднъж изтри очи.

— Джо бе ей там. — Лий посочи към едно място в тревата недалеч от Адам. — Бе успял да се изправи, обърна се и видя татко с пушката. Погледна към своята барака, но от Куинс и пушката му нямаше и следа. Той се обърна отново към татко, който бе застанал точно тук в края на верандата. После скъпият ми сладък баща бавно вдигна пушката, поколеба се за секунда, озърна се да види дали не го гледа някой и дръпна спусъка. Ей така. Джо падна и не стана.

— Видяла си това, нали?

— Да.

— Къде си била?

— Ей там — кимна тя, без да посочва. — В моя орех. Скрита от света.

— Сам не те ли видя?

— Никой не можеше да ме види. Но аз видях всичко. — Тя отново покри очи и се помъчи да сдържи сълзите си. Адам седна до нея на верандата.

Тя се покашля и отвърна поглед.

— Сам почака Джо известно време, готов да стреля отново, ако се наложи. Но Джо не шавна. Беше мъртъв. Тревата около главата му почервеня от кръв, видях я от дървото. Помня, че впих нокти в кората, за да не падна, помня, че исках да заплача, но бях ужасно изплашена. Не исках той да ме чуе. Куинс се появи след няколко минути. Беше чул изстрела и когато го видях, вече плачеше. Тичаше като луд и плачеше, а когато зърна баща си на земята, запищя както би направило всяко дете. Баща ми вдигна пушката отново и за секунда разбрах, че ще застреля момчето. Но Куинс хвърли пушката на Джо на земята и изтича към баща си. Плачеше и виеше. Носеше светла риза, която скоро се изцапа с кръв. Сам взе пушката на Джо, после влезе вътре с двете пушки.

Тя стана бавно и направи няколко отмерени крачки.

— Джо лежеше някъде тук — каза тя и посочи мястото с пета. — Куинс държеше главата на баща си в скута, всичко бе в кръв, а той стенеше като умиращо животно. — Тя се извърна и погледна към ореха. — Аз бях там, седях в клоните като малка птичка и също плачех. Толкова много мразех баща си в онзи момент.

— Еди къде беше?

— Вътре в къщата, заключил се беше в стаята си. — Тя посочи към един прозорец с изпотрошени черчевета и без капаци. — Там беше неговата стая. По-късно ми каза, че е погледнал навън, след като е чул изстрела, и е видял Куинс, вкопчен в баща си. След няколко минутидотича Руби Линкълн с върволица деца след нея. Всички се скупчиха около Куинс и Джо. Боже мой, беше ужасно. Пищяха, плачеха и молеха Джо да стане, да не умира. Сам влезе вътре и повика линейка. Позвъни на един от братята си Албърт и на двама съседи. Скоро в задния двор се събра тълпа. Сам и бандата му стояха на верандата с пушки в ръце и наблюдаваха оплакващите, които завлякоха тялото под онова дърво ей там. — Тя посочи към големия дъб. — Линейката пристигна след цяла вечност и отнесе тялото. Отведоха Руби и децата й обратно в тяхната къща, а баща ми и приятелите му се посмяха на верандата.

— Ти колко време прекара на дървото?

— Не знам. Когато всички си отидоха, слязох долу и избягах в гората. Еди и аз си имахме любимо място до един поток. Знаех, че ще дойде да ме потърси. Така и стана. Беше уплашен и задъхан. Разказа ми за стрелбата, а аз му казах, че съм видяла всичко. Отначало не ми повярва, но после му разказах подробностите. И двамата бяхме уплашени до смърт. Той бръкна в джоба си и извади нещо. Беше малкия войник, заради който се бяха сбили с Куинс. Намерил го под леглото си и решил, че за всичко е виновен той. Заклехме се да го запазим в тайна. Еди обеща да не казва на никого, че съм видяла убийството, а аз обещах никога да не споменавам, че е намерил войника. Той го хвърли в потока.

— И никой от вас ли не разказа истината? Никога?

Тя дълго клати глава.

— Сам не узна ли, че си била на дървото? — попита Адам.

— Не. Не казах и на мама. С Еди рядко говорехме за това през следващите години и някак постепенно го заровихме дълбоко в паметта си. Когато се върнахме вкъщи, заварихме родителите си в разгара на ужасен скандал. Тя беше изпаднала в истерия, а той беснееше. Мисля, че я беше ударил няколко пъти. Тя се хвърли към нас и ни каза да се качим в колата. Докато потегляхме на заден ход, пристигна шерифът. Пътувахме известно време, мама отпред, аз и Еди отзад, твърде уплашени, за да говорим. Тя не знаеше какво да каже. Предполагахме, че ще го затворят, но когато спряхме на пътеката, го видяхме да седи на предната веранда, сякаш нищо не се е случило.

— Какво направи шерифът?

— Всъщност нищо. Той и Сам си поговорили малко. Сам му показал пушката на Джо и обяснил, че е било при самозащита. Просто още един мъртъв негър. Някаква чернилка.

— Не го ли арестуваха?

— Не, Адам. Това беше Мисисипи през петдесета година. Сигурна съм, че шерифът се е посмял здравата потупал е Сам по гърба, казал му е да кротува и си е отишъл. Той дори позволи на Сам да задържи пушката на Джо.

— Това е невероятно.

— Смятахме, че ще го пратят в затвора за няколко години.

— А какво направиха семейство Линкълн?

— Какво можеха да сторят? Кой щеше да ги изслуша?

Сам забрани на Еди да се среща с Куинс и за да бъде сигурен, че момчетата не се виждат, той ги изхвърли от бараката им.

— Боже господи!

— Даде им една седмица да се изнесат, а шерифът пристигна, за да изпълни служебните си задължения, като ги изкара насила от къщата. Изгонването било законно и в реда на нещата, обясни Сам на мама. Това май беше единствения път, когато мама наистина щеше да го напусне. По-добре да го беше направила.

— Еди видя ли се отново с Куинс?

— След години. Щом взе шофьорска книжка, Еди потърси семейство Линкълн. Бяха се преместили в малък квартал в другия край на Клантън. Той им се извинил и казал, че ужасно съжалява. Но повече никога не се сприятелиха. Руби го помолила да си иде. Каза ми, че живеят в порутена колиба без електричество.

Лий отиде до своя орех и седна, облягайки гръб на стъблото. Адам я последва. Погледна я и си помисли за дългите години, през които бе носила товара на тайната си. Мислеше и за баща си, за страданията и угризенията му, за неизличимите белези, които е носил до смъртта си. Сега Адам бе открил първата следа към причината за рухването му. Дали някога щеше да успее да сглоби късчетата на мозайката? Помисли си за Сам и си представи един млад мъж, застанал на верандата с пушка в ръка и с изкривено от омраза лице. Лий тихо хлипаше.

— Какво направи после Сам?

Тя се помъчи да се овладее.

— Една седмица, а може би и месец, не знам, вкъщи беше ужасно тихо. Струваше ми се, че минаха години, преди някой отново да заговори по време на вечеря. Еди и стоеше заключен в стаята. Чувах го да плаче нощем и той не преставаше да ми повтаря колко много мрази баща ни. Желаеше смъртта му. Искаше да избяга от къщи. Обвиняваше се за всичко. Мама се тревожеше и започна да прекарва много време с него. Колкото до мен, мислеха, че по време на нещастието съм била в гората да си играя. Скоро след като се омъжих за Фелпс, започнах тайно да ходя при психиатър. Опитах се да се оправя чрез терапия и исках и Еди да стори същото. Но той не искаше и да чуе. Последния път, когато говорих с него, преди да умре, Еди спомена за убийството. Не можеше да го преодолее.

— А ти успя, така ли?

— Не съм казала това. Терапията ми помогна, но все още се питам какво щеше да се случи, ако бях изкрещяла на татко, преди да дръпне спусъка. Щеше ли да убие Джо в присъствието на дъщеря си? Мисля, че нямаше да го направи.

— Стига, Лий. Било е преди четирийсет години. Не можеш да се обвиняваш.

— Еди ме обвиняваше. Обвиняваше и себе си, обвинявахме се взаимно, докато пораснахме. Бяхме деца, когато се случи, а не можехме да изтичаме при родителите си, за да потърсим утеха. Бяхме безпомощни.

Адам имаше стотици въпроси за убийството на Джо Линкълн. Сигурно нямаше отново да говорят за това, а той искаше да знае всичко, всяка малка подробност. Къде е погребан Джо? Какво е станало с пушката му? Публикувал ли е местният вестник съобщение за убийството? Представен ли е бил случаят пред разширен състав съдебни заседатели? Сам споменавал ли е някога за това пред децата си? Къде е била майка им по време на боя? Чула ли е разправията и изстрела? Какво е станало със семейството на Джо Линкълн? Все още ли живееха в окръг Форд?

— Хайде да я подпалим, Адам — каза Лий изведнъж, изтри сълзите от лицето си и го погледна решително.

— Шегуваш се, нали?

— Не! Нека да изгорим проклетата къща, бараката, Дървото, тревата и плевелите. Няма да ни отнеме много време. Само няколко клечки кибрит. Хайде, ела.

— Не, Лий.

— Хайде.

Адам се наведе нежно към нея и я хвана за ръката.

— Да тръгваме, Лий. За днес научих достатъчно.

Тя не се противи. И на нея й бе дошло твърде много. Той я поведе през плевелите към колата.

Напуснаха мълчаливо имението на семейство Кейхол. Излязоха на магистралата. Лий посочи наляво, после затвори очи, опитвайки се да дремне. Отминаха Клантън и спряха при един магазин близо до Хол и Спрингз. Лий каза, че й се пие кола, и настоя тя да отиде да я купи. Върна се при колата с шест бири и предложи една на Адам.

— Какво е това? — попита той.

— За мене само две — отвърна тя. — Нервите ми са разбити. Но не ме оставяй да изпия повече от две, чуваш ли? Само две.

— Мисля, че не трябва да пиеш, Лий.

— Всичко е наред — тръсна глава тя. После надигна бутилката.

Адам отказа да пие и подкара колата. Тя пресуши двете бутилки за петнайсет минути и заспа. Адам остави другите бири на задната седалка и се съсредоточи върху пътя.

Изведнъж му се прииска да напусне Мисисипи. Къде бяха светлините на Мемфис?